НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
НИЕ, „МОРЯЦИТЕ” - ЧАСТ VІІ
8. „Командир убит”
Есента на нашия торпеден катер дойде нов командир - официално това беше лейтенант С., но по традиция ние си го нарекохме пак Ком. Изглеждаше симпатичен, а и с много голяма препоръка - бил отличника на випуска, а ние (старата служба) бяхме все среднисти, та ценяхме ученето, все пак. Хареса ни.
По някакво съвпадение на катера ни преди време беше дошъл и нов сигналист, който е и боцман по съвместителство. Посрещнахме го настръхнали. Кашик абсолютен, идвал от някакъв брегови пост - майко мила, от топлата кабинка на завет - на палубата на елитен кораб - то си е простотия отвсякъде. Добре, че беше „стара служба”, та поне новобранците не му ходеха по главата - ние му стигахме. Оказа се не толкова залупен. Първо - носеше майтап, а на два пъти успя да затапи в спалното най-проклетите заядливци. И на сигнализациите беше добър. После - незнайно как, ама отбираше и боцманския занаят - оправи въжета ни и им заплете готино краищата, направи две нови стирки и изтъка един мат, а като боядисваше - все едно с валяк нанасяше боята.
И на море седеше добре. Първото за него плаване ни се случи в едно шашаво време - вятър и три бала вълна - доста ни обрули и ни накисна всички, дето бяхме на палубата - моя милост (торпедиста, де), картечаря и боцмана - освен Кома и Меха. Издържа и си свърши нещата без да му мигне окото и даже не му прилоша. Ама окончателно го признахме за човек, когато веднъж на бас обърна четири големи коняка и две бири и се прибра в базата на собствен ход.
Та - имахме си и нов Ком, и нов боцман - и какво от това? Оказа се, че следва дълга история - чак до „уво”-то...
През зимните месеци старите комове учиха нашия.
- Туй не ти е Морското, а морето, ей - крещеше Старши лейтенанта - командир на звеното ни и като така инструктор на Кома ни. И безмилостно го изритваше от руля, за да му покаже още веднъж как да пристава без да разблъска половината катери. Простичък селянин си беше Старшия и не му пукаше, че излага друг офицер пред моряците. Сега му беше паднало: едно - да натрие носа на гадните софиянци (Комът беше от София - омразна за половин градска и цяла селска България); две - да покаже превъзходство над „учените” (много важно, дето бил отличник, ние да не сме по-прости), а три - и нататък - да намери нов човек, за да си празни диващината - другите офицери му се опъваха, а нашият още не смееше. Добре, че Комът беше интелигентен и никак не му се вързваше. Само за месеци усвои
8. „Командир убит”
Есента на нашия торпеден катер дойде нов командир - официално това беше лейтенант С., но по традиция ние си го нарекохме пак Ком. Изглеждаше симпатичен, а и с много голяма препоръка - бил отличника на випуска, а ние (старата служба) бяхме все среднисти, та ценяхме ученето, все пак. Хареса ни.
По някакво съвпадение на катера ни преди време беше дошъл и нов сигналист, който е и боцман по съвместителство. Посрещнахме го настръхнали. Кашик абсолютен, идвал от някакъв брегови пост - майко мила, от топлата кабинка на завет - на палубата на елитен кораб - то си е простотия отвсякъде. Добре, че беше „стара служба”, та поне новобранците не му ходеха по главата - ние му стигахме. Оказа се не толкова залупен. Първо - носеше майтап, а на два пъти успя да затапи в спалното най-проклетите заядливци. И на сигнализациите беше добър. После - незнайно как, ама отбираше и боцманския занаят - оправи въжета ни и им заплете готино краищата, направи две нови стирки и изтъка един мат, а като боядисваше - все едно с валяк нанасяше боята.
И на море седеше добре. Първото за него плаване ни се случи в едно шашаво време - вятър и три бала вълна - доста ни обрули и ни накисна всички, дето бяхме на палубата - моя милост (торпедиста, де), картечаря и боцмана - освен Кома и Меха. Издържа и си свърши нещата без да му мигне окото и даже не му прилоша. Ама окончателно го признахме за човек, когато веднъж на бас обърна четири големи коняка и две бири и се прибра в базата на собствен ход.
