НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (7)
Радиацията
Беше през февруари, плавахме от Куба за България. Корабът e натоварен „дюкме“ с нерафинирана захар. Готина стока, трудно се пресипва, дори става за ракия, бавно се разтоварва - ще има време да се видим с роднини и авери. Атлантика - наситено турско син и тих, пълен щил - мравките вода пият, дето се казва. Слънце, колкото ти душа иска, топло е, но климатика „яко-бичи“ - джапан мейд! - нощем спим с по две одеала.
Корпусът лениво, като преял с калмари кашалот, се повдига заедно с дишането на океанската гръд. Форщевенът, потопен до клюзовете, оре и оставя бял пенлив мустак, скоростта е прилична - поне 13 възла, на око, мечът на лага, отдавна огънат и превъплатен в плуга на Вера Мухина от едноименната склуптура. От димохода излиза само мараня, като от соплата на изтребител - прехващач Ф-16 „Фалкон“ в предстартова готовност.
Сиреч пълно изгаряне, чиста и екологична природа, бай Марин, шефа, направо не вярва, че в момента поне 7000 коня хвърлят къчове в цилиндрите и изненадващо всичко е о`кей. Тайфата му този път е от дърти изпечени каярти, носещи на пердах, пиене и тухли - четворки, а когато трябва - дори бачкат. Надстройката леко вибрира, 130 - почти оптималните обороти на машината. Винтът, дълбоко потопен на 9 метра, изтласква бясно струята далеч зад кърмата и ни доближава с всеки момент по-близо и по-близо към Еуропа Пойнт на Скалата - Джуб ал таир -Джибралта, Гибралтар. На вахта съм, направо летен, по тениска и шапка -жокейка с огромна козирка. Дори съм залепил единият светофилтър на челния филистрин, да не ми бляскат зайчетата и да не ми развалят идиличната атмосфера. Сверил съм хронометъра, нагласил съм секстанта и чакам Слънцето да се вдигне с още една копраля над чистия хоризонт, та да взема една височина. На този курс ще плаваме поне седмица. Върху белия чаршаф на плотинга е опната една черта между двете вертикални рамки с нацвъкани кръгчета на междувахтените обсервации. Бряг скоро няма да има, но пък време - в излишък. Наоколо в радиус от
Радиацията
Беше през февруари, плавахме от Куба за България. Корабът e натоварен „дюкме“ с нерафинирана захар. Готина стока, трудно се пресипва, дори става за ракия, бавно се разтоварва - ще има време да се видим с роднини и авери. Атлантика - наситено турско син и тих, пълен щил - мравките вода пият, дето се казва. Слънце, колкото ти душа иска, топло е, но климатика „яко-бичи“ - джапан мейд! - нощем спим с по две одеала.
Корпусът лениво, като преял с калмари кашалот, се повдига заедно с дишането на океанската гръд. Форщевенът, потопен до клюзовете, оре и оставя бял пенлив мустак, скоростта е прилична - поне 13 възла, на око, мечът на лага, отдавна огънат и превъплатен в плуга на Вера Мухина от едноименната склуптура. От димохода излиза само мараня, като от соплата на изтребител - прехващач Ф-16 „Фалкон“ в предстартова готовност.
Сиреч пълно изгаряне, чиста и екологична природа, бай Марин, шефа, направо не вярва, че в момента поне 7000 коня хвърлят къчове в цилиндрите и изненадващо всичко е о`кей. Тайфата му този път е от дърти изпечени каярти, носещи на пердах, пиене и тухли - четворки, а когато трябва - дори бачкат. Надстройката леко вибрира, 130 - почти оптималните обороти на машината. Винтът, дълбоко потопен на 9 метра, изтласква бясно струята далеч зад кърмата и ни доближава с всеки момент по-близо и по-близо към Еуропа Пойнт на Скалата - Джуб ал таир -Джибралта, Гибралтар. На вахта съм, направо летен, по тениска и шапка -жокейка с огромна козирка. Дори съм залепил единият светофилтър на челния филистрин, да не ми бляскат зайчетата и да не ми развалят идиличната атмосфера. Сверил съм хронометъра, нагласил съм секстанта и чакам Слънцето да се вдигне с още една копраля над чистия хоризонт, та да взема една височина. На този курс ще плаваме поне седмица. Върху белия чаршаф на плотинга е опната една черта между двете вертикални рамки с нацвъкани кръгчета на междувахтените обсервации. Бряг скоро няма да има, но пък време - в излишък. Наоколо в радиус от
Капитан Росен Лодозов.
