Морски вестник, брой 15/16, 6 август

хвърляха дърветата направо в морето. Вълните и течението доставяха стоката на брега и от там с каруци стигаха чак до Дуран Кулак. За Дуран Кулак ни е думата.
В едно декемврийско утро наближаваха фара Шабла. Капитанът на лайнера „Шабла”, Петър Руския започна сутрешните си размишления:.
- Морето е кълбо. Хората като видят от хоризонта да се задава мачта, казват: „Шабла” идва! А пък тия „Созопол”, „Галата” и отаналите тинтири – минтири, с пикливи кранчета и капещомасло, от хоризонта остават незабелязани. Нямат мачти и толкоз. Какво е кораб без мачта? Ветроходните ли, парните ли, всички имаха мачти.
Ама тия лауреати от варненската корабостроителница измислиха нов модел – костенурки. Прав ли съм?
Никой от присъстващите не оспори важните капитански факти.
- Я, бе, старши, надуй проговорната тръба за машината, дали се подготвят за маневра.
Младият, неопитен помощник, наду със все сила широкият отвор на въпросната връзка с машинното.
- Не чувам свирка, другарю капитан!
- Няма и да чуеш. Защото са взели мярка от голямата уста на Янко Калчев.
- Кой е Янко Калчев?
- Аз ще ти отговоря. – намеси се механика бай Франц – Пътуваме на „Каварна” от Бургас за Созопол. На руля Георги Цуцула, опитен кръмчия. Пътя знае наизус. Излизаме от фара, бай Янко слага очилата, вади тефтерче с написани курсовете и с висок глас да го чуят пътниците софиянци вика: дръж курс 95 градуса! Иес, 95 градуса! Отговаря Цуцула. След петнадесетина минути пак нова команда: 90 градуса на румба! Всеки път слага очилата, чете от бележника и повтаря. А софиянките изтеглили дълги крака пред малкия мостик, само слушат командите. Един млад мъж се обади: много е сложно с тия курсове. Как го караш тоя параход, бай Янко? Янко отговори: занаят, бе братче!
На малките кораби всички са „кара” капитани, без образование, но познаваха крайбрежието.
След историята с голямата уста, Марчо Далака, помощник механик, се качи на мостика:
- Каква е тая дандания? Искате връзка с машинта. Извикайте през вратата, чувам всичко! Таз тръба да си я наврът корабостроителите, мама му и стара!
- Марчо, питай шефа си, защо му викат „файроп”? – Подхвана Руския.
- Като бяхме в Марсилия през трийсет и шеста година, пратиха ме в ковачницата на пристанището да взема една част. Влизам, един с боен чук удря нагорещено желязо. Засвири сирената за почивка и той, както беше вдигнал чука, внимателно го приспусна и постави на земята: „Файроп”, каза той и излезе. Ако беше българин щеше да удари два-три пъти желязото докато е горещо.
- Затова ли, като дрънне щамбая за свободна машина, казваш файроп и оставяш мен сам да подреждам в машината?
Помощник капитанът докладва:
- Минаваме траверса на фара Шабла!
- По-полека, старши, знам местенце за котвено място. Ти обади ли се от Ахтопол на Дуран Кулак , че пристигаме?
- Не успях, нямаше телефонна връзка. Изпратих телеграма.
- Кога телефоните край Черно море ще заработят? Мама им на пощите! Отдай дясна котва!
След час на брега затрополя първата каруца.
- Дофтасаха текезесарите, момчета. Пиенето идва! – Руския очакваше натурата с нетърпение.
От брега извикаха:
- Имаме дамаджана вино, армаган от председателя и домакина бай Станко.
Кръмчията Ялабука, застана на винча. Първият сапан с дърва бе изсипан в морето. След два часа край борда се натрупаха нарязаните на метър странджански обли дънери. Нямаше вятър и вълнение, дървата не тръгваха към брега, както обикновено.
- Изсипвай, Ялабук, морето ще ги поеме.
- А, кой да ги закара до каруците?
Десетина конски каруци чакаха дърва на брега.
- Искаме вино! – провикна се Марчо Далака.
