Авторът като капитан-лейтенант във Военноморските сили.
БОЛНИЧНИ ИСТОРИИ ОТВЪД АТЛАНТИКА И
ОБРАТНО (3)
Продължение:
25 август 2013 г. Болнични истории отвъд Атлантика и обратно
26 август 2013 г. Болнични истории отвъд Атлантика и обратно (2)
Мистър Гудфелоу ме посрещна с добра новина. Утре сутринта отлитам за Монреал, там се прехвърлям на международното летище и със самолета на холандските авиолинии в 18.30 излитам за Амстердам. После вземам самолета на Луфтханза за Мюнхен и от там за София. Три прехвърляния до България, но няма билет от София за Варна. Ще трябва да си търся вече у нас. Билета щях да получа на летището. От офиса на хотела по моя заявка ще ми извикат такси. Даде ми заверено от граничните власти писмо, че съм останал в Канада, за лечение, за да не ми искат визи. Благодарих на добрия агент за всичко, което направи за мен, имах адреса на фирмата и радостен отидох да се разходя из градчето.
То бе малко. Колкото Созопол, или кое да е от нашите морски градчета. По улиците вече се движеха свободните от вахта моряци от „Чкаловск”. Имаше поне хора с които можех свободно да общувам, без да се напрягам да събера в главата си целия си запас от думи по западните езици. Не ми хареса нищо и нищо не си купих. Оставаше да си взема сувенир от летището в Монреал.
На вечерята в ресторанта казах на сервитьорката, че сутринта рано си тръгвам и помолих да ми приготвят някакви сандвичи за закуска. Тя ми донесе едно панерче за хляб грижливо завито с платнена салфетка. Когато ми донесе сметката, за да я подпиша, закуската не бе включена в цената. На минаване покрай рецепцията помолих да ме събудят на време за таксито.
Взех душ, но от вълнение дълго не можех да заспя. Събудих се доста преди да е настъпило времето за събуждане. За спомен от хотела си взех рекламна брошура с пътната карта на Канада и снимки и сведения за хотелите. Там имаше снимка и на моя хотел. Слязох във фоайето. Дежурната ми предложи кафе. Приех. Питах за таксито и тя ме успокои, като ми каза, че пилотът и стюардесата още не са станали и че и те ще пътуват с такси за летището. След малко двамата - пилотът и стюардесата слязоха при нас, а след 5 минути дойдоха такситата.
Градчето Батърс, където беше болницата, и Далхаузи, където спах, са на атлантическото крайбрежие. Летището бе общо и за двата града. Не се отличаваше да е с нещо по добро от това, което бе на времето летището за Шумен и Търговище. Отидох на касата и си дадох паспорта, като казах, че трябва де има оставен билет на моето име за Европа. Служителката ми го даде. Отново повтори, къде са смените и ми каза, че на всяка смяна трябва да ходя до гишето на съответната авиофирма за потвърждаване (о кей) на билета. Бях единственият чужденец и ме оставиха последен за проверка. Имах две чанти. Тази с по-ценните неща, бях оставил като ръчен багаж, макар че бе на границата за позволено по размери. Другата таксуваха багаж и замина с лентата. Извадиха всичкия ми багаж на масата за проверка. Нямаше нищо нередно. Не можаха да го подредят и чантата не можеше да се затвори. Виждаха превързаната ми ръка. Нямах време да го
ОБРАТНО (3)
Продължение:
25 август 2013 г. Болнични истории отвъд Атлантика и обратно
26 август 2013 г. Болнични истории отвъд Атлантика и обратно (2)
Мистър Гудфелоу ме посрещна с добра новина. Утре сутринта отлитам за Монреал, там се прехвърлям на международното летище и със самолета на холандските авиолинии в 18.30 излитам за Амстердам. После вземам самолета на Луфтханза за Мюнхен и от там за София. Три прехвърляния до България, но няма билет от София за Варна. Ще трябва да си търся вече у нас. Билета щях да получа на летището. От офиса на хотела по моя заявка ще ми извикат такси. Даде ми заверено от граничните власти писмо, че съм останал в Канада, за лечение, за да не ми искат визи. Благодарих на добрия агент за всичко, което направи за мен, имах адреса на фирмата и радостен отидох да се разходя из градчето.
То бе малко. Колкото Созопол, или кое да е от нашите морски градчета. По улиците вече се движеха свободните от вахта моряци от „Чкаловск”. Имаше поне хора с които можех свободно да общувам, без да се напрягам да събера в главата си целия си запас от думи по западните езици. Не ми хареса нищо и нищо не си купих. Оставаше да си взема сувенир от летището в Монреал.
На вечерята в ресторанта казах на сервитьорката, че сутринта рано си тръгвам и помолих да ми приготвят някакви сандвичи за закуска. Тя ми донесе едно панерче за хляб грижливо завито с платнена салфетка. Когато ми донесе сметката, за да я подпиша, закуската не бе включена в цената. На минаване покрай рецепцията помолих да ме събудят на време за таксито.
