НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (6)
Пържените картофи
В началото на октомври се качих на м/к „Мургаш“ като сополив 4-ти щурман и към края на ноември вече бях произведен от капитана на кораба в степен 3-ти помощник. Голямо доверие и чест!
Беше след средата на декември, когато с пълен товар слитки се швартовахме на кея в доковете на Дюнкерк. Наближаваше Коледа и французите бяха вече луднали да пазарят. Решихме да се поразходим и възползваме от „гювеча“ на предколедните промоции в изпълнение на домашното „рейсово задание“, написано ситничко, ситничко и украсено с четирилистни детелинки, сърчица и целуващи детски устни на листче от тефтерче: Купи ми…
Имаше заповед - с цел избягване евентуално зарибяване от идеологическия враг, да се движим на групи в западните пристанища с набеден за старши на групата офицер (наивно се считаше от вуйчо, че той говори най-малкото поне английски).
След многочасово трамбоване по улиците и зяпане по витрините на празнично украсения град, взехме единодушното решение че, след като сме във Франция, ще извършим най-голямото престъпление, ако не изпием по чаша френско розе. След дълго колебание, балансирайки между авоарите, нарочени за рейсовата заповед и желанието утре да се изфукаш, че си пил във френска кръчма, след кратки перипетии, обект на друг разказ, се озовахме пред избраното с колеблив кворум бистро.
Речено-сторено, нахвърляхме около масата безценните шарени торбички с покупки, разположихме се между тях (знаеш ли ? тук уж франсетата не пипат, но нали и ние сме чели Алеко, айде холан), обходихме визуално масите и клиентите около тях и се задълбочихме в менюто.
На мен, като на отговарящ за групата офицер, бе гласувано височайшото доверие освен отбраната от идеологическата диверсия на гнилия капитализъм, така и да сведа до знанието на останалите, какво аджеба се предлага в тази кръчма. За виното просто нямаше какво да се дебатира - розе и край, без пред-аперитиви от рода на калвадоси, абсенти, курвуазиета и тем подобни глезотии. Добре, ама вино, пък било то и френско розе, не се пие на голо, а и не е по наш балкански табиет да го жулим така нахакере. Трябва Мезе?! Но какво и как да си поръчаме? Бях доучавал езика на Волтер в първите две години на механотехникума. Та забивам поглед по редовете на листа с менюто и започвам да копая речника в главата си, белким нещо френско изскочи? Да ето - жамбон, шунка! Не е зле, както е казал героят на Чудомир, тънко нарязана и като я полееш с чаша френско розе, ммм…
В този момент на мечтание към масата дотропва като мобилизиран кон домакинята на бистрото, стандартно „мазно“ усмихната, умерено гримирана французойка, с надигнат около 7 бала по Бофорт бюст зад издълбаното къде пъпа деколте. Тропва с копита и продължавайки упорито да разгадава енигмата в главата ми, изцвили „Вуле ву“, мосю? Забивам пръст на реда с шунките и изпускайки въздуха, си промърморвам „е катр вер розе сил ву пле, мадам“. Уи, мосю - мерси боку, изчуруликва мадамата и изчезва да изпълни поръчката. Всички доволно потриваме ръце, като да се сгреем и блаженно се отпускаме в заМечтание от Шуман очакване. Без много забавяне, домакинята, отново „мазно“ усмихната, донася целите на нашата визита, пожелава ни „а ла санте“ и поклащайки се като ветроход, попаднал в конските широти, се изнася, за да обърне внимание и на другите си клиенти.
Сигнал „атака“, сиреч наздраве, приятен за ухото звън на чашите и „фулл ахед“. До тук добре, даже тре биен, нали? В един прекрасен блажен миг обаче, без да ща, проследявам погледа на един от компанията и с нескрит ужас забелязвам, че той е пеленговал към съседната маса и се фокусира върху една чиния, пълна с изпържени до златисто картофки, обилно поръсени с няколко чешита навярно френски сирена (стандарт Ардени). Нещо прониза съдържанието на разкопките в бедната ми глава и трепна в коравото ми сърце, което се разтупа лупа ком ла сюри дан льо газено тенеке, но се приготвих с офицерска чест да посрещна предизвикателствата на съдбата.