Опит за навигаторски етюд.
най-малко 20 мили, няма живи себеподобни - също като на нуди плаж.
И в това време забелязвам с периферното си зрение, че вторият инженер се качва по външният трап с нагласата да плажува на летния мостик. Носеше си хавлийката, по плувки, маркови тъмни очила и джапанки, на главата с капа страстоубийка или идиотка, виждали сте ги по крайбрежните бараки, но неговата е с пришито джобче за съхранение на особено ценни вещи - като ключа от кабината примерно. Добро момче - по душа, природно любознателен към занаята на другите, грижовен баща и любящ съпруг. Като специалист много обичаше да прави регулировки на двигателите, особено на главния, поради което непрекъснато звънеше на мостика, да-а пита, да-а знай какъв аджеба, е на цвят пушека от димохода. Понякога дори и в полунощ, понеже в машинното постоянно свети, си мислеше, че и горе е така. Всеки си имаше някаква слабост и пунт в живота така да се каже.
Веднага грабнах пергела и започнах да го разхождам по плотинга, бях сигурен че секондото няма да ме пропусне. Така и стана, почука на плъзгащата врата откъм крилото, държах затворено да не бяга хладинката от рулевата, чинно поиска разрешение да влезе по бански. Мостикът е олтара на кораба и подобни нудистки облекла са недопустими. Поинтересува се от средната скорост за денонощието, тази по време на неговата вахта, за разстоянието, оставащо до Гибралтар, времето - ден, дата, час на подхождане към Еуропа Пойнт, колко валутни дена е пресметнал втория помощник, дали не е забравил да прибави часовете за тревогите, дали барото е пратил грама за мангизите, как ще разбера, че сме излезли от тропиците, понеже се полагаше сок за работа при по-висока температура и ще работя ли днес с радара?? Стоп!!!
Като 3-ти щурман отговарях материално за радара, жирото, лага, ехолота, гониометъра, гонга, т.е. трябваше теоретически да съм най в час по тези машинарийки. Нещо ми светна и започнах отдалеко. Отговарях на всички въпроси, дори и на тези на които отговор дава само онзи горе. За радара започнах от разпространението на радиовълните в слой „Д“ при атомна атака и преминавайки съкратения курс по елементарна навигация за слабо напреднали, като изтъкнах особено важният му чарк, магнетрона, който генерира свръхвисоко честотни радиовълни, способни да се промъкват почти навсякъде и да поразяват детепроизводителните органи, топки, макари, камбанки и тям подобни.
Секондото слушаше с нескрито внимание, дори устата му стоеше полуоткрехната като вратата на плодовото в хладилника, където редовно човъркаше и регулираше, та нерядко пряждахме от свръхдози банани и други вкиснали фрукти, преди да са станали годни само за дълбоката магазия. На няколко пъти ме завръщаше към съществото на материята, ако случайно се отплеснех и преминавах във фазата за напреднали. За финал на лекцията вметнах, че моя позната, работеща в радиозавода, ми е разказвала как на монтажната линия за радари е имало случаи да повръщат, при все че работят зад оловни престилки. Абе опасна работа е туй радарът, добре че в машинното няма. Последната вметка напомпа още камара въпроси и съмнения. После си изяснихме защо на плотинга няма нарисувани брегове. Качихме се на летния мостик и аз с тебешир очертах предполагаемата безопасна зона около вълновода на радара от антената до буксата, където влизаше в агрегатното за трансивера. Посочих муфите на съеденяване на вълновода и предположих, че от там може да излиза по някой палав неконтролиран високочестотен лъч. Поради което скарите за лежане бяха изведени от опасните зони. Накратко, семето на съмнението беше посято.
На следващият ден, в почти непроменената природно идилична обстановка, сценарият се повтори с леки корекции. Бяхме изгълтали около 300 мили, при вечерната астрономическа обсервация на тримата помощници и моята сутрешна линия определихме средната скорост на около 12.5 възла. Дойде ми на ума за един велик български ветроходец, чийто най-ценен и мултифункционален прибор на борда беше съветският транзистор „Веф“, само не можех да си представя как правеха секс - бая ръбато си беше радиото? Вторият щурман си имаше същото, но с него ловеше БиБиСи и радио „Гласът на Тирана“?
