НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
АВСТРАЛИЙСКА ИСТОРИЯ ОТ ЕСЕНТА НА 1990 Г.
На 15 октомври 1990 г. с моторен кораб „Александър Димитров” влязохме на ремонт в завода „КEPPEL”. Целият екипаж беше радостен и въодушевен най-вече заради това, че заводът беше на 20 минути пеша от центъра на Сингапур, а ни предстоеше ремонт около месец.
Беше настъпила демокрацията и българите масово вадеха задгранични паспорти и пътуваха по света. БГА „Балкан” беше открила авиолиния от София до Сингапур. Наричаше се „Шопинг тур до Сингапур”. С този полет беше пристигнала съпругата на елмеханика. От нея научихме, че билетът струва на тогавашните пари 4500 лв. в двете посоки.
За съжаление, със същия полет пристигнаха шестима младежи (най-малкият - на 18 г., най-големият - на 32 г.), които в следващия месец и половина създадоха доста неприятности и сътресения в корабния живот.
По време на полета четиримата от Русе се запознават с двамата от Вършец и се оказва, че са „братя по съдба”. И шестимата са тръгнали от България с една цел - от Сингапур да търсят път до Австралия или Нова Зеландия.
По време на разходка из магазините на града, чуват българска реч и се натъкват на хора от екипажа. След като получават информация, успяват да влязат в завода и да се качат на кораба. Заводът имаше портал с охрана, но забелязах, че всеки път когато посегна да си извадя пропуска, охранителят махаше с ръка и с широка усмивка ми даваше знак, че мога да вляза. Явно, както ние не можехме да различаваме по физиономия азиатците, така и те не различаваха нас.
За съжаление, в тези години пропускателният режим на българските кораби не беше такъв, какъвто е в наше време. В тези години всеки българин, който се качеше на кораба в друга държава, се ползваше с голямо внимание и уважение от екипажа.
След като разглеждат кораба, успяват да се срещнат с капитана. Много добър, но за жалост и доста доверчив човек. Успяват да го убедят, че скоро ще си намерят работа, парите им привършвали. И той им осигурява 3 корабни кабини за живеене. До този момент те не обелват дума за намеренията си пред екипажа. След няколко дни се наложи да се изнесат за 2 - 3 дни, защото се очакваше генералния директор на Параходство „Български морски флот” Иван Борисов, който беше дошъл в Сингапур във връзка със закупуването на „червените влекачи”, да посети кораба. Но той не дойде и шестимата се завърнаха отново на борда.
Четирима от екипажа си закупиха автомобили втора употреба за 800 - 900 долара. С обратна (английска) дирекция, без парно, но с климатик - произведени за Сингапур - 2 бр. „Митсубиши” и 2 бр. „Нисан”.
Наближаваше краят на ремонта. Всички трябваше да работим ударно, за да изпълним поставените за ремонта задачи. Старши помощник-капитанът отмени вахтената служба, като се позова, че заводът е охраняем и за да има повече хора за работа през деня. Това впоследствие се оказа голяма грешка.
Няколко дни преди края на ремонта дойде рейсовата заповед - „Австралия за зърно”. Нашите „гости” бяха помолени да напуснат кораба и започнахме подготовка за отплаване.
Освен рутинното укрепване на товарни помещения, кранове и такелаж, обърнахме специално внимание за четирите автомобила на нашите колеги, които укрепихме около басейна.
В тези години нямаше практика, каквато съществува сега: преди всяко отплаване на кораба да се прави обстойна проверка за бегълци. Отплавахме на 16 ноември за Дрералтън. Бях на вахта 04,00 ч. - 08,00 ч. със старши помощник-капитана. На третият ден сутринта застъпихме както обикновено 10 мин. преди 4 часа. Нямаше още кафе-машини и пиехме турско кафе в джезве. Винаги преди да сложа кафето на котлона, слагах 2 филийки хляб - по една за двамата, защото бяхме пушачи и не беше добре на гладно да се пали цигара. Хлябът беше свършил и поисках разрешение от старпома да сляза до салета.
Още с влизането се сепнах. Шестимата седяха на дивана - брадясали и се усмихваха нагло. А един от
На 15 октомври 1990 г. с моторен кораб „Александър Димитров” влязохме на ремонт в завода „КEPPEL”. Целият екипаж беше радостен и въодушевен най-вече заради това, че заводът беше на 20 минути пеша от центъра на Сингапур, а ни предстоеше ремонт около месец.
