НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
МОРЯКЪТ И НА ЛАКО У ГРАДЕЖО
Това бе любимо място за малакутловските деца. Кой е Лако и какво е градеж.
Лако бе на годините на моя татко - висок, слаб и с аскетичен вид. Предполагам, че бе вдовец, а може и да не се е женил никога, защото деца нямаше. Живи родители - също. Имаше дълга, благородно сива коса и се обличаше артистично - жълто кадифено сако и торбести кафяви панталони. Беше учил скулптура в художестевената академия и вероятно не я е завършил, но там му е преподавал великият български скулптор Андрей Николов. Той ни е земляк и Лако много му се възхищаваше, като него обичаше мрамора и извайването на изящни женски тела.
Градеж в Мала Кутловица, пък наричаме мястото, където е започнало да се строи нещо, но не е завършено, което бе често явление в онези бедни години. Лако имаше голям, стръмен двор пълен с мраморни скулптури и неизмазана, недоиззидана и някак недовършена къща. С татко бяхме ходили на гости в тази къща, вътре бе пълно с дребни дървени фигури и много рисунки с въглен на голи женски тела. Забележете, че имотът не бе наречен „мраморният” двор или поне „ангелският”, защото половината скулптури бяха на красиви крилати ангели, а му викахме „градежо”. Сурови хора живееха в наше село и повечето считаха Лако за неудачник, въпреки, че неговите ангели красяха църковния двор и входа на гробището. Тези ангели не бяха баш от мрамор, а от някакъв сив камък, който бързо потъмняваше, покриваше се с патина, имаше античен вид и им придаваше „гробищен” дух, ако разбирате какво искам да кажа...
Сигурен съм, че Лазар е дарявал „ангелите” на своите съселяни (те не биха дали пари за изкуство), но те не го наричаха безсребърник, а окаяник, защото подсъзнателно са чувствали, че всяко титулуване, ще го превърне в „сребърник”.
Дворът на Лако бе сенчест, снегът там се топеше последен в селото, теренът бе стръмен, „пистите” - бързи и ние обичахме да се пързаляме „у градежо”. Дори в официалните зимни часове по физическо даскалите редовно ни водеха „на Лако у градежо”, за да лудуваме на воля.
Ще ви помоля да си го представите. Децата са със саморъчно направени „сънье” (шейни) и ски, едни се качват нагоре, други се спускат по наклона, а наоколо - крилати ангели в „гробищно” сиво и красиви голи жени в бяло и розово... Красота! Сюрреализъм! Като картина на Златю Бояджиев. Признавам, че не забелязвах тогава тази красота, но я чувствах като непознато и малко тревожно усещане. Никога не видях Лако, докато упражнявахме зимни спортове „у градежо” му. Три лични срещи имах с този човек и ги помня до днес.
Това бе любимо място за малакутловските деца. Кой е Лако и какво е градеж.
Лако бе на годините на моя татко - висок, слаб и с аскетичен вид. Предполагам, че бе вдовец, а може и да не се е женил никога, защото деца нямаше. Живи родители - също. Имаше дълга, благородно сива коса и се обличаше артистично - жълто кадифено сако и торбести кафяви панталони. Беше учил скулптура в художестевената академия и вероятно не я е завършил, но там му е преподавал великият български скулптор Андрей Николов. Той ни е земляк и Лако много му се възхищаваше, като него обичаше мрамора и извайването на изящни женски тела.
Градеж в Мала Кутловица, пък наричаме мястото, където е започнало да се строи нещо, но не е завършено, което бе често явление в онези бедни години. Лако имаше голям, стръмен двор пълен с мраморни скулптури и неизмазана, недоиззидана и някак недовършена къща. С татко бяхме ходили на гости в тази къща, вътре бе пълно с дребни дървени фигури и много рисунки с въглен на голи женски тела. Забележете, че имотът не бе наречен „мраморният” двор или поне „ангелският”, защото половината скулптури бяха на красиви крилати ангели, а му викахме „градежо”. Сурови хора живееха в наше село и повечето считаха Лако за неудачник, въпреки, че неговите ангели красяха църковния двор и входа на гробището. Тези ангели не бяха баш от мрамор, а от някакъв сив камък, който бързо потъмняваше, покриваше се с патина, имаше античен вид и им придаваше „гробищен” дух, ако разбирате какво искам да кажа...
