Авторът като капитан-лейтенант във Военноморските сили.
БОЛНИЧНИ ИСТОРИИ ОТВЪД АТЛАНТИКА И
ОБРАТНО (2)
Продължение:
25 август 2013 г. Болнични истории отвъд Атлантика и обратно
На другия ден към обяд при мен дойде едно младо момче - служител във фирмата, и ми донесе два сака и кафявото кожено яке, което си бях купил в Казабланка. Паспорт, пари, документи, радиокасетофончето, прибори за бръснене и дрехи бяха на лице. Липсваха работните дрехи и най –вече речниците. Помислих, че нарочно са оставили на кораба работните дрехи, да не ги мъкна по авиолиниите, но защо не ми бяха пратили речниците. Не знаех. Момчето каза, че каквото му дали - това донесло. Ако имам нещо да ме притеснява, фирмата е която ще ми помага, а той ще идва да ме вижда. Касетофончето не можех да ползувам. Тук захранването е 110 волта. След два дена ми донесоха батерии и тогава можах да чувам Европа. Докато стоях до прозореца и търсех да уловя нещо ако не българско, то поне от Балканите, санитарката чистеше праха по перваза. Като чуваше непознатата за нея реч, тя ме питаше „на какъв език говорят?” Не можеха да отличат дори немския и испанския език, за славянските да не говорим.
Първите дни след операцията за мен през деня се грижеше сестра Сюзан. Тридесет и няколко годишна, неомъжена, с рижа коса и бяла кожа, с добре оформено тяло, тя бе доста апетитна. Жалко, че вече бях минал 50 и годините ми бяха записани на картона, на който редовно се записваха данните за моята температура и кръвно налягане. Първото нещо, за което я помолих, бе да ми даде възможност да се обадя на съпругата ми. Информацията, която биха й дали от Параходството, можеше да я разтревожи повече. Тя обеща да ми уреди разговор, защото телефонистката й била позната. Тази услуга се плащаше или веднага, или ако имаш прикачен телефон при изписване от болницата. Обещах й, че ще платя с долари, щом ми донесат багажа.
Когато се обадих на жена ми, в първия момент тя помисли, че корабът е в Канада и ми отговаря: „Да знам, че сте в Канада.” Аз съм в Канада – казвам, - а корабът пътува обратно” и обяснявам накратко какво е станало.
Помолих Сюзан и за самобръсначка. Тя ми донесе една електрическа. Докато се бръснех, забелязах че щепселът се е измъкнал, но тя си работеше. Руските, които познавах от първите си години след Морското училище, нямаха акумулаторна батерия, пък и вече 20 години се бръснех с ножче.
Храната се поръчваше като си попълваш лист с предложени ястия. Кухнята към отделението явно само отваряше готовите пакети и ги затопляше. Филийките хляб бяха винаги препечени. Освен краве масло и маргарин се предлагаше и фъстъчено масло. Всичко в пакетчета за еднократна употреба. Тогава за пръв път видях да се предлага варена царевица. „Ако ме види тъщата, жив ще ме оплаче“- казвам на французите. А те: „Защо?” „Ами с царевица тя си храни само прасето и кокошките” - отговарям. Питах мъжете в стаята с това ли ги хранят в къщи и жените им. Те се засмяха: „Такова хранене е само в обществените кухни.”
Като единствен чужденец, първо сестрите, после и болните любопитстваха, къде е България? В Югоизточна Европа? На Балканите? А, а, ясно –
ОБРАТНО (2)
Продължение:
25 август 2013 г. Болнични истории отвъд Атлантика и обратно
На другия ден към обяд при мен дойде едно младо момче - служител във фирмата, и ми донесе два сака и кафявото кожено яке, което си бях купил в Казабланка. Паспорт, пари, документи, радиокасетофончето, прибори за бръснене и дрехи бяха на лице. Липсваха работните дрехи и най –вече речниците. Помислих, че нарочно са оставили на кораба работните дрехи, да не ги мъкна по авиолиниите, но защо не ми бяха пратили речниците. Не знаех. Момчето каза, че каквото му дали - това донесло. Ако имам нещо да ме притеснява, фирмата е която ще ми помага, а той ще идва да ме вижда. Касетофончето не можех да ползувам. Тук захранването е 110 волта. След два дена ми донесоха батерии и тогава можах да чувам Европа. Докато стоях до прозореца и търсех да уловя нещо ако не българско, то поне от Балканите, санитарката чистеше праха по перваза. Като чуваше непознатата за нея реч, тя ме питаше „на какъв език говорят?” Не можеха да отличат дори немския и испанския език, за славянските да не говорим.
Първите дни след операцията за мен през деня се грижеше сестра Сюзан. Тридесет и няколко годишна, неомъжена, с рижа коса и бяла кожа, с добре оформено тяло, тя бе доста апетитна. Жалко, че вече бях минал 50 и годините ми бяха записани на картона, на който редовно се записваха данните за моята температура и кръвно налягане. Първото нещо, за което я помолих, бе да ми даде възможност да се обадя на съпругата ми. Информацията, която биха й дали от Параходството, можеше да я разтревожи повече. Тя обеща да ми уреди разговор, защото телефонистката й била позната. Тази услуга се плащаше или веднага, или ако имаш прикачен телефон при изписване от болницата. Обещах й, че ще платя с долари, щом ми донесат багажа.