- Няма кой да го вземе! – отговориха каруцарите.
Марчо взе тънко въже и завърза следващия сапан с дърва. Скочи в морето и заплува като размотаваше въжето. Въжето свърши, а останаха двайсетина крачки:
- Кой е смел да влезе в морето да дърпаме?
Опитните селяни навързаха въжетата за укрепване на дървата в каруците. Нямаше смелчага да влезе вътре. Марчо остави корабното въже и доплува до брега. На връщане не видя своето въже. Селяните викаха със все сила:
- Ха, наляво!
- Не, малко по-подире.
- Обърни се, ще го видиш...
От кораба също викаха и съвсем объркаха нещастния плувец.
Марчо се сети за стар рибарски чалъм. Далдиса под повърхността и заплува към кораба. Въжето лежеше на тихата повърхност. Съедини въжетата и отново заплува към брега. Вече до кръста във водата, стъпил здраво на каменистото дъно, извика:
- Хайде, поемайте въжето да теглите!
- Не може. Ще намокрим цървулите!
- Каталясах заради вас. Есен водата е студена!
- Ба, като къпахме овцете за стригане през юни, пак беше студена.
От кораба с рупора дадоха сигнал да почакат. Боцманът, бай Панаи, вързал сапана за друг и да направят „телефон” за теглене. Един селянин с яко гърло се провикна:
- Навържете много сапани. С коне да теглим!
- Наш Гъдю стана риционализатор, да го събщим по радио уредбата!
Работата тръгна. Напълниха каруците с дърва и прекратиха работата. Селяните завиха Марчо с ямурлук и го откараха към селото.
Капитанът Петър Руския, дълго оглеждаше небето:
- Тази бонаца не ми харесва. Да не духне северния, че да бягаме чак до Балчик.
Посред нощ духна. Не много силно.
- Да разтоварваме, момчета. Трябва да изработим пиенето!
Всички скочиха по командата на капитана. Трябваше да сапанират дървата в хамбара и така да ги изсипват в морето. Котвената верига се натягаше навремени и тракаше на клюза:
- Панаи, ти като боцман, иди да пуснеш два три ключа на другата котва. Да не сурнем към брега!
- Ясно, три ключа на вода!
Явиха се остри вълни и поеха към брега разтоварените дървета.
- Да имаше една дамаджанка за сили, а то работим на сухо! – Ялабука като по-силен слезе в хамбара да пълни сапаните.
- Ония в Ахтопол осем човека два дни товарят, ние за ден и нощ разтоварваме.
Панаито с тази забележка искаше да похвали тайфата. Продължи:
- Който напълни последния сапан, има награда!
- Казвай каква е наградата?
- Тайна.
- Тогава спираме и чакаме да я кажеш.
- Времето усилва, да бързаме! – Руския продължи – Щом отвори приказка, донеси малкото шише. Да близнат за сила!
Парещата течност освежи пресъхналите гърла и повиши настроението.
- От Ем запаса ли е ракията?
- От капитанския неприкосновен запас.
- Ха, -изсмя се някой долу в хамбара - запасна ракия в шкафа на Руския!
- Панаито е стара къща!
Беше още тъмно, затвориха празния хамбар и вдигнаха котвите. Духаше есенна провеза и тръгнаха смело към далечните Странджански брегове. Марчо Далака оставиха на
трудолюбивите селяни, с които щеше да товари дърва направо от брега.
От Варна се обадиха по УКВ-то да спрат в Балчик и натоварят пшеница за Бургас.
Преди да започнат товаренето в Балчик, капитанът излезе по налъми на кея и извика помощника:
- Вземаш Ялабука и бай Панаи, отивате в Дуран Кулак за парите от разтоварването в морето. Искам утре да сте тук!
- Барба, аз знам как да взема парите, ама дай ми китела! – Ялабука постави ребром въпроса за капитанският кител с четирите лампаза на ръкавите.
- Вземи го, ама да не го перем после!
Руския като тракаше с налъмите, пое късият път към „Двата петела” отсреща. До пет следобед щеше да изпие обичайната литрова бутилка ракия и пак по налъми, кротко да легне в капитанската кабинка. Стига някой да не подразни мълчанието.