Та - имахме си и нов Ком, и нов боцман - и какво от това? Оказа се, че следва дълга история - чак до „уво”-то...
През зимните месеци старите комове учиха нашия.
- Туй не ти е Морското, а морето, ей - крещеше Старши лейтенанта - командир на звеното ни и като така инструктор на Кома ни. И безмилостно го изритваше от руля, за да му покаже още веднъж как да пристава без да разблъска половината катери. Простичък селянин си беше Старшия и не му пукаше, че излага друг офицер пред моряците. Сега му беше паднало: едно - да натрие носа на гадните софиянци (Комът беше от София - омразна за половин градска и цяла селска България); две - да покаже превъзходство над „учените” (много важно, дето бил отличник, ние да не сме по-прости), а три - и нататък - да намери нов човек, за да си празни диващината - другите офицери му се опъваха, а нашият още не смееше. Добре, че Комът беше интелигентен и никак не му се вързваше. Само за месеци усвои
Авторът - проф. Божимир Давидов, актуална снимка
21 май 2014 г. Ние „моряците“
22 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІ
23 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІІ
25 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІV
28 май 2014 г. Ние „моряците” – част V
1 юни 2014 г. Ние, „моряците” – част VІ
(Следва)
Проф. Божимир ДАВИДОВ
22 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІ
23 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІІ
25 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІV
28 май 2014 г. Ние „моряците” – част V
1 юни 2014 г. Ние, „моряците” – част VІ
(Следва)
Проф. Божимир ДАВИДОВ
Авторът - Божимир Давидов, като матрос-катерник.
Български торпеден катер проект 123К на пълен ход в полигон за бойна подготовка.
Силует на атакуващ български торпеден катер проект 123К.
основните неща - да тръгва и да пристава, да се престроява от „фронт” в „килватер” и обратно, да застава на котва и да я вдига, а даже направи и две „торпедни атаки” - учебни де. И много скоро го пуснаха на плаване без Старши Дивака. И ни беше много гот ...
А боцманът изпра петдесетината сигнални флагчета дето събираха мръсотия още от построяването на катера, гонеше салагите да метат и да мият и често хващаше стирката заедно с тях - изобщо вършеше си работата. А най го обичахме като преди плаване идваше на катера с пълен чувал лакомства - борт-пайока. Как го правеше не знам, но винаги успяваше да изврънчи от склададжиите два пъти повече от предишния ...
Наближаваше Голямото пролетно учение. Налазиха ни първо морските началници. Да се готвим много, щото щели да ни инспектират - дори от Щаба на Варшавския договор. И да не изложим ударната сила на флота - катерите, щото подвигът на „Дръзки”, Родината, Лагера и т.н. Малко тренировки и много боядисване, пране, чистене - както си му е редът от както има военен флот.
Дойде Великият ден, всъщност Великата нощ. От следобед всички офицери ги затвориха в залата - изпитваха ги по теория. Ние мием и лъскаме за последно - Родината, щото. Осем вечерта - високите гости, водени от офицерите ни, се накачиха по катерите. Тръгнахме. Курс „учебен полигон 3” пред нос Калиакра. Строй „килватер” - шест катера се наредиха един след друг - нашата „петица” - предпоследна. Минаваме фара Евксиноград и поемаме навътре. Вълна около два бала, скачаме по вълните, вдигаме фонтани пяна от двата борда, отгоре едри звезди - да не спреш да се радваш на живота.
Обаче спряхме. На мостика дългият инспектиращ (всички бяхме с канадки с качулки, та не му знаехме нито звездите, нито длъжността, но явно си беше морски), започна да ни задава „ходове” - ситуации, в които трябва да реагираме. Първият, разбира се, беше „газ”. Всички събличаме топлите канадки, нахлузваме гадните мушамени гащеризони и омразните противогази. Справихме се за прилично време. Стъклата им се замъглиха веднага, но ние си знаехме разни фокуси и се оправихме. Ход „пробойна по носа”. Хукнахме с дървени греди и дъски да „запушваме”. Е - в бързината хлопнах боцмана по главата, прищипаха ми ръката, а Картечар Геш поради идиотските гумени ботуши се подхлъзна чак до борда и едва го уловихме, ама „запушихме” „пробойната”. Следваха ходове: „пожар”, „катер на буксир” и т.н. Справихме се - бяхме ги тренирали.