Когато се обадих на жена ми, в първия момент тя помисли, че корабът е в Канада и ми отговаря: „Да знам, че сте в Канада.” Аз съм в Канада – казвам, - а корабът пътува обратно” и обяснявам накратко какво е станало.
Помолих Сюзан и за самобръсначка. Тя ми донесе една електрическа. Докато се бръснех, забелязах че щепселът се е измъкнал, но тя си работеше. Руските, които познавах от първите си години след Морското училище, нямаха акумулаторна батерия, пък и вече 20 години се бръснех с ножче.
Храната се поръчваше като си попълваш лист с предложени ястия. Кухнята към отделението явно само отваряше готовите пакети и ги затопляше. Филийките хляб бяха винаги препечени. Освен краве масло и маргарин се предлагаше и фъстъчено масло. Всичко в пакетчета за еднократна употреба. Тогава за пръв път видях да се предлага варена царевица. „Ако ме види тъщата, жив ще ме оплаче“- казвам на французите. А те: „Защо?” „Ами с царевица тя си храни само прасето и кокошките” - отговарям. Питах мъжете в стаята с това ли ги хранят в къщи и жените им. Те се засмяха: „Такова хранене е само в обществените кухни.”
Като единствен чужденец, първо сестрите, после и болните любопитстваха, къде е България? В Югоизточна Европа? На Балканите? А, а, ясно –
Авторът, седнал върху стола на желанията в украинския порт Бердянск.
Този 25 000-тонен български бълкер се завърна в България през 1994 г. без единият от механиците...
Букурещ?“ Да бе - викам си на ума, - почти познахте, но то е било до 1330 г. Една от сестрите ме запита, дали България е до Алжир.“ Абе момиче, да ти мязам на арабин, на негър?” „Не, просто имам познат от там”. Спокойно можех да кажа , че страната е в Африка и не биха се учудили. Та нали там живеят и потомци на толкова европейци.
Старшата сестра Шърли, се държеше малко пренебрежително заради това, че не говоря английски, а френския го знам слабо. В същност, аз и английския го знаех толкова, защото го учих в един курс от 120 учебни часа, а ми го преподаваше рускиня - българска снаха, научила българския език от улицата. Чудеше се как да ни обясни съществуването на пълния и непълния член, а българските глаголни времена й бяха като мъгла. Реших да поясня на Шърли, че доброто познаване на двата езика не е основа да се мисли, за нещо по-горно от мен. Цяла вечер си събирах запаса от думи и сутринта я закачих: „Шърли, ти знаеш отлично английски и френски език (при думата френски - французите се позасмяха), защото те можеха най-добре да оценят знанията й по този език). Аз говоря добре освен български, свободно писмено и устно и руски език. Малко разбирам френски, немски и английски. (Там от немския език, никой нищо на разбираше. Също и от руски. Имаше само едно младо момче от съседната стая ,което учеше руски от един разговорник). Но това не ми пречи да познавам историята, културата и литературата на Източна и Западна Европа, както и на двете Америки. След този мой монолог, Шърли стана по-внимателна с мен.
Всяка сутрин минаваше жена и предлагаше новите вестници. Колегите в стаята четяха спорта и следяха развитието по закриването на единствената голяма фабрика в близост за преработка на дървен материал. После даваха пресата на мен. Вестниците бяха пълни с материали за кризата с канадските войници-заложници на сърбите в Босна. Тревожни вести идваха и от Кавказ. Имаше снимки на руски войници качени на танковете, които се концентрираха на границата с Чечня. Пред тях рускини, женени за местни, стояха пред танковете с деца на ръце. Питах ги не ги вълнува съдбата на техните войници. Отговаряха ми: „Всеки с професията си избира и риска. Да му мислят близките им и военното министерство”. Армията им бе професионална. А фабриката до края на седмицата прекрати работа. Там работеха сина и съпруга на Шърли. Една от сестрите също повяхна. Годеникът й бе студент последна година и очакваше да започне работа във тази фабрика. Лятото щяха да ходят на екскурзия в Гърция. Сега всичко се отлагаше за неопределено време.
Ден след като ме оперираха, край бреговете на Канада, на път за Петербург, потъна руски кораб, около 10 000-тонен, натоварен с ориз. Успяха да спасят един от членовете на екипажа и намериха труповете на още един или двама. Спасителната акция продължи няколко дни, защото в мястото на потъването на кораба температурата на водата е била 15 градуса и имаше шанс да намерят някой оцелял. Корабът е бил в периферията на топлото течение на Гълфстрийм.
Свижданията бяха сутрин и след обяд. Практически през цялото време имаше близки на свиждане. Имаше и стая с телевизор, който се включваше и изключваше от дежурния пазач. Там имаше и един голям пъзел, който се попълваше от болните. Постепенно познавах голяма част от болните, също и от персонала. Една от лекарките се готвеше да иде на работа в Германия и разменяше с мен по някоя немска дума. За България тя знаеше по хорото „Трите пъти”, което за разлика от мен, можеше да го играе. Имаше и един учител, разпитваше ме за страната, в стаята имаше и един аптекар, бе опериран от простата. Болните бяхме интересна гледка. Едни си носеха торбите с тръбичките, други си бутахме с ръка стативите със серумите. Стативите бяха подвижни, на колелца.