- Третиий, скивай на онази маса набиват картофки, к’о ша кажиш, да си поръчаме, няма да струват милиони я? И като ги поръсят със сиренце ммм, таман още една бутилка. Абе празник е, няма само за тях (роднините де) да се давим я?
След този необорим аргумент само кимнах в знак на съгласие и пак започнах трскаво да прекопавам френския си. Картоф -
Пържените картофи
В началото на октомври се качих на м/к „Мургаш“ като сополив 4-ти щурман и към края на ноември вече бях произведен от капитана на кораба в степен 3-ти помощник. Голямо доверие и чест!
Беше след средата на декември, когато с пълен товар слитки се швартовахме на кея в доковете на Дюнкерк. Наближаваше Коледа и французите бяха вече луднали да пазарят. Решихме да се поразходим и възползваме от „гювеча“ на предколедните промоции в изпълнение на домашното „рейсово задание“, написано ситничко, ситничко и украсено с четирилистни детелинки, сърчица и целуващи детски устни на листче от тефтерче: Купи ми…
Имаше заповед - с цел избягване евентуално зарибяване от идеологическия враг, да се движим на групи в западните пристанища с набеден за старши на групата офицер (наивно се считаше от вуйчо, че той говори най-малкото поне английски).
След многочасово трамбоване по улиците и зяпане по витрините на празнично украсения град, взехме единодушното решение че, след като сме във Франция, ще извършим най-голямото престъпление, ако не изпием по чаша френско розе. След дълго колебание, балансирайки между авоарите, нарочени за рейсовата заповед и желанието утре да се изфукаш, че си пил във френска кръчма, след кратки перипетии, обект на друг разказ, се озовахме пред избраното с колеблив кворум бистро.
Речено-сторено, нахвърляхме около масата безценните шарени торбички с покупки, разположихме се между тях (знаеш ли ? тук уж франсетата не пипат, но нали и ние сме чели Алеко, айде холан), обходихме визуално масите и клиентите около тях и се задълбочихме в менюто.
На мен, като на отговарящ за групата офицер, бе гласувано височайшото доверие освен отбраната от идеологическата диверсия на гнилия капитализъм, така и да сведа до знанието на останалите, какво аджеба се предлага в тази кръчма. За виното просто нямаше какво да се дебатира - розе и край, без пред-аперитиви от рода на калвадоси, абсенти, курвуазиета и тем подобни глезотии. Добре, ама вино, пък било то и френско розе, не се пие на голо, а и не е по наш балкански табиет да го жулим така нахакере. Трябва Мезе?! Но какво и как да си поръчаме? Бях доучавал езика на Волтер в първите две години на механотехникума. Та забивам поглед по редовете на листа с менюто и започвам да копая речника в главата си, белким нещо френско изскочи? Да ето - жамбон, шунка! Не е зле, както е казал героят на Чудомир, тънко нарязана и като я полееш с чаша френско розе, ммм…
В този момент на мечтание към масата дотропва като мобилизиран кон домакинята на бистрото, стандартно „мазно“ усмихната, умерено гримирана французойка, с надигнат около 7 бала по Бофорт бюст зад издълбаното къде пъпа деколте. Тропва с копита и продължавайки упорито да разгадава енигмата в главата ми, изцвили „Вуле ву“, мосю? Забивам пръст на реда с шунките и изпускайки въздуха, си промърморвам „е катр вер розе сил ву пле, мадам“. Уи, мосю - мерси боку, изчуруликва мадамата и изчезва да изпълни поръчката. Всички доволно потриваме ръце, като да се сгреем и блаженно се отпускаме в заМечтание от Шуман очакване. Без много забавяне, домакинята, отново „мазно“ усмихната, донася целите на нашата визита, пожелава ни „а ла санте“ и поклащайки се като ветроход, попаднал в конските широти, се изнася, за да обърне внимание и на другите си клиенти.
