НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ПИСМА ОТ НЕПТУНОВАТА ПОЩА (13)
Няма кофти водка
Изпълнявахме поредния рейс за попълване резервите от въглища на фабриката за ток в Езерово. На отплаване от ТЕЦ-а, в събота, към три и половина сутринта, когато душата ти спи, имах блиц инцидент, който оживи за малко инак скучноватите кюмюрджийски балади. Просто дежурният пристанищен фадромист беше заспал на кораба, скатан на топло пред телевизора в офицерския салет. По дъха на джанковица и виненките около рошавата му глава се догаждах за приблизителното количество на приспивателното, с което се беше комкал. Добре, че бе отнесъл първата най-дълбока и сладка дрямка, та когато реверсирахме машината, за да свалим пилота и надстройката се поразтресе, на мостика се изсухли самият той. Сънен, гурелясал, вмирисан на джибри и дълбоко учуден, невярващ на случващото се около него. Загърнат като зелева сарма в омазнената си ватенка, на босо в препетени гуменки. Свалихме го с пилота, че му дадох и пари за билет за влака до Езерово, макар че определено не ми беше Музата, както пееше Висоцки: „и три рубля должно быйт на такси”.
Но да карам по ред. Времето предвеликденско, хем грее Райко, ама и поухапва, особено заран. Успокояващото в случая беше отминалата зима в Азов гьол и проявите на Челюскински героизъм в мирно време при дрейфа на ледовете. Е, не минаваше без някоя закъсняла мъгла или бързичка пролетна депресийка да ни напомни, че Черно море е по-кибритлия, но вече гледахме напред… към Джулая!
Машината кротко отброяваше неравноделните тактове и караше лопусите на винта да пенят водата зад кърмата в килватер, два пъти по-широк от кораба. Прогнозата за спокоен преход спести поне половината баласт и сега форщевенът беше щръкнал на глисаж, подобно яхта, клас „FD” (флаинг дачман) на фордевинд. Пяната излизаше малко пред мидела и се съединяваше с кърмовата следа далеч назад. Тъй като хамбарите не се чистеха, обикновено част от моряците правеха специалитета „боцманска заварка” по палубите на надстройката. Просто върху някоя проядена от ръжда дупка, залепваха кръпка от брезент, като майсторски замаскирваха със стара боя. Вероятността да пропаднеш в подобен траперски капан клонеше към резултатите от всенародното гласуване за Тато, т. е. 99,99 %. Темпото на работата се поддържаше от спорадичните удари на чукчетата или измъчения вой на „сенокосачката” за очукване на ръждата. Другите с такаламита гресираха палубните механизми. По антените на мачтата се возеха дребни пернати „емигранти”, с които един керкенез методично замезваше, та навред по кораба се рееха перца и пухчета. Се ла Натура!
Наближихме Керченския залив. Щом влязохме в обхват на УКВ-то, се обадих на съответните служби, относно намерението ни да преминем канала. Както никога от обичайното до сега „сейчас“, ми обещаха по-оптимистичното, да премина „сразу”! Но ме помолиха, ако е възможно, да кача двама пилоти, защото в Мариупол почти
Няма кофти водка
Изпълнявахме поредния рейс за попълване резервите от въглища на фабриката за ток в Езерово. На отплаване от ТЕЦ-а, в събота, към три и половина сутринта, когато душата ти спи, имах блиц инцидент, който оживи за малко инак скучноватите кюмюрджийски балади. Просто дежурният пристанищен фадромист беше заспал на кораба, скатан на топло пред телевизора в офицерския салет. По дъха на джанковица и виненките около рошавата му глава се догаждах за приблизителното количество на приспивателното, с което се беше комкал. Добре, че бе отнесъл първата най-дълбока и сладка дрямка, та когато реверсирахме машината, за да свалим пилота и надстройката се поразтресе, на мостика се изсухли самият той. Сънен, гурелясал, вмирисан на джибри и дълбоко учуден, невярващ на случващото се около него. Загърнат като зелева сарма в омазнената си ватенка, на босо в препетени гуменки. Свалихме го с пилота, че му дадох и пари за билет за влака до Езерово, макар че определено не ми беше Музата, както пееше Висоцки: „и три рубля должно быйт на такси”.
