:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











Георги Никлев
ЗА ЧИФТ САНДАЛИ
Реших най-сетне да си купя чифт сандали, защото много обичам този вид облекло за краката. Малцина, обаче, знаят, че в един от предишните си животи съм бил центурион при Юлий Цезар. Тогава също носехме сандали – меки,  кожени и много удобни за носене, които се връзваха на прасците, имаха стабилни подметки и ги ползвахме при всякакви условия. Произвеждахме си ги в Рим и в тракийските ни манифактури и никога не сме внасяли китайски. Заводът се казваше „Рим на римляните!”
Около 2000 години по-късно преименуваха завода на „Петър Ченгелов” и стана страшно! Сандалите на новия завод ставаха само за подпиране на москвичите, когато им сменяхме по три пъти на ден скапаните спукани гуми на завод „Георги Димитров” - с извинение! Добре, че имаше и около 250 милиона съветски „братя” и „баджанаци”, на които им беше все едно какво носят и обуват. Заводът пращаше там 99 процента от боклуците си, а пък ние получавахме от съветските роднини техните боклуци. За наше щастие боклукообменът продължи само около 45 години ...
Почти щях да забравя, че аз и сега познавам един Юлий, но той не успя да го докара до император, ами само до професор, ама то си е едно и също на днешно време…
Пишейки тези работи знам, че всички гостоприемни, честни, трудолюбиви и не завистливи българи, ще ревнат в един глас, че подобно твърдение е глупост, недоказуемо, опит за изява и пр., ама на мене не ми пука! Имам предвид твърдението, разбира се, че съм служил при Цезар.
Да си мисли всеки, каквото си иска. Щом някои президенти твърдят, че са били жени в предишният си живот, то АЗ ли не мога да кажа, че съм бил легионер в Римската империя или пък каквото си искам? Нали сме демокрация, интеграция, липса на експлоатация, аристокрация и т.н. Много ги обичам тези думи, макар че нито една от тях няма приложение у нас. Само дето не сме конфедерация или 16-та нечия република, ама пък за малко да станем, дорде не речеш, преди около тридесет и пет години по време на едно заседание на малоумното ни тогавашно политбюро. Ама толкова ненормално ни беше политбюрото с всичките му там стогодишни дебелосерковци и селяндури, че дори „братята им” от т.н. Съветски съюз се видяха в чудо как да ги вразумяват. Страшна работа!
Едва ли в световната история има друг подобен случай на по-откровена цункодупевщина от нашата! Целият свят ни се смя тогава от сърце и душа. После бяхме цитирани във всички исторически и геополитически учебници като класически пример за робска психика и примиренчество. Само с вицовете от този период би могло да се напълнят поне два дебели тома... Някои вече ги пишат тези томове, ама от скромност не искам да ги посочвам.
След 10.11.1989 г. трябваше поне половината от тези негодяи да бъдат разстреляни за предателство на собственият си народ и то на основание на създаденото лично от тях законодателство! Но тогава над измъчения народ тегнеше ужасен страх, а и робите все още не бяха се събудили. То и сега – 20 години по-късно, те все още се намират в състояние на пълна летаргия, ама нейсе...
И така, вместо бунт и възмездие, плашливият ни народец даде на остатъците от партийната върхушка възможността да си върне  от „вражеските” швейцарски и австрийски  банки откраднатите народни пари. Там – в сърцето на Европа, цели 50 години „класовият враг” пазеше и умножаваше за своя сметка ревностно народните пари, откраднати и изнесени от „борците за равенство, братство” и останалите глупости, които бяха модерни тогава. После тези пари се превръщаха в още повече пари, но не за народеца и държавицата, ами за джобовете на тези червени плъхове. Ако става дума, то и „вражеските” банки нито един път не попитаха за произхода на тези нещастни, кървави народни пари... Не че не знаеха откъде са, ама то и за тях си беше най-голямата далавера на всички времена. Сякаш някой беше отворил небесната хазна и беше изсипал в ръцете на капиталистите – декаденти трупаното стотинка по стотинка от народа балкански в продължение на десетилетия.
По-късно с тези изстрадани от всички нас средства новите „демократи”, бивши партийни секретари и преподаватели по икономика на комунизЪма бетонираха цялото ни Отечество с безвкусни и безлични подобия на жилищни сгради и хотели, отговарящи, впрочем, напълно на душевния  мир на новата червена каста. Но въпреки всички напъни от цървула пак не можа да се получи лачена обувка и от каскета – мека шапка! Това най-сетне стана ясно на всички след половинвековното газене из болшевишката клоака. Или почти на всички...