Сигнал „атака“, сиреч наздраве, приятен за ухото звън на чашите и „фулл ахед“. До тук добре, даже тре биен, нали? В един прекрасен блажен миг обаче, без да ща, проследявам погледа на един от компанията и с нескрит ужас забелязвам, че той е пеленговал към съседната маса и се фокусира върху една чиния, пълна с изпържени до златисто картофки, обилно поръсени с няколко чешита навярно френски сирена (стандарт Ардени). Нещо прониза съдържанието на разкопките в бедната ми глава и трепна в коравото ми сърце, което се разтупа лупа ком ла сюри дан льо газено тенеке, но се приготвих с офицерска чест да посрещна предизвикателствата на съдбата.
- Третиий, скивай на онази маса набиват картофки, к’о ша кажиш, да си поръчаме, няма да струват милиони я? И като ги поръсят със сиренце ммм, таман още една бутилка. Абе празник е, няма само за тях (роднините де) да се давим я?
След този необорим аргумент само кимнах в знак на съгласие и пак започнах трскаво да прекопавам френския си. Картоф -
Капитан Росен Лодозов.
Подпомаган от влекача „Оберон“, моторният кораб „Мургаш“ преминава през най-тясното място на стария плавателен канал „Море - езеро“, Варна, 1973 г.
Афиш на филма „Големият ресторант“ с Луи дьо Фюнес (1966 г.). Източник:
https://www.dvdplanetstore.pk
https://www.dvdplanetstore.pk
пом дьо тере, сирене - фромаж, о’кей, пардон „биен“ и щракнах с пръсти. Мобилизираната кобила паркира и се надвеси над мен така че съдържанието зад деколтето й почти се изсипа върху пропушилата ми глава, като на суперфортреса „Енола гей“ над Хирошима. Останалите видимо изпопадаха от шубраците след като детонаторите на авиобомбите й изправиха косата ми и благородно ми завидяха, но геройски го приеха за полагаемо шконто, поради владеенето на езика, все пак нито ми е роден, нито ми се е падал от лотарията я, тъй де?
- Ескюзе муа мадам, ме посибле юн порсион а пом дьо тере авек фромаж? - изпях аз с вибриращ език на „р“-то, както по онези подвеждащи картинки-пиктограми в учебниците за начинаещи.
Усмивката на домакинята направо заслепи тази на сънародника си Фернандел, което ми вдъхна няколко килонютона кураж и диалога направо се отприщи и шурна.
- Уий, мосю, ме коман ву вуле, чипс о фре?
Калкулатора в главата ми (компютрите още бяха в неолитен стадий), даде накъсо, с чипс върви бирата, няма да се излагам я.
- О мадам, ескюзе муа, ме чипс но … ме! - абе диване такова, си мисля, ами с какво тогава?
На френски пържен е фрайе, но точно сега в паметта ми изпуши баш този бушон и направи кюляф. А и нейното фре (с мекото „р“) вече ми прозвуча като фреш, което първосигнално си преведох като прясно, сурово. Ха сега де, колко им е на франсетата да имат и такъв здравословен асортимент в менюто си, и веднага си представих препълнена чиния с гладко обелени и тънко нарязани пресни картофи, обилно поръсени с настъргано твърдо сирене. Кошмар!
Спомних си мигновено един епизод, разказван от майка ми, как като бебе веднъж с рев съм искал ябълка, но просто у дома нямало и за да ми затвори устата, тя ме залъгала с прясно обелен резен от картоф. Брат ми, тогава на 5 годинки ме видял , че се давя с беззъбата си уста, грабнал резенчето от ръцете ми, мислейки го за ябълка и моментално го излапал. Разочарованието и за двамата било тотално. Та понапънах плахо още веднъж мозъка си за думата „пържа“и по инерция темпераментно реших да продължа диалога и покажа нагледно пърженето на картофи.
Слаб съм в пантомимата (все пак учих за капитан), поради което с жестове на дланите и възвратно постъпателни движения на лактите запържих картофите двустранно. Резултата беше шокиращ! Домакинята ме погледна като факир, който се кани да хипнотизира, излая „уи“-то, наду всички стаксели, кливери, трисели и парцали и остави край мен лек повей с дъх на сапун „Лукс“ и жожоба. Отново изпразних дробовете си от насъбрания въгледвуокис, примесен с изискан френски и продължихме разговора си в трепетно очакване с напълнени от слюнка усти. Зидахме изкамарчени картофени пирамиди, облицовахме ги с рокфор и бри, упоени от аромата на немити крака и непрани чорапи, абе голяма работа е френското сирене да знайш.
