НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
ТОДОР ПЕЕВ (1842 - 1904 Г.) И ВАРНА
* Нови сведения за следосвобожденския период на биографията му
1904 г., 26 юли. В София от две огнестрелни рани умира Тодор Пеев - виден възрожденец и революционер, дългогодишен окръжен управител на няколко окръга и висш държавен служител, публицист, действителен член на Българското книжовно дружество (от 1875 г.; днес - академик на БАН) и един от най-заслужилите му дейци [1]. Въз основа на непроверени данни столични вестници дружно спретват версията за самоубийство. Седмица по-късно тя е опровергана убедително от неговия зет д-р П. Велчев [2], но година след това е легитимирана в солидно академично издание [3], а в наши дни е възприета безкритично в историческата литература и Т. Пеев е обявен за „първият самоубил се български писател” [4, с. 11].
Нека оставим настрана неизяснените и до днес обстоятелства около смъртта на Т. Пеев [5], много по-съществен е фактът, че през последния половин век редица автори публикуват ценни изследвания, посветени на неговата забележителна революционна, книжовна, публицистична, педагогическа и научна дейност. В тях обаче животът и делото му след Освобождението 1878 г. са представени твърде скъпернически и с редица неточности и противоречия, като варненските следи и с лупа трудно се откриват... А в биографията му Варна има значимо присъствие.
Към началото на пролетта на 1880 г. Т. Пеев е окръжен управител на Кюстендил. Тогава с княжески указ № 152 от 9 април с.г. той „ся преместява на същата длъжност във Варненскийт окръг, а тамкашнийт окръжен началник г-н Икономов минува на негово място в Кюстендилский окръг” [6]. По това време варненският кмет Янко Славчев усилено подготвя започването на строежа на българска църква и за полагането на основния й камък планира да покани княз Александър I, а по този повод Общинският съвет го кани на почивка през лятото на 1880 г. Битовото устройване на височайшия гост създава обаче значителни трудности и се налагат продължителни преговори с местната Гръцка митрополия, за да наеме Общината манастира „Св. Димитър” край Варна, използван от гръцкия митрополит Кирилос за лятна резиденция [7, с. 39]. Окръжният управител Т. Пеев участва в тричленната комисия, водила продължителните преговори с успешен край [8, с. 127]. Той обаче не дочаква тържественото полагане на основния камък на църквата (днес катедралния храм „Св. Успение Богородично”), извършено на 22 август с.г. На 23 май Народното събрание приема Закон за административното разделяне на Княжеството и във връзка с приложението му е издаден княжески указ № 339 от 1 юли 1880 г., с който се назначават управителите на всички окръжия, включително Т. Пеев - за окръжен началник на Свищовското окръжие, а на негово място за управител на Варненското окръжие е назначен дотогавашният Провадийски окръжен началник Петър Станчев [9].
В Свищов Т. Пеев продължава да се интересува от състоянието на Варненския край. Това, както и трудности, които се е налагало да преодолява, докато е бил окръжен управител на Варна, става ясно от негово писмо от 5 август 1889 г. до Васил Д. Стоянов: „И тука (Свищов - И.А.) същата оправия, каквато и във Варна [...] А бе бае Стоянов [...] обади нещичко от Варна. Чуя или чета, във вестниците, че във Варненско пак се появили разбойници? Истина ли е? С новия управител как отиват работите? Интригите поутихнаха ли?” [10, с. 210], [11].
На 19 май 1894 г. на власт идва правителство на Константин Стоилов (на Консервативната и Народнолибералната партия) и само след пет дни Т. Пеев е назначен за окръжен управител на Варна [20]. Тук той е пряк участник в три забележителни събития.
На 3 юли с.г. тържествено е осветен първият параход на Българското търговско параходно дружество (БТПД). След церемонията дирекцията на дружеството дава „малък, но приличен за случая банкет”, по време на който „г. окр. ни управител, като очърта на късо, но трогателно, приятната задача на дружеството, за напредъка на търговията и съобщенията ни, благопожела успех на делото” [21]. По-късно „Варненски общински вестник” помества подробна статия за събитието, която съдържа и пълния текст на речта на Т. Пеев. Като изключа неизбежния по онова време реверанс към турския султан и българския монарх, словото на окръжния управител документира далновидността му относно необходимостта от развитието на българското корабоплаване: „При мощната парна сила, тоя деятел на развитието на търговията и обогатяванието на човечеството, вчера за първ път, след освобождението ни, се посрещна над домашните ни води първия българский параход „Борис”, върху който гордо се развяваше Българското Народно знаме и ще се развява и за напред върху всичките Български параходи, които има да циркулират по всичките морета на земното кълбо [...] Това, Господа, са моменти високотържественни за целия Българский Народ; това е епоха от най-важно модерно значение, то е събитие, което, покрай многобройните похвални атестации, и сега се изпречи пред света още едно блестяще доказателство за неуморното трудолюбие на българина, за неговата разумна спестовност и за благородните му стремления в усърдни предприятия за икономическо подобрение [...]” [22].