Взех душ, но от вълнение дълго не можех да заспя. Събудих се доста преди да е настъпило времето за събуждане. За спомен от хотела си взех рекламна брошура с пътната карта на Канада и снимки и сведения за хотелите. Там имаше снимка и на моя хотел. Слязох във фоайето. Дежурната ми предложи кафе. Приех. Питах за таксито и тя ме успокои, като ми каза, че пилотът и стюардесата още не са станали и че и те ще пътуват с такси за летището. След малко двамата - пилотът и стюардесата слязоха при нас, а след 5 минути дойдоха такситата.
Градчето Батърс, където беше болницата, и Далхаузи, където спах, са на атлантическото крайбрежие. Летището бе общо и за двата града. Не се отличаваше да е с нещо по добро от това, което бе на времето летището за Шумен и Търговище. Отидох на касата и си дадох паспорта, като казах, че трябва де има оставен билет на моето име за Европа. Служителката ми го даде. Отново повтори, къде са смените и ми каза, че на всяка смяна трябва да ходя до гишето на съответната авиофирма за потвърждаване (о кей) на билета. Бях единственият чужденец и ме оставиха последен за проверка. Имах две чанти. Тази с по-ценните неща, бях оставил като ръчен багаж, макар че бе на границата за позволено по размери. Другата таксуваха багаж и замина с лентата. Извадиха всичкия ми багаж на масата за проверка. Нямаше нищо нередно. Не можаха да го подредят и чантата не можеше да се затвори. Виждаха превързаната ми ръка. Нямах време да го
Авторът, седнал върху стола на желанията в украинския порт Бердянск.
Този 25 000-тонен български бълкер се завърна в България през 1994 г. без единият от механиците...
пренареждам. Погледнах ги с присмех, взех си го и тръгнах към самолета.
Самолетчето беше малко. Имахме две междинни кацания - на о-в Ню Фаундлен и в Халифакс. От там, пресичайки територията на САЩ, щяхме да летим до Монреал, който бе на час назад във времето от местото на тръгването ни. Виждах редките северни гори и малките населени места покрай пътищата.
По-голямата част от пътниците бяха за Монреал. Най-после под нас се видя лентата на река Сент Луис. Разбрах, че пристигаме. Тук си взех от багажа и другата чанта. Едната държах с лакътя си, другата с дясната здрава ръка. Потърсих рейса за международното летище. Показах билета си на шофьора и седнах вътре. Двете летища бяха на около 40 км едно от друго. Трябваше да пресечем града и от единия му край, да отидем на другия. Минахме през него и можах частично да го видя. На летището бяхме около 10.30 часа. До излитането на самолета ми имаше още 8 часа.
Международното летища на Монреал, вероятно е строено за времето на олимпиадата. Беше голямо и модерно. До него бе хотела „Замъкът Монреал”. Подземен тунел ги свързваше. Вън бе сняг, а температурата - минус 10 градуса. Бях уморен и ми се спеше. В самолета бях хапнал от това, което ни сервираха. Жертвах 10 щатски долара, за да дам двете чанти на багаж. През цялото време излитаха и кацаха самолети за и от САЩ и Южна Америка, както и за Азия. За Европа първите самолети бяха едва вечерта.
Ходех до хотела, където в просторното фоайе деца и възрастни се плискаха в басейна. Дремех като мисирка по пейките и фотьойлите, пак се връщах на летището. Да отида до града не ми се рискуваше. А и в снега, какво да гледам. Видях стая с прозорче, на която имаше означен червен кръст. Превръзката, за двата дена след излизането ми от болницата, се бе замърсила и помолих да я сменят. Прав бе д-р Сироа, че никъде няма да ми обърнат внимание. Дежурната сестра ми каза да отида в стая № на еди кой си етаж и лекаря, който е там да ми даде бележка. Тогава ще я сменят. Отказах се.
Като наближи време за самолета, заверих билета и минах в салона на заминаващите пътници. Тук имах достъп до безмитния магазин, взех една дебела блуза за жена ми и някаква кутийка с индиански украшения и зачаках да ни повикат. От всички пътници само един негър ме заговори и попита от къде съм. Като чу България, той възкликна „О, о - Стойков! ” (сиреч Стоичков), после с ръце посочи вдигане на щанги. С това ни знаеха хората. Сега с изненада дори виенчани откриват, че по цвят сме бели като тях и не сме приличали на българите, които просели по улиците на града им. Боже, как да благодарим на нашите управници, че за малко повече от 20 години, най-близките до нас държави, забравиха какви сме на вид и по цвят. И то само 5 години след влизането ни в Евросъюза! „Что ли еще будеть ой, ой, ой!”