Но да карам по ред. Времето предвеликденско, хем грее Райко, ама и поухапва, особено заран. Успокояващото в случая беше отминалата зима в Азов гьол и проявите на Челюскински героизъм в мирно време при дрейфа на ледовете. Е, не минаваше без някоя закъсняла мъгла или бързичка пролетна депресийка да ни напомни, че Черно море е по-кибритлия, но вече гледахме напред… към Джулая!
Машината кротко отброяваше неравноделните тактове и караше лопусите на винта да пенят водата зад кърмата в килватер, два пъти по-широк от кораба. Прогнозата за спокоен преход спести поне половината баласт и сега форщевенът беше щръкнал на глисаж, подобно яхта, клас „FD” (флаинг дачман) на фордевинд. Пяната излизаше малко пред мидела и се съединяваше с кърмовата следа далеч назад. Тъй като хамбарите не се чистеха, обикновено част от моряците правеха специалитета „боцманска заварка” по палубите на надстройката. Просто върху някоя проядена от ръжда дупка, залепваха кръпка от брезент, като майсторски замаскирваха със стара боя. Вероятността да пропаднеш в подобен траперски капан клонеше към резултатите от всенародното гласуване за Тато, т. е. 99,99 %. Темпото на работата се поддържаше от спорадичните удари на чукчетата или измъчения вой на „сенокосачката” за очукване на ръждата. Другите с такаламита гресираха палубните механизми. По антените на мачтата се возеха дребни пернати „емигранти”, с които един керкенез методично замезваше, та навред по кораба се рееха перца и пухчета. Се ла Натура!
Наближихме Керченския залив. Щом влязохме в обхват на УКВ-то, се обадих на съответните служби, относно намерението ни да преминем канала. Както никога от обичайното до сега „сейчас“, ми обещаха по-оптимистичното, да премина „сразу”! Но ме помолиха, ако е възможно, да кача двама пилоти, защото в Мариупол почти
Капитан Росен ЛОДОЗОВ
Натоварват „Мургаш“ с въглища в Мариупол. Кранистът, както се вижда, е в полагаема обедна почивка.
От „Чумерна“ разтоварват въглища на пристанището на ТЕЦ „Варна“.
не останали линейни лоцмани. По организационни причини, всички се изсипали в Керч. Причина били и поутихналите вече „еврейски кучки” (местен степен вятър), държали затворено пристанището за по-дълго време.
Боцманът си пафкаше „яваша”, скатан на завет между котвите, а дърводелецът и морякът чакаха на щормтрапа появата на калацерката, нарочена за пилотски катер. Да дошляпа до борда и да предаде особено ценния си багаж. Но от катера „пол ста пятий”, т. е. номер 55-ти, нямаше и следа, независимо от взорките огледи наоколо.
Диспечерът от „трафика“ тактично ни позволи след първата двойка буйове, да продължим на север по фарватера, което ме светна, че лоцманите все още ги издирват по „забегалките“ и не са тръгнали от пилотската станция. Спомних си подобен епизод преди години в Мурманск, когато пилотският катер ни догонваше, та „гайките му летяха”. Но не бива да сме максималисти, на всеки можеше да се случи. Практиката ме бе научила, че в този кът на света е така.
Тук нещата, следвайки логиката си на развитие, стават не както трябва, а както е обичайно, т.е. - „как всегда“. Това го беше казал един уважаван „перестройчик”.
За мое успокоение реших да попитам диспечера, все пак на кой километър и от кой борд да очаквам катера „сто пятий”, на което той сериозно репликира, че „сто пятий” отдавна не работи в Керч, а уже на „Магадане”!? - „Но мне туда не нада”! (Висоцки)
Добре, че поне се виждаха створните знаци и шамандурите на километрите, та следвах що годе около оста на фарватера в очакване на лоцманите. Бях напреднал достатъчно на север по канала, за да спирам или обръщам кораба назад, дълбочините около борда извън фарватера вече отчитаха половината от газенето му!