След отрицателна за нашите понятия пауза откъм кухнята се зададе, меко казано, домакинята. Гълташе дистанцията към нашата маса, като чаен клипер под фордевинд в „роуринг фортииз“, виждали сте ги по ковьорчетата и кичьозните рисунки на онези бездарници по морската алея. Погледът и бе изпълнен с решителноста на капитан Бомбърг, който с револвер в ръка заплашил всеки, посмял да припари до заключените фалове на ветрилата в деветбалов щорм-или скоро у дома, или в ада - така мило се бил изказал тогава колегата. На траверз на масата фучащата господарка на бистрото изстреля пълната с пържени картофи чиния като залп от главния калибър на линкора „Жана Д’арк“, изломотвайки нещо в симултантен превод „на“ ти? Чинията се поколеба около метацентъра си в средата на масата, позаклати се като пияна гарга и притихна в очакване. Абе онзи от цирка да оди да бичи чушки.
Колегите на масата не бяха особено впечатлени от галантността на мадам бистро, вероятно обветрените им лица бяха виждали къде по-батални сцени, а и си имаха офицер за водач, който даже познаваше часовника, та без особени угризения атакуваха картофите, удавяйки хапките с глътки. Присъединих се, нямаше място за излишни емоции, порцията беше за всички, а по моя груба преценка, втора поръчка би ми коствала авторитета. Мълчаливо похапвах и механично отпивах, анализирайки сцената. Къде настъпах котето? Добре в граматиката на езика донякъде, но чак пък толкова да се отприщи тая фурия? Е, биен, чужденци сме, ебанджии така да се каже, ама надали сме първите - пристанищен град, пристанищна кръчма? С нещо бях засегнал много дълбоко честта на тази мадмоазел. Ако беше иси и ментнан бай Фанфан Тюлип, сигурно щеше да изкара шпагата си и ми обяви дуел. Ама ако? Бре, нещо стана, ама к’во? Междувременно в размисъл, чинията беше ометена, розето изпито и разбира се изпаднахме в едно неориентирано прецесионно колебание - а сега накъде? Хоум, суит хоум, ийст ор уест, дъ хоум из бест и още куп подобни простотийки завъртяха джайрото към пристанището и жълтия димоход с червената полоса. Повикахме плахо любезната домакиня да си платим гяволъка. Подходи онази ми ти каласерка на противоартилерийски зиг-заг откъм другия траверз и изстреля тефтера със сметката като торпедото на „Дръзки“ срещу „Хамидие“ - уцели от раз при втория опит! Абе огън - хала, дефорсирана стайна ламя, направо ацетиленова горелка? С препикано като стайно мушкато самочувствие отворих сметката и на ум пресметнах, че е умножена минимум по Лудолфовото число и добавена рождената дата на домакинята и други хватки от избраните глави на „Висшата математика - част 4“, която учихме при Мавъра, Жоро Интеграла и бай Желю.
Обаче ние сме ефета, кога пили - пели, кога плащали - плакали. Наизвадихме франковете, банкнотите бяха големи като интизапски билети. Платихме и дори останаха. Един от нашите се засили да вземе с рестото една висяща бутилка от бара, като с недвусмислен за нас и за мадам жест, показа че си я плаща одма, но онази кобила се разцвили, че ще викне полицията. Бря, зор! По закона на Мърфи, таксито шофираше дама - таксиджийка. Ега ти деня, от трън на глог, тези нямат ли мъжки персонал? - но такава ни била орисията. Пред трапа платихме и в индийска нишка се заизнизвахме по каютите. Рапортувах на вуйчо - без произшествия и се спуснах към салета, да подкрепя душата ако е останало нещо от вечерята.
Оказа се, че в саунда на нашата ТВ система нещо не пасва с френската, и телевизора се пулеше като заврян зет - само образ, поради което ел-теха с бъхтене и „мамата“ сглобяваха киномашината. Преглътнах като мисирка няколко хапки и се качих в кабината да се преоблека. Някъде вече се обсъждаше утрешната тактика за отиване гратис до града, 4-5 км са несериозна дистанция за нашего брата, ама защо да трие подметките? По някое време се спуснах пак до пентрито, белким сваря от нощната закуска. Ядец. На шубера вече два-три прегладнели като мен гларуса опъваха шиите си и преглъщаха пресъхналото, накичено със високо-старопланински кристалчета сол сирене и лютеница „Шарена черга“. Загледах се във филма, който вуйчо беше избрал за апапите. „Големият ресторант“ с Луи дьо Фюнес.
