БРОЙ 15/16
6 август - 10 септ. 2008 г.
:: МВ "Компас" :: Морски колекции ::
ВЪВЕДЕНИЕ
Забравил съм вече как беше, когато за първи път целувах момиче, но си спомням първия път, когато хванах щурвала на лодка. Това се случи през лятото на 1989 г. на Созопол. Лодката беше швертбот, което ще рече, че нямаше постоянен баласт и следователно можеше лесно да се обърне. За баласт служеше една банда пещерняци, мои първи приятели, които трябваше да се местят от единия борд на другия, в зависимост откъде духа вятърът. Щурвала държеше Иван Морския, който в качеството си на учил-недоучил Военноморското училище, единствен назнайваше как се кара ветроходка.
Беше краят на сезона. Духаше свеж североизточен вятър, който беше вдигнал добре оформени вълни. Навсякъде подскачаха бели зайчета. Не щеш ли, в обичайния си саркастично-приятелски тон Иван Морския попита:
- Коце, не искаш ли да хванеш румпела за малко?
Очичките му светкаха дяволито. Не беше възможно да откажа на подобно предложение без да поставя под съмнение ръководната роля, която играех в качеството ми на председател на Пещерния клуб. Истина е обаче, че вече от цяла седмица ужасно ми се искаше да бъда скипер, па макар и за малко. И така, аз поех румпела с дясната ръка, а с лявата въжето гротшкот (шкоти се наричат въжетата които управляват платната, а фалове - въжетата които ги вдигат и свалят), управляващо главното платно (грот), с което станах пълновластен господар върху живота и смъртта на лодката и екипажа.
Отначало всичко вървеше нормално. Успявах да хващам вълните ? откъм кърмата, както бях забелязал да прави Иван Морския. Лодката просто хвърчеше с разпънати догоре платна по вятъра. Изведнъж тя започна да се накланя. Изненадани и донякъде огорчени от тази промяна, пещерняците се натъркаляха на подветрената страна, което определено не подобри деликатното ни равновесие.
- Коце, Коце, Коце...! – панически заглаголи Иван Морския, който единствен се беше задържал на място и провесен на наветрената страна, се опитваше да балансира лодката, като същевременно отчаяно ме зовеше, но без да дава никакви допълнителни инструкции.
“Какво Коце?!” – ми се искаше да му изкрещя, ама не ми идваха думи.
Хубава черта на ветроходството е, че нищо не става мигновено. Една добра лодка ще реагира на външните фактори постепенно, давайки възможност на скипера си да размисли и вземе правилно решение. За нещастие, колкото и да мислех, полза никаква, тъй като познанята ми в тази област граничеха с нула. Лодката се наклони още малко, след това малко повече. По-скоро по интуиция, отколкото решавайки сложни аеродинамични уравнения, аз пуснах гротшкота. Налягането на вятъра върху главното платно намаля и лодката се изправи.
Години наред Иван Морския ме бъзикаше, че съм пуснал гротшкота, но след доста навигиране в компанията на професионалисти се убедих, че решението ми тогава е било правилно. Когато лодката е силно наклонена трябва или да се промени курсът, или да се отпусне гротшкота, така че тя да не се съпротивлява на вятъра, а да го използва.
ОТ СТ. МАРТЕН ДО ХОРТА
(Траверс на Атлантика)
31/05/2006, Ст. Мартен, Антилските острови.
Яхтата се казваше “Хаш Папи”, което ще рече хашишовия дядка и това не се хареса на граничния контрол – една чернокожа хубавелка, по-приличаща на манекен на “Гучи”. Докато оглеждаше подозрително писмото, което удостоверяваше, че съм екипаж на въпросната яхта, един жизнерадостен помияр изскочи из някаква врата и почна да души наоколо, съпроводен от кучеводка, тип “Биг Мама”. Зяпах с интерес как помиарът се щура из летището на Ст. Мартен, с плахата надежда да го видя да препикае нечий багаж, а през това време граничарката прегледа купчината бумаги, които и бях струпал. Възможността да открие някаква нередност определено я притесняваше.
- В кое пристанище се намира вашата яхта? – попита колебливо тя.
В живота идват моменти, в които се налага да спрем да се забавляваме и да се захванем с решаването на неотложни проблеми, в интерес на нашето и общо благо. И така, аз съсредоточих цялото си внимание върху Черната пантера и с подобаваща сериозност произнесох вълшебното име – “Симпсон Бай Марина” – мястото, където се събират всички милионерски яхти, ведно с придружаващите ги дупета. Пантерата припряно ми бутна обратно бумагите.
- Минавайте - хладно произнесе тя и аз прекрачих граничната линия.
От другата страна помиярът приключи работния си ден и неоткрил никаква дрога, се остави да бъде вързан и отведен от “Биг Мама”. Навън температурата бе 32? С и почти съжалих за климатизираното летище и хладната компания на Черната пантера. С мъка дотътрих моряшкия си сак до някакъв път и се опитах да осеверя картата, която бях взел от летището. Ханс, щастливият собственик и капитан на “Хаш Папи”, когото познавах от 2 седмици, ми беше казал, че яхтата се намира на 500 м от летището и че мога да стигна пеш при желание. Това беше вярно, но по птичи полет. Единственият човешки път, водещ дотам, обикаляше един възголемичък залив. Тъй като не ми се трамбоваше 5 км в жегата и не можех да прехвръкна над залива като волна птичка, се налагаше да взема такси и да похарча 8 US$.
Ст. Мартен е остров, разделен на хонландска и френска половина, поради което е част от “Обединена Европа”. Независимо от това, както Ханс ме беше предупредил, любимата валута там е US$. Възможно е да се плаща също така и с местния Ст. Мартенски $. Убедени либерали, ст. мартенци приемат дори € при крайно изгодния (за тях) курс 1US$:1€.
След като се разплатих с таксиметровия шофьор, показах гореспоменатото писмо на охраната на “Симпсон Бай Марина”, но той дори не го погледна.
-Вашият съекипник е вече тук – жизнерадостно оповести той, като ми обясняваше как да намеря яхтата.
Наистина Браян, другият съекипник ме бе изпреварил. Още при първите му думи почувствах, че съм попаднал на сродна душа.
- Да отидем да изпием по една бира! – вдъхновено предложи той.
“Джъмбо”, барът на “Симпсон Бай Марина” е едно от най-извесните места на острова и навигационна точка позната на всички таксиджии. Бирата струва по 3 US$ и нито аз, нито Браян сме от породата “дребни буржоа”, задоволяващи се с по една бутилка. Браян е англичанин, инженер по петрола, сега вече пенсионер. Двамата с Ханс са били колеги. Обиколил е половината свят и с удоволствие споделяме впечатления за места, които и двамата познаваме: Кайро, Москва и даже Норуич, Източна Англия. Понастоящем е купил къща на Лазурния бряг, така че намираме и друга обща тема – да се жалваме от френската бюрокрация. Опитът на Браян в това отношение е значителен. Преди време например искал да си купи мебели от известен френски магазин. Транспортът уж бил безплатен, но изведнъж се оказало, че може да го ползва само, ако купи мебелите на кредит. Браян имал кеш, но за да не си създава трудности се съгласил да вземе кредит. Хубаво, но за да вземе кредита, трябвало да си даде номера на френската социална осигуровка, каквато той, в качеството си на британски пенсионер нямал.