Най-сетне се забеляза една черна точка, обвита в гъст млечнобял пушек, която в следващия четвърт час порастна до големината на байдарката, наречена гръмко ЛК-55 (лоцманский катер). Видимо пушекът беше камуфлажен, защото не кореспондираше нито на рева, нито на скоростта на катера, а и „пламъци” от баджата (димохода) не се виждаха (все критерии за „газ до дупка“ - пълна мощност!).
Двамата пилоти пушеха на палубата на катера докато се поклащаха в ритмичен шейк при всяко друсване от леката вълничка (и не само). В краката и на двамата лежаха огромни сакове и чемодани, като на амбулантни търговци от Абу Кир. След няколко опита, най-сетне с триста зора, катерът залепна о борда и започнаха плахите опити за качване по щормтрапа. Първо на подадената паръма беше вързан багажа. Очевидно представляваше изключителна ценност на собствениците си, тъй като те лично си го завързаха и изпроводиха с недоверчив и изпълнен с тревога поглед нагоре към нашия фалшборд. Моите момчета отчаяно се бореха с гравитацията на чемоданите. Жилите им се бяха „изкинали” като на Репиновите „Бурлаки на Волге”, а саковете едвам пълзяха и се люлееха застрашително като махалото на Фуко. Дори единият от нашите юнаци захвърли особено ценния си инвентар по охрана на труда, наречен „телогрейка”, докато другият удържаше като шипченски опълченец края на паръмата, омотана по алпинистки около ръцете и краката му. С общи усилия и бая зор, багажът бе прехвърлен на борда. За качването на тима от лоцмани, усилията бяха трижди по-малко. В цялото това време бяхме изрушкали амен една трета от дължината на канала, но усилията си струваха. Както се казва - целта оправдава средствата.
Единият лоцман щеше да се води за старши, а другият - за стажант. Така на стажанта се падна късмета да кара вахта в Азовско море, поради което се настани в пилотската кабина, помоли за чай и се опъна на койката.
В това време моите моряци с неимоверни напъни на бицепси и трицепси, като шерпи тътреха безценния товар нагоре към мостика. Накрая го тръшнаха с попържни, изпускайки дъха си подобно на парен локомотив на крайна гара. Лоцманът, определил се за старши, провери за съдържанието, успокои се, че е налице и даде съгласието си да бъде отнесен в пилотската.
Едвам сдържах любопитството си да узная, какво аджеба има в тези багажи, причинили толкова физически мъки и душевни терзания? На всичкото отгоре, моряците - шерпи разтриваха яко изнурените си, останали без оросяване пръсти и също напираха за компенсация, чрез задоволяване на любопитството си. „Стажант” пилота остави чая си, надвеси се над чамодана и с богатирско усилие извади от там един… „портативен” - (12 волтов!) телевизор „Юнност”. Огледа се за контакт и попита за волтажа на корабната мрежа. Отговорът - 220 волта, го задоволи, след което с не по-малко усилие измъкна един… акумулатор от „ЗиЛ-осмак” - Джуган… Наш, роден, съветски, оловен и съпроводен от задължителното зарядно устройство! Получи се прилична по размер и тегло на километричен камък аудио-видеокомбинация! Паднах… Тези люде наистина можеха от самовар да сглобят картечница!
Преминахме без повече емоции канала, прецапахме до Мариупол и с помощта на „Муромец” се вързахме на кея. По време на маневрата, отваряйки люковете на хамбарите, се натъкнахме на поредната греда. На пайола в четвърти хамбар кротко, като магарето на Санчо Панса, си дремеше… една цяла целеничка малко „сползвана” фадрома! Ужас… Добре, че имаше още време до цъфването на контролата, та да оформя един каргоманифест, инак иди обяснявай, че не си намерил трактора в морето! Добре, че вече беше понеделник и в ТЕЦ-а бяха установили липсата на фадромата. Добре, че фадромистът навярно вече по-трезвен, е вързал нещата и си е признал без бой, какво е сътворил. Добре, че бе пристигнала депешата от Параходството, та да имам ламаринка в гащите за пред тукашните изедници. А при тях прошка няма! Изкарват едни законови разпоредби от Сталинско време, написани на непонятен украински и започват да те гърчат. Докато ти омекнат колената и запасите от представителни останат „на изходе” т. е. - занулени!
