КОЙ ВСЕ ПАК Е ИНЖ. НИКОЛА ДИМКОВ? (2)
II. СПАСЯВА ЛИ Н. ДИМКОВ ОСМАНОТУРСКИ АРХИВИ?
Любима версия на димковедите е като как Н. Димков „успял да откупи от Турция архивни материали, между които били и тези от съдебния процес срещу Васил Левски” [12]. Тя се основава единствено на едностранчивото и безкритично тълкуване на спомен на народния лечител Петър Димков, записан от Милко Кръстев през 1979 г. и публикуван на 21 март 2007 г. във в. „Монитор” без никакъв коментар [15]. Оттам историята се разпространява на юнашко доверие из интернет, като досега по нея успях да прочета само две трезви мнения [16], [17]. Привържениците на тази версия изобщо не се интересуват нито от периодичното публикуване през последните четири години на твърдението за съвсем друг спасител - проф. Петър Мутафчиев, нито от съвременни научни публикации за спасяването на османотурски архиви през 1931 г., които не потвърждават предните две версии.
Както тази история, така и случаят с книгата „Звезда на съгласието” са встрани от морскоисторическите ми проучвания, но доколкото са свързани с биографията на морския изобретател Н. Димков, опитвам се поне да разсъждавам що-годе логично по крайно противоречивите писания на всевъзможните популяризатори на споменатата спасителна операция преди осем десетилетия.
Версия № 1. На 17 март 2007 г. в. „24 часа” публикува обширна статия, представяща спомен на акад. Вера Мутафчиева за приноса на нейния баща проф. Петър Мутафчиев при спасяването на османотурския архив през 1931 г. Тогава швейцарският собственик на концесията за фабриката за хартия в Костенец Шнеебергер купил от турската държава два вагона стари архиви; дипломатът Панчо Дорев от българското консулство в Истанбул научил за сделката и праща депеша до Министерството на външните работи и изповеданията в София, а то възлага на неколцина учени, вкл. проф. П. Мутафчиев, да прегледат документите; по тяхно предложение държавата откупува хартията, която после е натъпкана в чували за цимент и съхранявана в Школата за запасни офицери в Княжево, Военното училище и на други места; междувременно Турция с ноти иска България да върне архивите, но получава само „няколко чувала” с документи и уверението, че останалите вече са претопени. За евентуално участие на Н. Димков или П. Димков - нито дума [18]. Три месеца след тази публикация същата версия е тиражирана от друг централен вестник, който внушава, че двата вагона пристигат през периода 1912-1914 г., и „уточнява”, че българската страна връща „десетина чувала”, но това става „в навечерието на Първата световна война” [19]. Доразвитата така история се появява с леки козметични промени през октомври 2009 г. във в. „Уикенд” [20], чиято редакция дори не си прави труда да измисли по-оригинално заглавие. Малко повече старание проявяват през май 2011 г. колегите им от „Галерия”, които подкрепят твърдението, че архивите пристигнали преди Първата световна война, но предоставят на читателите възможността да избират между два варианта за обема им - „няколко вагона” или „цял влак” [21]. За покупката на Шнеебергер можете да прочетете и в интернет [22] и др.
Версия № 2. Вече стана дума, че тя се появява на 21 март 2007 г., т.е. четири дни след първата. Според П. Димков, който към 1979 г. е на 93 г., историята била съвсем друга. През 1916 г. Н. Димков получил „молба от българското правителство и от БАН дали е възможно да се докарат в България някои ценни документи от турския архив”, той пък ги помолил „да оставят на него да издебне момента” и им съобщава за това през 1934 г.; тогава Н. Димков и известният османист Владимир Хиндалов отиват в Дефтерхането в Истанбул и подбират пет вагона с архиви; те пристигат в България и тук по нареждане на министър-председателя Андрей Тошев били оставени на гара Побит камък; при обработването на архива „намират документите от следствието на Левски”; междувременно „турското правителство се усетило и праща нота” да си ги иска обратно; тогава Вл. Хиндалов отива при П. Димков, който пък му предложил да ги закарат на съхранение при него в софийските казарми. После, но не по-късно от 1936 г., Вл. Хиндалов бил му съобщил, че на гара Побит камък изгорили четири и половина вагона документация [15]. Съставителите на сНД уточняват, че в България пристигат „8 (осем - И.А.) железопътни вагона” и тъкмо Н. Димков „със собствени лични средства” доставил от Турция архивните материали [28].