Истории от този род можехме да си разказваме безкрай, но след третата бутилка Браян трезвомислещо предложи да отидем да си купим бира от някой магазин и да си допием на яхтата за по-евтино. Той бил идвал и друг път на острова и тъкмо знаел един магазин наблизо. Излизаме окрилени от значителните перспективи, отворили се пред нас, но скоро надеждите ни повяхват. Въпросният магазин е запустял и явно фалирал от години. Благодарение на Браян все пак успяваме да намерим друг бар, на “Пеликан Бай”, където бирата също струва по 3 US$, но бутилките са по-големи. Този бар определено ми харесва. От тавана висят мъдри надписи от вида “Бакшиш не е град в Афганистан”, а пиците са толкова големи, че Браян не успява да изяде и половината. Верен на най-съкровените български традиции, аз ликвидирам моята, при риск да се пръсна по шевовете. На връщане по късна доба все пак намираме един отворен магазин, откъдето купуваме едно кашонче бира по 50 цента бутилката и така щастливо завършва този тежък ден.
01/06/2006 Симпсон Бай Марина (Координатите са мерени всяка сутрин в 8 часа бордово време)
LAT: 18°01.80 N
LON: 63°05.29 W
С Браян прекарваме сутринта в сладко разлемагване. Към 10 часа се завличаме да закусим в едно ресторантче. Поръчвам си кроасан, който е супер, а Браян похапва яйца с бекон. След това отивам да снимам, като се уговаряме да се срещнем на “Пеликан Бай”.
Ст. Мартен е място за почиващи подобно на “Ахтопол”. Чувствам, че ако трябва да карам цяла ваканция тук, ще пукна от скука, но като кинолюбител бързо намирам няколко порутени къщички романтично сгушени сред тропически растения, които не познавам. Слънцето е убийствено, но на сянка свежият морски бриз спасява положението. Бръмкат мухи, комари и всякакви други насекоми, но изключая това е мъртвило. Едно заспало куче се събужда и се щурва към мен, но като не му обръщам подобаващо внимание се оттегля с изплезен език. Нещеш ли, от една дебела сянка изплува негър и най културно поставя въпроса за авторските права при снимане на неговата, както твърди, къща. Подемаме спор на тази тема и след 10-ина минути, явно зачуден от моето твърдоглавие, любопиткото ме пита от коя държава съм.
-България! – оповестявам тържествено.
Лицето на моя опонент грейва, като че ли съм го поканил на сватбата си с принцесата на Монако.
-Тя е част от Европейския съюз, нали? – пита с надежда тоя еврофил.
-Не е! – заявявам – и не лъжа, защото сме все още 2006.
Тази неприятна вест потапя моя събеседник в моментна скръб, но той скоро се опомня и като събира панически географските си познания минава в настъпление.
-Но все пак е богата страна, нали?
-Не е! – заявявам вироглаво – тя е много бедна страна.
Победа по цялата фронтова линия. Моят опонент изглежда сразен и явно съжалява, задето напразно се е морил. Възползвам се от ситуацията и му предлагам да откупя авторските права за снимане на неговата, както твърди, къща за 2 US$. За мое най-голямо учудване тоя дребен капиталист приема без повече пазарлък и зачезва в неизвесна посока.
Продължавам снимките необезпокояван, но докато снимам подвижния мост над пролива, свързващ “Симпсон Бай Марина” с океана претърпявам нов финансов удар. Вятърът духва шапката ми във водата. Очевидно днес не ми върви. За да не предизвиквам повече съдбата се отправям към “Пеликан Бай”, където Браян сигурно вече пие втора бира.
Браян току-що се е изкъпал в залива и аз бързам да последвам челния му пример. Водата е истинска благодат, а пясъкът на плажа е ситен и горещ. Снимам няколко пеликана, които пикират във водата. “Пеликан Бай” се води резерват за пеликани, но има и доста яхти, хвърлили котва. Мястото явно е спокойно и сигурно, с изключение разбира се на ураган. При предишния ураган, минал през Ст. Мартен, яхтите от “Пеликан Бай” били отвени по покривите на хотелите отсреща. Дори “Симпсон Бай Марина”, което е едно от най-добре защитените пристанища на Антилските острови, не било пощадено. Ураганът отнесъл всичките понтони. Ст. Мартенци впоследствие са ги възстановили, тоя път от бетон. След загубата на шапката тези истории не ме ободряват, особено като се има предвид, че сезонът на ураганите започва официално от днес. Прочее, планът именно поради това е да отплаваме до 1-2 дена. Дано само Ханс, който лети днес с “Ер Франс” не закъснее. И двамата с Браян имаме сериозни предубеждения по отношение на “Ер Франс”.
На връщане Браян, който е нахапан от комари, се отбива в една аптека за спрей, но аз пренебрегвам от глупост тази възможност и отивам право в един бутик, долепен до “Симпсон Бай Марина”, за да си купя шапка. В бутика двете продавачки със стандартната физика на кукли Барби обслужват една дърта кокощръмба, което ми дава възможност необезпокоявано да си избера приличен каскет с надпис “Ст. Мартен” за 15 US$. Тъкмо се глася да платя, доволен от новата придобивка, когато един скърцащ глас ме стресва.
-Каква ужасна шапка!
Кокощръмбата ме е издебнала с обиколна маневра и явно се опитва да заиграва.
-Не е по-ужасна от главата ми – отговарям духовито и се омитам на свински тръс от бутика.
Вече навън, нахлупвам каскета и в миг ме върхлетява потресаващо предположение. Дъртата кокощръмба сигурно е някоя мултимилионерка, която скучае сама на огромния си йот. Тю да му се не види! На това му се казва да си в “мовес пасе”. Както и да е. Моряка го зове далечната синева, а не някакви си кокощръмби милионерки.
Тъкмо с Браян сме задремали в задължителната следобедна сиеста, ето ти го Ханс се изтърсва и моментално започва да организира отплаването. Явно полетът на “Ер Франс” не е закъснял. Ханс е геолог и независимо от немски звучащото си име е истински франкофон, родом от Версоа, малко градче близо до Женева. Дори се оказва, че имаме общи познати от Версоа, като например Детра, в чиято корабостроителница всяка година зимува моята собствена яхта – 18 стъпковият корсер “Бабанка”. Като малък Ханс, заедно с други хлапета, отмъкнали една лодка на Детра с най-добри намерения да я покарат и след това да я върнат ни лук яли ни лук мирисали, но за нещастие лодката заседнала и станала издънка. Прочее, надявам се, че оттогава Ханс е подобрил навигационните си способности.