Пътувах в бизнес класа, като бял човек, за разлика от другите нагъчкани в останалите салони пътници. На екрана на телевизора виждахме картата и пътя на самолета. Показваха данни за височината и скоростта. Често сменяхме часовниците мърдайки ги напред. Стюардесите предложиха питиета, аз пиех „ейпъл джюс”. После сервираха вечеря. Раздадоха одеала и слушалки да слушаме каквато искаме музика. По телевизорите пуснаха филмчета. Вече летяхме над океана. Народът постепенно заспа. Но как се спи седнал, като въпреки дадената възглавница, не можеш да се изтеглиш добре. Вярно, седалките се изтеглят и нагласят, ама да си по-къс. Три, четири часа по късно, народът почна да се движи - едни отиваха до тоалета, други до бюфета да си вземат нещо за пиене или да пушат. След 6-ия час и стюардесите се удрямаха, оставиха всеки да се самообслужва. Седяха отпуснати в столовете в бюфета, дремеха или спяха.
С настъпването на утрото, на екраните на телевизорите показаха, че наближаваме Ирландския остров, а после пресичахме Англия. Оставаше Ламанша и пристигахме. Възглавниците и одеалата бяха прибрани. Стюардесите дадоха закуската. Ето че наближихме Холандия и „Боинг”-ът се спусна за кацане. Наближавахме пистата, а под нас се движеха коли, другаде виждаш канал и шлеповете по него, а шосето минава под него. Това е Холандия. Имали са колонии и сега имат пари, само дето земя нямат. Ако в резултат на затоплянето, нивото на океана се вдигне с десетина сантиметра и повече, то 1/3 от Холандия ще остане под морското дъно. Да си имат богатството и лалетата! Ние мечтаем за техните заплати, те - за нашите Рила и Пирин. Така е, Господ никъде не дава всичко да е наред.
След два часа смених „Боинг“-а с „Месер”-а на Луфтханза и летях за Мюнхен, може да му кажете и Мюних, но да ме прощават завършилите английските училища наши журналисти, не знам как е на английски. Закъснявахме с времето и от стюардесата узнах, че същият самолет ще продължи за София, дори със същия екипаж. Само ще почистят салона и заредят бюфета.
Излизам от контролата и се насочвам към стълбата водеща към салона за транзитните пътници. И тук „двое здоровых парнишки” в униформа на баварски полицаи ме спират и ме казват, че нямам транзитна виза и че без нея не могат да ме пуснат. Показвам писмото, изготвено и заверено от агента, че съм останал заради престой в болница и сега се прибирам. Кой ти разбира от други езици? В Канада никой не говореше немски. Тук пък не щат да говорят на френски и английски. И едните и другите си имат понятни причини за това. Но на мен времето ми изтича. След около 30 минути ще викат за самолета, а още нямам заверен билет. И тук на помощ ми идват двете години в Морското училище, когато Дичо Узунов накара нас - механиците, да учим немски език, езикът на техническата нация. Напрягам се да си спомня немските думи и им казвам, че аз не идвам в Германия, а я напускам. Че преди това съм напуснал Канада и Холандия и както виждат, нямам транзитни визи и за тези страни. Казвам, че съм и болен и показвам ръката. И че багажът ми ще отлети със самолета ми и че това е същият самолет, с който съм дошъл. Ако полицаят бе един, по-бързо щеше да се разберем. Но те са двама. Все пак бедните ми познания по езика са просветлили малко нещо едрите им баварски глави. Те се споглеждат за малко, после махат с ръка - „Минавай!“ Минавам аз и след това питам, от коя страна е вратата за София? Връзката между двете половини на салоните е долу. Те ми сочат с ръка и аз бягам да сваря гишето и да се кача отново в самолета.
Сядам на местото си и ми олеква, след час и половина съм в София. Малко по-късно, за пръв път от почти две седмици, чувам българска реч. Влиза група която е била в командировка и жените една друга се хвалят, коя какво си е купила. Мъжете наблягат на питието, а аз отново съм на сок.
Най-после на родна земя. Вземам си багажа, купувам и си попълвам листчето за контрол, известно време не мога да разбера на кое гише да отида, но накрая минавам формалностите и съм в салона, а багажът вече пристига. Чака ме нова изненада. Няма билети за самолета за Варна. Ако искам, да изчакам, в случай че има празно място, ще ме вземат. Но това значи, да изпусна и влака.
Отивам на гарата. Вземам билет за влака през Горна Оряховица, но носле решавам да си взема спално място. Такова има, но за влака през Карлово, който тръгва по-късно. Вземам и заверявам билета за него влак. Гарата е пълна скръб. Занемарена, олющена и мръсна. Не смея да мръдна, ще си загубя багажа. Трябва да сменя някой долар. Мургавите братя ме следят. Моля един полицай да го наглежда, докато сменя някой долар, макар и на загуба. Температурата в чакалнята е + 3 градуса, а мръзна като куче. Намирам къде е най-топлото място и се намествам там. След малко идват и други мъже, жени, които нямат вид на пътници. Дочувам да си говорят: „Ченгетата идват, ще ни изгонят”. Познати на полицаите клошари търсят къде да преспят. Полицията ги гони. Мен не ме закачат. Още не съм свикнал с бързата европеизация и демократизиране на страната.