Сигурен съм, че Лазар е дарявал „ангелите” на своите съселяни (те не биха дали пари за изкуство), но те не го наричаха безсребърник, а окаяник, защото подсъзнателно са чувствали, че всяко титулуване, ще го превърне в „сребърник”.
Дворът на Лако бе сенчест, снегът там се топеше последен в селото, теренът бе стръмен, „пистите” - бързи и ние обичахме да се пързаляме „у градежо”. Дори в официалните зимни часове по физическо даскалите редовно ни водеха „на Лако у градежо”, за да лудуваме на воля.
Ще ви помоля да си го представите. Децата са със саморъчно направени „сънье” (шейни) и ски, едни се качват нагоре, други се спускат по наклона, а наоколо - крилати ангели в „гробищно” сиво и красиви голи жени в бяло и розово... Красота! Сюрреализъм! Като картина на Златю Бояджиев. Признавам, че не забелязвах тогава тази красота, но я чувствах като непознато и малко тревожно усещане. Никога не видях Лако, докато упражнявахме зимни спортове „у градежо” му. Три лични срещи имах с този човек и ги помня до днес.
Андрей Николов и Ко.
„Червената къща“ в София.
Картината е „Две сватби“, а ние сме в десния горен край.
Мала Кутловица 1941-a.
Портрет на автора като дете...
„Дух и материя“, скулптор А. Николов.
„Сен Жермен - Боровци”…
Първият път бях на по-малко от четири години, привършваше строежът на новата ни къща и Лазар дойде да ни види. Носеше си длето и чук, а моята глава бе превързана, защото една тухла бе паднала върху нея, докато се мотаех из краката на строителите. Лако ме повика, седнахме край каменната основа на къщата и той започна да „рисува” с равномерно почукване върху длетото по сравнително равните стени на плочника, който се ползваше за основи на къщите в наше село. Първо той изрисува змей, усукан, зинал и люспест, като ми обясни, че змеят ще пази къщата ни. Втората рисунка бе посветена на моя татко - книга, мастилница и гъше перо, защото в тази къща щяло много да се чете и пише. Следващата творба бе морска сирена, вероятно за да има и женско участие в „галерията”, а последната рисунка - мой портрет! Бях му обяснил как съм пълзял около основите, как тухлата е паднала върху главата ми и той с усмивка пресъздаде този „героичен” момент от моята биография...
По другите камъни Лако изписа годината (1950) и орнаменти в стил сецесион.
При последната ми среща с бащината къща видях, че новите собственици са замазали лаковите рисунки, но моя портрет са пропуснали, защото беше съвсем бегла скица и почти не се забелязваше.
Втората ми среща с Лако стана на малката полянка пред дома ни. Беше през зимата и няколко деца от махалата майсторяхме снежен човек. Лако се връщаше от града, отби се при нас и деликатно се намеси в окончателното оформяне на фигурата, а после предложи да направим и снежна жена, за да не му е скучно на „човека”. Бяхме изненадани от идеята, но навъргаляхме три големи топки сняг, поставихме ги една върху друга, а Лако ловко започна да отделя „излишния” сняг от купчината. Снежната жена на Лако имаше коса и гърди, и повече от месец правИ компания на нашия снежен човек. Бяхме борци за правата на жените още през 1952-а!
При третата среща бях с татко и му отидохме на гости в ателието. Вътре имаше мраморни глави, дървени орли, змейове, но мен най-силно ме впечатлиха стъклените шишета с красиви цветни скулптури в тях. За разлика от ширпотребата с кораби в лежащи бутилки, които вероятно вие сте виждали, фигурите на Лако стояха в нормално изправени стъклени шишета и представляваха различни богове в характерни пози и невероятни цветове.