Бойните действия по подготовката за пресичането на Атлантика отпочват с почистването на “Хаш Папи”. “Хаш Папи” е 40 стъпков шлюп (ветроходна яхта с една мачта и две платна – предно (женоа или фок) и задно (грот), с централен кокпит (както му подсказва името се намира в средата на яхтата ограден от предна и задна кабина). Произведен е от Бенето през 1990 година. Ханс го е купил преди 4 години и оттогава обикаля с него из Южните морета. Бая боклуци са се насъбрали за това време, но ентусиазмът ни е голям, а моралът висок, така че безброй парцалки, кутийчета с тайнствени подправки, останали по дъното, сандъчета с разни джунджурийки, модни журнали и дори един ръждив чук биват пометени. Възпротивявам се енергично на изхвърлянето на “съветника”, но Ханс ми показва, че има още 3 на борда с различна големина и форма. Прочее, чука го оставяме до кофата, заедно с няколко изтърбушени възглавници, едно химическо цукало, малко ползвано, 2 пробити тенджери, изгорела прахосмукачка и 3 бидона с неизвестно съдържание. При повторното ми минаване при кофите всички тия “ценности” са изчезнали. След това измиваме каютите. За щастие “Хаш Папи” има само две тоалетни. Винаги съм се учудвал на изумителните способности на съвременните проектанти да сместят по 4 тоалетни на 40 стъпкова яхта. Решаването на подобен пъзел може би носи морално и даже материално удовлетворение на някои теоретици, твърдо убедени, че на яхта човек не излиза от кенефа, но практическата му полза е спорна. В пристанище ползването на тоалетните на борда е забранено, а в морето всеки пикае през борда. Самите тоалетни са по някакви тайнствени причини винаги лепкаво-мокри, а многобройните им помпи, кранове и супапи изискват значителна теоретична и практическа подготовка, за да се ползват безопасно. Дори и тогава резултатите са дискусионни. На едно яхтено шоу в Париж, един мой познат, комерсиален представител, призна на халба бира, че тоалетните се инсталират, за да се привлече консуматорът. Да не си помислите само, че консуматорът е брадаткото, който кара яхтата! Нищо подобно. Консуматорът е тоя, който милостиво разрешава сделката.
“Скъпа, виж на тази яхта има всичко, даже отделна тоалетна за майка ти!”
Прочее, откакто Лейди Елен обиколи света без спирка и асистиране, женското присъствие получи заслужен реванш. Съвременните морячки се интересуват най-вече от броя на GPS-те, автоматичните пилоти и щурмовите платна, а тоалетните пренебрегват, особено когато става дума за чистене. Капитан Волфганг, с който се запознах на Олбиа (Сардиния), ми разказа, че навремето имал една приятелка, бивша манекенка, която даже можела да пикае през борда. Веднъж Волфи имал водолази на борда за някои поправки (той има 60 тонна дървена яхта, правена през 1905 година) и тъкмо пийвали бира на палубата след тежкия трудов ден, когато неговата мацка се появила из трапа по бикини. Дорде Волфи се окопити, тя с грациозна походка на видял и патил манекен се прехвърлила през въжетата и нехайно се изпикала пред погледите на възхитените работяги. Те толкова се ентусиазирали, че след това идвали всеки ден и съвършено безплатно, както Волфи ме увери, остъргали подводните части.
Накрая яхтата блести като манисто. Вечерта сме поканени от Йорген, капитан на “Каледония” и приятел на Ханс да изпием по бира на неговия борд. Йорген е чешит, немец, продал си завода за машини преди 5-6 години и построил “Каледония”, с която обикаля оттогава моретата. “Каледония” е 50 стъпков шлюп от стомана, екипиран с всичко мислимо и немислимо, като се почне от климатик и се стигне до кафемашина. Представяме се с Браян и Йорген се опитва да отгадае откъде съм.
- Италианец? Испанец?
- Българин!
- Никой не е съвършен – утешава ме добродушно Йорген.
02/06/2006 Симпсон Бай Марина
LAT: 18°01.80 N
LON: 63°05.29 W
Сутринта ставаме рано. Ханс ме помолва да направя възел на столчето, за да се изкачи на мачтата. При предишния траверс от Венецуела вятърът е отнесъл антената и ветропоказателя. Без да придавам особено значение на думите му, правя една осмица и двамата с Браян го изкачваме до върха на мачтата, като си помагаме с електрическия уинч (уред подобен на макара, фиксиран на палубата, служещ да увеличи силата при натягането на въжета). . След този подвиг сваляме алуминиевото халба (греда, която подпира гредата (гик) опъваща долния ръб на платно), което е прекършено като вейка в черешова градина. Мистерията, как толкова дебла алуминиева греда се е строшила се разкрива веднага след като я разглобяваме. Във вътрешността и е проникнала вода, която е разяла алуминия, тъй като при допира си с една стоманена пружина той е образувал галваничен елемент. Стените на гредата са изтънели като домакинско фолио. Йорген ни дава назаем неговия зодиак, защото моторът на нашия е останал във Венецуела и откарваме гредата на поправка в една корабостроителница от другата страна на залива. Майсторът, австралиец, взима присърце каузата ни и обещава да изработи ново халба до обяд. Отбиваме се в един морски магазин, “Бюджет Марина”откъдето купуваме нов извънбордов мотор за 1000 US$, нова антена и нова спасителна бализа (старата не работи от старост) за 700US$. Тези бализи се включват автоматично, ако попаднат във водата и изпращат сигнал за помощ по сателит. Не намираме нужния ветропоказател, защото този модел вече не се произвежда, но това не ни тревожи особено: човек лесно разбира откъде духа вятърът. Жегата вече е в стихията си. Едвам успяваме да изпием по една бира и става време да търсим халба-то. Майсторът е свършил добра работа. Новото халба е с по-дебели стени и майсторът е пробил малка дупчица в долния край, така че да не се събира вода. Проста работа, ама полезна. Плащаме без пазарлък 150-те US$, които той иска и подкарваме зодиака на пълна скорост, натоварен с армагани.