На 10 юли с.г. в столицата София и в Самоков - родният град на Константин Фотинов (издателя на първото българско периодично издание), тържествено е чествана 50-годишнината на българската журналистика [23]. Силно впечатление прави фактът, че на същия ден историческото за българската култура събитие е отбелязано и във Варна. И то по какъв потресаващ начин в сравнение със съвременната комерсиализирана ценностна система: „На водосвета, отслужен от Българското духовенство на открито поле, беше се стекъл извънредно множество свят. Държаха се речи, от Господина Окръжния ни Управител - Господина Т. Пеева (подч. И.А.), и учителя от местната мъжска Гимназия г. Цанева, върху важността и значението за българския народ на този тържествен ден. През целия ден народното знаме се развява пред всички дюгени и къщи. Вечерта целия град беше бляскаво осветлен и в приморската градина, която беше пълна с хилядно множество тукашен и вънкашен свят, надошел за морските бани, свири много до късно военната музика. Цялата тази градина беше осветлена с гъсти редове различни фенери; феерверките непрестанно цепяха въздуха по всички направления, както в градината, тъй и в много други места из града. Това беше едно от редките Народни тържества във Варна” [24]. Местният вестник „Черно море” публикува изцяло речта на Т. Пеев, но редакцията е пропуснала да отбележи името му в края на текста [25], разчитайки вероятно, че тогавашните варненци, участвали при това масово в тържеството, отлично знаят кой е авторът. Все пак в краткото редакционно съобщение в местната хроника на вестника, събитието е отбелязано и изрично е посочено, че в речта си Т. Пеев „описа значението на Фотинова и други деятели по духовното възраждание на народа ни” [26], а близо половината от публикувания текст на речта наистина е посветен на К. Фотинов.
Не по-малко впечатление правят още два неизвестни досега факта:
- на 25 юли с.г. „Варненски общински вестник”, в който обикновено се поместват иначе скучни официални съобщения (административни актове, протоколи, обяви и т.п.), подхваща публикуването на статията „Задачите на вестникарството”, от която излизат още две части и прекъсва на 1 септември, без да е довършена и без да е съобщен нейният автор [24]. Че той е българин, ясно показва третата част на статията. При това очевидно е добре запознат с историята на журналистиката в света, представя статистически данни за периодиката от двете страни на Атлантическия океан, запознат е със състоянието на руската периодика, а въз основа на критичен сравнителен анализ изтъква: „Половината от всичките периодически издания на земното лице излизат на английски език - ето това само обстоятелство обезпечава за този език всемирно значение в бъдеще”. Авторът прилага завиден и днес историко-технически подход при представянето на факторите, които тласкат развитието на периодичния печат, обосновава появяването на журналистиката като нова влиятелна сила в обществото през втората половина на XIX в., споменава „появяването на интелигенцията като „съвременно ново явление”. Наред с представянето на политическата, социалната, просветителската и възпитателната роля на журналистиката, статията съдържа и удивително предвиждане за революционната роля на техниката в нейното бъдещо развитие: „[…] не след много време ще треба само да се натисне тока на домашния фонограф, за да ни предаде новините на последния час, на последните десет минути” (подч. И.А.) [27]. Разбира се, използваното техническо средство (фонограф) отговаря на тогавашното техническо равнище, но все пак насоката на влиянието на техниката върху скоростта на информиране е точно предсказана преди 120 г. Като имам предвид съвременни изследвания за значителния принос на Т. Пеев като журналист [28], както и странното обстоятелство, че прекъсването на по-нататъшното публикуване на статията „Задачите на вестникарството” става кажи-речи непосредствено след освобождаването на Т. Пеев от длъжността окръжен управител на Варна и напускането на града, допускам, че той е авторът на статията;
- на 20 септември 1894 г. „Варненски общински вестник” отделя отново прилично място за журналистическа тема. Този път публикува пълния текст на резолюцията на I Български журналистически събор [29], проведен от 12 до 17 юли с.г. в София.
* Нови сведения за следосвобожденския период на биографията му
1904 г., 26 юли. В София от две огнестрелни рани умира Тодор Пеев - виден възрожденец и революционер, дългогодишен окръжен управител на няколко окръга и висш държавен служител, публицист, действителен член на Българското книжовно дружество (от 1875 г.; днес - академик на БАН) и един от най-заслужилите му дейци [1]. Въз основа на непроверени данни столични вестници дружно спретват версията за самоубийство. Седмица по-късно тя е опровергана убедително от неговия зет д-р П. Велчев [2], но година след това е легитимирана в солидно академично издание [3], а в наши дни е възприета безкритично в историческата литература и Т. Пеев е обявен за „първият самоубил се български писател” [4, с. 11].
Нека оставим настрана неизяснените и до днес обстоятелства около смъртта на Т. Пеев [5], много по-съществен е фактът, че през последния половин век редица автори публикуват ценни изследвания, посветени на неговата забележителна революционна, книжовна, публицистична, педагогическа и научна дейност. В тях обаче животът и делото му след Освобождението 1878 г. са представени твърде скъпернически и с редица неточности и противоречия, като варненските следи и с лупа трудно се откриват... А в биографията му Варна има значимо присъствие.