Беше настъпила демокрацията и българите масово вадеха задгранични паспорти и пътуваха по света. БГА „Балкан” беше открила авиолиния от София до Сингапур. Наричаше се „Шопинг тур до Сингапур”. С този полет беше пристигнала съпругата на елмеханика. От нея научихме, че билетът струва на тогавашните пари 4500 лв. в двете посоки.
За съжаление, със същия полет пристигнаха шестима младежи (най-малкият - на 18 г., най-големият - на 32 г.), които в следващия месец и половина създадоха доста неприятности и сътресения в корабния живот.
По време на полета четиримата от Русе се запознават с двамата от Вършец и се оказва, че са „братя по съдба”. И шестимата са тръгнали от България с една цел - от Сингапур да търсят път до Австралия или Нова Зеландия.
По време на разходка из магазините на града, чуват българска реч и се натъкват на хора от екипажа. След като получават информация, успяват да влязат в завода и да се качат на кораба. Заводът имаше портал с охрана, но забелязах, че всеки път когато посегна да си извадя пропуска, охранителят махаше с ръка и с широка усмивка ми даваше знак, че мога да вляза. Явно, както ние не можехме да различаваме по физиономия азиатците, така и те не различаваха нас.
За съжаление, в тези години пропускателният режим на българските кораби не беше такъв, какъвто е в наше време. В тези години всеки българин, който се качеше на кораба в друга държава, се ползваше с голямо внимание и уважение от екипажа.
След като разглеждат кораба, успяват да се срещнат с капитана. Много добър, но за жалост и доста доверчив човек. Успяват да го убедят, че скоро ще си намерят работа, парите им привършвали. И той им осигурява 3 корабни кабини за живеене. До този момент те не обелват дума за намеренията си пред екипажа. След няколко дни се наложи да се изнесат за 2 - 3 дни, защото се очакваше генералния директор на Параходство „Български морски флот” Иван Борисов, който беше дошъл в Сингапур във връзка със закупуването на „червените влекачи”, да посети кораба. Но той не дойде и шестимата се завърнаха отново на борда.
Четирима от екипажа си закупиха автомобили втора употреба за 800 - 900 долара. С обратна (английска) дирекция, без парно, но с климатик - произведени за Сингапур - 2 бр. „Митсубиши” и 2 бр. „Нисан”.
Наближаваше краят на ремонта. Всички трябваше да работим ударно, за да изпълним поставените за ремонта задачи. Старши помощник-капитанът отмени вахтената служба, като се позова, че заводът е охраняем и за да има повече хора за работа през деня. Това впоследствие се оказа голяма грешка.
Няколко дни преди края на ремонта дойде рейсовата заповед - „Австралия за зърно”. Нашите „гости” бяха помолени да напуснат кораба и започнахме подготовка за отплаване.
Освен рутинното укрепване на товарни помещения, кранове и такелаж, обърнахме специално внимание за четирите автомобила на нашите колеги, които укрепихме около басейна.
В тези години нямаше практика, каквато съществува сега: преди всяко отплаване на кораба да се прави обстойна проверка за бегълци. Отплавахме на 16 ноември за Дрералтън. Бях на вахта 04,00 ч. - 08,00 ч. със старши помощник-капитана. На третият ден сутринта застъпихме както обикновено 10 мин. преди 4 часа. Нямаше още кафе-машини и пиехме турско кафе в джезве. Винаги преди да сложа кафето на котлона, слагах 2 филийки хляб - по една за двамата, защото бяхме пушачи и не беше добре на гладно да се пали цигара. Хлябът беше свършил и поисках разрешение от старпома да сляза до салета.
Още с влизането се сепнах. Шестимата седяха на дивана - брадясали и се усмихваха нагло. А един от
Авторът на този разказ Валентин Ив. Петушев на остров Таити. Снимката е направена през 2000 г. и е от личния му архив.
Моторният кораб „Александър Димитров” (ALEXANDER DIMITROV - IMO 8417746), заснет в Zaandam, Zaanstad, Холандия, на 1 декември 2011 г. Източник: https://www.shipspotting.com/gallery/
Моторният кораб „Александър Димитров” (най в ляво) по време на ремонт в ККЗ на МТГ „Делфин” във Варна. Снимка Валентин ГЕОРГИЕВ.
Моторният кораб „Александър Димитров” в открито море. Снимката е от фонд 75 на Държавен архив - Варна.
мотористите, който се оказа, че им е помогнал да влязат и ги е укрил, им правеше кафе.
- Събуждам капитана - доволно се усмихваше единият.
Върнах се веднага на мостика. Старпомът слезе и се качи веднага държейки се за главата. Дали ще съобщим на капитана сега или в 7,00 часа, все тая.