Следобеда отиваме да напазаруваме в “Гран магазен” – най-големият супермаркет на острова, който се намира във Филипсбург, столицата на хонландската част. За целта взимаме такси. Трябва да се напазаруват провизии за цял месец. В магазина всеки грабва по една количка и почва да трупа кашончета от любимите си видове бира. Изборът е голям, като се почне от “Хайникен” и се стигне до американски “Будвайзер”, който прочее пренебрегваме. Накрая преброяваме кашоните и се споглеждаме притеснено. За всеобщо облекчение в този решителен за делото момент Ханс влиза в ролята си на капитан и като си припомня, че при предишния траверс са останали без бира, нарежда да се натоварят още 6 кашона. Освен 250-те бири натоварваме 20 бутилки вино, няколко бутилки Ямайски ром, Рикар (вид мастика, открита и произвеждана от известния френски милионер Пол Рикар), водка Смирноф и коняк Наполеон, 50 литра вода в бидончета от 5 л, 12 бутилки вода от 1.5 л, 20 л сок от портокали, 25 л сок от ябълки, 5 кг ориз, доматено пюре, 10 кутии гъби, 7 пакета спагети, домати, портокали, ябълки, банани и лимони в различна степен на зрялост, 5 кг картофи, 3 кг кромид лук, шпеков салам и неопределен брой и вид консерви. Купуваме и три вида хляб. Пресен, за първите 2-3 дена, на филийки, който може да изкара 2 седмици и някакъв специален консервиран хляб, който трае вечно, най-вече защото не се яде. Сигурно са го откопали от някоя фараонска гробница. Цялата сметка ни излиза 700 US$, които си поделяме. Таксито пристига в уречения час и с помоща на 2 момчета от магазина товарим стоките. На “Симпсон Бай Марина” охраната ни заема една електрическа количка, да прибутаме провизиите до “Хаш Папи”. Съседите ни по яхта, една порядъчна двойка американци, ни питат колко души сме на борда, явно зачудени от огромното количество акохол, струпан на понтона. Когато научават, че сме само тримата, се оттеглят тихо в кабината си. Едвам успяваме да подредим провизиите и пристига Йорген с учителката си по испански език, както ни я представя. Учителката е пристигнала сутринта и не се е напълно аклиматизирала към водната среда, поради което вкупум се втурваме да и помогнем да се прехвърли от зодиака на нашия борд, за най-голямо удоволствие на Йорген. Пием по една бира, като обсъждаме с Йорген плана за предстоящия траверс. По принцип пътят не е директно към Азорските острови, а върви първо на север приблизително до LAT: 36-37°N, след което се закривява на изток. Макар и по-дълъг от директния път с 500 мили, този вариант позволява да се избегнат затишията в средата на Атлантика и да се използва Гълфстрийм, който понякога достига скорост 1.5 – 2.0 възела.
Привечер Ханс ни кани на ресторант да ядем омари. Изтъквам, че имаме достатъчни запаси от бира и други провизии, но Ханс настоява да ни почерпи на тръгване, така че двамата с Браян не можем да откажем. Бързо намираме един ресторант – типичен капан за туристи, където сме единствените клиенти. Картинката с омари е закачена на входа, както и цената – 33 долара. За моя изненада омарите са огромни и добре приготвени. Пълнени са с някаква тайнствена и вкусна плънка, а порциите пържени картофи са хрупкави и на корем. Изобщо, забавляваме се чудесно до момента, когато идва време да платим сметката и за наше най-голямо учудване сервитьорката ни иска по 33 US$ на омар. От своя страна ние сме убедени, че на обявата е пишело 33 местни, Ст. Мартенски долари. Тази ни увереност се засилва и от факта, че сервитьорката не разполага с никакво меню за потвърждение на твърденито си, а въпросната обява е изчезнала по мистериозен начин. Окуражени от бутилката прекрасно вино, която сме изпили и няколкото бири, гракваме срещу наивната сервитьорка, но тя не се стряска и вика подкрепление в лицето на собственичката на ресторанта. Собственичката – яка разтропана хонландка заявява, че техните цени са винаги в US$ и че досега никой не се е хранил в този ресторант без да си плати. Тя разбирала, че на някои хора тези цени им се виждали високи, но ако нямали пари да отидели в приют за бедни, а не да плюскат омари в нейния ресторант. Спорът се разраства и скоро целият персонал ни наобикаля, в това число огромният готвач, препасан с касапски нож, мъжът на собственичката с вид на препикано мушкато, трите сервитьорки и едно момче за всичко. То прилича на статист от филма “Караибски пирати” и започва да ме гложди чувството, че тук ще ядем пердах. Изглежда и Ханс е достигнал до извода, че при числено превъзходсто от почти 3:1 на врага и предвид на по-слабото ни въоръжение, състоящо се от моето швейцарско ножче, изгледите ни за успех са минимални, така че накрая плаща, като не пропуска да поиска фактура. Напускаме ресторанта в настроение, подобно на това, в което Наполеон е напуснал Русия и се насочваме към “Джъмбо”.
В “Джъмбо” се вихри луд купон. Група американски туристи се наливат с бира, а девойките танцуват върху бара. Няколко бармана хвърчат като линейки да разбиват коктейли, като между другото ловко ловят чашите, които неразумните танцьорки бутат от време на време. Поръчваме си ром, като аз и Браян се редуваме да плащаме, за утеха на Ханс. Скоро веселбата ни завладява и се отпускаме във вихъра на тази безгрижна тропична нощ.
продължава на стр. 12
Забравил съм вече как беше, когато за първи път целувах момиче, но си спомням първия път, когато хванах щурвала на лодка. Това се случи през лятото на 1989 г. на Созопол. Лодката беше швертбот, което ще рече, че нямаше постоянен баласт и следователно можеше лесно да се обърне. За баласт служеше една банда пещерняци, мои първи приятели, които трябваше да се местят от единия борд на другия, в зависимост откъде духа вятърът. Щурвала държеше Иван Морския, който в качеството си на учил-недоучил Военноморското училище, единствен назнайваше как се кара ветроходка.
Беше краят на сезона. Духаше свеж североизточен вятър, който беше вдигнал добре оформени вълни. Навсякъде подскачаха бели зайчета. Не щеш ли, в обичайния си саркастично-приятелски тон Иван Морския попита:
- Коце, не искаш ли да хванеш румпела за малко?
Очичките му светкаха дяволито. Не беше възможно да откажа на подобно предложение без да поставя под съмнение ръководната роля, която играех в качеството ми на председател на Пещерния клуб. Истина е обаче, че вече от цяла седмица ужасно ми се искаше да бъда скипер, па макар и за малко. И така, аз поех румпела с дясната ръка, а с лявата въжето гротшкот (шкоти се наричат въжетата които управляват платната, а фалове - въжетата които ги вдигат и свалят), управляващо главното платно (грот), с което станах пълновластен господар върху живота и смъртта на лодката и екипажа.
Отначало всичко вървеше нормално. Успявах да хващам вълните ? откъм кърмата, както бях забелязал да прави Иван Морския. Лодката просто хвърчеше с разпънати догоре платна по вятъра. Изведнъж тя започна да се накланя. Изненадани и донякъде огорчени от тази промяна, пещерняците се натъркаляха на подветрената страна, което определено не подобри деликатното ни равновесие.
- Коце, Коце, Коце...! – панически заглаголи Иван Морския, който единствен се беше задържал на място и провесен на наветрената страна, се опитваше да балансира лодката, като същевременно отчаяно ме зовеше, но без да дава никакви допълнителни инструкции.