Дори без сравнителен анализ на спомена на 93-годишния П. Димков с версия № 1 и академичната историография (за нея след малко), версията му съдържа съществени противоречия и недостоверни твърдения. Например:
- два пъти уверява, че архивите пристигат в България през 1934 г., а от друга страна, твърди, че това става по времето, когато министър-председател на България е Андрей Тошев, който обаче е на тази длъжност от 21 април до ноември 1935 г. [23];
- твърди, че след пристигането на архивите в България е предлагал на Вл. Хиндалов да ги съхраняват при него в софийските казарми. Той не
II. СПАСЯВА ЛИ Н. ДИМКОВ ОСМАНОТУРСКИ АРХИВИ?
Любима версия на димковедите е като как Н. Димков „успял да откупи от Турция архивни материали, между които били и тези от съдебния процес срещу Васил Левски” [12]. Тя се основава единствено на едностранчивото и безкритично тълкуване на спомен на народния лечител Петър Димков, записан от Милко Кръстев през 1979 г. и публикуван на 21 март 2007 г. във в. „Монитор” без никакъв коментар [15]. Оттам историята се разпространява на юнашко доверие из интернет, като досега по нея успях да прочета само две трезви мнения [16], [17]. Привържениците на тази версия изобщо не се интересуват нито от периодичното публикуване през последните четири години на твърдението за съвсем друг спасител - проф. Петър Мутафчиев, нито от съвременни научни публикации за спасяването на османотурски архиви през 1931 г., които не потвърждават предните две версии.
Както тази история, така и случаят с книгата „Звезда на съгласието” са встрани от морскоисторическите ми проучвания, но доколкото са свързани с биографията на морския изобретател Н. Димков, опитвам се поне да разсъждавам що-годе логично по крайно противоречивите писания на всевъзможните популяризатори на споменатата спасителна операция преди осем десетилетия.
Версия № 1. На 17 март 2007 г. в. „24 часа” публикува обширна статия, представяща спомен на акад. Вера Мутафчиева за приноса на нейния баща проф. Петър Мутафчиев при спасяването на османотурския архив през 1931 г. Тогава швейцарският собственик на концесията за фабриката за хартия в Костенец Шнеебергер купил от турската държава два вагона стари архиви; дипломатът Панчо Дорев от българското консулство в Истанбул научил за сделката и праща депеша до Министерството на външните работи и изповеданията в София, а то възлага на неколцина учени, вкл. проф. П. Мутафчиев, да прегледат документите; по тяхно предложение държавата откупува хартията, която после е натъпкана в чували за цимент и съхранявана в Школата за запасни офицери в Княжево, Военното училище и на други места; междувременно Турция с ноти иска България да върне архивите, но получава само „няколко чувала” с документи и уверението, че останалите вече са претопени. За евентуално участие на Н. Димков или П. Димков - нито дума [18]. Три месеца след тази публикация същата версия е тиражирана от друг централен вестник, който внушава, че двата вагона пристигат през периода 1912-1914 г., и „уточнява”, че българската страна връща „десетина чувала”, но това става „в навечерието на Първата световна война” [19]. Доразвитата така история се появява с леки козметични промени през октомври 2009 г. във в. „Уикенд” [20], чиято редакция дори не си прави труда да измисли по-оригинално заглавие. Малко повече старание проявяват през май 2011 г. колегите им от „Галерия”, които подкрепят твърдението, че архивите пристигнали преди Първата световна война, но предоставят на читателите възможността да избират между два варианта за обема им - „няколко вагона” или „цял влак” [21]. За покупката на Шнеебергер можете да прочетете и в интернет [22] и др.
Версия № 2. Вече стана дума, че тя се появява на 21 март 2007 г., т.е. четири дни след първата. Според П. Димков, който към 1979 г. е на 93 г., историята била съвсем друга. През 1916 г. Н. Димков получил „молба от българското правителство и от БАН дали е възможно да се докарат в България някои ценни документи от турския архив”, той пък ги помолил „да оставят на него да издебне момента” и им съобщава за това през 1934 г.; тогава Н. Димков и известният османист Владимир Хиндалов отиват в Дефтерхането в Истанбул и подбират пет вагона с архиви; те пристигат в България и тук по нареждане на министър-председателя Андрей Тошев били оставени на гара Побит камък; при обработването на архива „намират документите от следствието на Левски”; междувременно „турското правителство се усетило и праща нота” да си ги иска обратно; тогава Вл. Хиндалов отива при П. Димков, който пък му предложил да ги закарат на съхранение при него в софийските казарми. После, но не по-късно от 1936 г., Вл. Хиндалов бил му съобщил, че на гара Побит камък изгорили четири и половина вагона документация [15]. Съставителите на сНД уточняват, че в България пристигат „8 (осем - И.А.) железопътни вагона” и тъкмо Н. Димков „със собствени лични средства” доставил от Турция архивните материали [28].