И в този момент - о, небеса, светна ми. На екрана великият актьор се обясняваше нещо с една засукана мацка и досущ показваше с длани, лакти и много мимики същата пантомима, която аз изиграх преди час в бистрото, а отдолу субтитрите изписваха превода: „Как се въртиш в леглото, мадам???!!!“…
От тогава не говоря френски. Твърдо!
(Следва)
Капитан Росен ЛОДОЗОВ
Дюнкерк
19.12.1976 г.
- Ескюзе муа мадам, ме посибле юн порсион а пом дьо тере авек фромаж? - изпях аз с вибриращ език на „р“-то, както по онези подвеждащи картинки-пиктограми в учебниците за начинаещи.
Усмивката на домакинята направо заслепи тази на сънародника си Фернандел, което ми вдъхна няколко килонютона кураж и диалога направо се отприщи и шурна.
- Уий, мосю, ме коман ву вуле, чипс о фре?
Калкулатора в главата ми (компютрите още бяха в неолитен стадий), даде накъсо, с чипс върви бирата, няма да се излагам я.
- О мадам, ескюзе муа, ме чипс но … ме! - абе диване такова, си мисля, ами с какво тогава?
На френски пържен е фрайе, но точно сега в паметта ми изпуши баш този бушон и направи кюляф. А и нейното фре (с мекото „р“) вече ми прозвуча като фреш, което първосигнално си преведох като прясно, сурово. Ха сега де, колко им е на франсетата да имат и такъв здравословен асортимент в менюто си, и веднага си представих препълнена чиния с гладко обелени и тънко нарязани пресни картофи, обилно поръсени с настъргано твърдо сирене. Кошмар!
Спомних си мигновено един епизод, разказван от майка ми, как като бебе веднъж с рев съм искал ябълка, но просто у дома нямало и за да ми затвори устата, тя ме залъгала с прясно обелен резен от картоф. Брат ми, тогава на 5 годинки ме видял , че се давя с беззъбата си уста, грабнал резенчето от ръцете ми, мислейки го за ябълка и моментално го излапал. Разочарованието и за двамата било тотално. Та понапънах плахо още веднъж мозъка си за думата „пържа“и по инерция темпераментно реших да продължа диалога и покажа нагледно пърженето на картофи.
Слаб съм в пантомимата (все пак учих за капитан), поради което с жестове на дланите и възвратно постъпателни движения на лактите запържих картофите двустранно. Резултата беше шокиращ! Домакинята ме погледна като факир, който се кани да хипнотизира, излая „уи“-то, наду всички стаксели, кливери, трисели и парцали и остави край мен лек повей с дъх на сапун „Лукс“ и жожоба. Отново изпразних дробовете си от насъбрания въгледвуокис, примесен с изискан френски и продължихме разговора си в трепетно очакване с напълнени от слюнка усти. Зидахме изкамарчени картофени пирамиди, облицовахме ги с рокфор и бри, упоени от аромата на немити крака и непрани чорапи, абе голяма работа е френското сирене да знайш.
След отрицателна за нашите понятия пауза откъм кухнята се зададе, меко казано, домакинята. Гълташе дистанцията към нашата маса, като чаен клипер под фордевинд в „роуринг фортииз“, виждали сте ги по ковьорчетата и кичьозните рисунки на онези бездарници по морската алея. Погледът и бе изпълнен с решителноста на капитан Бомбърг, който с револвер в ръка заплашил всеки, посмял да припари до заключените фалове на ветрилата в деветбалов щорм-или скоро у дома, или в ада - така мило се бил изказал тогава колегата. На траверз на масата фучащата господарка на бистрото изстреля пълната с пържени картофи чиния като залп от главния калибър на линкора „Жана Д’арк“, изломотвайки нещо в симултантен превод „на“ ти? Чинията се поколеба около метацентъра си в средата на масата, позаклати се като пияна гарга и притихна в очакване. Абе онзи от цирка да оди да бичи чушки.