“Какво Коце?!” – ми се искаше да му изкрещя, ама не ми идваха думи.
Хубава черта на ветроходството е, че нищо не става мигновено. Една добра лодка ще реагира на външните фактори постепенно, давайки възможност на скипера си да размисли и вземе правилно решение. За нещастие, колкото и да мислех, полза никаква, тъй като познанята ми в тази област граничеха с нула. Лодката се наклони още малко, след това малко повече. По-скоро по интуиция, отколкото решавайки сложни аеродинамични уравнения, аз пуснах гротшкота. Налягането на вятъра върху главното платно намаля и лодката се изправи.
Години наред Иван Морския ме бъзикаше, че съм пуснал гротшкота, но след доста навигиране в компанията на професионалисти се убедих, че решението ми тогава е било правилно. Когато лодката е силно наклонена трябва или да се промени курсът, или да се отпусне гротшкота, така че тя да не се съпротивлява на вятъра, а да го използва.
ОТ СТ. МАРТЕН ДО ХОРТА
(Траверс на Атлантика)
31/05/2006, Ст. Мартен, Антилските острови.
Яхтата се казваше “Хаш Папи”, което ще рече хашишовия дядка и това не се хареса на граничния контрол – една чернокожа хубавелка, по-приличаща на манекен на “Гучи”. Докато оглеждаше подозрително писмото, което удостоверяваше, че съм екипаж на въпросната яхта, един жизнерадостен помияр изскочи из някаква врата и почна да души наоколо, съпроводен от кучеводка, тип “Биг Мама”. Зяпах с интерес как помиарът се щура из летището на Ст. Мартен, с плахата надежда да го видя да препикае нечий багаж, а през това време граничарката прегледа купчината бумаги, които и бях струпал. Възможността да открие някаква нередност определено я притесняваше.
- В кое пристанище се намира вашата яхта? – попита колебливо тя.
В живота идват моменти, в които се налага да спрем да се забавляваме и да се захванем с решаването на неотложни проблеми, в интерес на нашето и общо благо. И така, аз съсредоточих цялото си внимание върху Черната пантера и с подобаваща сериозност произнесох вълшебното име – “Симпсон Бай Марина” – мястото, където се събират всички милионерски яхти, ведно с придружаващите ги дупета. Пантерата припряно ми бутна обратно бумагите.
- Минавайте - хладно произнесе тя и аз прекрачих граничната линия.
От другата страна помиярът приключи работния си ден и неоткрил никаква дрога, се остави да бъде вързан и отведен от “Биг Мама”. Навън температурата бе 32? С и почти съжалих за климатизираното летище и хладната компания на Черната пантера. С мъка дотътрих моряшкия си сак до някакъв път и се опитах да осеверя картата, която бях взел от летището. Ханс, щастливият собственик и капитан на “Хаш Папи”, когото познавах от 2 седмици, ми беше казал, че яхтата се намира на 500 м от летището и че мога да стигна пеш при желание. Това беше вярно, но по птичи полет. Единственият човешки път, водещ дотам, обикаляше един възголемичък залив. Тъй като не ми се трамбоваше 5 км в жегата и не можех да прехвръкна над залива като волна птичка, се налагаше да взема такси и да похарча 8 US$.
Ст. Мартен е остров, разделен на хонландска и френска половина, поради което е част от “Обединена Европа”. Независимо от това, както Ханс ме беше предупредил, любимата валута там е US$. Възможно е да се плаща също така и с местния Ст. Мартенски $. Убедени либерали, ст. мартенци приемат дори € при крайно изгодния (за тях) курс 1US$:1€.
След като се разплатих с таксиметровия шофьор, показах гореспоменатото писмо на охраната на “Симпсон Бай Марина”, но той дори не го погледна.
-Вашият съекипник е вече тук – жизнерадостно оповести той, като ми обясняваше как да намеря яхтата.
Наистина Браян, другият съекипник ме бе изпреварил. Още при първите му думи почувствах, че съм попаднал на сродна душа.
- Да отидем да изпием по една бира! – вдъхновено предложи той.
“Джъмбо”, барът на “Симпсон Бай Марина” е едно от най-извесните места на острова и навигационна точка позната на всички таксиджии. Бирата струва по 3 US$ и нито аз, нито Браян сме от породата “дребни буржоа”, задоволяващи се с по една бутилка. Браян е англичанин, инженер по петрола, сега вече пенсионер. Двамата с Ханс са били колеги. Обиколил е половината свят и с удоволствие споделяме впечатления за места, които и двамата познаваме: Кайро, Москва и даже Норуич, Източна Англия. Понастоящем е купил къща на Лазурния бряг, така че намираме и друга обща тема – да се жалваме от френската бюрокрация. Опитът на Браян в това отношение е значителен. Преди време например искал да си купи мебели от известен френски магазин. Транспортът уж бил безплатен, но изведнъж се оказало, че може да го ползва само, ако купи мебелите на кредит. Браян имал кеш, но за да не си създава трудности се съгласил да вземе кредит. Хубаво, но за да вземе кредита, трябвало да си даде номера на френската социална осигуровка, каквато той, в качеството си на британски пенсионер нямал.
Истории от този род можехме да си разказваме безкрай, но след третата бутилка Браян трезвомислещо предложи да отидем да си купим бира от някой магазин и да си допием на яхтата за по-евтино. Той бил идвал и друг път на острова и тъкмо знаел един магазин наблизо. Излизаме окрилени от значителните перспективи, отворили се пред нас, но скоро надеждите ни повяхват. Въпросният магазин е запустял и явно фалирал от години. Благодарение на Браян все пак успяваме да намерим друг бар, на “Пеликан Бай”, където бирата също струва по 3 US$, но бутилките са по-големи. Този бар определено ми харесва. От тавана висят мъдри надписи от вида “Бакшиш не е град в Афганистан”, а пиците са толкова големи, че Браян не успява да изяде и половината. Верен на най-съкровените български традиции, аз ликвидирам моята, при риск да се пръсна по шевовете. На връщане по късна доба все пак намираме един отворен магазин, откъдето купуваме едно кашонче бира по 50 цента бутилката и така щастливо завършва този тежък ден.
01/06/2006 Симпсон Бай Марина (Координатите са мерени всяка сутрин в 8 часа бордово време)
LAT: 18°01.80 N
LON: 63°05.29 W
С Браян прекарваме сутринта в сладко разлемагване. Към 10 часа се завличаме да закусим в едно ресторантче. Поръчвам си кроасан, който е супер, а Браян похапва яйца с бекон. След това отивам да снимам, като се уговаряме да се срещнем на “Пеликан Бай”.