Към началото на пролетта на 1880 г. Т. Пеев е окръжен управител на Кюстендил. Тогава с княжески указ № 152 от 9 април с.г. той „ся преместява на същата длъжност във Варненскийт окръг, а тамкашнийт окръжен началник г-н Икономов минува на негово място в Кюстендилский окръг” [6]. По това време варненският кмет Янко Славчев усилено подготвя започването на строежа на българска църква и за полагането на основния й камък планира да покани княз Александър I, а по този повод Общинският съвет го кани на почивка през лятото на 1880 г. Битовото устройване на височайшия гост създава обаче значителни трудности и се налагат продължителни преговори с местната Гръцка митрополия, за да наеме Общината манастира „Св. Димитър” край Варна, използван от гръцкия митрополит Кирилос за лятна резиденция [7, с. 39]. Окръжният управител Т. Пеев участва в тричленната комисия, водила продължителните преговори с успешен край [8, с. 127]. Той обаче не дочаква тържественото полагане на основния камък на църквата (днес катедралния храм „Св. Успение Богородично”), извършено на 22 август с.г. На 23 май Народното събрание приема Закон за административното разделяне на Княжеството и във връзка с приложението му е издаден княжески указ № 339 от 1 юли 1880 г., с който се назначават управителите на всички окръжия, включително Т. Пеев - за окръжен началник на Свищовското окръжие, а на негово място за управител на Варненското окръжие е назначен дотогавашният Провадийски окръжен началник Петър Станчев [9].
В Свищов Т. Пеев продължава да се интересува от състоянието на Варненския край. Това, както и трудности, които се е налагало да преодолява, докато е бил окръжен управител на Варна, става ясно от негово писмо от 5 август 1889 г. до Васил Д. Стоянов: „И тука (Свищов - И.А.) същата оправия, каквато и във Варна [...] А бе бае Стоянов [...] обади нещичко от Варна. Чуя или чета, във вестниците, че във Варненско пак се появили разбойници? Истина ли е? С новия управител как отиват работите? Интригите поутихнаха ли?” [10, с. 210], [11].
На 19 май 1894 г. на власт идва правителство на Константин Стоилов (на Консервативната и Народнолибералната партия) и само след пет дни Т. Пеев е назначен за окръжен управител на Варна [20]. Тук той е пряк участник в три забележителни събития.
На 3 юли с.г. тържествено е осветен първият параход на Българското търговско параходно дружество (БТПД). След церемонията дирекцията на дружеството дава „малък, но приличен за случая банкет”, по време на който „г. окр. ни управител, като очърта на късо, но трогателно, приятната задача на дружеството, за напредъка на търговията и съобщенията ни, благопожела успех на делото” [21]. По-късно „Варненски общински вестник” помества подробна статия за събитието, която съдържа и пълния текст на речта на Т. Пеев. Като изключа неизбежния по онова време реверанс към турския султан и българския монарх, словото на окръжния управител документира далновидността му относно необходимостта от развитието на българското корабоплаване: „При мощната парна сила, тоя деятел на развитието на търговията и обогатяванието на човечеството, вчера за първ път, след освобождението ни, се посрещна над домашните ни води първия българский параход „Борис”, върху който гордо се развяваше Българското Народно знаме и ще се развява и за напред върху всичките Български параходи, които има да циркулират по всичките морета на земното кълбо [...] Това, Господа, са моменти високотържественни за целия Българский Народ; това е епоха от най-важно модерно значение, то е събитие, което, покрай многобройните похвални атестации, и сега се изпречи пред света още едно блестяще доказателство за неуморното трудолюбие на българина, за неговата разумна спестовност и за благородните му стремления в усърдни предприятия за икономическо подобрение [...]” [22].
На 10 юли с.г. в столицата София и в Самоков - родният град на Константин Фотинов (издателя на първото българско периодично издание), тържествено е чествана 50-годишнината на българската журналистика [23]. Силно впечатление прави фактът, че на същия ден историческото за българската култура събитие е отбелязано и във Варна. И то по какъв потресаващ начин в сравнение със съвременната комерсиализирана ценностна система: „На водосвета, отслужен от Българското духовенство на открито поле, беше се стекъл извънредно множество свят. Държаха се речи, от Господина Окръжния ни Управител - Господина Т. Пеева (подч. И.А.), и учителя от местната мъжска Гимназия г. Цанева, върху важността и значението за българския народ на този тържествен ден. През целия ден народното знаме се развява пред всички дюгени и къщи. Вечерта целия град беше бляскаво осветлен и в приморската градина, която беше пълна с хилядно множество тукашен и вънкашен свят, надошел за морските бани, свири много до късно военната музика. Цялата тази градина беше осветлена с гъсти редове различни фенери; феерверките непрестанно цепяха въздуха по всички направления, както в градината, тъй и в много други места из града. Това беше едно от редките Народни тържества във Варна” [24]. Местният вестник „Черно море” публикува изцяло речта на Т. Пеев, но редакцията е пропуснала да отбележи името му в края на текста [25], разчитайки вероятно, че тогавашните варненци, участвали при това масово в тържеството, отлично знаят кой е авторът. Все пак в краткото редакционно съобщение в местната хроника на вестника, събитието е отбелязано и изрично е посочено, че в речта си Т. Пеев „описа значението на Фотинова и други деятели по духовното възраждание на народа ни” [26], а близо половината от публикувания текст на речта наистина е посветен на К. Фотинов.