Този път секондото го стресна собствената му сметка, че плотингът свършва, а бряг не се вижда, но коригирах съмнежа, като му показах на генералната карта, къде излизаме от тропика на „Рака“ и наложих проплаваното за деня разстояние дълго колкото ширината на палеца ми, оставаха още към две педи и три пръста до брега! Пак ми припомни за лошите високочестотни вълни, и ако все пак ми се наложи да ползвам локатора - да го предупредя. Чепарето твърдо беше налапано одма, с оловото барабар! След което изшляпа с джапанките нагоре към летния мостик, носейки кофа с вода за полиране на тена. Абе даже и на Сейшълските не могат така да се глезотят.
Взех една височина на Слънцето, пресметнах след колко време евентуалната втора би се пресякла под удобен ъгъл с първата, нагласих я на секстанта и зачаках, можех да си мечтая на воля, да си пресмятам дните до срещата с близките, валутата си за рейса, е и нещо по-полезно можех, ама ме мързеше. Сетих се, че на летния мостик секондото, ако е заспал, ще се изпържи като гущер и после му търси в лазарета дефламоли и тям подобни мазила.
Тихо се качих до летния мостик и видях, че секондото е дибидюс и е ориентирал макарките си към слънцето и вече дори си похъркваше. Слязох в рулевата и запуснах само антената на радара. Локаторът беше „Декка Транзар“ и антената можеше да се пусне да се върти без да се включва захранването на магнетрона. Измислено! При много силни студове антената да се върти, за да не й замръзват лагерите, а електрониката се щади. С дъвка леко закрепих едно косъмче на левия окуляр на бинокъла и зачаках. Измина повече от час. Стоях подпрян на филистрина и се правех, че гледам напред чистия хоризонт в сектор от най-малко 100 градуса. По едно време обаче горе, нещо като дървена скара изтупурка, кофата се джасна върху настила и разливайки се, намокри явно хавлийката. Отправиха се гигабайтови потоци от свежи ругатни към роднините по пряка линия на радара, създателите му и неговият настоящ оператор.
Горе се зараждаше депресия, която можеше да прерастне в циклон, първо ще мине топлият фронт, сетне студеният щеше да мине под него и да го повдигне и накрая оклюзията. Така нагледно си го бях запомнил от капитан О’кея, единият курсант - борец се качваше на раменете на другия, а трети размахваше дневника, имитирайки хоризонта, до момента, в който олисялото теме на О’кея не се оказа в пряко попадение от хоризонта. Жертвата си струваше и беше в името на науката, важното е м’мчетата да разберат същината на природните механизми и с развети от морският бриз ленти на баретета, да изчезнат от мястото на събитието. Логично! Инак сетне трябва да се дават обяснения. Пак се сетих, че тайфата български офицери, изучаващи в Ленинград тънкостите на военноморската тактика, една пролетна вечер на почерпена глава, лъснали с пясък позеленелите топки на коня на „Медний всадник“ докато единият се обяснявал с лелката пазачка, опитвайки се да й подари одеколон „Кармен“. В следващите дни броят на туристите, любители изкуствоведи и други иностранци нараствал внушаващо, докато нашите момчета ебанджии небрежно се навъртали като сеирджии около паметника и се кефели на ефекта от стореното. Какво не прави огнената вода, формулирана научно от Менделеев, и употребена в излишък?
- Третииий-й, мама му… стара, полов инвалд ли ша ма правиш да стана? - крещеше разпенен откъм крилото секондото и бурно жестикулираше. - Да ми стане „апико“ - така ли искаш а? - и образно показваше с прегънат на кука показалец към земното ядро.
Стоях и се правех на ударен по повод сипещите се комплименти, докато почна да каталясва и гласът му захриптя като астматична гайда. Слад което го поканих с реверанс да влезе в щурманската. Забих пръст върху картата около тропика и бавно му обясних, че скоро трябва да излезем от тропичната зона и чакам да видя шамандурата, с който е означена линията на тропика, затова съм включил радара и ако не ми вярва, да погледне с бинокъла. Секондото намести окулярите и дълго се взира, дори започна наистина да си вярва как „вижда“ линията на тропика. Оставих го с успокоението, че се е сдобил с нещо още невиждано.