Ст. Мартен е място за почиващи подобно на “Ахтопол”. Чувствам, че ако трябва да карам цяла ваканция тук, ще пукна от скука, но като кинолюбител бързо намирам няколко порутени къщички романтично сгушени сред тропически растения, които не познавам. Слънцето е убийствено, но на сянка свежият морски бриз спасява положението. Бръмкат мухи, комари и всякакви други насекоми, но изключая това е мъртвило. Едно заспало куче се събужда и се щурва към мен, но като не му обръщам подобаващо внимание се оттегля с изплезен език. Нещеш ли, от една дебела сянка изплува негър и най културно поставя въпроса за авторските права при снимане на неговата, както твърди, къща. Подемаме спор на тази тема и след 10-ина минути, явно зачуден от моето твърдоглавие, любопиткото ме пита от коя държава съм.
-България! – оповестявам тържествено.
Лицето на моя опонент грейва, като че ли съм го поканил на сватбата си с принцесата на Монако.
-Тя е част от Европейския съюз, нали? – пита с надежда тоя еврофил.
-Не е! – заявявам – и не лъжа, защото сме все още 2006.
Тази неприятна вест потапя моя събеседник в моментна скръб, но той скоро се опомня и като събира панически географските си познания минава в настъпление.
-Но все пак е богата страна, нали?
-Не е! – заявявам вироглаво – тя е много бедна страна.
Победа по цялата фронтова линия. Моят опонент изглежда сразен и явно съжалява, задето напразно се е морил. Възползвам се от ситуацията и му предлагам да откупя авторските права за снимане на неговата, както твърди, къща за 2 US$. За мое най-голямо учудване тоя дребен капиталист приема без повече пазарлък и зачезва в неизвесна посока.
Продължавам снимките необезпокояван, но докато снимам подвижния мост над пролива, свързващ “Симпсон Бай Марина” с океана претърпявам нов финансов удар. Вятърът духва шапката ми във водата. Очевидно днес не ми върви. За да не предизвиквам повече съдбата се отправям към “Пеликан Бай”, където Браян сигурно вече пие втора бира.
Браян току-що се е изкъпал в залива и аз бързам да последвам челния му пример. Водата е истинска благодат, а пясъкът на плажа е ситен и горещ. Снимам няколко пеликана, които пикират във водата. “Пеликан Бай” се води резерват за пеликани, но има и доста яхти, хвърлили котва. Мястото явно е спокойно и сигурно, с изключение разбира се на ураган. При предишния ураган, минал през Ст. Мартен, яхтите от “Пеликан Бай” били отвени по покривите на хотелите отсреща. Дори “Симпсон Бай Марина”, което е едно от най-добре защитените пристанища на Антилските острови, не било пощадено. Ураганът отнесъл всичките понтони. Ст. Мартенци впоследствие са ги възстановили, тоя път от бетон. След загубата на шапката тези истории не ме ободряват, особено като се има предвид, че сезонът на ураганите започва официално от днес. Прочее, планът именно поради това е да отплаваме до 1-2 дена. Дано само Ханс, който лети днес с “Ер Франс” не закъснее. И двамата с Браян имаме сериозни предубеждения по отношение на “Ер Франс”.
На връщане Браян, който е нахапан от комари, се отбива в една аптека за спрей, но аз пренебрегвам от глупост тази възможност и отивам право в един бутик, долепен до “Симпсон Бай Марина”, за да си купя шапка. В бутика двете продавачки със стандартната физика на кукли Барби обслужват една дърта кокощръмба, което ми дава възможност необезпокоявано да си избера приличен каскет с надпис “Ст. Мартен” за 15 US$. Тъкмо се глася да платя, доволен от новата придобивка, когато един скърцащ глас ме стресва.
-Каква ужасна шапка!
Кокощръмбата ме е издебнала с обиколна маневра и явно се опитва да заиграва.
-Не е по-ужасна от главата ми – отговарям духовито и се омитам на свински тръс от бутика.
Вече навън, нахлупвам каскета и в миг ме върхлетява потресаващо предположение. Дъртата кокощръмба сигурно е някоя мултимилионерка, която скучае сама на огромния си йот. Тю да му се не види! На това му се казва да си в “мовес пасе”. Както и да е. Моряка го зове далечната синева, а не някакви си кокощръмби милионерки.
Тъкмо с Браян сме задремали в задължителната следобедна сиеста, ето ти го Ханс се изтърсва и моментално започва да организира отплаването. Явно полетът на “Ер Франс” не е закъснял. Ханс е геолог и независимо от немски звучащото си име е истински франкофон, родом от Версоа, малко градче близо до Женева. Дори се оказва, че имаме общи познати от Версоа, като например Детра, в чиято корабостроителница всяка година зимува моята собствена яхта – 18 стъпковият корсер “Бабанка”. Като малък Ханс, заедно с други хлапета, отмъкнали една лодка на Детра с най-добри намерения да я покарат и след това да я върнат ни лук яли ни лук мирисали, но за нещастие лодката заседнала и станала издънка. Прочее, надявам се, че оттогава Ханс е подобрил навигационните си способности.
Бойните действия по подготовката за пресичането на Атлантика отпочват с почистването на “Хаш Папи”. “Хаш Папи” е 40 стъпков шлюп (ветроходна яхта с една мачта и две платна – предно (женоа или фок) и задно (грот), с централен кокпит (както му подсказва името се намира в средата на яхтата ограден от предна и задна кабина). Произведен е от Бенето през 1990 година. Ханс го е купил преди 4 години и оттогава обикаля с него из Южните морета. Бая боклуци са се насъбрали за това време, но ентусиазмът ни е голям, а моралът висок, така че безброй парцалки, кутийчета с тайнствени подправки, останали по дъното, сандъчета с разни джунджурийки, модни журнали и дори един ръждив чук биват пометени. Възпротивявам се енергично на изхвърлянето на “съветника”, но Ханс ми показва, че има още 3 на борда с различна големина и форма. Прочее, чука го оставяме до кофата, заедно с няколко изтърбушени възглавници, едно химическо цукало, малко ползвано, 2 пробити тенджери, изгорела прахосмукачка и 3 бидона с неизвестно съдържание. При повторното ми минаване при кофите всички тия “ценности” са изчезнали. След това измиваме каютите. За щастие “Хаш Папи” има само две тоалетни. Винаги съм се учудвал на изумителните способности на съвременните проектанти да сместят по 4 тоалетни на 40 стъпкова яхта. Решаването на подобен пъзел може би носи морално и даже материално удовлетворение на някои теоретици, твърдо убедени, че на яхта човек не излиза от кенефа, но практическата му полза е спорна. В пристанище ползването на тоалетните на борда е забранено, а в морето всеки пикае през борда. Самите тоалетни са по някакви тайнствени причини винаги лепкаво-мокри, а многобройните им помпи, кранове и супапи изискват значителна теоретична и практическа подготовка, за да се ползват безопасно. Дори и тогава резултатите са дискусионни. На едно яхтено шоу в Париж, един мой познат, комерсиален представител, призна на халба бира, че тоалетните се инсталират, за да се привлече консуматорът. Да не си помислите само, че консуматорът е брадаткото, който кара яхтата! Нищо подобно. Консуматорът е тоя, който милостиво разрешава сделката.
