:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
 











Георги Никлев
ХОРАТА НЕ СА ГО ИЗМИСЛИЛИ
(Всички лъжат, но само камерата показва истината)

Имаше едно време на север от Варна един прекрасен, чист като сълза и непокътнат от човешката ръка плаж, наречен „Кабакум“. Има го и сега, но без нито едно от прилагателните в предишното изречение. Има го само като геолого - географско понятие, за срам и позор на българите и в частност на варненци. Българите не са го измислили това райско място, но успяха за кратко време да го съсипят и обезличат (почти) напълно. Както, впрочем, и стотици други на територията на любезното ни и безкрайно  търпеливо Отечество.
Моите прародители, Бог да ги прости, са пътували до там с файтон за около 2 часа и нещо, в зависимост от това, колко души са били във файтона. Сега - почти сто години по-късно - и  с голям късмет, се отива за около половин час, ако не се набуташ в задръстванията, разбира се.
Самото шосе не се различава много от това преди 90 години. Тогава то е било павирано и равно, сега е асфалтирано - с извинение - и много криво, некадърно ремонтирано и точно толкова тясно, колкото и по времето на Княз Батенберг.
Старите варненци вероятно ще си спомнят с умиление за онова трогателно превозно средство, наречено „лодката“, което се движеше по този маршрут преди около 40-50 години. Представляваше автобус, чиято каросерия беше изрязана и на нейно място бе закрепено едно странно съоръжение със заострен нос, което малко приличаше на плавателен съд. Открита беше тази „лодка“ и хората се наслаждаваха на прекрасните гледки по пътя към култовия плаж. От двете страни се забелязваха само грижливо гледани градини и лозя, малки кокетни вилички и всичко беше чисто и приветливо. Дългият около 1300 метра плаж се виждаше от далече с блестящите си пясъци и дълбоката кристално чиста вода с цвят на аквамарин. По онова време плажът е бил свидетел на скромни тържества, любовни драми, несподелени чувства и задълбочени бизнесразговори. След това всеки си е прибирал старателно боклуците и ги е хвърлял на отреденото за това място в града. Било е въпрос на чест и на лично достойнство да оставиш мястото си дори по-чисто, отколкото си го заварил. Така е било тогава.
Ако сега, обаче, „водачът на МПС“ (какво просташко словосъчетание!) успее да уцели тясната уличка към плажа, обрамчена от трънаци и купчини боклуци, след около една минута се изправя пред  странно „инженерно-техническо“ съоръжение на самия плаж, оголено, грозно като дизайн и още по-ужасяващо като изпълнение. Лековерните и добронамерени чуждестранни туристи биха си помислили, че става дума за току-що открит от археолозите виадукт или нещо подобно от времето на Римската империя, без да се съобразяват с факта, че древните римляни са строили изключително качествено и красиво и всичко при тях е било съобразено с даденостите на околната среда. Тези, които са си позволявали да строят както сега, веднага били хвърляни на лъвовете, преди да ги пуснат срещу гладиаторите. Горките лъвове.
Ошашавени от видяното, жена ми и моя милост набързо си събухме обувките и част от дрехите, притиснати  от строително-архитектурния вандализъм, който надвисваше застрашително над бетонираната площадка, на която паркирахме. Лекият наклон на този „паркинг“ към морето предоставяше пълната свобода на стеснително поточе, имащо цвета и миризмата на занемарен гаров клозет. Преди да се заусти в пясъка, малката лайняна рекичка беше образувала красива делта и се наложи да прескачаме нейните ръкави на пръсти като застаряващи балерини. Веднага си помислих, че това е вероятно най-подходящото място да се предложи на заможни чуждестранни люде да инвестират в Родината и освен това да дойдат в паузите между преговорите да си починат на плажа. Съпругата ми има изключително силно развито чувство за хумор, което се прояви веднага, казвайки, че тези хора действително ще починат, ако видят мястото. От ужас, от инфаркт или от задушаване. Или от факта, че може да има толкова много прости хора в тази държава.
А сладкото  поточе, за което стана реч по-горе, се изливаше някак си засрамено в „римските“ руини, които се оказаха негов по-голям брат. После пък всичко това течеше безпрепятствено през изровения до неузнаваемост плаж към прекрасното Море. Спонтанно се сетих и за никому ненужните, но много аристократично звучащи технически изразни средства като „битово-фекална канализация“, „ сервитутни зони“, „сметоизвозване“ и други подобни красиви, но никому ненужни измишльотини. Помислих  си и за документите, които са били издавани от работливите и въобще неподкупни служители на съответните служби във връзка с безумията, извършени на това прекрасно до скоро място. Сетих се, че съществува и т.н. Районна инспекция за опазване на околната среда, ама какво от това ...
Пустош цареше наоколо, с изключение на двама щатни пияници, които ни гледаха със съжаление и голяма доза неразбиране. Седнали на една масичка под шугаво дръвче и прикрити деликатно зад гора от бирени шишета, те наблюдаваха с интерес  нескопосаните ни движения. В качеството си на „постоянни мебели“ в тази част на плажа, те се оказаха безценен извор на информация и на някои доста прилични анекдоти за това и онова.