След като се качи на мостика, капитанът В. И. прие привидно спокойно новината. Изпрати две телеграми. Една до Параходството и една до Австралийските власти.
От БМФ отговориха: Да се посочи виновникът, допуснал качването на бегълците.
От Австралия поискаха да се изпратят номерата на заграничните им паспорти.
Отново бяха предоставени кабини за бегълците, а капитанът издаде заповед, да се готви и за тях, но всяка сутрин в 8,00 часа да бъдат на разположение на боцмана. Да им се възлага работа.
На следващата сутрин боцманът им раздаде очила, ръкавици и маски и им показа как се изчуква ръждата на планцера. Точно на 30-тата минута оставиха чукчетата и се прибраха в надстройката заявявайки:
- Няма да се храним, но няма и да работим. Ще издържим 3 дни до Австралия!
Капитанът се ядоса, но хора са все пак. Можеш ли да ги оставиш гладни? Вечер заедно с екипажа гледаха видео в каюткомпанията и се държаха като герои. Най-големият от тях обясняваше как е продал телевизор, видео и друга техника. Развел се и оставил на жена си издръжка за детето за следващите 5 години. Изключил захранването и водата и заварил външната врата нацяло с електрожен.
И тук започва трагикомедията: Шест човека от екипажа решават да ги последват - третият механик, двамата готвачи, двама мотористи и фитера. Това беше ? от екипажа. Четирима от тях бяха качили автомобили на борда.
Последната вечер преди пристигането ни в австралийския порт, в каютата ми дойде моят приятел Жоро - помощник-готвач. Дълго се опитвах да го разубедя, но той бе взел окончателно решение. Подробно ми обясни, какво да кажа на жена му и ми остави немалка сума долари, които да й предам.
- Слушай сега! - му рекох. - Ако напуснете сега кораба, едва ли скоро ще изпратят готвачи. Със скарата всички можем да боравим. Ето ти лист и химикал и пиши как се прави хляб. И той написа подробно: толкова брашно, толкова вода, мая, фурната на 3, после на 1, и най-отдолу написа с големи букви „Добър апетит за 300 долара”.
След това отнесе доста подигравки от моя страна с този лист, който пазих дълго време.
На 23 ноември пристигнахме на рейда и на 26-ти рано сутринта застанахме на кея. По време на маневрата забелязах, че там чака полицейска камионетка с решетки на стъклата. Радостта на бегълците беше неописуема. Те се прегръщаха и си вземаха сбогом със всички.
За тяхно съжаление те не знаеха едно нещо, което ние научихме след отплаването. Полицейската кола ги откарва директно на летището и ги експортират за България през Белград.
Каква ирония на съдбата! През толкова перипетии да стигнеш до кладенеца и в момента в който се наведеш да пиеш, да ти забият такъв шут. Но те си го заслужаваха.
На контролата представителите на властите обявяват на капитана: Емигранти не приемаме. Всички паспорти на екипажа да се заключат в корабната каса. Хората могат да излизат свободно без паспорти и паса.
Силозът нямаше портал и ограда, а градчето беше съвсем близо. След което налагат на кораба глоба от 6000 долара.
Въпреки всичко, моят приятел Жоро и третият механик успяват да излъжат капитана, че ще обменят пари в банка, а там без паспорти не може. Той им дава паспортите. Те веднага отиват в полицията и искат политическо убежище. Оттам съответно ги гонят.
Бях вацман на трапа. До мен бяха капитанът и старши помощник-капитанът, когато дойде полицейска кола. Слязоха мъж и жена полицаи. Капитанът се обърна към старпома:
- Посрещни ги. Предложи им кафе, безалкохолно ... - след което изчезна към кърмата.
С качването по трапа полицаят започна:
- Кептън, казахме ти, че не приемаме емигранти, а ти ни изпращаш хора.
Старпомът Кирил Марков (вече покойник) дипломатично успя да излезе от ситуацията и полицаите си заминаха.
След около час се завърнаха нашите герои. Не говореха и бяха навели погледи. След това всичко продължи по старому. Направихме смяна на 9 месеца. Корабът дълго не се прибра в България. Двама си прибраха колите от Западна Европа, а останалите два автомобила са били изхвърлени в морето.
Винаги когато срещна капитанът В. И., седнал на пейка в Морската градина във Варна заедно с други пенсионери, си спомням за тази Австралийска история.
Валентин Ив. ПЕТУШЕВ
26.06.2014 г.
- Събуждам капитана - доволно се усмихваше единият.