На втория ден, докторът ми свали гипсовата подложка. От този момент преминах в ръцете на д-р Полин Ришар, която бе рехабилитатор и следеше раздвижването на пръстите. Два пъти дневно идваше неин асистент да ме отведе в кабинета. Бе приятен и бъбрив. Не зная каква ли карикатура съм бил при първите ми отивания до кабинета, защото все още бях по бельо, с една манта, която отзад бе отворена. След второто отиване (а отивах и се връщах на собствен ход), асистентът ме запита, защо не съм си взел пижама. Ами защото никой не ми предложи. Оказа се, че камарите от чаршафи и пижами, манти и хавлии, наредени на маси до стаите, са за всички. Сменяй си ги колкото пъти искаш на ден. Ама от къде да знам! То после разбрах, че има и бюфет и можеш да си хапваш свободно от бисквитите, които са там, и да си правиш чай или кафе колкото искаш. Водата за пиене бе в кани до шкафчетата и винаги бе пълна с лед. Поне три пъти дневно сменяха леда, за да е ледено студена водата. Освен това вън имаше и машина за лед. Банята с вана и душ бе на разположение на желаещите.
В кабинета по рехабилитация идваха и други пациенти, някои с отрязани пръсти, особено едно младо момче, на едната му китка бяха останали само две пръста и той тренираше да работи с тях. За спадане на отока, два пъти на ден сестрите правеха йодна баня на китката. В малка вана, пълна с йод си държах китката. От към палеца зееха две цъфнали разкъсвания и едно по-малко от кутрето. Над безименния пръст и палеца се виждаха шевовете, които конци не бяха свалени. Тук трябва да поясня, че след разпечатване на марля или бинт, неизразходваната част се изхвърляше. Беше ми направо жал като гледах колко бинт се изхвърля. Също и ножичките. Имаше метални и пластмасови. Една метална си взех за спомен. Запитах доктор Сироа, до кога ще ми наливат серум. Отговори ми, че ако ми слагат антибиотиците с инжекция или ги вземам на капсули, ще стана зависим към тях и следващия път ще трябва да ми се слагат по-силни дози.
Във всяко шкафче имаше евангелие. Беше на двата езика - в ляво на английски, вдясно на френски. Съжалявам, че не си взех един екземпляр. Понякога идваше една монахиня и на всички даваше причастие. Докато отворя уста да й кажа, че съм православен, тя сръчно сложи нафората в устата ми.
Един ден сестрите докараха в нашата стая едно легло и го сложиха близо да вратата. Над леглата има релси и завеси, така че когато на някого трябваше да правят промивки или други процедури, просто дръпваха завесата, да не се вижда. За моя изненада доведоха младо момиче. В отделението имаше и женска стая. Не зная защо я доведоха при нас, от тук я взеха за операционната и после я върнаха пак при нас. Няколко часа по-късно дойдоха близките й, които я бяха довели. Сестрите се разтичаха и скоро донесоха две торби с лекарства и материали. Роднините взеха оперираната, като я придържаха за да върви, и си я отведоха. Запитах какво става? Защо я прибират. Отговориха ми , че не може да си плати престоя в болницата. Платила е само за операцията. В нея влизат лекарствата, а следоперационния надзор ще бъде в дома на болната.
Това ме накара да се заинтересовам, колко струва еднодневен престой в болницата. Оказа се, че надхвърля 100 канадски долара за ден, без процедурите. Не случайно като ме питаха кой ще плати за моето лечение, като чуваха, че фирмата чрез застраховка плаща престоя ми и връщането ми обратно в Родината, мъжете казваха нещо от рода „Ега ти фирмата!” Прегледи и процедури на стойност до 500 щатски долара се поемаха от Параходството. Над тази сума разходите се заплащаха от застрахователя.
Един ден в стаята се появиха млади (има няма 15 -16 годишни) момичета в зелени престилки. Те помагаха на сестрите в обслужването на болните. Питах какви са? Отговориха ми, че са доброволки, дошли да се запознаят отблизо с медицинската професия, преди да решат какво ще учат. Два дена из стаите се въртяха младежи в бели престилки - били третокурсници медицина. Разпитваха ни за историята на заболяването или как е станало нещастието при мен. Един от тях, който първи бе дошъл при мен, прояви по-голям интерес. От него научих, че след завършване на средното си образование, не можеш да продължиш и да следваш където искаш. Балът определя кои специалности може да изучаваш. Най престижни са: медицина и право, с по нисък бал - инженер-конструктори, архитектура, мосто- и ж.п. строителство, после се нареждаха инженер-експлоататор и т.н. Които родители са богати, а отрочето е тъпо, могат да го запишат в колеж, където две години ще учи уроците от последните класове на средното образование и началната година на висшето. Дипломата от колежа му отваря всички врати на висшето образование. Образованието в колежа е платено. Така че всеки, който иска да продължи образованието си, трябваше от рано да се готви за това.
Казах, че операциите, които се правеха, бяха все планови. Повечето бяха на синусите. Веднъж дойде момче със счупен нос - ударил се с ръка по време на практика. Ударът бил от долу на горе.
На петия ден от влизането ми в болницата ме преместиха в другото отделение - в другата половина на етажа. Там бяха болните, чието лечение продължаваше. За да се преместя, дойде да ми каже да си приготвя багажа, старшата сестра. Тя донесе количка и не ми разреши да ходя пеша. Като видя двете ми кожени якета, възкликна с изненада: „Ти имаш две якета?” Знаех, че тук те са скъпи. Когато излязох от болницата, разбрах, че цените им са от 300 и нагоре канадски долара. „Знаеш ли колко ми струва това?” - запитах я, като показах новото кафяво яке. „Купих го в Казабланка - Мароко, за 80 щатски долара.” Тя се впечатли.