Дори без сравнителен анализ на спомена на 93-годишния П. Димков с версия № 1 и академичната историография (за нея след малко), версията му съдържа съществени противоречия и недостоверни твърдения. Например:
- два пъти уверява, че архивите пристигат в България през 1934 г., а от друга страна, твърди, че това става по времето, когато министър-председател на България е Андрей Тошев, който обаче е на тази длъжност от 21 април до ноември 1935 г. [23];
- твърди, че след пристигането на архивите в България е предлагал на Вл. Хиндалов да ги съхраняват при него в софийските казарми. Той не
Никола Димков (1861 - 1937 г.) - https://t3.gstatic.com/images?
Полк. Петър Димков като командир на 8 пех. Приморски полк във Варна -
https://www.24chasa.bg/Images/
https://www.24chasa.bg/Images/
Проф. Петър Мутафчиев (1883 - 1943 г.) - https://www.google.bg/imgres?q=
Акад. Вера Мутафчиева (1929 - 2009 г.) -
https://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=153081
https://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=153081
Корицата на сборника „Левски пред съда на Портата” [24].
уточнява на каква военна служба е бил тогава в столицата, но според архивна документация, публикувана от неговия биограф Н. Кафтанджиев, полк. П. Димков от 1933 г. [24, с. 233] до 31 май 1934 г. [24, с. 251] служи в 21-а пехотна средногорска дружина в Карлово, а след това до края на август 1935 г. - в 8 пехотен Приморски полк във Варна [24, с. 257], после е преназначен в Шумен [24, с. 258], където е уволнен от военна служба със заповед от 1 май 1936 г. [24, с. 263].
Версия № 3 - Академична. Резултат е от задълбочено проучване на голям брой източници, вкл. архивна документация, публикувана е през 2007 г. в солидния сборник „Левски пред съда на Портата” [24]. Според нея усилията на българската държава да издирва и съхранява турски документи за целите на исторически изследвания започват още през 1888 г. По-късно комисия на БАН разработва програма за проучване на архивите в Цариград. Тази комисия очевидно не е разчитала на потайни действия чрез Н. Димков и пасивно (близо двайсетгодишно) изчакване той да уреди въпроса, а прави официални постъпки и получава „разрешение и съгласие от великия везир за приемане в края на 1917 г. и началото на 1918 г. на българска научна мисия”. През януари 1918 г. турското правителство изненадващо отказва да приеме мисията. През 1924 г. Министерството на външните работи и изповеданията прави официални постъпки пред турското Външно министерство за издирване на следственото дело на В. Левски, но през октомври с. г. получава отговор, че то не е намерено [24, с.32]. Пак през 1924 г. Владимир Тодоров-Хиндалов (завеждащ Ориенталския отдел на Народната библиотека в София) „с неофициалното съдействие на преподавателя в Университета [в Цариград] Ахмед Рефик, вече е успял да открие документи от делото и дори успява да направи преписи на „три-четири къса” [24, с. 33]. През 1928-1929 г. Панчо Дорев е изпратен в Цариград „за издирване на материали за историята на търговията и за стопанското развитие на българските земи” [24, с. 34]. Според негов доклад от 4 февруари 1930 г. до председателя на БАН за тези издирвания той е командирован само веднъж за два месеца и прави преписи в обем ок. 1000 стр.; през август - септември 1930 г. е командирован отново в Цариград със същата цел [25, с. 477-479]. Общо П. Дорев донася преписи на повече от 1300 документа”, между които са и „няколко нови „къса”... относно следствието в София и утвърждаването на присъдите на Васил Левски и други дейци на Вътрешната революционна организация” [24, с.34].
Академичната версия изяснява само, че през 1931 г. доставените от Турция стари архиви постъпват във фабриките за хартия в Княжево и Костенец (нито дума за фабриката в Белово от версия № 1), но не уточнява общия обем на доставките във вагони, тонове или бали. За него може да се съди по частичните податки тук-там. Според д-р М. Тодоракова, от доставените в Княжево турски архиви са смлени 5 тона и след това при проверката на експертната комисия са установени още „повече от 100 бали”. В Костенец отначало пристигат „общо 46 бали (около 25 тона)” и в началото на юни с. г. - „още един вагон”. За да определя поне приблизително обема на турските архиви в брой вагони, приемам следните показатели:
- 0,545 тона е средната маса на една бала с документи (получено от делението 25 тона на 46 бали);
- 15 тона е максималната товароносимост на покрити двуосни товарни вагони през 30-те години на ХХ в., превозили балите от Турция до България [26].