На контролата така или иначе се наложи да се дадат допълнителни жертви, но си казах, че ще си ги компенсирам от фадромиста? Особено пък един сополив старшина от пограничниките много държеше да му се сервира натурален портокалов сок? Но домакинът свиваше рамене, като обран евреин, и с право. Откъде да му го изкопае? Имаше останали две кутии, но за кого по-напред, контролата е минимум 10 човека и едно куче-наркоман! Как да е - докапчиха го, ей! Изплюскаха кроасаните и взеха за колегите си. Без грам угризение!
Товаренето с грайфери от вагони вървеше относително бавно, а и този път не си даваха много зор, защото не им бяха платили обещаните премии. Та се очертаваше поне тридневен престой. Тъкмо време за пазар на много търсени и ценени стоки, липсващи тогава у нас, като например - син камък. Свободните от вахти награбиха саковете и начело с боцмана тръгнаха на разузнаване.
Аз се обадих на нашия търговски представител, голям симпатяга, авджия, да ме вземе и да се поразтъпчем. Той ме заведе на атракцията, наречена „талчок” - пазар, където всеки се блъска или ти марширува по обувките и ти се питаш - защо? Дори на един наглец му казах: да гази по краката ми по „ЯВАШ”, на което той отрече да е НАШ, а си бил свой - СЪВЕТСКИ? От импровизирани сергии, ситуирани направо в кишата, се продаваха канчета, чироз от кая и таранка, махорка, семки, самогон, книги, РПГ-та, пулемьоти и барут. От цялата работа спазарихме от една тьотка чифт големи еленови рога, поставени на масивна лакирана стойка. Та, нарамили рогата, продължихме из пазара. Продавачките, най-често жени в над средната възраст, се заливаха от смях и ни сочеха с пръст. По едно време една не издържа и ни спря.
- Извинете ребята, че се смея, но без да се присмивам. Все пак за пръв път в живота си виждам солиден мъж като теб, да си носи рогата под мишницата!
Благодарихме за комплимента, направихме се на пердета и продължихме, доставяйки настроение и малко удоволствие на тези симпатяги. Поразходих още малко гащите и реших да се прибирам. Нашият представител настоя да ме остави до трапа на кораба.
Не бяхме изминали и 50 метра от портала, когато с включена сирена и сигнални фарове, една УАЗ-ка от „Скорая помощь” поиска предимство на пътя. Вдигайки прахта като колесницата на Ахил пред Троя, линейката зафуча и зави към нашето място. Спогледахме се с търговския и го помолих да кара по-бързо към кораба. Ставаше нещо като ЧП (извънредно произшествие). Спряхме до линейката… У-у-уф-ф-ф! Разгеле! Шофьорът захапал цигара, си броеше вече рублите, а моряците, наредени в индийска нишка, прехвърляха торбите със син камък, около тон на прима виста. Боцманът, извадил омачкано листче, сам си талиманеше и дистрибутираше стоката според поръчките. И аз запалих цигара, защото забелязах пръстите ми да треперят.
Предложих на боцмана, след вечеря да дръпнем един тегел до ресторант „Волна” и ударим една гарафинка водка плюс сельодка. „Для снятие стреса” - с това лого един лоцман с фамилия на АК-47 си получаваше по шише огнена вода след всяка успешна маневра. Всеки си има пунт в живота - нали?
Насадихме се като в полози край масата в ресторанта, пихме по една малка няколко пъти. Почерпихме двете мебелирани „рожденнички”, врач и учительница, от инвентара на заведението, издрусахме по едно „семсорък” и стана време да си ходим.
В джобовете ни шумоляха деноминирани рубли и килограми копейки. Преброихме ги и установихме, че можем да ги материализираме приблизително в една кооперативна бутилка. Речено-сторено. Наблизо имаше куп невзрачни очукани и опикани бараки - „прилавки”, където денонощно се продаваха цигари, махорка, алкохол -„въйшего сорта”, и „класни” мезета, а и заместваха ченджбюрата в късни доби.