В ляво мига фар Калиакра, по кърмата се мержелеят светлините на Балчик. Пред нас заровена в пяната бяга кърмовата светлина на „четворката”. Няма луна, само пяната призрачно фосфоресцира. Май се измъкнахме от „ходовете”...
Тогава дойде страшното. Дебелият и мустакат инспектиращ дето си мълча досега (после научихме, че бил кашик-генерал от най-високия етаж) проговори и зададе убийствен ход:
- „Командир убит”
Това си беше много логичен ход - военен кораб сме, дето се готви за война, а не рибарска гемия. По корабното разписание заместник на Кома е боцманът. Ама той „вчера” дойде на борда - как да управлява торпеден катер на пълен ход и то с противогаз, и то нощем, като не е пипал щурвал? И Комът дойде вчера и никак не знаеше кой от екипажа какво може и дали го може изобщо. И за туй никак не му се чуваше през противогаза и шлемофона и мустакатият повторно изрева командата на ухото му.
Ми сега? И аз се изпотих под мушамата въпреки вятъра. Боцманите са си прости наборни моряци като всички нас и никой даже не мисли да ги учи да карат катерите. Ама са длъжни. Да де, ама всяко излизане на море струва един тон пари. И е редно за тези пари да се учат първо командирите, дето доста години ще служат, а не тез' дето след 2-3 години се уволняват, нали? А ако дойде война, как? И понеже никой не е измислил как, комовете си караха, боцманите си заплитаха въжета и гонеха салагите да чистят и нещата вървяха. И за такива „ходове” даже не бяхме чували. На кашишкият генерал от „високото” пък хич не му пука за такива сложни работи и си командва „командир убит” като на руски - кой го знае из какви варшавски щабове се е мотал.
Стана рошаво. Мустакатият просто изблъска Кома от шурвала и боцманът пристъпи и го пое. В първия момент не се случи нищо - катерът ни продължи да се носи в струята на „четворката”, както досега. След десетина минути - пак нищо - вървим си със над 50 възела, дигаме си пяна по двата борда и се радваме на скоростта. То си е удоволствие несравнимо да плаваш на торпеден катер ... Предните в широка дъга завиха към Балчик, боцманът след тях също. Бре - това да държиш катера в килватера на предния е един от първите уроци дето ги учат комовете, а нашият си го прави като нищо. Още десетина минути ... Предният намали, боцманът хвана ръчките и плавно намали оборотите на машините. Гледам и не вярвам, ако Комът до мен не ме ръгна жестоко от възторг, щях да мисля, че той си е на руля.
Вижда се фарът Балчик. Ония отпред още намаляват, боцманът изключи лява машина и ловко компенсира с руля отклонението. Стигаме фара. Да не би мустакатият да остави боцмана и да пристане? „Четворката” е вече на кея, идва нашия ред. И дясна машина на „стоп”, двете доволно и облекчено ръмжат, а катерът бавно пълзи към кея.
- „Командир - на поста си” - мустакатият реши, че все пак Комът трябва да си извърши приставането и освободи боцмана. И го пухна за похвала по мушамения гръб. Комът си пое: „задръж носа”, „обери кърмата”, даде „малък назад”, после звънна „гаси двете машини” и - край.
Тишина и почивка - само агрегатите си мърморят нещо. Да, ама ни нападнаха химиците - поливаха ни с разни гадости, дето и през противогазите вонят, после ни миха със сладка вода, правиха се, че мерят нещо си и най-после решиха, че сме „чисти”. Съблякохме изпотените мушами, изсипахме каквото имаше от противогазите и се позамихме с мазна морска вода от пристанището. Изядохме си борт-пайока. Изпушихме и по цигара две за десерт и поехме пак из нощта за втората част - гонене и атака на условен противник, срещи със спомагателен кораб и т.н. Свърши. На зазоряване се прибрахме в базата и капнали изпозаспахме.