Стъпили здраво на плажа, зад гърба ни в северна посока, се зъбеха построени, но празни и грозни сгради с мръсни прозорци и купчини отпадъци пред входовете. Помислих си, че дори и Хичкок не би бил в състояние да измисли подобни декори за външните си снимки.
Зашеметени още от самото начало, започнахме да се движим по пясъчната ивица в посока към южния край
Който иска да се „нахрани“ някъде из тези плажни кочини, меко казано, трябва да си носи две неща: микрометър или сватбена халка. Може и микро-везна. На снимката се вижда съотношението между  пръстена и т.н. кюфте. Пържените картофи бяха с твърдостта на изкуствен диамант и с аромата на олио от миналата година. Истинска наслада за богатите туристи, които ще идват на огромни групи следващото лято ...
Естетика и аристократизъм лъхат от това хидротехническо съоръжение. То доставя истинска наслада за всички човешки сетива и влажни очички от умиление. Хвала, хвала!
Има всякакъв вид „проводи“: електропроводи, водопроводи, продуктопроводи и пр. В този случай става дума за най-обикновен открит лайнопровод, но за сметка на това на едно от най-красивите места на Северното Черноморие. По един на всеки 300 метра. Да има други предложения?
Буна като буна - нищо особено. Тук се очакват за следващия сезон да пристигат лимузините на богатите туристи, които - слизайки спокойно от яхтите си, ще тръгват за вечеря. Ако не си строшат краката преди това, разбира се. И има още едно много важно условие: всички трябва да са сървайвъри - мазохисти, или да се намират в последен стадий на вирусен менингит. Богатите туристи, които от другата година ще залеят нашето Черноморие, ще водят непокорните си любовници тук, за да им покажат къде ще ги оставят, ако не слушкат.
Това в никакъв случай не е историческа необходимост, но е неизбежна последица от нашия национален характер.
А дядо Господ ни е давал, давал, а ние не успяхме дори да го опазим!
на „Кабакум“. С изумление забелязахме, че след около 300 метра пред нас се появи втори подобен поток, който се стичаше тържествено към невинното Море. От двете му страни лежаха и се припичаха на септемврийското слънчице семейства с малки дечица, които подскачаха наоколо и хвърляха малки камъчета в открития лайнопровод. Камъчетата правеха „пляс“, а дечицата се радваха като ... дечица. Каква симбиоза, помислихме си ние, между слънце, море, пясък и ароматерапия, при това напълно безплатна и много съдържателна.
Оказа се, обаче, че и това не е всичко. След още 300 метра се появи трети подобен канал, заустващ се по аналогичен начин във водата. А около него същата картинка: скромни летовници, идващи от голяма страна, където се говори език, много близък до нашия. Стоицизъм и желязна непоколебимост лъхаше от лицата на тези „почиващи“. Още потръпвам при мисълта, че и ние със съпругата ми бихме могли при известни кармични обстоятелства да сме на тяхното място. Боже, рекох си, колко неправда има на този свят. И ми стана студено, въпреки че слънцето си печеше както обикновено и не се интересуваше от душевното ми състояние.
...
Стиснали зъби, пристигнахме да най-южната точка на плажа, където е изградено хидротехническо съоръжение, по-известно под името „буна“. За него няма да кажа нищо - снимките ще дадат отговор на моето мълчание.
Но иначе плажът беше сравнително чист: на квадратен метър в никакъв случай нямаше повече от 30-40 фаса, няколко пластмасови чашки и други подобни отпадъчни продукти. Нищо работа, като се има предвид какво е на другите плажове ... Унили спасители, някои от които в предпенсионна възраст, ни гледаха с изумление. Зад улицата до плажа стърчаха изоставени недостроени сиви сгради, пръснати във всички посоки мрачни бараки и „капанчета“ с препълнени кошчета за боклук, обърнати маси и столове по пясъка. Зад мръсните стъкла гледаше тъжно и безучастно  обслужващия персонал.

Какъв триумф на брачния съюз между Лакомията и Простотията! Ех, Алеко, Алеко! Да можеше да се върнеш само за малко от Отвъдното, та да видиш как се е развихрил  твоят герой ... И да обясниш на цялата кохорта туристически босове , „меринджеи“, собственици на хотели и т.н., че тази недъгава и опростачена организация на туристическите услуги, с  необразован и арогантен персонал и крайно изостаналата инфраструктура никой и никога няма да е в състояние да „докара“ така мечтаните  богати туристи на българското Черноморие. Но като слушам омръзналите на всички несъстоятелни и демагогски предизборни дрънканици, стигам до извода, че никой не се е разбързал особено да решава подобни проблеми. А и едва ли някой се чувства разочарован от тези обстоятелства, защото преди да се разочароваш, трябва да си бил очарован от нещо. Но общество, в което всеки трети, а вероятно и втори, мрази всичко и всички, а останалите гледат да наваксат, не е в състояние да се очарова от каквото и да е. Пък и особени  поводи за очарование почти няма.
Георги НИКЛЕВ
Специален кореспондент на „Морски вестник“