Влакът най-после е композиран. Сега пък спалните вагони не са отворени. Най-после съм в купето. И то не е отоплено. Събувам обувките и както съм с дрехите лягам и дръпвам одеялото от горе си. Събуждам се, когато влакът наближава Варна.
Инспекторът и познатите ме посрещнаха с облекчение, че всичко е минало нормално. Трябваше да отида до Транспортна болница, от където да оформят документи за болничните ми. След като хирургът видя рентгеновата снимка, се пошегува, че трябвало да си взема от там и отвертката, с която са завили болтчетата на шините. Д-р Сироа не спомена нищо за тяхното вадене. Когато дойде ред да ми вадят конците, сестрата се притесни от липсата на медикаменти и от обстановката в манипулационната. Важното бе, че съм си у дома. Писах до болницата в Батърс, но Мишел не отговори. Счетох, че не трябва да правя операция за вадене на шините. И до сега те са в китката ми.
Що се отнася до речниците и третият сак с багажа, то корабът се прибра за смяна на екипажа във Варна 5 дни след моето завръщане. Отидох на кораба, за да проверя какво е станало. Колегата трети механик ме увери, че лично е свалил три чанти на брега, половин час преди отплаването на кораба. Ръмяло и трябвало да се връща в машината за подготовката. Писах писмо да мистър Гудфелоу с молба да проверят за чантата и да ми я изпратят. Корабът отново замина за Канада. От агенцията бяха любезни да я изпратят. Останала сред другите пакети в джипа на младия агент. Месец по-късно получих картичка от аптекаря, с когото лежахме заедно. Така приключи моят престой в болницата в Батърс. Без билета за самолета, с който се върнах обратно, престоят с операциите и процедурите струваше около 15 500 канадски долара. Днес белезите от раните и тези, правени за слагане на шините, почти не се забелязват. Пръстите на ръката се движат и функционират нормално. Да не забравяме, че ако ползувах безплатната медицинска помощ, щях да остана сакат с двата пръста.
Докато бях в болнични, срещнах колега, два випуска след мен. При поставяне ремъците на компресора, пръстът му минал през колелото и едната фаланга се счупва. Били край бреговете на Централна Америка. Там в болницата му оказали помощ. Пръстът му беше зараснал и останал свит.
В края на декември следващата 1995 г., бях в Хайфа. Капитанът на кораба бе випуск след мен, знаехме се от Морското училище. Обичаше да се разхожда в пристанищата. Кога бях свободен, му правех компания. Излязохме да се разходим. Капитанът купи банани и портокали. В болницата, поддържана от италиански монахини, имало оставен от друг наш кораб болен моряк. Отивахме да го видим. Намерихме болницата в западната част на града до морето. Стара сграда. Медицинските сестри са монахини. Намерихме нашия човек да лежи на легло в един ъгъл на коридора, зад завеси. Не помнеше кой ден и коя дата сме. Оставихме му плодовете, поприказвахме колкото е възможно. Капитанът намери лекуващия го лекар и се осведоми за него. Дробовете на болния моторист били буквално изгорени от пневмонията. Бил в критичните дни. Ако можели близките му да дойдат да го видят. Изходът от болестта зависел от организма, който бил доста отслабнал. Месец два мотористът подържал температура от около 37 - 37.2 градуса. Считал, че е настинка и ще мине. Когато потърсил лекарска помощ (корабът е правел рейсове Турция - Израел) в кое пристанище е било, не зная, лекарят дал някакви лекарства, но не разбрал, че развива пневмония. Когато организмът вместо да се поправи, загубва сили, едва тогава го вземат в болницата. Защо в тази, предимно за бедни и обгрижвана от милосърдието на монахините болница е бил заведен, това не зная.
Двадесетина дни по-късно, вече в България, слязох от кораба. Нямаше съобщение за починал в Хайфа моряк. Дано мотористът да е оздравял и да не е имал сериозни увреждания от болестта. Прибавих към разказа си случая с колегата и с моряка, за да подчертая колко е важно да ти бъде оказана навреме и от специалист нужната медицинска помощ.