Тримата герои пристигнаха в стопанския двор, малко преди домакинът да затвори канцеларията.
- Добре сте дошли, ама пари нямаме.
- Руския ако дойде тук, ще ви даде да разберете! – Подхвана Ялабука малко разгорещено.
- Ще измислим нещо. Например, в натура.
- За вино и ракия, става. – Омекна Ялабука.
- Не съм съгласен – протестира бай Панаи – не щем само пиене, ама и ядене. Сиренце, олио, месце...
- Месо нямаме, давам ви кокошки.
След кратък пазарлък, уточниха количествата.
- Панаито и моряка, настанявам в комшията, а малкия при мен.
- Аз не съм моряк, а капитан. Ей сега да си облека мундира! – протестира Ялабука.
- Те ли те произведоха, или ти сам! – засмя се възрастният човек.
- За пред хората на вечеринката съм капитан! – усмихна се хитро Ялабука.
Отбиха се в къщата на бай Станко, домакина на текезесето, да пийнат по едно.
Синът и дъщерята на стопанина придружиха Ялабука до читалището. Висок, строен, с капитански кител и фуражка, не случаен е прякора: ялабук, значи красив.
- Може да съм селянин, ама познавам хората като ги видя. Ти си важния, момче, а оня е прост.
Виното бе приятно, с аромат на ягода, добруджанско.
- На времето, като бяхме под румънско, обичах Кюстенджа. Есенес, щом се опарича, впрягам конете и хайде там. Заведения, програми, ама едни шантани, не ти е работа! Поохарчвам се, изморен се връщам, ама доволен. Тя кърската работа ти изсмуква душата. Иска да я нахраниш душицата с нещо по-градско, по-образовано. Парфюма определя качеството, да знаиш!
- Сега има по-модерни места. Златни пясъци не са много далеч.
- За мен е недостижимо. Стар и неимотен съм.
Нещо изтопурка на двора, кучето излая последвано от крякане на разбудени патки.
Бай Станко пъргаво скочи и отвори вратата:
- А – а, ти ли си? Влизай, влизай!
Ялабука запъхтян, дишаше на пресекулки. Отпусна се на стола, от веждата му капеше кръв. Крачолът на панталона раздран. От ъгъла на устата нещо бяло като пяна. Издаде едно хълцане и посегна за чашка.
- Май, бая си бягал. Мечка ли те гонеше?
Бай Станко усети каква е работата и продължи:
- Хванал си някоя булка за дупето и нашенците вдигнаха криваците!
- Излъга ме, бай Станко, нейната мама. Каза, че е мома. Танцувах един път, втори път, притиснах я за кръста, смее се. Сигурно хареса й, казвам си и мисля да я изкарам от салона. На вратата тия с тоягите, прас по гърба и хукнаха подире ми. Нали съм дълъг, скачах през плетищата, падах, ставах, ония вардеха пред вратниците...
Пристигнаха сина и дъщерята, също задъхани:
- Носим ти фуражката. Ако не бяхме ние, да са те претрепали.
Момчето допълни:
- Почна да се лигави с Мичето на Хайлязина. Тя се дърпа, той я мъкне. Братчето й даде сигнал и Кюприевите свирнаха. Колко му е да съберат няколко сопи.
- Ялабук, - започна домакинът- ти си бил от Комлука. Там пускате ли хайлази ябанджии?
Ялабука опразни кана с вода и цапна едно вино. Не му се говореше и го пратиха да легне.
Сутринта още по тъмно, натоварени с багажа от стопанството, поехa към автобуса за Балчик. Селото спеше, а щом моторът забръмча, заспахa по седалките и нашите герои. Кокошките оставиха върху покрива с другия багаж, само дамаджаните подпираха с крака.
На пристанището дотоварваха „Шабла”. Имаха съсед – корабът „Созопол”.
Капитанът му бай Кольо Хамхума ги посрещна на кея весело:
- Хей, Ялабук, като те гледам, май си правил добруджанска сватба! Колко тояги изяде, я кажи?