Нищо не остана, слава Богу, и от фалшивата и престъпна болшевишка доктрина, само дето животът ни прелетя край нас за този, дето клати гората... Като казвам „нищо не остана”, нямам предвид бетонираните кратуни на около 15 % избиратели... Такъв ни е манталитетът, какво да се прави!
И станах аз една сутрин, бодър, свеж, креативен и освободен от всякакви предрасъдъци, къпах се ненужно дълго, сложих си капки в очите, за да  изглеждам поне като ди Каприо, изпих два литра вода и четири валериана, прекръстих се и тръгнах. Жена ми лисна една тенджерка вода пред вратата, та щях да се утрепя още на първото стъпало, ама нали съм стар легионер, успях да се стабилизирам.
После съдбата, както обикновено, почна да ми обръща гръб, ама казвам „гръб”, защото по природа съм учтив човек, ама то в действителност си беше чист задник.
И тръгнах аз из този наш прекрасен мулти – култи град, но и до ден днешен не съм наясно защо не отидох направо на Първа буна да се удавя, ами си загубих толкова време за глупости! Но нали винаги съм вярвал в Доброто и Позитивното, ама не в смисъл на тест за Васерман, да не си помисли някой ...
После обикалях около три часа в юлската влажна и непометена жега, но все не намирах това, което търся. Най-сетне, малко преди да прекратя безславно акцията, забелязах едно ъглово магазинче с вид на западнал амстердамски публичен дом, на чиято витрина за парлама бяха подредени няколко чифта потънали в прах мъжки обувки. Реших за последно да се набутам и там, поех дълбоко въздух и ... това ми спаси живота в първите няколко минути след влизането ми в бардака, наречен кой знае защо магазин.
Едва – що прекрачил прага ме удари ужасна воня, примесена с отломките на просташка чалга и скърцането на нещо като вентилатор. Чувстваше се приветливата и свежа атмосфера на препълнена морга с развалена климатична инсталация. Цигарен дим, алкохолни пари, дъх на вчерашна шкембе чорба с много чесън и неумити от доста време човешки тела дизайнерски се преплитаха в пространството. Веднага се сетих за Данте и  за неговите наивни представи за Ада, ама пък после си рекох, че чак такова чудо като това тука никой не би могъл да измисли.
Дяволите на Данте са всъщност хубави образи, изтънчени и с фини маниери, въпреки че са назначени там да вкарват хората в правия път. Е, условията, разбира се, не са чак толкова отвратителни, колкото в студентско общежитие. Дори главният им секретар – другарят Луцифер е герой за чудо и приказ! Как благо и снизходително гледа той изотгоре на разните му там серийни убийци, партийни секретари и помполити, дето му ги карат за преквалификация и превъзпитание. После, след като се пречистят, същите тези ги пращат отново долу да служат като агенти на ДС в Светия синод и неговите поделения в страната. Нали трябва да има приемственост на кадрите...
За кой ли път си помислих, че жена ми има право като казва, че Адът е всъщност тук долу, а не  там - горе! Който ТУК остане жив и относително нормален, там горе веднага го назначават началник – отдел в Министерството на адовите им работи. Аз бих могъл да го докарам и до зам. министър, защото толкова ми е препатила главата, че не е за описване... Ама аз не ламтя за големи постове. Едно посланическо местенце в скандинавските страни също ще свърши добра работа. Аз не знам нито един от тези северни езици, тъй че ще улесня изключително избора. Където и да ме пратят, ще съм като дялан камък. Нашето Външно има пребогат опит тъкмо в подобни назначения.
За тези и доста други работи се бях замислил, когато забелязах в дъното на помещението едно много странно същество, което държеше в едната си ръка огромна пластмасова чаша с кафе, а в другата - дебела цигара. Казвайки „дебела”, имам предвид спрямо ръцете на съществото, което беше вероятно от женски пол. То приличаше на умрял и забравен преди 200 години в храстите индианец, ама после се сетих, че индианците не са пиели в такива чаши кафе, по-точно никакво кафе не са пиели и в никакви чаши, защото са били умни хора. На фона на това сюрреалистично създание очаквах всеки момент да се появи кучеглавият Анубис с червена петолъчка на челото, яхнал еднорог и четейки доклада от априлския пленум на комунистическата шайка през 1956 г.