Не по-малко впечатление правят още два неизвестни досега факта:
- на 25 юли с.г. „Варненски общински вестник”, в който обикновено се поместват иначе скучни официални съобщения (административни актове, протоколи, обяви и т.п.), подхваща публикуването на статията „Задачите на вестникарството”, от която излизат още две части и прекъсва на 1 септември, без да е довършена и без да е съобщен нейният автор [24]. Че той е българин, ясно показва третата част на статията. При това очевидно е добре запознат с историята на журналистиката в света, представя статистически данни за периодиката от двете страни на Атлантическия океан, запознат е със състоянието на руската периодика, а въз основа на критичен сравнителен анализ изтъква: „Половината от всичките периодически издания на земното лице излизат на английски език - ето това само обстоятелство обезпечава за този език всемирно значение в бъдеще”. Авторът прилага завиден и днес историко-технически подход при представянето на факторите, които тласкат развитието на периодичния печат, обосновава появяването на журналистиката като нова влиятелна сила в обществото през втората половина на XIX в., споменава „появяването на интелигенцията като „съвременно ново явление”. Наред с представянето на политическата, социалната, просветителската и възпитателната роля на журналистиката, статията съдържа и удивително предвиждане за революционната роля на техниката в нейното бъдещо развитие: „[…] не след много време ще треба само да се натисне тока на домашния фонограф, за да ни предаде новините на последния час, на последните десет минути” (подч. И.А.) [27]. Разбира се, използваното техническо средство (фонограф) отговаря на тогавашното техническо равнище, но все пак насоката на влиянието на техниката върху скоростта на информиране е точно предсказана преди 120 г. Като имам предвид съвременни изследвания за значителния принос на Т. Пеев като журналист [28], както и странното обстоятелство, че прекъсването на по-нататъшното публикуване на статията „Задачите на вестникарството” става кажи-речи непосредствено след освобождаването на Т. Пеев от длъжността окръжен управител на Варна и напускането на града, допускам, че той е авторът на статията;
- на 20 септември 1894 г. „Варненски общински вестник” отделя отново прилично място за журналистическа тема. Този път публикува пълния текст на резолюцията на I Български журналистически събор [29], проведен от 12 до 17 юли с.г. в София.
Тодор Пеев (1842 - 1904) - https://upload.wikimedia.org/
Стр. 11 от книгата на П. Ковачев - https://bg1.msrv.stor.bg
Част от изложбата „170 години от рождението на Тодор Пеев”, открита в Етрополе на 29 октомври 2012 г. - https://botevgrad.com/
Янко Славчев (1841-1927 г.), кмет на Варна ноември 1879 - май 1881 г. - https://europeanaic.eu
Васил Д. Стоянов (1839 - 1910 г.), губернатор на Варна декември 1879-лятото 1880 г. https://archiv.cl.bas.bg/
Параходът „Борис”, октомври 1900 г. в Пристанище Варна - https://morskivestnik.com/
Флотският духов оркестър пред сградата на бившата ВООЖР. Снимката е направена между 1925-1930 г., когато капел-майстор на оркестъра е Пешо Касабов. Снимката е от фонда на Военноморския музей. (1900 г. ВООЖР е продадена на Военното министерство, което я предава на флота. До 1923 г. е използвана за флотски арсенал, после дълги години е учебна работилница на Морското училище, след това там са настанени редакцията на в. „Димитровска вахта” и Флотския оркестър. Преди няколко години историческата сграда е съборена и през 2009 г. в този апетитен район е направена символична първа копка за строеж на Съдебна палата ...).
Коста Ранков (1864-1953 г.), кмет на Варна юни 1894-април 1895 г., май 1899-януари 1901 г. – https://www.varna.bg/
Нямам представа дали Т. Пеев е между извънстоличните участници (напълно е възможно), но пък появяването на подобна резолюция в провинциален вестник, при това - административен орган, също е озадачаващо.
На 21 август 1894 г. е открита новопостроената Варненска окръжна образцова железарска работилница (ВООЖР) - първото техническо училище във Варненски окръг и първото модерно за времето си металообработващо предприятие във Варна и окръга (при това предлага и прогресивни социални придобивки като безплатно обучение на учениците, месечна стипендия за всеки от тях, осемчасов работен ден) [30, с. 35-47]. На тържеството по този повод окръжният управител Т. Пеев произнася реч, в която разглежда състоянието на българската икономика („едно едничко земледелие”) и, като изтъква, че спасителният път е „благодетелната индустрия”, набляга на националната значимост на новата варненска работилница [31]. Това е последната публична изява на Т. Пеев по време на второто му назначение като окръжен управител на Варна. На 26 август 1894 г. „Варненски общински вестник” съобщава, че той уволнен и на негово място е назначен пристигналият два дни преди това от Русе Венедикт Попов [32], [33].
На 14 януари 1899 г. окръжният управител на Варна Венедикт Попов подава оставката си [35] и на 5 февр. с.г. със заповед по Министерството на вътрешните работи на негово място е назначен за и. д. окръжен управител (изпълняващ длъжността) Т. Пеев [36]. На 17 същия месец местен вестник съобщава, че той „е вече пристигнал и поел длъжността си” [37]. За нейното изпълнение обаче засега липсват сведения. Четири месеца по-късно (6 юни) се появява известие, че е назначен за княжески търговски агент в Скопие [38].