Героят с наведена глава размаха двете връзки с кокошки. Останалите се засмяха. Бай Панаи да не остана назад, подхвърли:
- То, сватбата беше готова, ама не случихме на шафери. Хаирсъзи бяха.
Минчо Сливата пое кокошките и ги качи на лодъчната палуба. Там бяха кафезите. Пиха чая с добруджанско сирене . Решиха за обед да сготвят две кокошки. Минчо домъкна кокошките и каза:
- Бай Панаи, дядо ми не колеше кокошка, а откъсваше главата, ето така: - той показа трептящата кокошка.
Някой подхвърли:
- Ялабука яде бой и не може откъсна главата.
Той изкочи навън и след малко извика:
- Елате да видите!
Всичките кокошки бяха обезглавени. Дванайсет броя. За наказание той трябваше да ги очисти от перушината и съответно приготви, защото по онова време нямаше хладилници на малките кораби. Две парчета занесе подарък на Хамхума. Той пък дал шише с ракия. Рано следобед, корабът подготвен за път, чакаше капитана си.
Руския тракаше с налъмите по цимента, този път походката не беше стабилна. Спря пред борда. Трябваше само да прекрачи. Залюля се от кръста нагоре и
спря нерешително. Ялабука с лекота повдигна мършавото тяло и го пренесе на борда. Първата кабина вдясно бе капитанската. Хамхума инструктира помощника как да направи маневрата и поеха по дългата пътека към Бургас. След време, бай Панаи вдигна тревога:
- От устата на Руския излезе кръв. Какво да правим?
Само в крайчеца на устата имаше малко червено. Руския охкаше и се превиваше от болки. Явно от към стомаха.
- Ако е спукал язва? Или някакъв вътрешен кръвоизлив?
- Да се върнем към Варна, цялото Параходство ще разбере, капитанът кьор-кютук пиян. Ще го уволнят.
- До Бургас е далеч, пристигаме нощем, ако нещо стане?
- Руският не предава Богу дух! – отсече Ялабука.
Помощник капитанът попита несмело бай Панаи:
- Ако му дадеш от онова лютивото за язва?
Имаше едно гемиджийско лекарство: концентрат от варени лютиви чушки. Навремето пред Констанца потекла кръв от Търколев. На гемията нямали радио за връзка с брега и му налели в устата от това жестоко лекарство. Спасили го. Ялабука отвори капитанската уста, а Панаито наливаше смело. Лицето на пациента се кривеше и той правеше опити да захапе ръката на мъчителя, но пръстите -клещи бяха яки. След половин час повториха, след два още веднаж и болният, наведен, повърна всичко насъбрано. Тежко заспа и се събуди на другия ден към обед, когато корабът разтоварваше, а бургазлиите бяха по къщята . Олюлявайки се от слабост опита да излезе. Подгъна колене и седна на леглото. След кратко размишление, пъхна ръка под дюшека и напипа плоското. То беше скрито за аварийни случай само. Опита с кратка глътка. Усети приятния вкус в олютената уста. Изплю лютивото след жабуркане и опъна глътка. Хранопроводът пареше. Още глътка и приятната позната топлина погали стомаха. Постепенно силите се възвръщаха и блъсна с крак вратата:
- Вахтения, ей кой е вахтен вънка?
Обади се Кънчо моториста:
- Барба, гладен ли си?
- Дай една чорба да си подложа!
Така, капитан Руския бе оправен без лекар и ония началници от Варна нищо не разбраха.
На път за Мичурин, капитанът започна обикновените наставления:
- Старши, да знаеш от мен: който пие е добър човек. Най – големите хора на Бургас пият. Вземи архитект Золумов, инженер Кехайов, професор как беше... все пият хората и акъл на другите дават в живота. Ако ти трябва помощ от наш човек – пиещ я търси.
- Ако е пиян как да помогне?
- Той и да е пиян, мозъкът му ще работи за теб и като отрезнее е готов с отговора.