Аз съм хладнокръвен и смел човек, но и на мене започна да ми става малко особено от видяното, помирисаното и чутото само за няколко минути. Събрах обаче сили и рекох максимално топло и приветливо: „Добър ден!” В очите на анорексичния звяр припламна само за миг светложълта светлина, която аз наивно приех за начало на културен, макар и повърхностен диалог, но в същият момент се чу едно стържещо ръмжене, от което разбрах само буквосъчетанието „Ко`бе?” Тази цепка, която другите хора наричат уста се отвори бавно и мъчително и се показаха долните краища на няколко развалени зъба. Вероятно е било опит за усмивка, но аз го усетих като пряка заплаха за живота си, обърнах се рязко и тръгнах, олюлявайки се, към входа на този коптор. После ми причерня пред очите, усетих слабост по цялата глава и ...
Събудих се на чист въздух, лежах на нещо меко и огромно, много некъпано и никога дезодорирано, чувах тихи и по-силни гласове, между които различих и моя, да бе – моят глас, който молеше за чифт сандали, каквито ще да са, после чух и отговора, който ми съобщаваше, че на днешно време вече никой не носи сандали „... бе, х..йо!”
Е, аз нося, рекох с примиренчески тон, нали съм „х...йо !”, като тази квалификация би трябвало поне донякъде да оправдае ретровкусът ми по отношение на това облекло за краката.
Когато отворих очи, видях едно огромно женско лице, на което стояха още по-големи очи, гледайки ме с „нескрито любопитство”, както се пише в сапунените романи. Лицето беше толкова голямо, че се сетих едновременно и за Боримечката, и за Статуята на свободата. Излъчваше и съпричастие, и тъга, и добродушие едновременно. Така гледат хората, когато не са обременени с нищо и са много свободни. Когато огромното момиче ме изправи с една ръка и ме постави на един стол, видях че се намирам на тротоара пред магазинчето, бях мокър от водата, с която са ме свестявали и в скута ми лежаха моите лелеяни сандали и то само с един номер по-малки. Щастието нахлу в изтерзаната ми глава, запалих си една цигарка и отново бях „жив и тук”, както е писано в поемата на един друг наивник като мене. Голямото момиче ме гледаше нежно и с прискърбие едновременно, анорексията цвъркаше и издаваше нечленоразделни звуци, а аз бях в центъра на този хаос от реалност и Бош. Ама не този Бош, дето прави електрическите печки, ами другият, дето е рисувал толкова хубаво.
После Голямата ме попита любезно и топло дали искам „у дома”, аз кимнах, тя ме сложи „на конче” и тръгнахме към Морската градина. От височината на нейните плещи градът изглеждаше по-тържествен, по-откровен и концептуален. Виждах по-отблизо и по-ясно фасадите на къщите, построени от моя дядо. Те галеха душата ми с чистите си форми, с малките балкончета, огради от ковано желязо, с прекрасните фронтони и малки мансардни стаички. Виждах и охлузените, изтерзани и оплакани в стотици вечери панелни пещери, наричани кой знае защо жилища. Разглеждах града си от особен ъгъл, от който не можеш да сбъркаш в преценката си. По балконите вместо фрезии и мушкато френетично размахваха крилца различни по калибър и благосъстояние гащи от марков и по-малко марков произход. Морският бриз миксираше миризмата на плажно масло с бензинови пари.
В ръцете си държах моите сандали, само с един номер по-малки и се готвех да отпразнувам победата си подобаващо. В „Котва”-та вече ме очакваха. Голямата ме остави внимателно до една маса, около която седяха моите авери, поклони се стеснително и ме попита дали може да ме види отново. Вероятно ме харесваше, но не знаеше в същото време за какво мога да й послужа. Всъщност и аз я харесвах, но и аз не знаех какво да правя с нея. Беше много голяма и недостижима. Помислих си, че Свободата не можеш да я ползваш, когато си поискаш, а само когато си я заслужил. После и на сън я виждах често, но не всяка нощ.
После ли? После я подкарахме до сутринта. Почерпихме се по достойнство, споделихме всичко онова, което не бяхме си споделяли от онзи ден и се разделихме. Изпращахме се около три часа по стар тертип с двоица от най-верните ми дружки, после решихме, че не сме се видяли достатъчно и пак му заседнахме на едно място... Те – традициите - така се изграждат, а не с ходене по митинги! На митингите говорят само онези, които не могат да те гледат от срам в очите и затова се качват на високо да си казват оттам лъжите.
Ето така стоят нещата около един чифт сандали, особено когато са ти само с един номер по-малки.
Георги НИКЛЕВ