* * * * * *
Досега в биографични сведения за Тодор Пеев беше прието, че той е служил като окръжен управител на Варна два пъти:
- първия път - между 1878 и 1882 г., но кога ли?
- втория път - през 1899 г., но пак неясно кога?
Новоиздирените източници дават основание да се твърди, че Т. Пеев е бил окръжен управител на Варна през следните периоди:
- от 9 април до 1 юли 1880 г. (три месеца);
- от 24 май до 26 август 1894 г. (три месеца);
- от 5 февруари до началото на юни 1899 г. (четири месеца).
Макар и да са краткотрайни, трите му мандата на варненски окръжен управител във времето, когато се полагат основите на местната власт в новата държава, заслужават бъдещо проучване с обединени усилия на краеведи, морски историци и литературни историци в рамките на задълбочено изследване на незаслужено пренебрегвания досега период 1878-1904 г. от биографията му. Версията за „самоубийството” на Т. Пеев, пусната в обръщение през 1904-1905 г. и разпространявана от 70-те години на миналия век досега изключително с публицистичен подход, се нуждае от критично преразглеждане.
Литература и бележки:
1. Всички дати в текста до 31 март 1916 г. са по Юлианския календар (стар стил).
2. Вълчев, П. По убийството на Т. Пеев. До почитаемата редакция на в. „Свободно слово”. - Свободно слово, № 27, 31 юли 1904, 3-4.
3. Пеев, Ив. Тодор Пеев. - Летопис на БКД, г. V, 1904 (изд. 1905), 89-95.
4. Ковачев, Пенчо. Защо се самоубиват поетите. Хроники за отвъдното на българската литература. С., Изток-Запад, 2013. 230 с.
5. Обстоятелствата около смъртта на Т. Пеев на 26 юли 1904 г. са встрани от целта на статията ми и няма да навлизам в противоречията на досегашни публикации в историческата литература. За да не бъдат съмненията ми голословни, ще засегна накратко само твърденията на писателя Пенчо Ковачев, изследвал специално тъкмо темата за самоубийството му. Тъй като те са публикувани неотдавна (2013 г.), това предполага, че той би трябвало критично да е прегледал разпространените в историческата литература публикации по биографията на Т. Пеев в частта им за кончината му.
Преди всичко в текста на П. Ковачев веднага прави впечатление очевадното противоречие в цитираното от него съобщение за смъртта на Т. Пеев, публикувано във в. „Дневник”: от една страна, близките на покойника известяват, че той „падна убит от злодейска ръка”, а, от друга, към това твърдение редакцията на вестника добавя бележка, че „Причините на самоубийството са неизвестни” (подч. И.А.) [4, с.14]. Авторът (П.К.) не публикува никаква обосновка защо не приема версията „убийство” и защо е съгласен със „самоубийството”. Истина е, че редица автори преди него твърдят, че Т. Пеев се е самоубил, но в науката истината се доказва с факти, а не с мнозинство или единодушие на твърденията, колкото и именити да са авторите им. А какви са фактите?
Една седмица след смъртта на Т. Пеев в. „Свободно слово” помества обширно опровержение на волните журналистически съчинителства по повод трагичната кончина. То е съставено от д-р П. Вълчев (зет на загиналия), който се позовава на резултатите от аутопсията му. Според него най-съществената констатация е следната: „[...] смъртта е причинена от мозъка, гдето е нанесен първия вистрел, а втория в сърцето, когато организма не е вече реагирал ... При туй не трябва да се изпуска от пред вид, че раните са от лява страна, когато покойният никога не си е служил с лявата ръка. Всичко гореизложено, мисля, че говори в полза на едно убийство, а не самоубийство, както оповестиха някои вестници (подч. И.А.) [...]” [2]. А има и други данни от изложението на д-р П. Вълчев, които подкрепят съмненията във версията за самоубийството: а) Според зетя на Т. Пеев, „никакъв репортьор или друг някой не е запитвал някого от домашните - близките на покойния, за последния му разговор с тях”. Странно, като как тъй вестникарите от „Дневник”, „Ден” и Вечерна поща” се изхитряват да съчинят некролог от името на родствениците, след като не са разговаряли с тях? б) Нищо чудно тогава, че столичните хроникьори уверяват читателите си, че Т. Пеев имал 7 деца (три дъщери и четири сина), докато те са всъщност 4 (две дъщери и двама сина); в) Според цитирания от П. Ковачев в. „Дневник”, Т. Пеев е открит прострелян „в стаята”, докато д-р П. Вълчев свидетелства, че мъртвият е намерен в двора „прострен на плочите”; г) След като смъртта е настъпила вследствие на първия изстрел в мозъка, като как тъй „самоубилият се” е успял да произведе втори изстрел и дори след това да захвърли револвера „между саксиите с цветя на 2 - 3 метра”. Изобщо твърде много противоречия, неясноти и откровени измислици, за да се приема безкритично версията за „самоубийство”, макар тя да е удобна както за съвременници на Т. Пеев, така и за днешни публицистични предпочитания.
6. С указ под Н-ро 152 ... - Държ. в-к, № 39, 16 апр. 1880, с. 1.