Наоколо, подпрени в най-чудати гротескни пози или нападали и полузаспали на плочките, се въргаляха отбор „порядъчни люде“, раздърпани брадясали пиянки. Те с благодарност очакваха като „манна небесна” изпразнените бутилки и дребните копейки, които среднощните купувачи оставяха за „чайни” (бакшиш по нашему).
Дочули иностранен, но донякъде понятен език, те ни наобиколиха като кръчмарски котаци. Боцманът вече беше взел инициативата в свои ръце и жестоматично обясняваше на момата зад рафта, че иска водка, ама да не е самогон:
- Девочка, давай на нам водку ама истинская такая да не е менте, настоящая, абе да не е такая плахая! - и сочеше с пръст към артикула водка.
Докато продавачката трансформираше превода и избираше ценовото съответствие на качество и парите, които стискаше в дланта си, единият от пиянките се доближи до боцмана и му процеди поверително:
- ПЛОХУЮ водку нету! Бля-я-д! - и залитна назад повдигайки назидателно показалец към Алкор.
Без коментар! Но коумент! Железен довод! Класика!
Боцмана вдигна бутилката, огледа я критично и най-тържествено му я връчи. Ей така.
- На-а-а! Бля-я! Бе-е-ери на памят!
Капитан Росен ЛОДОЗОВ
Боцманът си пафкаше „яваша”, скатан на завет между котвите, а дърводелецът и морякът чакаха на щормтрапа появата на калацерката, нарочена за пилотски катер. Да дошляпа до борда и да предаде особено ценния си багаж. Но от катера „пол ста пятий”, т. е. номер 55-ти, нямаше и следа, независимо от взорките огледи наоколо.
Диспечерът от „трафика“ тактично ни позволи след първата двойка буйове, да продължим на север по фарватера, което ме светна, че лоцманите все още ги издирват по „забегалките“ и не са тръгнали от пилотската станция. Спомних си подобен епизод преди години в Мурманск, когато пилотският катер ни догонваше, та „гайките му летяха”. Но не бива да сме максималисти, на всеки можеше да се случи. Практиката ме бе научила, че в този кът на света е така.
Тук нещата, следвайки логиката си на развитие, стават не както трябва, а както е обичайно, т.е. - „как всегда“. Това го беше казал един уважаван „перестройчик”.
За мое успокоение реших да попитам диспечера, все пак на кой километър и от кой борд да очаквам катера „сто пятий”, на което той сериозно репликира, че „сто пятий” отдавна не работи в Керч, а уже на „Магадане”!? - „Но мне туда не нада”! (Висоцки)
Добре, че поне се виждаха створните знаци и шамандурите на километрите, та следвах що годе около оста на фарватера в очакване на лоцманите. Бях напреднал достатъчно на север по канала, за да спирам или обръщам кораба назад, дълбочините около борда извън фарватера вече отчитаха половината от газенето му!
Най-сетне се забеляза една черна точка, обвита в гъст млечнобял пушек, която в следващия четвърт час порастна до големината на байдарката, наречена гръмко ЛК-55 (лоцманский катер). Видимо пушекът беше камуфлажен, защото не кореспондираше нито на рева, нито на скоростта на катера, а и „пламъци” от баджата (димохода) не се виждаха (все критерии за „газ до дупка“ - пълна мощност!).
Двамата пилоти пушеха на палубата на катера докато се поклащаха в ритмичен шейк при всяко друсване от леката вълничка (и не само). В краката и на двамата лежаха огромни сакове и чемодани, като на амбулантни търговци от Абу Кир. След няколко опита, най-сетне с триста зора, катерът залепна о борда и започнаха плахите опити за качване по щормтрапа. Първо на подадената паръма беше вързан багажа. Очевидно представляваше изключителна ценност на собствениците си, тъй като те лично си го завързаха и изпроводиха с недоверчив и изпълнен с тревога поглед нагоре към нашия фалшборд. Моите момчета отчаяно се бореха с гравитацията на чемоданите. Жилите им се бяха „изкинали” като на Репиновите „Бурлаки на Волге”, а саковете едвам пълзяха и се люлееха застрашително като махалото на Фуко. Дори единият от нашите юнаци захвърли особено ценния си инвентар по охрана на труда, наречен „телогрейка”, докато другият удържаше като шипченски опълченец края на паръмата, омотана по алпинистки около ръцете и краката му. С общи усилия и бая зор, багажът бе прехвърлен на борда. За качването на тима от лоцмани, усилията бяха трижди по-малко. В цялото това време бяхме изрушкали амен една трета от дължината на канала, но усилията си струваха. Както се казва - целта оправдава средствата.