Колегите на масата не бяха особено впечатлени от галантността на мадам бистро, вероятно обветрените им лица бяха виждали къде по-батални сцени, а и си имаха офицер за водач, който даже познаваше часовника, та без особени угризения атакуваха картофите, удавяйки хапките с глътки. Присъединих се, нямаше място за излишни емоции, порцията беше за всички, а по моя груба преценка, втора поръчка би ми коствала авторитета. Мълчаливо похапвах и механично отпивах, анализирайки сцената. Къде настъпах котето? Добре в граматиката на езика донякъде, но чак пък толкова да се отприщи тая фурия? Е, биен, чужденци сме, ебанджии така да се каже, ама надали сме първите - пристанищен град, пристанищна кръчма? С нещо бях засегнал много дълбоко честта на тази мадмоазел. Ако беше иси и ментнан бай Фанфан Тюлип, сигурно щеше да изкара шпагата си и ми обяви дуел. Ама ако? Бре, нещо стана, ама к’во? Междувременно в размисъл, чинията беше ометена, розето изпито и разбира се изпаднахме в едно неориентирано прецесионно колебание - а сега накъде? Хоум, суит хоум, ийст ор уест, дъ хоум из бест и още куп подобни простотийки завъртяха джайрото към пристанището и жълтия димоход с червената полоса. Повикахме плахо любезната домакиня да си платим гяволъка. Подходи онази ми ти каласерка на противоартилерийски зиг-заг откъм другия траверз и изстреля тефтера със сметката като торпедото на „Дръзки“ срещу „Хамидие“ - уцели от раз при втория опит! Абе огън - хала, дефорсирана стайна ламя, направо ацетиленова горелка? С препикано като стайно мушкато самочувствие отворих сметката и на ум пресметнах, че е умножена минимум по Лудолфовото число и добавена рождената дата на домакинята и други хватки от избраните глави на „Висшата математика - част 4“, която учихме при Мавъра, Жоро Интеграла и бай Желю.
Обаче ние сме ефета, кога пили - пели, кога плащали - плакали. Наизвадихме франковете, банкнотите бяха големи като интизапски билети. Платихме и дори останаха. Един от нашите се засили да вземе с рестото една висяща бутилка от бара, като с недвусмислен за нас и за мадам жест, показа че си я плаща одма, но онази кобила се разцвили, че ще викне полицията. Бря, зор! По закона на Мърфи, таксито шофираше дама - таксиджийка. Ега ти деня, от трън на глог, тези нямат ли мъжки персонал? - но такава ни била орисията. Пред трапа платихме и в индийска нишка се заизнизвахме по каютите. Рапортувах на вуйчо - без произшествия и се спуснах към салета, да подкрепя душата ако е останало нещо от вечерята.
Оказа се, че в саунда на нашата ТВ система нещо не пасва с френската, и телевизора се пулеше като заврян зет - само образ, поради което ел-теха с бъхтене и „мамата“ сглобяваха киномашината. Преглътнах като мисирка няколко хапки и се качих в кабината да се преоблека. Някъде вече се обсъждаше утрешната тактика за отиване гратис до града, 4-5 км са несериозна дистанция за нашего брата, ама защо да трие подметките? По някое време се спуснах пак до пентрито, белким сваря от нощната закуска. Ядец. На шубера вече два-три прегладнели като мен гларуса опъваха шиите си и преглъщаха пресъхналото, накичено със високо-старопланински кристалчета сол сирене и лютеница „Шарена черга“. Загледах се във филма, който вуйчо беше избрал за апапите. „Големият ресторант“ с Луи дьо Фюнес.
И в този момент - о, небеса, светна ми. На екрана великият актьор се обясняваше нещо с една засукана мацка и досущ показваше с длани, лакти и много мимики същата пантомима, която аз изиграх преди час в бистрото, а отдолу субтитрите изписваха превода: „Как се въртиш в леглото, мадам???!!!“…
От тогава не говоря френски. Твърдо!
(Следва)
Капитан Росен ЛОДОЗОВ
Дюнкерк
19.12.1976 г.