През онези години всяка есeн в Михайловград се организираше изложба на местните творци на изкуството. Нещо като великия „есенен салон” в Париж! И точно като в Париж, някои от творбите бяха обект на възхищение, а други ставаха за посмешище. Една година Лако участваше с изящна цветна скулптура на богинята Диана, поставена, незнайно как, в стъклена бутилка с тясно гърло. Край нямаше възхищението на местните хора от това чудо на изкуството и техниката... На другата година Лако изложи мраморна глава на Иван Павлов. Този живееше точно срещу нас, бе активен участник в Септемврийското въстание от 1923-а и дядо на Ванчо Кабзата. Гордостта на махалата нямаше край - та ние участвахме в общата художествена изложба! Може да не ви се вярва, но това събитие по онова време бе популярно, общодостъпно и обичано. Вероятно Лако е бил с леви убеждения, а въпросният Иван Павлов бе просто наш съсед. Той почина, когато бях малък и остави трима сина: Цане, Пале и Илия, а те го бяха дарили с петима внуци - две момчета и три момичета. Момчетата бяха наречени на негово име: Ванчо Кабзата и Ванчо Пижо...
Благодарение на хора като Лако и Иван Павлов, Мала Кутловица бе известно село по онова време, а когато през 1970-а ни провъзгласиха за квартал на града, от околните села започнаха да ни наричат Версай. Присъединени към града бяха и селата Кошарник и Живовци, само Боровци си остана село. Те пък се самонарекоха Сен Жермен заради еднаквите отстояния от големия град. Иде реч за Михайловград и Париж... Днес в Боровци дори си имат футболен отбор, който се именува „Сен Жермен - Боровци”, това с тиренцето и името на селото вероятно е за да не вземе някой да го сбърка с именития парижки клуб.
Тия от околните села могат да се нарекат както си искат, но ще им кажа, че още по времето, когато Андрей Николов дялаше мрамор, ние малакутловчани се чувствахме версайци, а на Лако у градежо децата играеха оградени с крилати ангели и красиви мраморни жени, досущ като отрочета на кралски особи от версайските полета...
Читателите от морска България може и да се усъмнят в достоверността на моите спомени, защото името Лако тук не е популярно. Аз не познавам етимологията на това странно име, но в нашия край то съществува и познавам повече от пет човека с такова име или фамилия. От нашия випуск в Морското бе Лашко Петруняшев, роден в село Въчедръм, недалеч от Кутловица. Във випуска на братовчед ми Саво пък бе Ицо Лаков, с когото се запознах още през 1965-а, а седем години по-късно плавахме заедно на м/к „Оборище”. И двамата бяха благи и убави хора, вечно усмихнати и сърдечни. Ицо бе софиянец и старпом на кораба, изключително културен, начетен и смел моряк. Нема да излага името, я!
Уважаеми, Читателю - Приятелю, извинявай ако текстът ти се е сторил твърде личен и регионален. Чак в последните години се заговори за Андрей Николов и „Червената къща”. Гледам днес творбите на един от най-великите наши скулптури и си спомням детството. Та аз съм виждал всичко това на Лако у градежо... Може и Андрей да съм срещал там в онези далечни години, но още не ни е било дошло времето тогава. Нито неговото, нито това на
Сл. ПЕШКОВ - моряк
По другите камъни Лако изписа годината (1950) и орнаменти в стил сецесион.
При последната ми среща с бащината къща видях, че новите собственици са замазали лаковите рисунки, но моя портрет са пропуснали, защото беше съвсем бегла скица и почти не се забелязваше.
Втората ми среща с Лако стана на малката полянка пред дома ни. Беше през зимата и няколко деца от махалата майсторяхме снежен човек. Лако се връщаше от града, отби се при нас и деликатно се намеси в окончателното оформяне на фигурата, а после предложи да направим и снежна жена, за да не му е скучно на „човека”. Бяхме изненадани от идеята, но навъргаляхме три големи топки сняг, поставихме ги една върху друга, а Лако ловко започна да отделя „излишния” сняг от купчината. Снежната жена на Лако имаше коса и гърди, и повече от месец правИ компания на нашия снежен човек. Бяхме борци за правата на жените още през 1952-а!