(Следва)
Капитан Росен ЛОДОЗОВ
Северен Атлантик
Февруари 1977
И в това време забелязвам с периферното си зрение, че вторият инженер се качва по външният трап с нагласата да плажува на летния мостик. Носеше си хавлийката, по плувки, маркови тъмни очила и джапанки, на главата с капа страстоубийка или идиотка, виждали сте ги по крайбрежните бараки, но неговата е с пришито джобче за съхранение на особено ценни вещи - като ключа от кабината примерно. Добро момче - по душа, природно любознателен към занаята на другите, грижовен баща и любящ съпруг. Като специалист много обичаше да прави регулировки на двигателите, особено на главния, поради което непрекъснато звънеше на мостика, да-а пита, да-а знай какъв аджеба, е на цвят пушека от димохода. Понякога дори и в полунощ, понеже в машинното постоянно свети, си мислеше, че и горе е така. Всеки си имаше някаква слабост и пунт в живота така да се каже.
Веднага грабнах пергела и започнах да го разхождам по плотинга, бях сигурен че секондото няма да ме пропусне. Така и стана, почука на плъзгащата врата откъм крилото, държах затворено да не бяга хладинката от рулевата, чинно поиска разрешение да влезе по бански. Мостикът е олтара на кораба и подобни нудистки облекла са недопустими. Поинтересува се от средната скорост за денонощието, тази по време на неговата вахта, за разстоянието, оставащо до Гибралтар, времето - ден, дата, час на подхождане към Еуропа Пойнт, колко валутни дена е пресметнал втория помощник, дали не е забравил да прибави часовете за тревогите, дали барото е пратил грама за мангизите, как ще разбера, че сме излезли от тропиците, понеже се полагаше сок за работа при по-висока температура и ще работя ли днес с радара?? Стоп!!!
Като 3-ти щурман отговарях материално за радара, жирото, лага, ехолота, гониометъра, гонга, т.е. трябваше теоретически да съм най в час по тези машинарийки. Нещо ми светна и започнах отдалеко. Отговарях на всички въпроси, дори и на тези на които отговор дава само онзи горе. За радара започнах от разпространението на радиовълните в слой „Д“ при атомна атака и преминавайки съкратения курс по елементарна навигация за слабо напреднали, като изтъкнах особено важният му чарк, магнетрона, който генерира свръхвисоко честотни радиовълни, способни да се промъкват почти навсякъде и да поразяват детепроизводителните органи, топки, макари, камбанки и тям подобни.
Секондото слушаше с нескрито внимание, дори устата му стоеше полуоткрехната като вратата на плодовото в хладилника, където редовно човъркаше и регулираше, та нерядко пряждахме от свръхдози банани и други вкиснали фрукти, преди да са станали годни само за дълбоката магазия. На няколко пъти ме завръщаше към съществото на материята, ако случайно се отплеснех и преминавах във фазата за напреднали. За финал на лекцията вметнах, че моя позната, работеща в радиозавода, ми е разказвала как на монтажната линия за радари е имало случаи да повръщат, при все че работят зад оловни престилки. Абе опасна работа е туй радарът, добре че в машинното няма. Последната вметка напомпа още камара въпроси и съмнения. После си изяснихме защо на плотинга няма нарисувани брегове. Качихме се на летния мостик и аз с тебешир очертах предполагаемата безопасна зона около вълновода на радара от антената до буксата, където влизаше в агрегатното за трансивера. Посочих муфите на съеденяване на вълновода и предположих, че от там може да излиза по някой палав неконтролиран високочестотен лъч. Поради което скарите за лежане бяха изведени от опасните зони. Накратко, семето на съмнението беше посято.
На следващият ден, в почти непроменената природно идилична обстановка, сценарият се повтори с леки корекции. Бяхме изгълтали около 300 мили, при вечерната астрономическа обсервация на тримата помощници и моята сутрешна линия определихме средната скорост на около 12.5 възла. Дойде ми на ума за един велик български ветроходец, чийто най-ценен и мултифункционален прибор на борда беше съветският транзистор „Веф“, само не можех да си представя как правеха секс - бая ръбато си беше радиото? Вторият щурман си имаше същото, но с него ловеше БиБиСи и радио „Гласът на Тирана“?