7. Дряновски, Борислав. Кметовете на Варна 1878-1903. Част първа. Варна, Славена, 2010. 326 с.
8. Денчев, Борислав. Варна след Освобождението. Едно закъсняло Възраждане на българщината. С., Анубис, 1998. 352 с.
9. Указ № 339 от 1 юли 1880. - Държ. в-к, № 59, 26 юли 1880, с.1.
10. Тодор Пеев. Съчинения. С., Изд. на БАН, 1976. 234 с.
11. През 1976 г. Дочо Леков, най-добрият биограф на Т. Пеев, въвежда в историческата литература версията, че след преназначаването му за окръжен управител в Свищов и заемането след това на няколко високи административни длъжности, Т. Пеев „В края на 1882 г. е уволнен и пенсиониран”. През следващите 17 години е ангажиран с обществена дейност в Българското книжовно дружество, занимава се с редактиране и превод, търси работа като учител и изпитва съществени трудности да издържа семейството си поради липса на постоянен доход. Едва „През 1899 г. някой от управниците се сеща за Пеев. Назначават го окръжен управител във Варна” [12, с. 12]. Тази версия е възприета безкритично и в най-ново време [4, с.20-22], в подобен дух и дори още по-неточно е представена дейността му през периода 1882-1899 г. в енциклопедии [13], [14]. Тук (в основния текст на статията) разглеждам само варненската дейност на Т. Пеев през този период, но насочвам вниманието на читателите към необходимостта от задълбочено проучване на биографията му през периода 1878-1904 г. Например по сведения от този период Т. Пеев не се пенсионира в края на 1882 г., както дружно уверяват мнозина автори през последните четири десетилетия. На 23 февруари 1883 г. влиятелният вестник „La Bulgarie” съобщава, че Т. Пеев е назначен за секретар на Административната секция на Държавния съвет [15], но информацията е твърде закъсняла. В действителност той изпълнява тази длъжност от 1 септември 1882 г. (към тази дата е помощник на главния секретар на Държавния съвет), а официално е преназначен на нея пет месеца по-късно - с княжески указ № 67 от 31 януари 1883 г. [16]. След три месеца е повишен до главен секретар на Държавния съвет [17]. По-късно (вероятно при закриването на Държавния съвет през септември 1883 г.) става секретар на Кодификационната комисия при Министерския съвет. По същото време (септември 1883 г.) видинският вестник „Свобода” съобщава, че Т. Пеев е на работа във Върховната сметна палата и „щял да бъде назначен за градоначалник в София” [18], но не открих документално потвърждение на този вестникарски слух. През май 1884 г. е назначен за административен инспектор в Министерството на вътрешните дела [19]. Тъй като на последната длъжност е назначен при правителството на Драган Цанков (Консервативната партия), възможно е да е уволнен след два месеца, когато на власт идва кабинетът на Петко Каравелов (Прогресивнолиберална партия).
Доколко недостоверна е възприетата от години версия, че през периода 1882 - 1899 г. Т. Пеев не е бил на държавна работа, показва и нерядко използваният пример с писмото му от 8 авг. 1889 г. до председателя на Народното събрание Захари Стоянов, с което той (Т. П.) го моли да бъде назначен някъде като учител, за да издържа семейството си, но „Молбата му остава без отговор” [4, с. 21], [39, с. 147]. Пряк документ за отговора на З. Стоянов обаче досега не е публикуван. Всъщност той е председател на Народното събрание до 6 септ. 1889 г., т.е. още четири седмици. Прави впечатление обаче, че според съвременник на събитията като Тома Васильов (1855-1937 г.), около 1890-1893 г. в Цариброд българска делегация в състав Йосиф Ковачев и Т. Пеев като инспектор при Министерството на вътрешните работи води близо един месец преговори със сръбска делегация „за икономическо сближение, предаване престъпници, погранични сношения, както и за тъй наречените двувластни недвижими имоти [...] От доклада, който Пейов направи в Министерството на вътрешните работи, се виждаше, че упоритост е имало и от двете страни, но българите са били повече отстъпчиви. Тоя край на преговорите доста разгневи тогавашния министър-председател и министър на вътрешните работи С. Стамболов и той не допусна вече нито да се продължат преговорите, нито да се подновят” [40, с. 451]. Това мемоарно свидетелство подсказва, че вероятно молбата на Т. Пеев през август 1889 г. до председателя на Народно събрание комай е била удовлетворена и той получава отговорна държавна служба.
12. Леков, Дочо. Непознат книжовник, забравен революционер. - В: Тодор Пеев. Съчинения. С., Изд. на БАН, 1976, 5-22.
13. Тодор Пеев. - https://bg.wikipedia.org/wiki
14. Пеев, Тодор (Т. П. Стоянов) ... - В: Куманов, Милен и К. Исова. България. Историческа енциклопедия. С., ИК Труд, 2008, с. 248.
15. Par decret M. T. Peyev est nomme secretaire de la section administrative du Conseil d`Etat. - La Bulgarie, № 37, 23 Fevrier/7 Mars 1883, p. 2.
16. Указ № 67, 31 януари 1883. - Държ. в-к, № 18, 17 февр. 1883, с. 3.