На следващия ден, след тупурдията по „флага”, на бака си останахме наши хора и го насвихме:
- А бре, боцмане - кашик такъв и онакъв, как така управляваше катера, като вчера дойде от плевнята на брега и още имаш сламки по косата си?
И той простичко обясни - на учебни кораби на ДОСО (имаше такава организация) е стоял сума време „на руля” (така се вика въртенето на щурвала). На катера било същото, трябвало да не се правят резки движения и да се предвиждат отклоненията. Скоростта - като лека кола - следиш какво става отпред и регулираш оборотите на машините. А най-важно от всичко било да не се панираш... И това е, к'во толкоз...
- Да бе, то ако беше така лесно, то всички щяха да управляват катерите - се озъби Красю Попето - картечаря ни.
- Ми да, всички морски от екипажа абсолютно задължително трябва да могат да приберат някак катера в пристанището, нали на война всичко става - го затапи боцманът и май беше прав.
- Ма за едно излизане в морето катерът ни прави на пушек по три тона газьол и ако почнат и морските да го карат - де ще му излезе края? - запита умно Ваньо - машината и дискусията приключи, щото ни извикаха на кея за инструктаж някакъв.
Вестта, че боцманът ни снощи закарал катера до Балчик обиколила базата - с всички подробности и осем преувеличения. Вечерта в лавката три пъти разправяхме цялата история, изпихме каса бира и ние от цялата „петица” се дуехме, а той скромно повтаряше „ми к'во толкоз” и си къркаше бирите, дето го черпеха.
Животът продължи. По тайните канали научихме, че инспектиращите много харесали видяното, включително и с мустакатия ход „командир убит”. За тях учението било успешно и похвалили командирите ни. В дивизиона обаче нямаше много коментари. Някак не било удобно да се вдига патардия, че прост наборен моряк близо половин час успешно е замествал на руля цял Ком, а преди това никой не се е погрижил да тренира - боцманите, а и изобщо морските от екипажите - независимо от сто и петте умни обяснителни и оправдателни причини.
Имаше и интересна промяна. На всяко плаване Комът слагаше боцмана на руля и го оставаше по двадесетина минути да управлява. И го учеше да се престроява, да обръща катера срещу вълната в по-завързано време и на други фокуси. И никога не каза нищо. Служебно си мълчеше, а по човешки така благодареше и на боцмана, и на съдбата (де да знам кое е по-важното), за успешното измъкване - неговото, на дивизиона, а може би дори и на най-големия ни Ком - Адмирала.
Ако продължаваше така, боцманът току щеше да направи и торпедна атака, ама нямаше време - дойде есента и с нея „уво”. На традиционната прощална вечеря в „Севастопол” Комът благодари на всеки уволняващ се от екипажа си (бяхме четирима) и се чукна с боцмана с една голяма чаша коняк „Екстра”. И това беше всичко.
А боцманът изпра петдесетината сигнални флагчета дето събираха мръсотия още от построяването на катера, гонеше салагите да метат и да мият и често хващаше стирката заедно с тях - изобщо вършеше си работата. А най го обичахме като преди плаване идваше на катера с пълен чувал лакомства - борт-пайока. Как го правеше не знам, но винаги успяваше да изврънчи от склададжиите два пъти повече от предишния ...
Наближаваше Голямото пролетно учение. Налазиха ни първо морските началници. Да се готвим много, щото щели да ни инспектират - дори от Щаба на Варшавския договор. И да не изложим ударната сила на флота - катерите, щото подвигът на „Дръзки”, Родината, Лагера и т.н. Малко тренировки и много боядисване, пране, чистене - както си му е редът от както има военен флот.