Върнах се веднага на мостика. Старпомът слезе и се качи веднага държейки се за главата. Дали ще съобщим на капитана сега или в 7,00 часа, все тая.
След като се качи на мостика, капитанът В. И. прие привидно спокойно новината. Изпрати две телеграми. Една до Параходството и една до Австралийските власти.
От БМФ отговориха: Да се посочи виновникът, допуснал качването на бегълците.
От Австралия поискаха да се изпратят номерата на заграничните им паспорти.
Отново бяха предоставени кабини за бегълците, а капитанът издаде заповед, да се готви и за тях, но всяка сутрин в 8,00 часа да бъдат на разположение на боцмана. Да им се възлага работа.
На следващата сутрин боцманът им раздаде очила, ръкавици и маски и им показа как се изчуква ръждата на планцера. Точно на 30-тата минута оставиха чукчетата и се прибраха в надстройката заявявайки:
- Няма да се храним, но няма и да работим. Ще издържим 3 дни до Австралия!
Капитанът се ядоса, но хора са все пак. Можеш ли да ги оставиш гладни? Вечер заедно с екипажа гледаха видео в каюткомпанията и се държаха като герои. Най-големият от тях обясняваше как е продал телевизор, видео и друга техника. Развел се и оставил на жена си издръжка за детето за следващите 5 години. Изключил захранването и водата и заварил външната врата нацяло с електрожен.
И тук започва трагикомедията: Шест човека от екипажа решават да ги последват - третият механик, двамата готвачи, двама мотористи и фитера. Това беше ? от екипажа. Четирима от тях бяха качили автомобили на борда.
Последната вечер преди пристигането ни в австралийския порт, в каютата ми дойде моят приятел Жоро - помощник-готвач. Дълго се опитвах да го разубедя, но той бе взел окончателно решение. Подробно ми обясни, какво да кажа на жена му и ми остави немалка сума долари, които да й предам.
- Слушай сега! - му рекох. - Ако напуснете сега кораба, едва ли скоро ще изпратят готвачи. Със скарата всички можем да боравим. Ето ти лист и химикал и пиши как се прави хляб. И той написа подробно: толкова брашно, толкова вода, мая, фурната на 3, после на 1, и най-отдолу написа с големи букви „Добър апетит за 300 долара”.
След това отнесе доста подигравки от моя страна с този лист, който пазих дълго време.
На 23 ноември пристигнахме на рейда и на 26-ти рано сутринта застанахме на кея. По време на маневрата забелязах, че там чака полицейска камионетка с решетки на стъклата. Радостта на бегълците беше неописуема. Те се прегръщаха и си вземаха сбогом със всички.
За тяхно съжаление те не знаеха едно нещо, което ние научихме след отплаването. Полицейската кола ги откарва директно на летището и ги експортират за България през Белград.
Каква ирония на съдбата! През толкова перипетии да стигнеш до кладенеца и в момента в който се наведеш да пиеш, да ти забият такъв шут. Но те си го заслужаваха.
На контролата представителите на властите обявяват на капитана: Емигранти не приемаме. Всички паспорти на екипажа да се заключат в корабната каса. Хората могат да излизат свободно без паспорти и паса.
Силозът нямаше портал и ограда, а градчето беше съвсем близо. След което налагат на кораба глоба от 6000 долара.
Въпреки всичко, моят приятел Жоро и третият механик успяват да излъжат капитана, че ще обменят пари в банка, а там без паспорти не може. Той им дава паспортите. Те веднага отиват в полицията и искат политическо убежище. Оттам съответно ги гонят.
Бях вацман на трапа. До мен бяха капитанът и старши помощник-капитанът, когато дойде полицейска кола. Слязоха мъж и жена полицаи. Капитанът се обърна към старпома:
- Посрещни ги. Предложи им кафе, безалкохолно ... - след което изчезна към кърмата.
С качването по трапа полицаят започна:
- Кептън, казахме ти, че не приемаме емигранти, а ти ни изпращаш хора.
Старпомът Кирил Марков (вече покойник) дипломатично успя да излезе от ситуацията и полицаите си заминаха.
След около час се завърнаха нашите герои. Не говореха и бяха навели погледи. След това всичко продължи по старому. Направихме смяна на 9 месеца. Корабът дълго не се прибра в България. Двама си прибраха колите от Западна Европа, а останалите два автомобила са били изхвърлени в морето.
Винаги когато срещна капитанът В. И., седнал на пейка в Морската градина във Варна заедно с други пенсионери, си спомням за тази Австралийска история.
Валентин Ив. ПЕТУШЕВ
26.06.2014 г.