ВМЕСТО ЕПИЛОГ
На 27 юни 2012 г., агенция „Петел” съобщи, а на следващия ден и всички варненски вестници писаха подробно, че „в болницата „Св. Ана“ доцент Княжев и неговият екип са спасили лявата ръка на 6-годишно русначе от ампутация”. Всичко писано бе вярно, с изключение на това, че детето бе украински гражданин. То бе внук на наши приятели от Севастопол и бе на почивка заедно с майка си, баща си и по-големият му брат на Златни пясъци. Неделята преди нещастието бяхме заедно. След два дни те си заминаваха. Майка му бе живяла в България пет години като момиче и докато родителите й живееха във Варна, тя учеше в Плевен. Беше много щастлива, че бе отново във Варна и можеше да покаже на децата си града и местата на нейното детство. Вечерта преди да потеглят за Севастопол, около 20.00 часа, ми се обади от болницата „Св. Ана”, че малкият си отрязал лявата ръка и са в болницата. За няма и 40 минути бях там и накрая се открихме. Детето още с идването бе в операционната. На вечеря, когато майката си тръгва от масата, малкият хуква след нея. Вратата на ресторанта била стъклена. Той побягнал да мине преди тя да се затвори и за да се предпази от удара, вдигнал ръцете си. От удара стъклото на вратата се чупи и малкия пада върху счупеното с лявата си ръка. Стъклото срязва месото, заедно със сухожилията и кръвоносните съдове до кокала, като една малка част от тъканите остават отгоре несрязани. Бащата, който е близо, успява да направи турникет и да спре загубата на повече кръв. Дежурната в комплекса линейка е наблизо и до половин час след случката, детето е в болницата. След като се срещнах с родителите на детето, обадихме се на туроператора им и на представителя на застрахователя. Те незабавно дойдоха. Едва след 01.30 ч. с нас се срещна анестезиоложката, която ни увери, че екипът нужен за операцията е събран, но операцията ще бъде трудна и продължителна. При срязването са били смачкани и разкъсани кръвоносните съдове и вената и артерията, а те нямат подходящи протези и се налага да вземат от друго място. Застрахователят потвърди, че те ще платят. На края лекарката каза, че най-рано сутринта в 07.00 ще ни дадат информация за състоянието на детето и още веднъж ни увери, че ще сторят всичко възможно детето да не остане сакато. Отидохме в къщи, за да могат родителите му малко да си починат, а и за да оставим брат му при съпругата ми.
Сутринта дежурната лекарка ни посрещна с радостната новина, че макар и трудна, операцията е минала успешно. Малкия е в съзнание. Разрешиха майка му да остане до края на престоя в болницата при него. През следващите дни майката и бащата се редуваха да бъдат при него. Още при първото виждане на детето, пръстите на ръката му бяха топли, сигурен знак, че имат нормално кръвообръщение. После почна да движи и пръстите си. Изписаха го след 5 дни. Трябваше да чакат още 3-4 дни , докато операторът уреди полет със самолет от Варна до Киев. През цялото време се виждах с тях. Преди да си заминат, бащата смутен ми каза, че украинския застраховател не иска да плати операцията, докато не съди хотела. Ето защо припомням този случай. Нашите лекари събраха екип от 6 специалисти и спасиха ръката на детето, без да питат кой ще плати. Аз не зная как е завършил случая с плащането на разходите по операцията и престоя в болницата. Но ако застрахователят не е превел сумата, то разходите оставаха за сметка на отделението, а екипът лекари - с намалено възнаграждение.
Политиците говорят, но на практика няма никаква здравна реформа. Мисля, че не бива за това да виним лекарите, а политиците. Искам още веднъж и от мое име да благодаря на доцент Княжев и екипа, който спаси ръката на детето и върна радостта на близките му. А ти драги читателю, си прави заключението как е там и как е тука.
(Край)
Капитан І ранг о.з. Евгени ЦЕНОВ
Самолетчето беше малко. Имахме две междинни кацания - на о-в Ню Фаундлен и в Халифакс. От там, пресичайки територията на САЩ, щяхме да летим до Монреал, който бе на час назад във времето от местото на тръгването ни. Виждах редките северни гори и малките населени места покрай пътищата.
По-голямата част от пътниците бяха за Монреал. Най-после под нас се видя лентата на река Сент Луис. Разбрах, че пристигаме. Тук си взех от багажа и другата чанта. Едната държах с лакътя си, другата с дясната здрава ръка. Потърсих рейса за международното летище. Показах билета си на шофьора и седнах вътре. Двете летища бяха на около 40 км едно от друго. Трябваше да пресечем града и от единия му край, да отидем на другия. Минахме през него и можах частично да го видя. На летището бяхме около 10.30 часа. До излитането на самолета ми имаше още 8 часа.
Международното летища на Монреал, вероятно е строено за времето на олимпиадата. Беше голямо и модерно. До него бе хотела „Замъкът Монреал”. Подземен тунел ги свързваше. Вън бе сняг, а температурата - минус 10 градуса. Бях уморен и ми се спеше. В самолета бях хапнал от това, което ни сервираха. Жертвах 10 щатски долара, за да дам двете чанти на багаж. През цялото време излитаха и кацаха самолети за и от САЩ и Южна Америка, както и за Азия. За Европа първите самолети бяха едва вечерта.