Дойде Великият ден, всъщност Великата нощ. От следобед всички офицери ги затвориха в залата - изпитваха ги по теория. Ние мием и лъскаме за последно - Родината, щото. Осем вечерта - високите гости, водени от офицерите ни, се накачиха по катерите. Тръгнахме. Курс „учебен полигон 3” пред нос Калиакра. Строй „килватер” - шест катера се наредиха един след друг - нашата „петица” - предпоследна. Минаваме фара Евксиноград и поемаме навътре. Вълна около два бала, скачаме по вълните, вдигаме фонтани пяна от двата борда, отгоре едри звезди - да не спреш да се радваш на живота.
Обаче спряхме. На мостика дългият инспектиращ (всички бяхме с канадки с качулки, та не му знаехме нито звездите, нито длъжността, но явно си беше морски), започна да ни задава „ходове” - ситуации, в които трябва да реагираме. Първият, разбира се, беше „газ”. Всички събличаме топлите канадки, нахлузваме гадните мушамени гащеризони и омразните противогази. Справихме се за прилично време. Стъклата им се замъглиха веднага, но ние си знаехме разни фокуси и се оправихме. Ход „пробойна по носа”. Хукнахме с дървени греди и дъски да „запушваме”. Е - в бързината хлопнах боцмана по главата, прищипаха ми ръката, а Картечар Геш поради идиотските гумени ботуши се подхлъзна чак до борда и едва го уловихме, ама „запушихме” „пробойната”. Следваха ходове: „пожар”, „катер на буксир” и т.н. Справихме се - бяхме ги тренирали.
В ляво мига фар Калиакра, по кърмата се мержелеят светлините на Балчик. Пред нас заровена в пяната бяга кърмовата светлина на „четворката”. Няма луна, само пяната призрачно фосфоресцира. Май се измъкнахме от „ходовете”...
Тогава дойде страшното. Дебелият и мустакат инспектиращ дето си мълча досега (после научихме, че бил кашик-генерал от най-високия етаж) проговори и зададе убийствен ход:
- „Командир убит”
Това си беше много логичен ход - военен кораб сме, дето се готви за война, а не рибарска гемия. По корабното разписание заместник на Кома е боцманът. Ама той „вчера” дойде на борда - как да управлява торпеден катер на пълен ход и то с противогаз, и то нощем, като не е пипал щурвал? И Комът дойде вчера и никак не знаеше кой от екипажа какво може и дали го може изобщо. И за туй никак не му се чуваше през противогаза и шлемофона и мустакатият повторно изрева командата на ухото му.
Ми сега? И аз се изпотих под мушамата въпреки вятъра. Боцманите са си прости наборни моряци като всички нас и никой даже не мисли да ги учи да карат катерите. Ама са длъжни. Да де, ама всяко излизане на море струва един тон пари. И е редно за тези пари да се учат първо командирите, дето доста години ще служат, а не тез' дето след 2-3 години се уволняват, нали? А ако дойде война, как? И понеже никой не е измислил как, комовете си караха, боцманите си заплитаха въжета и гонеха салагите да чистят и нещата вървяха. И за такива „ходове” даже не бяхме чували. На кашишкият генерал от „високото” пък хич не му пука за такива сложни работи и си командва „командир убит” като на руски - кой го знае из какви варшавски щабове се е мотал.
Стана рошаво. Мустакатият просто изблъска Кома от шурвала и боцманът пристъпи и го пое. В първия момент не се случи нищо - катерът ни продължи да се носи в струята на „четворката”, както досега. След десетина минути - пак нищо - вървим си със над 50 възела, дигаме си пяна по двата борда и се радваме на скоростта. То си е удоволствие несравнимо да плаваш на торпеден катер ... Предните в широка дъга завиха към Балчик, боцманът след тях също. Бре - това да държиш катера в килватера на предния е един от първите уроци дето ги учат комовете, а нашият си го прави като нищо. Още десетина минути ... Предният намали, боцманът хвана ръчките и плавно намали оборотите на машините. Гледам и не вярвам, ако Комът до мен не ме ръгна жестоко от възторг, щях да мисля, че той си е на руля.