17. M. T. Peyev, secretaire de la section administrative du Conseil d`Etat, est nomme secretaire generale du Conseil en remplacement de M. Jos. Kovatchef, nomme membre. - La Bulgarie, № 50, 23/5 Mai 1883, p. 3.
18. Говори се за вярно, чe ... - Свобода (Видин), г. I, № 6, 24 септ. 1883, с. 25.
19. Указ № 118, 19 май 1884 г. - Държ. в-к, № 45, 22 май 1884, с. 2.
20. С указ под № 474 от същата дата (24 май 1894 г. - И.А.) ... - Държ. в-к, № 114, 1 юни 1894 г., с. 3.
21. Параходът „Борис” ... - Черно море (Варна), № 107, 8 юли 1894, с. 2.
22. Освещението на „Борис”. - Варненски общ. в-к, № 22-23, 12 юли 1894, 4-5.
23. Петдесетгодишния юбилей на българската журналистика. - Светлина, 1894, кн. VII, 119-120.
24. Вчера на 10 того ... - Варненски общ. в-к, № 22-23, 12 юли 1894, с. 5.
25. [Пеев, Тодор]. Реч, произнесена по случай отпразнуванието памятта (петдесет годиш.) на Константина Фотинова, първий основател на българската периодическа преса. - Черно море (Варна), № 108, 18 юли 1894, 1-2.
26. Празникът, „50-годишнината на Българската Журналистика”, ... - Черно море (Варна), № 108, 18 юли 1894, с. 2.
27. Задачата на вестникарството. - Варненски общ. в-к, № 24-25, 25 юли 1894, 2-5; № 27, 10 авг., 2-4; № 30-31, 1 септ. 1894, 2-4 (следва).
28. Боршуков, Георги. За журналистическата дейност на Тодор Пеев. - В: Сборник Тодор Пеев. Под ред. на Дочо Леков. 1972, 67-76.
29. От Комитета на вестникарския конгрес. - Варненски общ. в-к, № 33-34, 20 септ. 1894, с.6.
30. Алексиев, Иван. Когато машините бяха рядкост. Варненски приноси в техническото развитие на България 20-те години XIX - 40-те години XX в. Варна, ИК „Икар”, 1996. 152 с.
31. Откривание на окръжната образцова железарска работилница в гр. Варна. - Свободно слово, № 81, 1894 г. Екземпляр от тази дописка се съхранява във Военноморския музей - Варна, вх. № 107-1976 г.
32. „Окръжний ни управител, г. Т. Пеев, е уволнен ... - Черно море (Варна), г. , № 111, 26 авг. 1894, с. 3 [Местни].
33. В задълбочено изследване на историята на варненските паметници се твърди, че на 25 септ. 1894 г. във Варна на освещаването на паметника на падналите чинове от 8-и пех. Приморски полк в Сръбско-българската война бил присъствал „окръжният управител Тодор Пеев, който тъкмо сменил по политически причини Иван Драсов” [34, с. 64]. Предполагам, че поради изключително големия обем на темата за варненските паметници авторът е бил принуден да се довери на мемоарни сведения, в които след години неправилно се твърди за присъствието на Т. Пеев при това събитие. Вече отбелязах факта, че той е освободен от длъжността окръжен управител на Варна още през август 1894 г. [32], т.е. месец преди освещаването на споменатия паметник.
34. Савов, Николай. Паметниците на Варна. Истории за всички паметници, изградени във Варна от трети век до сега. Варна, Барс агенция, 2007. 312 с.
35. Русенския и варненския окръжни управители А. Каназирски и В. Попов са подали вчера (14 ян. - И.А.) оставките ... - Свобода, № 2300, 15 ян. 1899, с.3
36. С приказ № 135 от 5 февруари т.г., назначава се ... - Държ. в-к, № 35, 16 февр. 1899, с.3.
37. Разни новини. - Известник (Варна-Русе), г. II, № 5, 17 февр. 1899, с.2.
38. Известник (Варна-Русе), № 31, 6 юни 1899, с.1.
39. Леков, Дочо. Тодор Пеев. Страници от живота и съдбата на един възрожденец. С., Изд. ОФ, 1978. 175 с.
40. Васильов, Тома. Сръбско-български преговори за сближение. - Пролом, г. III, 1925, № 7-8, 448-451.
Иван АЛЕКСИЕВ
На 21 август 1894 г. е открита новопостроената Варненска окръжна образцова железарска работилница (ВООЖР) - първото техническо училище във Варненски окръг и първото модерно за времето си металообработващо предприятие във Варна и окръга (при това предлага и прогресивни социални придобивки като безплатно обучение на учениците, месечна стипендия за всеки от тях, осемчасов работен ден) [30, с. 35-47]. На тържеството по този повод окръжният управител Т. Пеев произнася реч, в която разглежда състоянието на българската икономика („едно едничко земледелие”) и, като изтъква, че спасителният път е „благодетелната индустрия”, набляга на националната значимост на новата варненска работилница [31]. Това е последната публична изява на Т. Пеев по време на второто му назначение като окръжен управител на Варна. На 26 август 1894 г. „Варненски общински вестник” съобщава, че той уволнен и на негово място е назначен пристигналият два дни преди това от Русе Венедикт Попов [32], [33].