Единият лоцман щеше да се води за старши, а другият - за стажант. Така на стажанта се падна късмета да кара вахта в Азовско море, поради което се настани в пилотската кабина, помоли за чай и се опъна на койката.
В това време моите моряци с неимоверни напъни на бицепси и трицепси, като шерпи тътреха безценния товар нагоре към мостика. Накрая го тръшнаха с попържни, изпускайки дъха си подобно на парен локомотив на крайна гара. Лоцманът, определил се за старши, провери за съдържанието, успокои се, че е налице и даде съгласието си да бъде отнесен в пилотската.
Едвам сдържах любопитството си да узная, какво аджеба има в тези багажи, причинили толкова физически мъки и душевни терзания? На всичкото отгоре, моряците - шерпи разтриваха яко изнурените си, останали без оросяване пръсти и също напираха за компенсация, чрез задоволяване на любопитството си. „Стажант” пилота остави чая си, надвеси се над чамодана и с богатирско усилие извади от там един… „портативен” - (12 волтов!) телевизор „Юнност”. Огледа се за контакт и попита за волтажа на корабната мрежа. Отговорът - 220 волта, го задоволи, след което с не по-малко усилие измъкна един… акумулатор от „ЗиЛ-осмак” - Джуган… Наш, роден, съветски, оловен и съпроводен от задължителното зарядно устройство! Получи се прилична по размер и тегло на километричен камък аудио-видеокомбинация! Паднах… Тези люде наистина можеха от самовар да сглобят картечница!
Преминахме без повече емоции канала, прецапахме до Мариупол и с помощта на „Муромец” се вързахме на кея. По време на маневрата, отваряйки люковете на хамбарите, се натъкнахме на поредната греда. На пайола в четвърти хамбар кротко, като магарето на Санчо Панса, си дремеше… една цяла целеничка малко „сползвана” фадрома! Ужас… Добре, че имаше още време до цъфването на контролата, та да оформя един каргоманифест, инак иди обяснявай, че не си намерил трактора в морето! Добре, че вече беше понеделник и в ТЕЦ-а бяха установили липсата на фадромата. Добре, че фадромистът навярно вече по-трезвен, е вързал нещата и си е признал без бой, какво е сътворил. Добре, че бе пристигнала депешата от Параходството, та да имам ламаринка в гащите за пред тукашните изедници. А при тях прошка няма! Изкарват едни законови разпоредби от Сталинско време, написани на непонятен украински и започват да те гърчат. Докато ти омекнат колената и запасите от представителни останат „на изходе” т. е. - занулени!
На контролата така или иначе се наложи да се дадат допълнителни жертви, но си казах, че ще си ги компенсирам от фадромиста? Особено пък един сополив старшина от пограничниките много държеше да му се сервира натурален портокалов сок? Но домакинът свиваше рамене, като обран евреин, и с право. Откъде да му го изкопае? Имаше останали две кутии, но за кого по-напред, контролата е минимум 10 човека и едно куче-наркоман! Как да е - докапчиха го, ей! Изплюскаха кроасаните и взеха за колегите си. Без грам угризение!
Товаренето с грайфери от вагони вървеше относително бавно, а и този път не си даваха много зор, защото не им бяха платили обещаните премии. Та се очертаваше поне тридневен престой. Тъкмо време за пазар на много търсени и ценени стоки, липсващи тогава у нас, като например - син камък. Свободните от вахти награбиха саковете и начело с боцмана тръгнаха на разузнаване.