През декември 1994 г. още не бяхме достигнали дъното. Приватизацията едва прохождаше. Блоковете на атомната централа бяха 6. Младежите още не бяха избягали от страната. Когато научаваха, че у нас почти 80 % от населението имат свои жилища, се впечатляваха. Че почти 60 % от населението имат ниви, а другите притежават вилни имоти от 600 и 800 квадратни метра и имат къщи в селата или вили край градовете - също. В стаята имаше едно списание на френски език, нещо по въпроси на икономическата география. В него имаше статия за страните най-големи производители на масло в света. На първо място по значение и качество бе зехтинът. На второ - слънчогледовото олио, после рапичното, царевичното и т.н. България бе в челната тройка на производителите на слънчогледово олио. Взех списанието със себе си, за да го показвам на нашите неверници.
В стаята с телевизора идваше една млада жена с изведена на вън торба. Често попълвахме пъзела. Сутрин и след обяд при нея идваха съпругът й и дъщеря й - около 12-годишно момиче. Беше сама в стая и смятах, че е доста заможна. Когато я изписваха, полюбопитствувах какво работи тя и съпругът й. Оказа се, че е готвачка. За престоя в болницата половината плаща здравната й осигуровка, останалото - работодателят. В отговор на моя въпрос, съпругът й хвана дясната ми ръка и я сложи на гърдите си. Ребрата му бяха на възли. „Бях шофьор и катастрофирах на заледен участък, при катастрофата ударих гърдите си на волана. Сега съм пенсионер”. „Но ти би могъл да работиш друга работа?” - настоявах аз. „Ако започна друга работа, ще ми спрат пенсията и при съкращение ще остана и без нея.” Усещаш ли читателю, че не всичко е както си го мислим. А канадците, за разлика от нас, действително живееха при социализма. Само дето за дните докато бях в болницата, съседните градчета намаляха с 1000 души, които след загуба на работа във фабриката. Мъжете като заврени зетьове качиха семействата с куфарите на джиповете си и отпрашиха да търсят работа на запад. На вратите на опразнените къщички виснаха табели „фор сейл” - продава се.
В съботата и неделята (бяха първите за месец декември) през отделението минаха групи на местните самодейци да ни пеят коледни песни. Сестрите обаче бяха тъжни с виснали носове, някои и от настинка. В стаите, където бяха гардеробчетата им, можеше да се види как някои от тях си бършат сълзите. Бях направил вече 8 дни престой и минавах за свой човек. Не скриха от мен болката си. Идва Коледа и Нова година, но заплатите им ще бъдат ниски. При това имаха и близки, съкратени от фабриката, или като годеника на младата сестра, който щеше да завърши, но нямаше къде да започне работа. „Защо им пада възнаграждението?” - „Няма болни.“ Възнаграждението на всяка от тях зависеше от броя на обслужените пациенти.
Ето че дойде време да ми свалят конците и д-р Сироа каза, че вече може да ми зашие раните. Искаше да ми правят отново пълна упойка. „Заради конците и четири шева?” Докторът обясни, че преди това ще изреже разкъсаните места така, че след зашиването белезите да са минимални. Помолих да е с местна упойка и той се съгласи. Пита ме за едно две имена на български лекари, които той познаваше, но за мен тези имена не бяха познати. Знаех, че след операцията ще ме изпишат. И това ме радваше.
В операционната ме посрещна един японец. Той започна с широка ластична лента да обвива лявата ми ръка от китката нагоре. Усмихваше се и нещо бърбореше. Малко преди да привърши ръката ми заприлича на точилка. Страхувах се, че ще ми прилошее като я гледам. В това време се появи д-р Сироа, вече с маска на лицето. Легнах на леглото, сложиха ми местната упойка и от дръпнатия чаршаф не виждах какво се върши. Не зная каква бе упойката, но след като се прибрах, поне още четири часа чувствувах коленете си омекнали и нямах сили да стана. Този път на китката си имах само две марлички придържани от няколко навивки на бинта.
Когато ме изписваше, Мишел ми каза, че почти до края на пътуването ми едва ли някой ще погледне ръката ми. Така и стана. Но да вървя по реда. Даде ми кутийка с антибиотици, каза по колко на ден да вземам, докато свършат. През това време да не употребявам алкохол. За вадене на сложените шини не каза нищо, а и аз забравих да питам.
На другия ден от лавката купих бонбони да почерпя сестрите, които бяха на смяна. Свалиха гривната от крака ми и ми дадоха пластмасово картонче с моите данни, които оставаха в компютъра. Ако и сега отида в същата болница, по това картонче ще имат пълната картина на престоя и лечението ми там. Разменихме си адресите с някои от болните, събрах багажа си и когато дойде време за обяда дойде същото момче да ме вземе. Не ме остави да обядвам с уверенията, че скоро ще бъда в хотела и там в ресторанта ще обядвам. Жалко, че не ядох.
Тръгнахме да се връщаме в Далхаузи. Служителят на агента трябваше да вземе един фитер - тръбар от някакъв кораб, от някъде (бе по-скоро кей на дадена фирма) и да го прехвърли на друг кораб, на друго място. Така, че се забавихме. По пътя минахме през някакво селище. Било индиански резерват и той с внимание и без да спира продължи. Офисът на фирмата бе един фургон на колела с две стаи, встрани от порта. Кейовата стена можеше със зор да побере два кораба като нашия (25 000-тонен). Запознах се с шефа на фирмата - мистър Гудфелоу, и неговата служителка. Предложиха ми чай и бисквити. Секретарката се опита да ме свърже по телефона със съпругата ми, но не я улучихме в къщи. Тук бе след обяд, но във Варна бе към 21.00 часа. За жената на средна възраст, на каквато бе секретарката, бе необичайно по това време съпругата да не си е в къщи. Ходене до съседи там не е понятно. Жилищен блок, в който само в единия вход има 15 апартамента, наблизо просто няма как да видят. Те живееха в едно и двуетажни дървени къщички.