Виж оня, шивача, дето го направиха капитан на „Галата”. Какво направи? Не намери Ахтопол и отиде по турския бряг до Инеада. Механика Стефан пияндето, излязъл на палубата и какво да види – Инеада насреща. „Бързо обръщай назад докато не са ни спипали турчолята!” Той шивачът може да ти ушие костюм докато си на неговата вахта. И не пие. Не вкусва, само докладва кой пиел За какво ти е такъв трезвеник? Боклуци разни дето не вкусват поне едно вино за хатър. Морето иска пиене. За облекчение на душата. Е, трябва мярка, съгласен съм. Ама като имаш добър помощник може и да се изтървеш понякога. Аз затова ще те пазя теб до себе си. На стари години ако не се напиеш?
- Аз съм млад и не пия. Е, вкусвам по малко вино. Не се напивам.
- Правилно. Ако някой път искаш, напий се. Аз мога да те пазя. Двамата пияни капитани не върви.
- Има много път до пристанището, ако искаш полегни. Беше изморен след Балчик.
- Не, старши. Сега е твой ред за почивка. Като пристигнем и утре започне товаренето, ти си на пангара. Аз отивам при рибарите. Има едни молдованци от казашкото село. Правят солена скумрия за мезе.
Вечерта в Мичурин се събраха три екипажа на малкия рибарски кораб. След двете дамаджани, пратили момче да търси по къщите още вино. Липованецът се разнежил и започнал да пее „Покойници вий в други полк минахте...” Руския с прегракналия глас и останалите нестройно пригласяли. В сюблимният момент липованецът извадил изпод койката сигналния ракетен пистолет и гръмнал нагоре към отворения светлик. Светлинната ракета се блъснала в стъкления капак, осветила всички с ярък червен огън и се завъртяла като пумпал над изненаданите глави. След няколко обиколки покрай дъсчените прегради, малко изморена, потърсила място за кацане и цоп, върху бедрото на механика. Пламнал дочения работен панталон, замирисало на изгоряло и някой блъснал огнената хала към пода. От задушливия дим настъпила тъмнина и всички задавени започнали хорова кашлица. Само пострадалият пищял „на умряло”, както каза Руския. Наскачали като плъхоци навън и помогнали на болния. Липованецът пригласял в реването от жалост и вина, после хукнал към морето да се хвърля, не знаели кого първо да спасяват. Дежурният по пристанище като чул викове и видял червения дим, уплашен, повикал градската пожарна и милиция. Милиционерите прибрали пострадалия механик, а после взели и липованецът. Двамата били затворени в отрезвителното. Руският прати своя помощник да окаже помощ на изгорения. Помощникът приготви цинкова маз и превързочни материали. Заедно с един моторист отидоха в милицията за оказване медицинска помощ. Разправяха имало малка схватка с дебелите милиционерски глави, но успели да влязат в отрезвителното и те като пияни. Пострадалият се оказал Стефан пияндето, в случая невинен. Не само кожата, „месото било запалено”, както писали милиционерите в рапорта за произшествия.
На другия ден Стефан лежеше мирно на кораба си, а Руския като грижлив гост донесе отлежала ракия. Неговият старши помощник направи нова превръзка и въпреки болките, Стефан не пожела болница, за да не обявят „чрезвичайно произшествие”. Липованецът бе глобен с две каси солена скумрия, съответно за пострадалия и за Руския като организатор на „спасяването”. Късно следобед при Стефан започна пиене в намален състав. Въпреки болките, той отвори професионална глътка и след третата песен, заспа. Песните не спряха, те успокояват съня, а раненият крак също се успокои и остана мирен до сутринта. Само липованецът пусна в разход литър едри сълзи, но те си бяха част от липованското напиване.
Късно вечерта, двата кораба натоварени с дърва, поеха на север по Добружанската линия. Селяните от Дуран Кулак ги очакваха с дамаджани ароматно розе и сварени кокошки.
Стефан намерил сили да слезе в машината и дал газ за максимални обороти.
За да не остане назад, Руския награби Файропа да плесне камшика на „Шкодата” и двеста конният двигател запя нова песен. Кушията между двата кораба щеше да продължи до финалната лента пред нос Шабла.