Този път секондото го стресна собствената му сметка, че плотингът свършва, а бряг не се вижда, но коригирах съмнежа, като му показах на генералната карта, къде излизаме от тропика на „Рака“ и наложих проплаваното за деня разстояние дълго колкото ширината на палеца ми, оставаха още към две педи и три пръста до брега! Пак ми припомни за лошите високочестотни вълни, и ако все пак ми се наложи да ползвам локатора - да го предупредя. Чепарето твърдо беше налапано одма, с оловото барабар! След което изшляпа с джапанките нагоре към летния мостик, носейки кофа с вода за полиране на тена. Абе даже и на Сейшълските не могат така да се глезотят.
Взех една височина на Слънцето, пресметнах след колко време евентуалната втора би се пресякла под удобен ъгъл с първата, нагласих я на секстанта и зачаках, можех да си мечтая на воля, да си пресмятам дните до срещата с близките, валутата си за рейса, е и нещо по-полезно можех, ама ме мързеше. Сетих се, че на летния мостик секондото, ако е заспал, ще се изпържи като гущер и после му търси в лазарета дефламоли и тям подобни мазила.
Тихо се качих до летния мостик и видях, че секондото е дибидюс и е ориентирал макарките си към слънцето и вече дори си похъркваше. Слязох в рулевата и запуснах само антената на радара. Локаторът беше „Декка Транзар“ и антената можеше да се пусне да се върти без да се включва захранването на магнетрона. Измислено! При много силни студове антената да се върти, за да не й замръзват лагерите, а електрониката се щади. С дъвка леко закрепих едно косъмче на левия окуляр на бинокъла и зачаках. Измина повече от час. Стоях подпрян на филистрина и се правех, че гледам напред чистия хоризонт в сектор от най-малко 100 градуса. По едно време обаче горе, нещо като дървена скара изтупурка, кофата се джасна върху настила и разливайки се, намокри явно хавлийката. Отправиха се гигабайтови потоци от свежи ругатни към роднините по пряка линия на радара, създателите му и неговият настоящ оператор.
Горе се зараждаше депресия, която можеше да прерастне в циклон, първо ще мине топлият фронт, сетне студеният щеше да мине под него и да го повдигне и накрая оклюзията. Така нагледно си го бях запомнил от капитан О’кея, единият курсант - борец се качваше на раменете на другия, а трети размахваше дневника, имитирайки хоризонта, до момента, в който олисялото теме на О’кея не се оказа в пряко попадение от хоризонта. Жертвата си струваше и беше в името на науката, важното е м’мчетата да разберат същината на природните механизми и с развети от морският бриз ленти на баретета, да изчезнат от мястото на събитието. Логично! Инак сетне трябва да се дават обяснения. Пак се сетих, че тайфата български офицери, изучаващи в Ленинград тънкостите на военноморската тактика, една пролетна вечер на почерпена глава, лъснали с пясък позеленелите топки на коня на „Медний всадник“ докато единият се обяснявал с лелката пазачка, опитвайки се да й подари одеколон „Кармен“. В следващите дни броят на туристите, любители изкуствоведи и други иностранци нараствал внушаващо, докато нашите момчета ебанджии небрежно се навъртали като сеирджии около паметника и се кефели на ефекта от стореното. Какво не прави огнената вода, формулирана научно от Менделеев, и употребена в излишък?
- Третииий-й, мама му… стара, полов инвалд ли ша ма правиш да стана? - крещеше разпенен откъм крилото секондото и бурно жестикулираше. - Да ми стане „апико“ - така ли искаш а? - и образно показваше с прегънат на кука показалец към земното ядро.
Стоях и се правех на ударен по повод сипещите се комплименти, докато почна да каталясва и гласът му захриптя като астматична гайда. Слад което го поканих с реверанс да влезе в щурманската. Забих пръст върху картата около тропика и бавно му обясних, че скоро трябва да излезем от тропичната зона и чакам да видя шамандурата, с който е означена линията на тропика, затова съм включил радара и ако не ми вярва, да погледне с бинокъла. Секондото намести окулярите и дълго се взира, дори започна наистина да си вярва как „вижда“ линията на тропика. Оставих го с успокоението, че се е сдобил с нещо още невиждано.
(Следва)
Капитан Росен ЛОДОЗОВ
Северен Атлантик
Февруари 1977