Мистър Гудфелоу ми представи пилота към порта и ме помоли да му прочета името на един руски кораб, който сутринта ще влезе в пристанището. Въпреки, че името на кораба бе предадено спелувано - буква по буква на английски, те не можеха да го прочетат. Между впрочем, в агенцията се говореше на английски. Името на кораба беше „Чкаловск”. Питаха какво значи това. Поясних, че е име на руски град, който пък носи името на пилота Чкалов прелетял 30-те години на века над Северния полюс от СССР до Щатите без прекъсване. Всичко това им бе напълно непонятно. Мистър ГудФелоу ме увери, че прави всичко възможно да уреди въпроса с полета ми за Варна. Каза на другия ден да отида, за да разбера какъв е резултата. Имам запазена стая в хотела , където ще се и храня.
Отново с джипа на помощника му отидохме до хотела. Дните бяха кратки и докато си подредя багажа, се мръкна. Вечерта слязох да вечерям в ресторанта. Имаше свободна маса близо да оркестъра. В ляво от мен на дълга маса имаше банкет. Вечерях, но трябваше да пия само безалкохолно. Поръчах си кафе. Сервираха ми го от чайник и после момичето на два пъти минава да ме пита дали искам още. Когато дойде със сметката, казах й да я впише към сметката на стаята. Това не съм правил и в България, но сега за ден и половина бях бял човек.
Зимата ме свари в Канада с блуза и кожено яке, с шал и ръкавици, но с български кожени маратонки. Сутринта, след закуска, тръгнах към офиса, за да науча успял ли е мистър Гудфелоу да ми намери билет и за кога. Тръгнах след 08.00 и след 30 минути бях там, но се оказа, че офисът е затворен. Да се връщам и пак да идвам не си струваше. Студът бе минус 10 градуса, ако не и по-вече. На кея вече бе застанал моторния кораб „Чкаловск” и до него бе най-близо. Реших там да изчакам отварянето на офиса.
Руските моряци чукаха и сваляха леда от палубата. Обърнах се към стоящият на трапа вацман млад руски моряк. Корабът бе от Далекоизточното параходство. Казах му, че съм българин , излязъл от болницата и помолих да остана на кораба, докато дойдат служителите на фирмата, която вероятно е и техен агент. Без да ми иска документ или нещо друго, момчето ме заведе в каютата си, извади буркан със захар, пакети с чай, чаша и бързовар и ги сложи на масата. Извини се, че музиката е тази, която пускат по уредбата, даде ми номера на телефона на поста, където е и отиде да си гледа дежурството. Кажете ми кой моряк на чужд кораб, в чуждо пристанище би пуснал непознат мъж в кабината си и би му предложил да си прави чай, и то оставяйки го сам!? Само защото говорех неговия език? Едва ли. Аз мисля, че на това е способен само руския човек. Вие мислете както искате. Направих си чай, пих, стоплих се, а през фенестрина се виждаше и фургона на фирмата. Когато час по късно видях там да има движение, облякох се, на слизане на трапа благодарих на момчето и отидох в офиса...
(Следва)
Капитан І ранг о.з. Евгени ЦЕНОВ
Старшата сестра Шърли, се държеше малко пренебрежително заради това, че не говоря английски, а френския го знам слабо. В същност, аз и английския го знаех толкова, защото го учих в един курс от 120 учебни часа, а ми го преподаваше рускиня - българска снаха, научила българския език от улицата. Чудеше се как да ни обясни съществуването на пълния и непълния член, а българските глаголни времена й бяха като мъгла. Реших да поясня на Шърли, че доброто познаване на двата езика не е основа да се мисли, за нещо по-горно от мен. Цяла вечер си събирах запаса от думи и сутринта я закачих: „Шърли, ти знаеш отлично английски и френски език (при думата френски - французите се позасмяха), защото те можеха най-добре да оценят знанията й по този език). Аз говоря добре освен български, свободно писмено и устно и руски език. Малко разбирам френски, немски и английски. (Там от немския език, никой нищо на разбираше. Също и от руски. Имаше само едно младо момче от съседната стая ,което учеше руски от един разговорник). Но това не ми пречи да познавам историята, културата и литературата на Източна и Западна Европа, както и на двете Америки. След този мой монолог, Шърли стана по-внимателна с мен.
Всяка сутрин минаваше жена и предлагаше новите вестници. Колегите в стаята четяха спорта и следяха развитието по закриването на единствената голяма фабрика в близост за преработка на дървен материал. После даваха пресата на мен. Вестниците бяха пълни с материали за кризата с канадските войници-заложници на сърбите в Босна. Тревожни вести идваха и от Кавказ. Имаше снимки на руски войници качени на танковете, които се концентрираха на границата с Чечня. Пред тях рускини, женени за местни, стояха пред танковете с деца на ръце. Питах ги не ги вълнува съдбата на техните войници. Отговаряха ми: „Всеки с професията си избира и риска. Да му мислят близките им и военното министерство”. Армията им бе професионална. А фабриката до края на седмицата прекрати работа. Там работеха сина и съпруга на Шърли. Една от сестрите също повяхна. Годеникът й бе студент последна година и очакваше да започне работа във тази фабрика. Лятото щяха да ходят на екскурзия в Гърция. Сега всичко се отлагаше за неопределено време.
