НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
НИЕ, „МОРЯЦИТЕ” - ЧАСТ VІІI
9. Мамбо над Созопол
Беше страшна нощ. Звънецът за тревога дето бил свързан със Щаба се раззвъня зверски точно в нула часа и десет минути - таман бяхме изпозаспали. Тревоги много, ама тази беше по-така някак. Строиха ни на кея и пред строя застанаха нашите си и разни непознати офицери с много едри звезди по пагоните и с ужасно строги лица. Ком дивизион тържествено ни съобщи, че отрядът ни излиза на бойно дежурство по охрана на морската ни граница. Имало данни, че кораби от Шести американски флот са влезли в Черно море, можело да дойдат пред нашето крайбрежие, та ние - четири торпедни катера ще пазим Родината. Политическият пое нататък - морската слава на България, подвига на „Дръзки”, традициите, славното минало, светлото бъдеще и т.н. Наскачахме по катерите. Мотористите запалиха агрегатите, после и машините си и ни опушиха с лютив дим, радисти и радио-локаторчици пуснаха лампичките по станциите си и им завъртяха копчетата, ние навлякохме канадките и ботушите и заприготвяме нещата по палубата. И уж нищо, ама нещичко ни стяга душите - едно е да атакуваш наш военен кораб и да знаеш, че е на ужким, друго е да преследваш истински противник и уж да знаеш, че никой няма да стреля, ама сигурен ли си? Война - студена, студена, ама война. Ами ако се сгорещи ...
Не остана време за мислене - предните вече излизат от входните фарове, идва нашия ред. Размених сигналите с рейдовия пост и поехме навътре. И току пред „Евксиноград” Комът обяви „бойна тревога” - такава още не бяхме чували - все бяха „учебни бойни тревоги”. Работата е сериозна. А нощта се случи облачна и зловещо тъмна. Морето навътре - два до три бала - доста ни раздруса и накисна. Около нас само пяната от предните и нашата си - извираща от двата ни борда. И малката кърмова светлинка на „петицата” се рови в следата пред нас. Излизаме някъде на север от нос Калиакра и тръгваме на юг. Фарът едва се вижда, a Джони отдолу докладва, че сме на границата на дванадесет-милната зона. Това трябва да пазим.
Скоро се появи и врагът - два големи военни кораба. Е не, че ги видяхме наистина. Наш Джони ги виждаше на екрана си като големички зелени чертички - на пет шест мили от нас. Комът разреши и ние поред да слизаме при екрана за да гледаме чертичките. Зловещо си е - знаехме, че и те ни виждат на своите екрани. Ама техните локатори бяха свързани с оръдията им, те автоматично се насочват към нас и ни следват през цялото време, а морските там чакат заповед за „огън”. Ние пък бяхме заредени с бойни торпеда, които по заповед от високите щабове бяхме готови да изстреляме по тях. Две звена по два катера - „торпедна атака”, „огън” и - каквото стане. Колкото и да знаехме (или мислехме, че знаем), че заповед за „огън” няма да дойде, си ни беше страшно - ей Богу, наистина. Така ни беше стегнато на душите, че не обръщахме внимание на накиснатите си канадки и всичкото мокро що е под тях. Подскачахме по вълните, стискахме се за каквото можем и се надявахме да не стане неизвестното. Така до Резово и после поехме обратно на север...
И като всяко лошо нещо и патрулът ни свърши. В 4.25 часа Джони докладва на мостика, че двата кораба се отдалечават, Комът по УКВ-то получи същото съобщение и от ком-отряда. И някъде високо от „горе” наредиха „отбой”. И ни пратиха в Созопол.
Знаем, че там е почти целия ни военен флот - на голямото лятно учение. Това, което не знаем е, че сме включени в учението. Научихме - няма да пристанем на кея, а ще застанем на котва до другите кораби в Райския залив пред Созопол. Толкова сме скапани, че даже не можем да разсъждаваме - котва, котва. Важното е да спрем, да съблечем мокрите парцали и да заспим, заспим ...