При третата среща бях с татко и му отидохме на гости в ателието. Вътре имаше мраморни глави, дървени орли, змейове, но мен най-силно ме впечатлиха стъклените шишета с красиви цветни скулптури в тях. За разлика от ширпотребата с кораби в лежащи бутилки, които вероятно вие сте виждали, фигурите на Лако стояха в нормално изправени стъклени шишета и представляваха различни богове в характерни пози и невероятни цветове.
През онези години всяка есeн в Михайловград се организираше изложба на местните творци на изкуството. Нещо като великия „есенен салон” в Париж! И точно като в Париж, някои от творбите бяха обект на възхищение, а други ставаха за посмешище. Една година Лако участваше с изящна цветна скулптура на богинята Диана, поставена, незнайно как, в стъклена бутилка с тясно гърло. Край нямаше възхищението на местните хора от това чудо на изкуството и техниката... На другата година Лако изложи мраморна глава на Иван Павлов. Този живееше точно срещу нас, бе активен участник в Септемврийското въстание от 1923-а и дядо на Ванчо Кабзата. Гордостта на махалата нямаше край - та ние участвахме в общата художествена изложба! Може да не ви се вярва, но това събитие по онова време бе популярно, общодостъпно и обичано. Вероятно Лако е бил с леви убеждения, а въпросният Иван Павлов бе просто наш съсед. Той почина, когато бях малък и остави трима сина: Цане, Пале и Илия, а те го бяха дарили с петима внуци - две момчета и три момичета. Момчетата бяха наречени на негово име: Ванчо Кабзата и Ванчо Пижо...
Благодарение на хора като Лако и Иван Павлов, Мала Кутловица бе известно село по онова време, а когато през 1970-а ни провъзгласиха за квартал на града, от околните села започнаха да ни наричат Версай. Присъединени към града бяха и селата Кошарник и Живовци, само Боровци си остана село. Те пък се самонарекоха Сен Жермен заради еднаквите отстояния от големия град. Иде реч за Михайловград и Париж... Днес в Боровци дори си имат футболен отбор, който се именува „Сен Жермен - Боровци”, това с тиренцето и името на селото вероятно е за да не вземе някой да го сбърка с именития парижки клуб.
Тия от околните села могат да се нарекат както си искат, но ще им кажа, че още по времето, когато Андрей Николов дялаше мрамор, ние малакутловчани се чувствахме версайци, а на Лако у градежо децата играеха оградени с крилати ангели и красиви мраморни жени, досущ като отрочета на кралски особи от версайските полета...
Читателите от морска България може и да се усъмнят в достоверността на моите спомени, защото името Лако тук не е популярно. Аз не познавам етимологията на това странно име, но в нашия край то съществува и познавам повече от пет човека с такова име или фамилия. От нашия випуск в Морското бе Лашко Петруняшев, роден в село Въчедръм, недалеч от Кутловица. Във випуска на братовчед ми Саво пък бе Ицо Лаков, с когото се запознах още през 1965-а, а седем години по-късно плавахме заедно на м/к „Оборище”. И двамата бяха благи и убави хора, вечно усмихнати и сърдечни. Ицо бе софиянец и старпом на кораба, изключително културен, начетен и смел моряк. Нема да излага името, я!
Уважаеми, Читателю - Приятелю, извинявай ако текстът ти се е сторил твърде личен и регионален. Чак в последните години се заговори за Андрей Николов и „Червената къща”. Гледам днес творбите на един от най-великите наши скулптури и си спомням детството. Та аз съм виждал всичко това на Лако у градежо... Може и Андрей да съм срещал там в онези далечни години, но още не ни е било дошло времето тогава. Нито неговото, нито това на
Сл. ПЕШКОВ - моряк