Аз се обадих на нашия търговски представител, голям симпатяга, авджия, да ме вземе и да се поразтъпчем. Той ме заведе на атракцията, наречена „талчок” - пазар, където всеки се блъска или ти марширува по обувките и ти се питаш - защо? Дори на един наглец му казах: да гази по краката ми по „ЯВАШ”, на което той отрече да е НАШ, а си бил свой - СЪВЕТСКИ? От импровизирани сергии, ситуирани направо в кишата, се продаваха канчета, чироз от кая и таранка, махорка, семки, самогон, книги, РПГ-та, пулемьоти и барут. От цялата работа спазарихме от една тьотка чифт големи еленови рога, поставени на масивна лакирана стойка. Та, нарамили рогата, продължихме из пазара. Продавачките, най-често жени в над средната възраст, се заливаха от смях и ни сочеха с пръст. По едно време една не издържа и ни спря.
- Извинете ребята, че се смея, но без да се присмивам. Все пак за пръв път в живота си виждам солиден мъж като теб, да си носи рогата под мишницата!
Благодарихме за комплимента, направихме се на пердета и продължихме, доставяйки настроение и малко удоволствие на тези симпатяги. Поразходих още малко гащите и реших да се прибирам. Нашият представител настоя да ме остави до трапа на кораба.
Не бяхме изминали и 50 метра от портала, когато с включена сирена и сигнални фарове, една УАЗ-ка от „Скорая помощь” поиска предимство на пътя. Вдигайки прахта като колесницата на Ахил пред Троя, линейката зафуча и зави към нашето място. Спогледахме се с търговския и го помолих да кара по-бързо към кораба. Ставаше нещо като ЧП (извънредно произшествие). Спряхме до линейката… У-у-уф-ф-ф! Разгеле! Шофьорът захапал цигара, си броеше вече рублите, а моряците, наредени в индийска нишка, прехвърляха торбите със син камък, около тон на прима виста. Боцманът, извадил омачкано листче, сам си талиманеше и дистрибутираше стоката според поръчките. И аз запалих цигара, защото забелязах пръстите ми да треперят.
Предложих на боцмана, след вечеря да дръпнем един тегел до ресторант „Волна” и ударим една гарафинка водка плюс сельодка. „Для снятие стреса” - с това лого един лоцман с фамилия на АК-47 си получаваше по шише огнена вода след всяка успешна маневра. Всеки си има пунт в живота - нали?
Насадихме се като в полози край масата в ресторанта, пихме по една малка няколко пъти. Почерпихме двете мебелирани „рожденнички”, врач и учительница, от инвентара на заведението, издрусахме по едно „семсорък” и стана време да си ходим.
В джобовете ни шумоляха деноминирани рубли и килограми копейки. Преброихме ги и установихме, че можем да ги материализираме приблизително в една кооперативна бутилка. Речено-сторено. Наблизо имаше куп невзрачни очукани и опикани бараки - „прилавки”, където денонощно се продаваха цигари, махорка, алкохол -„въйшего сорта”, и „класни” мезета, а и заместваха ченджбюрата в късни доби.
Наоколо, подпрени в най-чудати гротескни пози или нападали и полузаспали на плочките, се въргаляха отбор „порядъчни люде“, раздърпани брадясали пиянки. Те с благодарност очакваха като „манна небесна” изпразнените бутилки и дребните копейки, които среднощните купувачи оставяха за „чайни” (бакшиш по нашему).
Дочули иностранен, но донякъде понятен език, те ни наобиколиха като кръчмарски котаци. Боцманът вече беше взел инициативата в свои ръце и жестоматично обясняваше на момата зад рафта, че иска водка, ама да не е самогон:
- Девочка, давай на нам водку ама истинская такая да не е менте, настоящая, абе да не е такая плахая! - и сочеше с пръст към артикула водка.
Докато продавачката трансформираше превода и избираше ценовото съответствие на качество и парите, които стискаше в дланта си, единият от пиянките се доближи до боцмана и му процеди поверително:
- ПЛОХУЮ водку нету! Бля-я-д! - и залитна назад повдигайки назидателно показалец към Алкор.
Без коментар! Но коумент! Железен довод! Класика!
Боцмана вдигна бутилката, огледа я критично и най-тържествено му я връчи. Ей така.
- На-а-а! Бля-я! Бе-е-ери на памят!
Капитан Росен ЛОДОЗОВ