Сутрин. Слънцето отдавна е изгряло, морето е синьо и накъдрено от лек бриз, вълнение почти няма Около нас миночистачите, баржите, един стражевик, другите катери наблизо - флотът ни почти в пълния си военен блясък. На плажа „Златна рибка” се мотаят първите ранобудници - тичат по мокрия пясък и дишат йодни пари. По-сериозните хора сигурно завършват закуската по почивните станции и хотелите, а най-сериозните вече пушат първата за деня цигара с остатъка от кафето си.
Другите кораби си имат кухни, а нашите мънички катери нямат. Към седем часа дойде катер от базата
9. Мамбо над Созопол
Беше страшна нощ. Звънецът за тревога дето бил свързан със Щаба се раззвъня зверски точно в нула часа и десет минути - таман бяхме изпозаспали. Тревоги много, ама тази беше по-така някак. Строиха ни на кея и пред строя застанаха нашите си и разни непознати офицери с много едри звезди по пагоните и с ужасно строги лица. Ком дивизион тържествено ни съобщи, че отрядът ни излиза на бойно дежурство по охрана на морската ни граница. Имало данни, че кораби от Шести американски флот са влезли в Черно море, можело да дойдат пред нашето крайбрежие, та ние - четири торпедни катера ще пазим Родината. Политическият пое нататък - морската слава на България, подвига на „Дръзки”, традициите, славното минало, светлото бъдеще и т.н. Наскачахме по катерите. Мотористите запалиха агрегатите, после и машините си и ни опушиха с лютив дим, радисти и радио-локаторчици пуснаха лампичките по станциите си и им завъртяха копчетата, ние навлякохме канадките и ботушите и заприготвяме нещата по палубата. И уж нищо, ама нещичко ни стяга душите - едно е да атакуваш наш военен кораб и да знаеш, че е на ужким, друго е да преследваш истински противник и уж да знаеш, че никой няма да стреля, ама сигурен ли си? Война - студена, студена, ама война. Ами ако се сгорещи ...
Не остана време за мислене - предните вече излизат от входните фарове, идва нашия ред. Размених сигналите с рейдовия пост и поехме навътре. И току пред „Евксиноград” Комът обяви „бойна тревога” - такава още не бяхме чували - все бяха „учебни бойни тревоги”. Работата е сериозна. А нощта се случи облачна и зловещо тъмна. Морето навътре - два до три бала - доста ни раздруса и накисна. Около нас само пяната от предните и нашата си - извираща от двата ни борда. И малката кърмова светлинка на „петицата” се рови в следата пред нас. Излизаме някъде на север от нос Калиакра и тръгваме на юг. Фарът едва се вижда, a Джони отдолу докладва, че сме на границата на дванадесет-милната зона. Това трябва да пазим.
Скоро се появи и врагът - два големи военни кораба. Е не, че ги видяхме наистина. Наш Джони ги виждаше на екрана си като големички зелени чертички - на пет шест мили от нас. Комът разреши и ние поред да слизаме при екрана за да гледаме чертичките. Зловещо си е - знаехме, че и те ни виждат на своите екрани. Ама техните локатори бяха свързани с оръдията им, те автоматично се насочват към нас и ни следват през цялото време, а морските там чакат заповед за „огън”. Ние пък бяхме заредени с бойни торпеда, които по заповед от високите щабове бяхме готови да изстреляме по тях. Две звена по два катера - „торпедна атака”, „огън” и - каквото стане. Колкото и да знаехме (или мислехме, че знаем), че заповед за „огън” няма да дойде, си ни беше страшно - ей Богу, наистина. Така ни беше стегнато на душите, че не обръщахме внимание на накиснатите си канадки и всичкото мокро що е под тях. Подскачахме по вълните, стискахме се за каквото можем и се надявахме да не стане неизвестното. Така до Резово и после поехме обратно на север...
И като всяко лошо нещо и патрулът ни свърши. В 4.25 часа Джони докладва на мостика, че двата кораба се отдалечават, Комът по УКВ-то получи същото съобщение и от ком-отряда. И някъде високо от „горе” наредиха „отбой”. И ни пратиха в Созопол.