С тези уговорки, в Княжево са доставени 60 т архиви в 110 бали, т.е. четири вагона, а в Костенец - 40 т архиви в 73 бали, т.е. почти три вагона (два вагона по 15 т и един вагон с 10 т архиви). Общо през 1931 г., а не през 1934 г., в България са пристигнали 7 вагона със 100 т архиви. От тях в края на същата година в Турция са върнати 53 чувала [24, с. 36]. Нямам представа колко е била масата на тези чували, но дори да е била един тон (приблизително 20 кг на един чувал), пак в България остават 99 т, т.е. почти седем вагона. Поверителният доклад на министъра на народното просвещение Александър Цанков от 22 юни 1931 г. до Министерския съвет по повод „закупените от книжните фабрики в Княжево и Костенец стари документи от цариградски архиви” [25, с. 500 - 502], както и публикацията на М. Тодоракова доказват, че българското правителство полага изключителни грижи за пренасяне, подреждане, съхраняване и проучване на пристигналите османотурски архиви, като финансира и разходите за изкупуването им от фабриките в Княжево и Костенец. Поради това повече от нелогичен е споменът на П. Димков, че, видите ли, четири и половина вагона с тези архиви били изгорени.
И така, БАН наистина полага усилия да получи османотурски архиви, но прави това официално пред турските власти към 1917 г., а не в потайна връзка с Н. Димков. Вл. Хиндалов не е изчаквал посещение на Н. Димков през 1934 г. (друг е въпросът дали такава среща изобщо се е състояла), а още през 20-те години е командирован до Цариград, където със съдействието на турски университетски преподавател прави преписи на документи от следствено дело на В. Левски. Пристигналите през 1931 г. в България османотурски архиви (близо седем 15-тонни покрити двуосни товарни вагона) са платени от фабриките за хартия в Княжево и Костенец, а не от Н. Димков и това обяснява факта, че българското правителство отпуска средства за откупуването им от тези фабрики, а не от Н. Димков. Впрочем, в публикуваните досега поверителни документи по този случай, както и в задълбоченото изследване на д-р М. Тодоракова нито пряко, нито косвено е споменато или загатното каквото и да е участие или поне съдействие на цариградски българин [29].
Иван АЛЕКСИЕВ
Следват:
ІІІ. ДАДЕ ЛИ Н. ДИМКОВ НА СВЕТА ООН? Или за необходимостта от трезво проучване на неговата книга „Звезда на съгласието”
ІV. НЕМОРСКАТА ТЕХНИЧЕСКА ДЕЙНОСТ НА Н. ДИМКОВ
V. МОРСКАТА ИЗОБРЕТАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ НА Н. ДИМКОВ
Кой все пак е инж. Никола Димков? (Литература и бележки)
Поместваме като отделен файл литературата и бележките към изследването на Иван Алексиев, за да може да се ползва при четенето и на петте части на публикацията.
Версия № 3 - Академична. Резултат е от задълбочено проучване на голям брой източници, вкл. архивна документация, публикувана е през 2007 г. в солидния сборник „Левски пред съда на Портата” [24]. Според нея усилията на българската държава да издирва и съхранява турски документи за целите на исторически изследвания започват още през 1888 г. По-късно комисия на БАН разработва програма за проучване на архивите в Цариград. Тази комисия очевидно не е разчитала на потайни действия чрез Н. Димков и пасивно (близо двайсетгодишно) изчакване той да уреди въпроса, а прави официални постъпки и получава „разрешение и съгласие от великия везир за приемане в края на 1917 г. и началото на 1918 г. на българска научна мисия”. През януари 1918 г. турското правителство изненадващо отказва да приеме мисията. През 1924 г. Министерството на външните работи и изповеданията прави официални постъпки пред турското Външно министерство за издирване на следственото дело на В. Левски, но през октомври с. г. получава отговор, че то не е намерено [24, с.32]. Пак през 1924 г. Владимир Тодоров-Хиндалов (завеждащ Ориенталския отдел на Народната библиотека в София) „с неофициалното съдействие на преподавателя в Университета [в Цариград] Ахмед Рефик, вече е успял да открие документи от делото и дори успява да направи преписи на „три-четири къса” [24, с. 33]. През 1928-1929 г. Панчо Дорев е изпратен в Цариград „за издирване на материали за историята на търговията и за стопанското развитие на българските земи” [24, с. 34]. Според негов доклад от 4 февруари 1930 г. до председателя на БАН за тези издирвания той е командирован само веднъж за два месеца и прави преписи в обем ок. 1000 стр.; през август - септември 1930 г. е командирован отново в Цариград със същата цел [25, с. 477-479]. Общо П. Дорев донася преписи на повече от 1300 документа”, между които са и „няколко нови „къса”... относно следствието в София и утвърждаването на присъдите на Васил Левски и други дейци на Вътрешната революционна организация” [24, с.34].