Ходех до хотела, където в просторното фоайе деца и възрастни се плискаха в басейна. Дремех като мисирка по пейките и фотьойлите, пак се връщах на летището. Да отида до града не ми се рискуваше. А и в снега, какво да гледам. Видях стая с прозорче, на която имаше означен червен кръст. Превръзката, за двата дена след излизането ми от болницата, се бе замърсила и помолих да я сменят. Прав бе д-р Сироа, че никъде няма да ми обърнат внимание. Дежурната сестра ми каза да отида в стая № на еди кой си етаж и лекаря, който е там да ми даде бележка. Тогава ще я сменят. Отказах се.
Като наближи време за самолета, заверих билета и минах в салона на заминаващите пътници. Тук имах достъп до безмитния магазин, взех една дебела блуза за жена ми и някаква кутийка с индиански украшения и зачаках да ни повикат. От всички пътници само един негър ме заговори и попита от къде съм. Като чу България, той възкликна „О, о - Стойков! ” (сиреч Стоичков), после с ръце посочи вдигане на щанги. С това ни знаеха хората. Сега с изненада дори виенчани откриват, че по цвят сме бели като тях и не сме приличали на българите, които просели по улиците на града им. Боже, как да благодарим на нашите управници, че за малко повече от 20 години, най-близките до нас държави, забравиха какви сме на вид и по цвят. И то само 5 години след влизането ни в Евросъюза! „Что ли еще будеть ой, ой, ой!”
Пътувах в бизнес класа, като бял човек, за разлика от другите нагъчкани в останалите салони пътници. На екрана на телевизора виждахме картата и пътя на самолета. Показваха данни за височината и скоростта. Често сменяхме часовниците мърдайки ги напред. Стюардесите предложиха питиета, аз пиех „ейпъл джюс”. После сервираха вечеря. Раздадоха одеала и слушалки да слушаме каквато искаме музика. По телевизорите пуснаха филмчета. Вече летяхме над океана. Народът постепенно заспа. Но как се спи седнал, като въпреки дадената възглавница, не можеш да се изтеглиш добре. Вярно, седалките се изтеглят и нагласят, ама да си по-къс. Три, четири часа по късно, народът почна да се движи - едни отиваха до тоалета, други до бюфета да си вземат нещо за пиене или да пушат. След 6-ия час и стюардесите се удрямаха, оставиха всеки да се самообслужва. Седяха отпуснати в столовете в бюфета, дремеха или спяха.
С настъпването на утрото, на екраните на телевизорите показаха, че наближаваме Ирландския остров, а после пресичахме Англия. Оставаше Ламанша и пристигахме. Възглавниците и одеалата бяха прибрани. Стюардесите дадоха закуската. Ето че наближихме Холандия и „Боинг”-ът се спусна за кацане. Наближавахме пистата, а под нас се движеха коли, другаде виждаш канал и шлеповете по него, а шосето минава под него. Това е Холандия. Имали са колонии и сега имат пари, само дето земя нямат. Ако в резултат на затоплянето, нивото на океана се вдигне с десетина сантиметра и повече, то 1/3 от Холандия ще остане под морското дъно. Да си имат богатството и лалетата! Ние мечтаем за техните заплати, те - за нашите Рила и Пирин. Така е, Господ никъде не дава всичко да е наред.
След два часа смених „Боинг“-а с „Месер”-а на Луфтханза и летях за Мюнхен, може да му кажете и Мюних, но да ме прощават завършилите английските училища наши журналисти, не знам как е на английски. Закъснявахме с времето и от стюардесата узнах, че същият самолет ще продължи за София, дори със същия екипаж. Само ще почистят салона и заредят бюфета.
Излизам от контролата и се насочвам към стълбата водеща към салона за транзитните пътници. И тук „двое здоровых парнишки” в униформа на баварски полицаи ме спират и ме казват, че нямам транзитна виза и че без нея не могат да ме пуснат. Показвам писмото, изготвено и заверено от агента, че съм останал заради престой в болница и сега се прибирам. Кой ти разбира от други езици? В Канада никой не говореше немски. Тук пък не щат да говорят на френски и английски. И едните и другите си имат понятни причини за това. Но на мен времето ми изтича. След около 30 минути ще викат за самолета, а още нямам заверен билет. И тук на помощ ми идват двете години в Морското училище, когато Дичо Узунов накара нас - механиците, да учим немски език, езикът на техническата нация. Напрягам се да си спомня немските думи и им казвам, че аз не идвам в Германия, а я напускам. Че преди това съм напуснал Канада и Холандия и както виждат, нямам транзитни визи и за тези страни. Казвам, че съм и болен и показвам ръката. И че багажът ми ще отлети със самолета ми и че това е същият самолет, с който съм дошъл. Ако полицаят бе един, по-бързо щеше да се разберем. Но те са двама. Все пак бедните ми познания по езика са просветлили малко нещо едрите им баварски глави. Те се споглеждат за малко, после махат с ръка - „Минавай!“ Минавам аз и след това питам, от коя страна е вратата за София? Връзката между двете половини на салоните е долу. Те ми сочат с ръка и аз бягам да сваря гишето и да се кача отново в самолета.