Знаем, че там е почти целия ни военен флот - на голямото лятно учение. Това, което не знаем е, че сме включени в учението. Научихме - няма да пристанем на кея, а ще застанем на котва до другите кораби в Райския залив пред Созопол. Толкова сме скапани, че даже не можем да разсъждаваме - котва, котва. Важното е да спрем, да съблечем мокрите парцали и да заспим, заспим ...
Сутрин. Слънцето отдавна е изгряло, морето е синьо и накъдрено от лек бриз, вълнение почти няма Около нас миночистачите, баржите, един стражевик, другите катери наблизо - флотът ни почти в пълния си военен блясък. На плажа „Златна рибка” се мотаят първите ранобудници - тичат по мокрия пясък и дишат йодни пари. По-сериозните хора сигурно завършват закуската по почивните станции и хотелите, а най-сериозните вече пушат първата за деня цигара с остатъка от кафето си.
Другите кораби си имат кухни, а нашите мънички катери нямат. Към седем часа дойде катер от базата
Авторът - проф. Божимир Давидов, актуална снимка
21 май 2014 г. Ние „моряците“
22 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІ
23 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІІ
25 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІV
28 май 2014 г. Ние „моряците” – част V
1 юни 2014 г. Ние, „моряците” – част VІ
4 юни 2014 г. Ние, „моряците” - част VІІ
(Следва)
Проф. Божимир ДАВИДОВ
22 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІ
23 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІІІ
25 май 2014 г. Ние, „моряците” - част ІV
28 май 2014 г. Ние „моряците” – част V
1 юни 2014 г. Ние, „моряците” – част VІ
4 юни 2014 г. Ние, „моряците” - част VІІ
(Следва)
Проф. Божимир ДАВИДОВ
Авторът - Божимир Давидов, като матрос-катерник.
Български торпеден катер проект 123К на пълен ход в полигон за бойна подготовка.
Паметникът на български торпеден катер проект 123К в района на 10-та Бригада леки сили - Созопол, бе разрушен по най-варварски начин от една агенция на Министерството на отбраната след като ВМС се оттеглиха от острова.
Созопол. Худ. Димчо ПИШМАНОВ
и ни донесе по бака чай и закуска - почти като на аристократи - само дето не дойдоха след това да ни измият чашите и чиниите, та трябваше аз да ги мия с морска вода - нали съм боцман. След „флага” Комът ни разреши още да поспим, като ме назначи обаче за първа смяна вахтен - късмет пусти ... Всички морски се напъхаха из многобройните дупки по катера и изпозаспаха моментално. Комът и Мехът се поизтегнаха на тесноватите койки в сервизния отсек и също заспаха - и те са хора, нищо, че са офицери - снощи тяхната беше по-тежка и сто пъти по-отговорна от нашата. Те имат по две звездички на пагоните си да защитават, а ние - само трите черти на яките на холандките. Аз се разхождам из тясната палуба за да не заспя и наблюдавам да не се откачи котвата, гледам за сигнали от флагманския катер, слушам за команди по радиостанцията на ултракъси вълни (УКВ му викахме) и изобщо съм очите, ушите (и каквото там беше още) на катера.
Добре де, вахта, като вахта - колко стотици съм стоял - ще изкарам още една - таман след обед ще си отспя зверски, ако не ни погнат нанякъде. Превключих УКВ-то от шлемофона на Кома на високоговорител и го надух до максимум - да го чувам като се мотая из палубата, запалих първата за сутринта цигара, измъкнах бинокъла и започнах да изучавам плажа. Вече се пооживи - децата хукнаха из плиткото, майките - подире им, бащите се групираха по карета, а от пътеката от къмпинга заизлизаха русалки, не - богини, не - феи - точно три - една след друга. Две руси и една кестенява - чехкинчета трябва да са - те са така стройни ...