Академичната версия изяснява само, че през 1931 г. доставените от Турция стари архиви постъпват във фабриките за хартия в Княжево и Костенец (нито дума за фабриката в Белово от версия № 1), но не уточнява общия обем на доставките във вагони, тонове или бали. За него може да се съди по частичните податки тук-там. Според д-р М. Тодоракова, от доставените в Княжево турски архиви са смлени 5 тона и след това при проверката на експертната комисия са установени още „повече от 100 бали”. В Костенец отначало пристигат „общо 46 бали (около 25 тона)” и в началото на юни с. г. - „още един вагон”. За да определя поне приблизително обема на турските архиви в брой вагони, приемам следните показатели:
- 0,545 тона е средната маса на една бала с документи (получено от делението 25 тона на 46 бали);
- 15 тона е максималната товароносимост на покрити двуосни товарни вагони през 30-те години на ХХ в., превозили балите от Турция до България [26].
С тези уговорки, в Княжево са доставени 60 т архиви в 110 бали, т.е. четири вагона, а в Костенец - 40 т архиви в 73 бали, т.е. почти три вагона (два вагона по 15 т и един вагон с 10 т архиви). Общо през 1931 г., а не през 1934 г., в България са пристигнали 7 вагона със 100 т архиви. От тях в края на същата година в Турция са върнати 53 чувала [24, с. 36]. Нямам представа колко е била масата на тези чували, но дори да е била един тон (приблизително 20 кг на един чувал), пак в България остават 99 т, т.е. почти седем вагона. Поверителният доклад на министъра на народното просвещение Александър Цанков от 22 юни 1931 г. до Министерския съвет по повод „закупените от книжните фабрики в Княжево и Костенец стари документи от цариградски архиви” [25, с. 500 - 502], както и публикацията на М. Тодоракова доказват, че българското правителство полага изключителни грижи за пренасяне, подреждане, съхраняване и проучване на пристигналите османотурски архиви, като финансира и разходите за изкупуването им от фабриките в Княжево и Костенец. Поради това повече от нелогичен е споменът на П. Димков, че, видите ли, четири и половина вагона с тези архиви били изгорени.
И така, БАН наистина полага усилия да получи османотурски архиви, но прави това официално пред турските власти към 1917 г., а не в потайна връзка с Н. Димков. Вл. Хиндалов не е изчаквал посещение на Н. Димков през 1934 г. (друг е въпросът дали такава среща изобщо се е състояла), а още през 20-те години е командирован до Цариград, където със съдействието на турски университетски преподавател прави преписи на документи от следствено дело на В. Левски. Пристигналите през 1931 г. в България османотурски архиви (близо седем 15-тонни покрити двуосни товарни вагона) са платени от фабриките за хартия в Княжево и Костенец, а не от Н. Димков и това обяснява факта, че българското правителство отпуска средства за откупуването им от тези фабрики, а не от Н. Димков. Впрочем, в публикуваните досега поверителни документи по този случай, както и в задълбоченото изследване на д-р М. Тодоракова нито пряко, нито косвено е споменато или загатното каквото и да е участие или поне съдействие на цариградски българин [29].
Иван АЛЕКСИЕВ
Следват:
ІІІ. ДАДЕ ЛИ Н. ДИМКОВ НА СВЕТА ООН? Или за необходимостта от трезво проучване на неговата книга „Звезда на съгласието”
ІV. НЕМОРСКАТА ТЕХНИЧЕСКА ДЕЙНОСТ НА Н. ДИМКОВ
V. МОРСКАТА ИЗОБРЕТАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ НА Н. ДИМКОВ
Кой все пак е инж. Никола Димков? (Литература и бележки)
Поместваме като отделен файл литературата и бележките към изследването на Иван Алексиев, за да може да се ползва при четенето и на петте части на публикацията.