Сядам на местото си и ми олеква, след час и половина съм в София. Малко по-късно, за пръв път от почти две седмици, чувам българска реч. Влиза група която е била в командировка и жените една друга се хвалят, коя какво си е купила. Мъжете наблягат на питието, а аз отново съм на сок.
Най-после на родна земя. Вземам си багажа, купувам и си попълвам листчето за контрол, известно време не мога да разбера на кое гише да отида, но накрая минавам формалностите и съм в салона, а багажът вече пристига. Чака ме нова изненада. Няма билети за самолета за Варна. Ако искам, да изчакам, в случай че има празно място, ще ме вземат. Но това значи, да изпусна и влака.
Отивам на гарата. Вземам билет за влака през Горна Оряховица, но носле решавам да си взема спално място. Такова има, но за влака през Карлово, който тръгва по-късно. Вземам и заверявам билета за него влак. Гарата е пълна скръб. Занемарена, олющена и мръсна. Не смея да мръдна, ще си загубя багажа. Трябва да сменя някой долар. Мургавите братя ме следят. Моля един полицай да го наглежда, докато сменя някой долар, макар и на загуба. Температурата в чакалнята е + 3 градуса, а мръзна като куче. Намирам къде е най-топлото място и се намествам там. След малко идват и други мъже, жени, които нямат вид на пътници. Дочувам да си говорят: „Ченгетата идват, ще ни изгонят”. Познати на полицаите клошари търсят къде да преспят. Полицията ги гони. Мен не ме закачат. Още не съм свикнал с бързата европеизация и демократизиране на страната.
Влакът най-после е композиран. Сега пък спалните вагони не са отворени. Най-после съм в купето. И то не е отоплено. Събувам обувките и както съм с дрехите лягам и дръпвам одеялото от горе си. Събуждам се, когато влакът наближава Варна.
Инспекторът и познатите ме посрещнаха с облекчение, че всичко е минало нормално. Трябваше да отида до Транспортна болница, от където да оформят документи за болничните ми. След като хирургът видя рентгеновата снимка, се пошегува, че трябвало да си взема от там и отвертката, с която са завили болтчетата на шините. Д-р Сироа не спомена нищо за тяхното вадене. Когато дойде ред да ми вадят конците, сестрата се притесни от липсата на медикаменти и от обстановката в манипулационната. Важното бе, че съм си у дома. Писах до болницата в Батърс, но Мишел не отговори. Счетох, че не трябва да правя операция за вадене на шините. И до сега те са в китката ми.
Що се отнася до речниците и третият сак с багажа, то корабът се прибра за смяна на екипажа във Варна 5 дни след моето завръщане. Отидох на кораба, за да проверя какво е станало. Колегата трети механик ме увери, че лично е свалил три чанти на брега, половин час преди отплаването на кораба. Ръмяло и трябвало да се връща в машината за подготовката. Писах писмо да мистър Гудфелоу с молба да проверят за чантата и да ми я изпратят. Корабът отново замина за Канада. От агенцията бяха любезни да я изпратят. Останала сред другите пакети в джипа на младия агент. Месец по-късно получих картичка от аптекаря, с когото лежахме заедно. Така приключи моят престой в болницата в Батърс. Без билета за самолета, с който се върнах обратно, престоят с операциите и процедурите струваше около 15 500 канадски долара. Днес белезите от раните и тези, правени за слагане на шините, почти не се забелязват. Пръстите на ръката се движат и функционират нормално. Да не забравяме, че ако ползувах безплатната медицинска помощ, щях да остана сакат с двата пръста.
Докато бях в болнични, срещнах колега, два випуска след мен. При поставяне ремъците на компресора, пръстът му минал през колелото и едната фаланга се счупва. Били край бреговете на Централна Америка. Там в болницата му оказали помощ. Пръстът му беше зараснал и останал свит.
В края на декември следващата 1995 г., бях в Хайфа. Капитанът на кораба бе випуск след мен, знаехме се от Морското училище. Обичаше да се разхожда в пристанищата. Кога бях свободен, му правех компания. Излязохме да се разходим. Капитанът купи банани и портокали. В болницата, поддържана от италиански монахини, имало оставен от друг наш кораб болен моряк. Отивахме да го видим. Намерихме болницата в западната част на града до морето. Стара сграда. Медицинските сестри са монахини. Намерихме нашия човек да лежи на легло в един ъгъл на коридора, зад завеси. Не помнеше кой ден и коя дата сме. Оставихме му плодовете, поприказвахме колкото е възможно. Капитанът намери лекуващия го лекар и се осведоми за него. Дробовете на болния моторист били буквално изгорени от пневмонията. Бил в критичните дни. Ако можели близките му да дойдат да го видят. Изходът от болестта зависел от организма, който бил доста отслабнал. Месец два мотористът подържал температура от около 37 - 37.2 градуса. Считал, че е настинка и ще мине. Когато потърсил лекарска помощ (корабът е правел рейсове Турция - Израел) в кое пристанище е било, не зная, лекарят дал някакви лекарства, но не разбрал, че развива пневмония. Когато организмът вместо да се поправи, загубва сили, едва тогава го вземат в болницата. Защо в тази, предимно за бедни и обгрижвана от милосърдието на монахините болница е бил заведен, това не зная.