Изведнъж на палубата гръмва мамбо, да, да, „Мамбо номер 5” в изпълнение на оркестъра на Перец Прадо. Хукнах към мостика - от високоговорителя на УКВ-то вече се носеше хоровия рев на оркестрантите - „Ху”. Ужасен намалих силата и седнах да се чудя и да се кефя - оркестърът има страхотна ритъм-група. И още да се чудя. Щото беше 8.20 часа. По цялото крайбрежие е известно, че от 8 до 8.30 съседското радио Истанбул предава танцова музика - т.е. най модерните за момента шлагери. Това добре и даже идеално - ама Истанбул предава на средни вълни, а ние слушаме на ултракъси, и то на суперсекретни честоти - как така става номера?
И - загрях. Умник - радист, неизвестен, от нашите кораби, слуша радио Истанбул на средни, кефи се и е сложил включен микрофона на своето УКВ пред високоговорителя. Така УКВ-то предава музиката (заедно с кефа) на всичките военни кораби в залива. И радистите им чуват сега поредното „ху”, а ако са на високоговорител като мен - мамбото се носи из целия Райски залив ...
След тежка, мокра и страшна нощ в открито море - да се печеш на слънце пред Созопол, да слушаш готина музика и да гледаш на брега как трите феи си постилат хавлиите е все едно, че си на Хавайските острови, да кажем... И да те хване яд. Ние се трепем и киснем цяла нощ за да пазим. Колко пазим, защо пазим и от кого пазим - няма значение - трепем се и пазим. Това ни е работата през тези три отдадени години. А на брега на никой не му пука за тебе и си всички си живеят живота. Така и приятелите, и момичетата от „цивилизацията”, като седнехме на лаф и се опитваме да разправяме колко тежки са нашите морски и военни работи, си дрънкат за купони и гаджета, не се интересуват и не искат да слушат даже, че ние заради тях в края на краищата ...
Сега пък Елвис запя рокът си - оня на затворниците. Е това ме разсъни окончателно и едва не затанцувах. Махам с флагчетата на колегите от съседните катери, те размахват своите в такт с прословутото второ време - очевидно слушат и те се кефят. И нищо, че и ние сме нещо като затворници - на половин миля от плажа. Млади сме, музиката е великолепна, животът се е опънал пред нас - ей го там на хавлиите - какво повече ...
Елвис е към края на рока - страхотен е. Да де, ама този, който предава, не може и да слуша - такива бяха радиостанциите тогава. Ако точно тогава някой иска да му предаде нещо, той няма да може да го чуе. Пък по военна радиостанция да се слуша или предава нещо друго освен команди си е нарушение огромно, както и да го гледаш. А ако това „друго” е упадъчна „западна” музика - ще му лепнат и обвинение в „идеологическа диверсия” и ще му стъжнят живота на квадрат за едната дивотия. Ама иди разбери от двадесет кораба на кой може да е умника -- деветнадесет УКВ-та слушат - само едно предава, а кое - неизвестно. Ако някой „голям” надуши белята, ще трябва едно по едно да извика отделните УКВ-та и така да разбере кое не слуша, а предава. Сложно, дълго, то и музиката свърши, а и любопитните за радост още спят. Размина се, за кой ли път...
*
Та значи двата кораба от Шести флот не влязоха в наши води - да приемем, че ние с мъничките си торпедни катери ги изплашихме и те избягаха в Босфора. Ама от там пък дойдоха радиовълните и те донесоха при нас мамбото на Прадо и Елвис с рокът му на затворниците - ужасен рок, наистина. И къде е логиката в цялата работа - музиката ли излезе по-силна от торпедата и снарядите? Тогава още не знаехме, щото бяхме млади и гледахме основно феите ...
Добре де, вахта, като вахта - колко стотици съм стоял - ще изкарам още една - таман след обед ще си отспя зверски, ако не ни погнат нанякъде. Превключих УКВ-то от шлемофона на Кома на високоговорител и го надух до максимум - да го чувам като се мотая из палубата, запалих първата за сутринта цигара, измъкнах бинокъла и започнах да изучавам плажа. Вече се пооживи - децата хукнаха из плиткото, майките - подире им, бащите се групираха по карета, а от пътеката от къмпинга заизлизаха русалки, не - богини, не - феи - точно три - една след друга. Две руси и една кестенява - чехкинчета трябва да са - те са така стройни ...