Ден след като ме оперираха, край бреговете на Канада, на път за Петербург, потъна руски кораб, около 10 000-тонен, натоварен с ориз. Успяха да спасят един от членовете на екипажа и намериха труповете на още един или двама. Спасителната акция продължи няколко дни, защото в мястото на потъването на кораба температурата на водата е била 15 градуса и имаше шанс да намерят някой оцелял. Корабът е бил в периферията на топлото течение на Гълфстрийм.
Свижданията бяха сутрин и след обяд. Практически през цялото време имаше близки на свиждане. Имаше и стая с телевизор, който се включваше и изключваше от дежурния пазач. Там имаше и един голям пъзел, който се попълваше от болните. Постепенно познавах голяма част от болните, също и от персонала. Една от лекарките се готвеше да иде на работа в Германия и разменяше с мен по някоя немска дума. За България тя знаеше по хорото „Трите пъти”, което за разлика от мен, можеше да го играе. Имаше и един учител, разпитваше ме за страната, в стаята имаше и един аптекар, бе опериран от простата. Болните бяхме интересна гледка. Едни си носеха торбите с тръбичките, други си бутахме с ръка стативите със серумите. Стативите бяха подвижни, на колелца.
На втория ден, докторът ми свали гипсовата подложка. От този момент преминах в ръцете на д-р Полин Ришар, която бе рехабилитатор и следеше раздвижването на пръстите. Два пъти дневно идваше неин асистент да ме отведе в кабинета. Бе приятен и бъбрив. Не зная каква ли карикатура съм бил при първите ми отивания до кабинета, защото все още бях по бельо, с една манта, която отзад бе отворена. След второто отиване (а отивах и се връщах на собствен ход), асистентът ме запита, защо не съм си взел пижама. Ами защото никой не ми предложи. Оказа се, че камарите от чаршафи и пижами, манти и хавлии, наредени на маси до стаите, са за всички. Сменяй си ги колкото пъти искаш на ден. Ама от къде да знам! То после разбрах, че има и бюфет и можеш да си хапваш свободно от бисквитите, които са там, и да си правиш чай или кафе колкото искаш. Водата за пиене бе в кани до шкафчетата и винаги бе пълна с лед. Поне три пъти дневно сменяха леда, за да е ледено студена водата. Освен това вън имаше и машина за лед. Банята с вана и душ бе на разположение на желаещите.
В кабинета по рехабилитация идваха и други пациенти, някои с отрязани пръсти, особено едно младо момче, на едната му китка бяха останали само две пръста и той тренираше да работи с тях. За спадане на отока, два пъти на ден сестрите правеха йодна баня на китката. В малка вана, пълна с йод си държах китката. От към палеца зееха две цъфнали разкъсвания и едно по-малко от кутрето. Над безименния пръст и палеца се виждаха шевовете, които конци не бяха свалени. Тук трябва да поясня, че след разпечатване на марля или бинт, неизразходваната част се изхвърляше. Беше ми направо жал като гледах колко бинт се изхвърля. Също и ножичките. Имаше метални и пластмасови. Една метална си взех за спомен. Запитах доктор Сироа, до кога ще ми наливат серум. Отговори ми, че ако ми слагат антибиотиците с инжекция или ги вземам на капсули, ще стана зависим към тях и следващия път ще трябва да ми се слагат по-силни дози.
Във всяко шкафче имаше евангелие. Беше на двата езика - в ляво на английски, вдясно на френски. Съжалявам, че не си взех един екземпляр. Понякога идваше една монахиня и на всички даваше причастие. Докато отворя уста да й кажа, че съм православен, тя сръчно сложи нафората в устата ми.
Един ден сестрите докараха в нашата стая едно легло и го сложиха близо да вратата. Над леглата има релси и завеси, така че когато на някого трябваше да правят промивки или други процедури, просто дръпваха завесата, да не се вижда. За моя изненада доведоха младо момиче. В отделението имаше и женска стая. Не зная защо я доведоха при нас, от тук я взеха за операционната и после я върнаха пак при нас. Няколко часа по-късно дойдоха близките й, които я бяха довели. Сестрите се разтичаха и скоро донесоха две торби с лекарства и материали. Роднините взеха оперираната, като я придържаха за да върви, и си я отведоха. Запитах какво става? Защо я прибират. Отговориха ми , че не може да си плати престоя в болницата. Платила е само за операцията. В нея влизат лекарствата, а следоперационния надзор ще бъде в дома на болната.
Това ме накара да се заинтересовам, колко струва еднодневен престой в болницата. Оказа се, че надхвърля 100 канадски долара за ден, без процедурите. Не случайно като ме питаха кой ще плати за моето лечение, като чуваха, че фирмата чрез застраховка плаща престоя ми и връщането ми обратно в Родината, мъжете казваха нещо от рода „Ега ти фирмата!” Прегледи и процедури на стойност до 500 щатски долара се поемаха от Параходството. Над тази сума разходите се заплащаха от застрахователя.