Вижда се фарът Балчик. Ония отпред още намаляват, боцманът изключи лява машина и ловко компенсира с руля отклонението. Стигаме фара. Да не би мустакатият да остави боцмана и да пристане? „Четворката” е вече на кея, идва нашия ред. И дясна машина на „стоп”, двете доволно и облекчено ръмжат, а катерът бавно пълзи към кея.
- „Командир - на поста си” - мустакатият реши, че все пак Комът трябва да си извърши приставането и освободи боцмана. И го пухна за похвала по мушамения гръб. Комът си пое: „задръж носа”, „обери кърмата”, даде „малък назад”, после звънна „гаси двете машини” и - край.
Тишина и почивка - само агрегатите си мърморят нещо. Да, ама ни нападнаха химиците - поливаха ни с разни гадости, дето и през противогазите вонят, после ни миха със сладка вода, правиха се, че мерят нещо си и най-после решиха, че сме „чисти”. Съблякохме изпотените мушами, изсипахме каквото имаше от противогазите и се позамихме с мазна морска вода от пристанището. Изядохме си борт-пайока. Изпушихме и по цигара две за десерт и поехме пак из нощта за втората част - гонене и атака на условен противник, срещи със спомагателен кораб и т.н. Свърши. На зазоряване се прибрахме в базата и капнали изпозаспахме.
На следващия ден, след тупурдията по „флага”, на бака си останахме наши хора и го насвихме:
- А бре, боцмане - кашик такъв и онакъв, как така управляваше катера, като вчера дойде от плевнята на брега и още имаш сламки по косата си?
И той простичко обясни - на учебни кораби на ДОСО (имаше такава организация) е стоял сума време „на руля” (така се вика въртенето на щурвала). На катера било същото, трябвало да не се правят резки движения и да се предвиждат отклоненията. Скоростта - като лека кола - следиш какво става отпред и регулираш оборотите на машините. А най-важно от всичко било да не се панираш... И това е, к'во толкоз...
- Да бе, то ако беше така лесно, то всички щяха да управляват катерите - се озъби Красю Попето - картечаря ни.
- Ми да, всички морски от екипажа абсолютно задължително трябва да могат да приберат някак катера в пристанището, нали на война всичко става - го затапи боцманът и май беше прав.
- Ма за едно излизане в морето катерът ни прави на пушек по три тона газьол и ако почнат и морските да го карат - де ще му излезе края? - запита умно Ваньо - машината и дискусията приключи, щото ни извикаха на кея за инструктаж някакъв.
Вестта, че боцманът ни снощи закарал катера до Балчик обиколила базата - с всички подробности и осем преувеличения. Вечерта в лавката три пъти разправяхме цялата история, изпихме каса бира и ние от цялата „петица” се дуехме, а той скромно повтаряше „ми к'во толкоз” и си къркаше бирите, дето го черпеха.
Животът продължи. По тайните канали научихме, че инспектиращите много харесали видяното, включително и с мустакатия ход „командир убит”. За тях учението било успешно и похвалили командирите ни. В дивизиона обаче нямаше много коментари. Някак не било удобно да се вдига патардия, че прост наборен моряк близо половин час успешно е замествал на руля цял Ком, а преди това никой не се е погрижил да тренира - боцманите, а и изобщо морските от екипажите - независимо от сто и петте умни обяснителни и оправдателни причини.
Имаше и интересна промяна. На всяко плаване Комът слагаше боцмана на руля и го оставаше по двадесетина минути да управлява. И го учеше да се престроява, да обръща катера срещу вълната в по-завързано време и на други фокуси. И никога не каза нищо. Служебно си мълчеше, а по човешки така благодареше и на боцмана, и на съдбата (де да знам кое е по-важното), за успешното измъкване - неговото, на дивизиона, а може би дори и на най-големия ни Ком - Адмирала.
Ако продължаваше така, боцманът току щеше да направи и торпедна атака, ама нямаше време - дойде есента и с нея „уво”. На традиционната прощална вечеря в „Севастопол” Комът благодари на всеки уволняващ се от екипажа си (бяхме четирима) и се чукна с боцмана с една голяма чаша коняк „Екстра”. И това беше всичко.