“Скъпа, виж на тази яхта има всичко, даже отделна тоалетна за майка ти!”
Прочее, откакто Лейди Елен обиколи света без спирка и асистиране, женското присъствие получи заслужен реванш. Съвременните морячки се интересуват най-вече от броя на GPS-те, автоматичните пилоти и щурмовите платна, а тоалетните пренебрегват, особено когато става дума за чистене. Капитан Волфганг, с който се запознах на Олбиа (Сардиния), ми разказа, че навремето имал една приятелка, бивша манекенка, която даже можела да пикае през борда. Веднъж Волфи имал водолази на борда за някои поправки (той има 60 тонна дървена яхта, правена през 1905 година) и тъкмо пийвали бира на палубата след тежкия трудов ден, когато неговата мацка се появила из трапа по бикини. Дорде Волфи се окопити, тя с грациозна походка на видял и патил манекен се прехвърлила през въжетата и нехайно се изпикала пред погледите на възхитените работяги. Те толкова се ентусиазирали, че след това идвали всеки ден и съвършено безплатно, както Волфи ме увери, остъргали подводните части.
Накрая яхтата блести като манисто. Вечерта сме поканени от Йорген, капитан на “Каледония” и приятел на Ханс да изпием по бира на неговия борд. Йорген е чешит, немец, продал си завода за машини преди 5-6 години и построил “Каледония”, с която обикаля оттогава моретата. “Каледония” е 50 стъпков шлюп от стомана, екипиран с всичко мислимо и немислимо, като се почне от климатик и се стигне до кафемашина. Представяме се с Браян и Йорген се опитва да отгадае откъде съм.
- Италианец? Испанец?
- Българин!
- Никой не е съвършен – утешава ме добродушно Йорген.
02/06/2006 Симпсон Бай Марина
LAT: 18°01.80 N
LON: 63°05.29 W
Сутринта ставаме рано. Ханс ме помолва да направя възел на столчето, за да се изкачи на мачтата. При предишния траверс от Венецуела вятърът е отнесъл антената и ветропоказателя. Без да придавам особено значение на думите му, правя една осмица и двамата с Браян го изкачваме до върха на мачтата, като си помагаме с електрическия уинч (уред подобен на макара, фиксиран на палубата, служещ да увеличи силата при натягането на въжета). . След този подвиг сваляме алуминиевото халба (греда, която подпира гредата (гик) опъваща долния ръб на платно), което е прекършено като вейка в черешова градина. Мистерията, как толкова дебла алуминиева греда се е строшила се разкрива веднага след като я разглобяваме. Във вътрешността и е проникнала вода, която е разяла алуминия, тъй като при допира си с една стоманена пружина той е образувал галваничен елемент. Стените на гредата са изтънели като домакинско фолио. Йорген ни дава назаем неговия зодиак, защото моторът на нашия е останал във Венецуела и откарваме гредата на поправка в една корабостроителница от другата страна на залива. Майсторът, австралиец, взима присърце каузата ни и обещава да изработи ново халба до обяд. Отбиваме се в един морски магазин, “Бюджет Марина”откъдето купуваме нов извънбордов мотор за 1000 US$, нова антена и нова спасителна бализа (старата не работи от старост) за 700US$. Тези бализи се включват автоматично, ако попаднат във водата и изпращат сигнал за помощ по сателит. Не намираме нужния ветропоказател, защото този модел вече не се произвежда, но това не ни тревожи особено: човек лесно разбира откъде духа вятърът. Жегата вече е в стихията си. Едвам успяваме да изпием по една бира и става време да търсим халба-то. Майсторът е свършил добра работа. Новото халба е с по-дебели стени и майсторът е пробил малка дупчица в долния край, така че да не се събира вода. Проста работа, ама полезна. Плащаме без пазарлък 150-те US$, които той иска и подкарваме зодиака на пълна скорост, натоварен с армагани.
Следобеда отиваме да напазаруваме в “Гран магазен” – най-големият супермаркет на острова, който се намира във Филипсбург, столицата на хонландската част. За целта взимаме такси. Трябва да се напазаруват провизии за цял месец. В магазина всеки грабва по една количка и почва да трупа кашончета от любимите си видове бира. Изборът е голям, като се почне от “Хайникен” и се стигне до американски “Будвайзер”, който прочее пренебрегваме. Накрая преброяваме кашоните и се споглеждаме притеснено. За всеобщо облекчение в този решителен за делото момент Ханс влиза в ролята си на капитан и като си припомня, че при предишния траверс са останали без бира, нарежда да се натоварят още 6 кашона. Освен 250-те бири натоварваме 20 бутилки вино, няколко бутилки Ямайски ром, Рикар (вид мастика, открита и произвеждана от известния френски милионер Пол Рикар), водка Смирноф и коняк Наполеон, 50 литра вода в бидончета от 5 л, 12 бутилки вода от 1.5 л, 20 л сок от портокали, 25 л сок от ябълки, 5 кг ориз, доматено пюре, 10 кутии гъби, 7 пакета спагети, домати, портокали, ябълки, банани и лимони в различна степен на зрялост, 5 кг картофи, 3 кг кромид лук, шпеков салам и неопределен брой и вид консерви. Купуваме и три вида хляб. Пресен, за първите 2-3 дена, на филийки, който може да изкара 2 седмици и някакъв специален консервиран хляб, който трае вечно, най-вече защото не се яде. Сигурно са го откопали от някоя фараонска гробница. Цялата сметка ни излиза 700 US$, които си поделяме. Таксито пристига в уречения час и с помоща на 2 момчета от магазина товарим стоките. На “Симпсон Бай Марина” охраната ни заема една електрическа количка, да прибутаме провизиите до “Хаш Папи”. Съседите ни по яхта, една порядъчна двойка американци, ни питат колко души сме на борда, явно зачудени от огромното количество акохол, струпан на понтона. Когато научават, че сме само тримата, се оттеглят тихо в кабината си. Едвам успяваме да подредим провизиите и пристига Йорген с учителката си по испански език, както ни я представя. Учителката е пристигнала сутринта и не се е напълно аклиматизирала към водната среда, поради което вкупум се втурваме да и помогнем да се прехвърли от зодиака на нашия борд, за най-голямо удоволствие на Йорген. Пием по една бира, като обсъждаме с Йорген плана за предстоящия траверс. По принцип пътят не е директно към Азорските острови, а върви първо на север приблизително до LAT: 36-37°N, след което се закривява на изток. Макар и по-дълъг от директния път с 500 мили, този вариант позволява да се избегнат затишията в средата на Атлантика и да се използва Гълфстрийм, който понякога достига скорост 1.5 – 2.0 възела.