Един ден в стаята се появиха млади (има няма 15 -16 годишни) момичета в зелени престилки. Те помагаха на сестрите в обслужването на болните. Питах какви са? Отговориха ми, че са доброволки, дошли да се запознаят отблизо с медицинската професия, преди да решат какво ще учат. Два дена из стаите се въртяха младежи в бели престилки - били третокурсници медицина. Разпитваха ни за историята на заболяването или как е станало нещастието при мен. Един от тях, който първи бе дошъл при мен, прояви по-голям интерес. От него научих, че след завършване на средното си образование, не можеш да продължиш и да следваш където искаш. Балът определя кои специалности може да изучаваш. Най престижни са: медицина и право, с по нисък бал - инженер-конструктори, архитектура, мосто- и ж.п. строителство, после се нареждаха инженер-експлоататор и т.н. Които родители са богати, а отрочето е тъпо, могат да го запишат в колеж, където две години ще учи уроците от последните класове на средното образование и началната година на висшето. Дипломата от колежа му отваря всички врати на висшето образование. Образованието в колежа е платено. Така че всеки, който иска да продължи образованието си, трябваше от рано да се готви за това.
Казах, че операциите, които се правеха, бяха все планови. Повечето бяха на синусите. Веднъж дойде момче със счупен нос - ударил се с ръка по време на практика. Ударът бил от долу на горе.
На петия ден от влизането ми в болницата ме преместиха в другото отделение - в другата половина на етажа. Там бяха болните, чието лечение продължаваше. За да се преместя, дойде да ми каже да си приготвя багажа, старшата сестра. Тя донесе количка и не ми разреши да ходя пеша. Като видя двете ми кожени якета, възкликна с изненада: „Ти имаш две якета?” Знаех, че тук те са скъпи. Когато излязох от болницата, разбрах, че цените им са от 300 и нагоре канадски долара. „Знаеш ли колко ми струва това?” - запитах я, като показах новото кафяво яке. „Купих го в Казабланка - Мароко, за 80 щатски долара.” Тя се впечатли.
През декември 1994 г. още не бяхме достигнали дъното. Приватизацията едва прохождаше. Блоковете на атомната централа бяха 6. Младежите още не бяха избягали от страната. Когато научаваха, че у нас почти 80 % от населението имат свои жилища, се впечатляваха. Че почти 60 % от населението имат ниви, а другите притежават вилни имоти от 600 и 800 квадратни метра и имат къщи в селата или вили край градовете - също. В стаята имаше едно списание на френски език, нещо по въпроси на икономическата география. В него имаше статия за страните най-големи производители на масло в света. На първо място по значение и качество бе зехтинът. На второ - слънчогледовото олио, после рапичното, царевичното и т.н. България бе в челната тройка на производителите на слънчогледово олио. Взех списанието със себе си, за да го показвам на нашите неверници.
В стаята с телевизора идваше една млада жена с изведена на вън торба. Често попълвахме пъзела. Сутрин и след обяд при нея идваха съпругът й и дъщеря й - около 12-годишно момиче. Беше сама в стая и смятах, че е доста заможна. Когато я изписваха, полюбопитствувах какво работи тя и съпругът й. Оказа се, че е готвачка. За престоя в болницата половината плаща здравната й осигуровка, останалото - работодателят. В отговор на моя въпрос, съпругът й хвана дясната ми ръка и я сложи на гърдите си. Ребрата му бяха на възли. „Бях шофьор и катастрофирах на заледен участък, при катастрофата ударих гърдите си на волана. Сега съм пенсионер”. „Но ти би могъл да работиш друга работа?” - настоявах аз. „Ако започна друга работа, ще ми спрат пенсията и при съкращение ще остана и без нея.” Усещаш ли читателю, че не всичко е както си го мислим. А канадците, за разлика от нас, действително живееха при социализма. Само дето за дните докато бях в болницата, съседните градчета намаляха с 1000 души, които след загуба на работа във фабриката. Мъжете като заврени зетьове качиха семействата с куфарите на джиповете си и отпрашиха да търсят работа на запад. На вратите на опразнените къщички виснаха табели „фор сейл” - продава се.
В съботата и неделята (бяха първите за месец декември) през отделението минаха групи на местните самодейци да ни пеят коледни песни. Сестрите обаче бяха тъжни с виснали носове, някои и от настинка. В стаите, където бяха гардеробчетата им, можеше да се види как някои от тях си бършат сълзите. Бях направил вече 8 дни престой и минавах за свой човек. Не скриха от мен болката си. Идва Коледа и Нова година, но заплатите им ще бъдат ниски. При това имаха и близки, съкратени от фабриката, или като годеника на младата сестра, който щеше да завърши, но нямаше къде да започне работа. „Защо им пада възнаграждението?” - „Няма болни.“ Възнаграждението на всяка от тях зависеше от броя на обслужените пациенти.
Ето че дойде време да ми свалят конците и д-р Сироа каза, че вече може да ми зашие раните. Искаше да ми правят отново пълна упойка. „Заради конците и четири шева?” Докторът обясни, че преди това ще изреже разкъсаните места така, че след зашиването белезите да са минимални. Помолих да е с местна упойка и той се съгласи. Пита ме за едно две имена на български лекари, които той познаваше, но за мен тези имена не бяха познати. Знаех, че след операцията ще ме изпишат. И това ме радваше.