Двадесетина дни по-късно, вече в България, слязох от кораба. Нямаше съобщение за починал в Хайфа моряк. Дано мотористът да е оздравял и да не е имал сериозни увреждания от болестта. Прибавих към разказа си случая с колегата и с моряка, за да подчертая колко е важно да ти бъде оказана навреме и от специалист нужната медицинска помощ.
ВМЕСТО ЕПИЛОГ
На 27 юни 2012 г., агенция „Петел” съобщи, а на следващия ден и всички варненски вестници писаха подробно, че „в болницата „Св. Ана“ доцент Княжев и неговият екип са спасили лявата ръка на 6-годишно русначе от ампутация”. Всичко писано бе вярно, с изключение на това, че детето бе украински гражданин. То бе внук на наши приятели от Севастопол и бе на почивка заедно с майка си, баща си и по-големият му брат на Златни пясъци. Неделята преди нещастието бяхме заедно. След два дни те си заминаваха. Майка му бе живяла в България пет години като момиче и докато родителите й живееха във Варна, тя учеше в Плевен. Беше много щастлива, че бе отново във Варна и можеше да покаже на децата си града и местата на нейното детство. Вечерта преди да потеглят за Севастопол, около 20.00 часа, ми се обади от болницата „Св. Ана”, че малкият си отрязал лявата ръка и са в болницата. За няма и 40 минути бях там и накрая се открихме. Детето още с идването бе в операционната. На вечеря, когато майката си тръгва от масата, малкият хуква след нея. Вратата на ресторанта била стъклена. Той побягнал да мине преди тя да се затвори и за да се предпази от удара, вдигнал ръцете си. От удара стъклото на вратата се чупи и малкия пада върху счупеното с лявата си ръка. Стъклото срязва месото, заедно със сухожилията и кръвоносните съдове до кокала, като една малка част от тъканите остават отгоре несрязани. Бащата, който е близо, успява да направи турникет и да спре загубата на повече кръв. Дежурната в комплекса линейка е наблизо и до половин час след случката, детето е в болницата. След като се срещнах с родителите на детето, обадихме се на туроператора им и на представителя на застрахователя. Те незабавно дойдоха. Едва след 01.30 ч. с нас се срещна анестезиоложката, която ни увери, че екипът нужен за операцията е събран, но операцията ще бъде трудна и продължителна. При срязването са били смачкани и разкъсани кръвоносните съдове и вената и артерията, а те нямат подходящи протези и се налага да вземат от друго място. Застрахователят потвърди, че те ще платят. На края лекарката каза, че най-рано сутринта в 07.00 ще ни дадат информация за състоянието на детето и още веднъж ни увери, че ще сторят всичко възможно детето да не остане сакато. Отидохме в къщи, за да могат родителите му малко да си починат, а и за да оставим брат му при съпругата ми.
Сутринта дежурната лекарка ни посрещна с радостната новина, че макар и трудна, операцията е минала успешно. Малкия е в съзнание. Разрешиха майка му да остане до края на престоя в болницата при него. През следващите дни майката и бащата се редуваха да бъдат при него. Още при първото виждане на детето, пръстите на ръката му бяха топли, сигурен знак, че имат нормално кръвообръщение. После почна да движи и пръстите си. Изписаха го след 5 дни. Трябваше да чакат още 3-4 дни , докато операторът уреди полет със самолет от Варна до Киев. През цялото време се виждах с тях. Преди да си заминат, бащата смутен ми каза, че украинския застраховател не иска да плати операцията, докато не съди хотела. Ето защо припомням този случай. Нашите лекари събраха екип от 6 специалисти и спасиха ръката на детето, без да питат кой ще плати. Аз не зная как е завършил случая с плащането на разходите по операцията и престоя в болницата. Но ако застрахователят не е превел сумата, то разходите оставаха за сметка на отделението, а екипът лекари - с намалено възнаграждение.
Политиците говорят, но на практика няма никаква здравна реформа. Мисля, че не бива за това да виним лекарите, а политиците. Искам още веднъж и от мое име да благодаря на доцент Княжев и екипа, който спаси ръката на детето и върна радостта на близките му. А ти драги читателю, си прави заключението как е там и как е тука.
(Край)
Капитан І ранг о.з. Евгени ЦЕНОВ