Привечер Ханс ни кани на ресторант да ядем омари. Изтъквам, че имаме достатъчни запаси от бира и други провизии, но Ханс настоява да ни почерпи на тръгване, така че двамата с Браян не можем да откажем. Бързо намираме един ресторант – типичен капан за туристи, където сме единствените клиенти. Картинката с омари е закачена на входа, както и цената – 33 долара. За моя изненада омарите са огромни и добре приготвени. Пълнени са с някаква тайнствена и вкусна плънка, а порциите пържени картофи са хрупкави и на корем. Изобщо, забавляваме се чудесно до момента, когато идва време да платим сметката и за наше най-голямо учудване сервитьорката ни иска по 33 US$ на омар. От своя страна ние сме убедени, че на обявата е пишело 33 местни, Ст. Мартенски долари. Тази ни увереност се засилва и от факта, че сервитьорката не разполага с никакво меню за потвърждение на твърденито си, а въпросната обява е изчезнала по мистериозен начин. Окуражени от бутилката прекрасно вино, която сме изпили и няколкото бири, гракваме срещу наивната сервитьорка, но тя не се стряска и вика подкрепление в лицето на собственичката на ресторанта. Собственичката – яка разтропана хонландка заявява, че техните цени са винаги в US$ и че досега никой не се е хранил в този ресторант без да си плати. Тя разбирала, че на някои хора тези цени им се виждали високи, но ако нямали пари да отидели в приют за бедни, а не да плюскат омари в нейния ресторант. Спорът се разраства и скоро целият персонал ни наобикаля, в това число огромният готвач, препасан с касапски нож, мъжът на собственичката с вид на препикано мушкато, трите сервитьорки и едно момче за всичко. То прилича на статист от филма “Караибски пирати” и започва да ме гложди чувството, че тук ще ядем пердах. Изглежда и Ханс е достигнал до извода, че при числено превъзходсто от почти 3:1 на врага и предвид на по-слабото ни въоръжение, състоящо се от моето швейцарско ножче, изгледите ни за успех са минимални, така че накрая плаща, като не пропуска да поиска фактура. Напускаме ресторанта в настроение, подобно на това, в което Наполеон е напуснал Русия и се насочваме към “Джъмбо”.
В “Джъмбо” се вихри луд купон. Група американски туристи се наливат с бира, а девойките танцуват върху бара. Няколко бармана хвърчат като линейки да разбиват коктейли, като между другото ловко ловят чашите, които неразумните танцьорки бутат от време на време. Поръчваме си ром, като аз и Браян се редуваме да плащаме, за утеха на Ханс. Скоро веселбата ни завладява и се отпускаме във вихъра на тази безгрижна тропична нощ.
продължава на стр. 12
МОРСКИТЕ ДНЕВНИЦИ
НА КАПТЕН КОС ФРИЛАНС И КОРСЕР
НЯКОЛКО ДУМИ ЗА АВТОРА:
Д-р Константин Старчев завършва през 1994 г. аспирантура в Института по Физикохимия на БАН, София, а през периода 1994-1997 г. - пост- докторат в Страсбург по „Проекта на човешкия геном”. От 1997 до 2001 г. е асистент в Университета на Женева, а от 2001 до 2003 г. е биоинформатичен специалист в стартъп-компанията Manteia Pedictive Medicine SA. Там разработва софтуер за нов революционен метод за определяне кода на човешкия геном. През периода 2004-2007 г. е на свободна пратика, тъй като в края на 2003 г. компанията е продадена, а работещите в нея специалисти - уволнени. По това време д-р Константин Старчев разработва софтуер по контракти с Университета на Женева и с различни финансови къщи. Освен независимост, тази работа му дава и значителна свобода да „навигира”, да плава под ветрила. Така през 2006 г. извършва транс-атлантическия преход на “Хаш Папи”, описан в настоящия пътепис, който е част от подготвян за публикация морски дневник. През 2007 г. навигира по испанското крайбрежие между Барселона и Валенция. „Бабанка” - неговият 18-стъпков корсер, е една от 7-те яхти под швейцарски флаг в южната марина на порт Америка Къп по време на регатите.
През тази година започва работа като информатик в EPFL (Политехниката на Лозана). Проектите, в които участва, са финансирани от Alinghi и Hydroptere. Проекта с Alinghi е да се разработи софтуер за определяне формата на спинакер от снимки. Проекта с Hydroptere, който се стреми да постави нов световен рекорд по скорост на ветрила (над 50 възла) е подобен, но е за грота и генуата. По подробна информация за тези проекти може да се намери по интернет на адреси:
https://alinghi.epfl.ch/page10241-en.html
https://www.hydroptere.com/
https://hydroptere.epfl.ch/
НА КАПТЕН КОС ФРИЛАНС И КОРСЕР
НЯКОЛКО ДУМИ ЗА АВТОРА:
Д-р Константин Старчев завършва през 1994 г. аспирантура в Института по Физикохимия на БАН, София, а през периода 1994-1997 г. - пост- докторат в Страсбург по „Проекта на човешкия геном”. От 1997 до 2001 г. е асистент в Университета на Женева, а от 2001 до 2003 г. е биоинформатичен специалист в стартъп-компанията Manteia Pedictive Medicine SA. Там разработва софтуер за нов революционен метод за определяне кода на човешкия геном. През периода 2004-2007 г. е на свободна пратика, тъй като в края на 2003 г. компанията е продадена, а работещите в нея специалисти - уволнени. По това време д-р Константин Старчев разработва софтуер по контракти с Университета на Женева и с различни финансови къщи. Освен независимост, тази работа му дава и значителна свобода да „навигира”, да плава под ветрила. Така през 2006 г. извършва транс-атлантическия преход на “Хаш Папи”, описан в настоящия пътепис, който е част от подготвян за публикация морски дневник. През 2007 г. навигира по испанското крайбрежие между Барселона и Валенция. „Бабанка” - неговият 18-стъпков корсер, е една от 7-те яхти под швейцарски флаг в южната марина на порт Америка Къп по време на регатите.
През тази година започва работа като информатик в EPFL (Политехниката на Лозана). Проектите, в които участва, са финансирани от Alinghi и Hydroptere. Проекта с Alinghi е да се разработи софтуер за определяне формата на спинакер от снимки. Проекта с Hydroptere, който се стреми да постави нов световен рекорд по скорост на ветрила (над 50 възла) е подобен, но е за грота и генуата. По подробна информация за тези проекти може да се намери по интернет на адреси:
https://alinghi.epfl.ch/page10241-en.html
https://www.hydroptere.com/
https://hydroptere.epfl.ch/
Първите си стъпки като ветроходец д-р Константин Старчев прави в Черно море, а капитанските курсове (до 20 БРТ) е изкарал през 1999 г. в София. Предоставеният на „Морски вестник” негов пътепис се публикува за първи път.