В операционната ме посрещна един японец. Той започна с широка ластична лента да обвива лявата ми ръка от китката нагоре. Усмихваше се и нещо бърбореше. Малко преди да привърши ръката ми заприлича на точилка. Страхувах се, че ще ми прилошее като я гледам. В това време се появи д-р Сироа, вече с маска на лицето. Легнах на леглото, сложиха ми местната упойка и от дръпнатия чаршаф не виждах какво се върши. Не зная каква бе упойката, но след като се прибрах, поне още четири часа чувствувах коленете си омекнали и нямах сили да стана. Този път на китката си имах само две марлички придържани от няколко навивки на бинта.
Когато ме изписваше, Мишел ми каза, че почти до края на пътуването ми едва ли някой ще погледне ръката ми. Така и стана. Но да вървя по реда. Даде ми кутийка с антибиотици, каза по колко на ден да вземам, докато свършат. През това време да не употребявам алкохол. За вадене на сложените шини не каза нищо, а и аз забравих да питам.
На другия ден от лавката купих бонбони да почерпя сестрите, които бяха на смяна. Свалиха гривната от крака ми и ми дадоха пластмасово картонче с моите данни, които оставаха в компютъра. Ако и сега отида в същата болница, по това картонче ще имат пълната картина на престоя и лечението ми там. Разменихме си адресите с някои от болните, събрах багажа си и когато дойде време за обяда дойде същото момче да ме вземе. Не ме остави да обядвам с уверенията, че скоро ще бъда в хотела и там в ресторанта ще обядвам. Жалко, че не ядох.
Тръгнахме да се връщаме в Далхаузи. Служителят на агента трябваше да вземе един фитер - тръбар от някакъв кораб, от някъде (бе по-скоро кей на дадена фирма) и да го прехвърли на друг кораб, на друго място. Така, че се забавихме. По пътя минахме през някакво селище. Било индиански резерват и той с внимание и без да спира продължи. Офисът на фирмата бе един фургон на колела с две стаи, встрани от порта. Кейовата стена можеше със зор да побере два кораба като нашия (25 000-тонен). Запознах се с шефа на фирмата - мистър Гудфелоу, и неговата служителка. Предложиха ми чай и бисквити. Секретарката се опита да ме свърже по телефона със съпругата ми, но не я улучихме в къщи. Тук бе след обяд, но във Варна бе към 21.00 часа. За жената на средна възраст, на каквато бе секретарката, бе необичайно по това време съпругата да не си е в къщи. Ходене до съседи там не е понятно. Жилищен блок, в който само в единия вход има 15 апартамента, наблизо просто няма как да видят. Те живееха в едно и двуетажни дървени къщички.
Мистър Гудфелоу ми представи пилота към порта и ме помоли да му прочета името на един руски кораб, който сутринта ще влезе в пристанището. Въпреки, че името на кораба бе предадено спелувано - буква по буква на английски, те не можеха да го прочетат. Между впрочем, в агенцията се говореше на английски. Името на кораба беше „Чкаловск”. Питаха какво значи това. Поясних, че е име на руски град, който пък носи името на пилота Чкалов прелетял 30-те години на века над Северния полюс от СССР до Щатите без прекъсване. Всичко това им бе напълно непонятно. Мистър ГудФелоу ме увери, че прави всичко възможно да уреди въпроса с полета ми за Варна. Каза на другия ден да отида, за да разбера какъв е резултата. Имам запазена стая в хотела , където ще се и храня.
Отново с джипа на помощника му отидохме до хотела. Дните бяха кратки и докато си подредя багажа, се мръкна. Вечерта слязох да вечерям в ресторанта. Имаше свободна маса близо да оркестъра. В ляво от мен на дълга маса имаше банкет. Вечерях, но трябваше да пия само безалкохолно. Поръчах си кафе. Сервираха ми го от чайник и после момичето на два пъти минава да ме пита дали искам още. Когато дойде със сметката, казах й да я впише към сметката на стаята. Това не съм правил и в България, но сега за ден и половина бях бял човек.
Зимата ме свари в Канада с блуза и кожено яке, с шал и ръкавици, но с български кожени маратонки. Сутринта, след закуска, тръгнах към офиса, за да науча успял ли е мистър Гудфелоу да ми намери билет и за кога. Тръгнах след 08.00 и след 30 минути бях там, но се оказа, че офисът е затворен. Да се връщам и пак да идвам не си струваше. Студът бе минус 10 градуса, ако не и по-вече. На кея вече бе застанал моторния кораб „Чкаловск” и до него бе най-близо. Реших там да изчакам отварянето на офиса.
Руските моряци чукаха и сваляха леда от палубата. Обърнах се към стоящият на трапа вацман млад руски моряк. Корабът бе от Далекоизточното параходство. Казах му, че съм българин , излязъл от болницата и помолих да остана на кораба, докато дойдат служителите на фирмата, която вероятно е и техен агент. Без да ми иска документ или нещо друго, момчето ме заведе в каютата си, извади буркан със захар, пакети с чай, чаша и бързовар и ги сложи на масата. Извини се, че музиката е тази, която пускат по уредбата, даде ми номера на телефона на поста, където е и отиде да си гледа дежурството. Кажете ми кой моряк на чужд кораб, в чуждо пристанище би пуснал непознат мъж в кабината си и би му предложил да си прави чай, и то оставяйки го сам!? Само защото говорех неговия език? Едва ли. Аз мисля, че на това е способен само руския човек. Вие мислете както искате. Направих си чай, пих, стоплих се, а през фенестрина се виждаше и фургона на фирмата. Когато час по късно видях там да има движение, облякох се, на слизане на трапа благодарих на момчето и отидох в офиса...
(Следва)
Капитан І ранг о.з. Евгени ЦЕНОВ