Изведнъж на палубата гръмва мамбо, да, да, „Мамбо номер 5” в изпълнение на оркестъра на Перец Прадо. Хукнах към мостика - от високоговорителя на УКВ-то вече се носеше хоровия рев на оркестрантите - „Ху”. Ужасен намалих силата и седнах да се чудя и да се кефя - оркестърът има страхотна ритъм-група. И още да се чудя. Щото беше 8.20 часа. По цялото крайбрежие е известно, че от 8 до 8.30 съседското радио Истанбул предава танцова музика - т.е. най модерните за момента шлагери. Това добре и даже идеално - ама Истанбул предава на средни вълни, а ние слушаме на ултракъси, и то на суперсекретни честоти - как така става номера?
И - загрях. Умник - радист, неизвестен, от нашите кораби, слуша радио Истанбул на средни, кефи се и е сложил включен микрофона на своето УКВ пред високоговорителя. Така УКВ-то предава музиката (заедно с кефа) на всичките военни кораби в залива. И радистите им чуват сега поредното „ху”, а ако са на високоговорител като мен - мамбото се носи из целия Райски залив ...
След тежка, мокра и страшна нощ в открито море - да се печеш на слънце пред Созопол, да слушаш готина музика и да гледаш на брега как трите феи си постилат хавлиите е все едно, че си на Хавайските острови, да кажем... И да те хване яд. Ние се трепем и киснем цяла нощ за да пазим. Колко пазим, защо пазим и от кого пазим - няма значение - трепем се и пазим. Това ни е работата през тези три отдадени години. А на брега на никой не му пука за тебе и си всички си живеят живота. Така и приятелите, и момичетата от „цивилизацията”, като седнехме на лаф и се опитваме да разправяме колко тежки са нашите морски и военни работи, си дрънкат за купони и гаджета, не се интересуват и не искат да слушат даже, че ние заради тях в края на краищата ...
Сега пък Елвис запя рокът си - оня на затворниците. Е това ме разсъни окончателно и едва не затанцувах. Махам с флагчетата на колегите от съседните катери, те размахват своите в такт с прословутото второ време - очевидно слушат и те се кефят. И нищо, че и ние сме нещо като затворници - на половин миля от плажа. Млади сме, музиката е великолепна, животът се е опънал пред нас - ей го там на хавлиите - какво повече ...
Елвис е към края на рока - страхотен е. Да де, ама този, който предава, не може и да слуша - такива бяха радиостанциите тогава. Ако точно тогава някой иска да му предаде нещо, той няма да може да го чуе. Пък по военна радиостанция да се слуша или предава нещо друго освен команди си е нарушение огромно, както и да го гледаш. А ако това „друго” е упадъчна „западна” музика - ще му лепнат и обвинение в „идеологическа диверсия” и ще му стъжнят живота на квадрат за едната дивотия. Ама иди разбери от двадесет кораба на кой може да е умника -- деветнадесет УКВ-та слушат - само едно предава, а кое - неизвестно. Ако някой „голям” надуши белята, ще трябва едно по едно да извика отделните УКВ-та и така да разбере кое не слуша, а предава. Сложно, дълго, то и музиката свърши, а и любопитните за радост още спят. Размина се, за кой ли път...
*
Та значи двата кораба от Шести флот не влязоха в наши води - да приемем, че ние с мъничките си торпедни катери ги изплашихме и те избягаха в Босфора. Ама от там пък дойдоха радиовълните и те донесоха при нас мамбото на Прадо и Елвис с рокът му на затворниците - ужасен рок, наистина. И къде е логиката в цялата работа - музиката ли излезе по-силна от торпедата и снарядите? Тогава още не знаехме, щото бяхме млади и гледахме основно феите ...