На 14 януари 1899 г. окръжният управител на Варна Венедикт Попов подава оставката си [35] и на 5 февр. с.г. със заповед по Министерството на вътрешните работи на негово място е назначен за и. д. окръжен управител (изпълняващ длъжността) Т. Пеев [36]. На 17 същия месец местен вестник съобщава, че той „е вече пристигнал и поел длъжността си” [37]. За нейното изпълнение обаче засега липсват сведения. Четири месеца по-късно (6 юни) се появява известие, че е назначен за княжески търговски агент в Скопие [38].
* * * * * *
Досега в биографични сведения за Тодор Пеев беше прието, че той е служил като окръжен управител на Варна два пъти:
- първия път - между 1878 и 1882 г., но кога ли?
- втория път - през 1899 г., но пак неясно кога?
Новоиздирените източници дават основание да се твърди, че Т. Пеев е бил окръжен управител на Варна през следните периоди:
- от 9 април до 1 юли 1880 г. (три месеца);
- от 24 май до 26 август 1894 г. (три месеца);
- от 5 февруари до началото на юни 1899 г. (четири месеца).
Макар и да са краткотрайни, трите му мандата на варненски окръжен управител във времето, когато се полагат основите на местната власт в новата държава, заслужават бъдещо проучване с обединени усилия на краеведи, морски историци и литературни историци в рамките на задълбочено изследване на незаслужено пренебрегвания досега период 1878-1904 г. от биографията му. Версията за „самоубийството” на Т. Пеев, пусната в обръщение през 1904-1905 г. и разпространявана от 70-те години на миналия век досега изключително с публицистичен подход, се нуждае от критично преразглеждане.
Литература и бележки:
1. Всички дати в текста до 31 март 1916 г. са по Юлианския календар (стар стил).
2. Вълчев, П. По убийството на Т. Пеев. До почитаемата редакция на в. „Свободно слово”. - Свободно слово, № 27, 31 юли 1904, 3-4.
3. Пеев, Ив. Тодор Пеев. - Летопис на БКД, г. V, 1904 (изд. 1905), 89-95.
4. Ковачев, Пенчо. Защо се самоубиват поетите. Хроники за отвъдното на българската литература. С., Изток-Запад, 2013. 230 с.
5. Обстоятелствата около смъртта на Т. Пеев на 26 юли 1904 г. са встрани от целта на статията ми и няма да навлизам в противоречията на досегашни публикации в историческата литература. За да не бъдат съмненията ми голословни, ще засегна накратко само твърденията на писателя Пенчо Ковачев, изследвал специално тъкмо темата за самоубийството му. Тъй като те са публикувани неотдавна (2013 г.), това предполага, че той би трябвало критично да е прегледал разпространените в историческата литература публикации по биографията на Т. Пеев в частта им за кончината му.
Преди всичко в текста на П. Ковачев веднага прави впечатление очевадното противоречие в цитираното от него съобщение за смъртта на Т. Пеев, публикувано във в. „Дневник”: от една страна, близките на покойника известяват, че той „падна убит от злодейска ръка”, а, от друга, към това твърдение редакцията на вестника добавя бележка, че „Причините на самоубийството са неизвестни” (подч. И.А.) [4, с.14]. Авторът (П.К.) не публикува никаква обосновка защо не приема версията „убийство” и защо е съгласен със „самоубийството”. Истина е, че редица автори преди него твърдят, че Т. Пеев се е самоубил, но в науката истината се доказва с факти, а не с мнозинство или единодушие на твърденията, колкото и именити да са авторите им. А какви са фактите?
Една седмица след смъртта на Т. Пеев в. „Свободно слово” помества обширно опровержение на волните журналистически съчинителства по повод трагичната кончина. То е съставено от д-р П. Вълчев (зет на загиналия), който се позовава на резултатите от аутопсията му. Според него най-съществената констатация е следната: „[...] смъртта е причинена от мозъка, гдето е нанесен първия вистрел, а втория в сърцето, когато организма не е вече реагирал ... При туй не трябва да се изпуска от пред вид, че раните са от лява страна, когато покойният никога не си е служил с лявата ръка. Всичко гореизложено, мисля, че говори в полза на едно убийство, а не самоубийство, както оповестиха някои вестници (подч. И.А.) [...]” [2]. А има и други данни от изложението на д-р П. Вълчев, които подкрепят съмненията във версията за самоубийството: а) Според зетя на Т. Пеев, „никакъв репортьор или друг някой не е запитвал някого от домашните - близките на покойния, за последния му разговор с тях”. Странно, като как тъй вестникарите от „Дневник”, „Ден” и Вечерна поща” се изхитряват да съчинят некролог от името на родствениците, след като не са разговаряли с тях? б) Нищо чудно тогава, че столичните хроникьори уверяват читателите си, че Т. Пеев имал 7 деца (три дъщери и четири сина), докато те са всъщност 4 (две дъщери и двама сина); в) Според цитирания от П. Ковачев в. „Дневник”, Т. Пеев е открит прострелян „в стаята”, докато д-р П. Вълчев свидетелства, че мъртвият е намерен в двора „прострен на плочите”; г) След като смъртта е настъпила вследствие на първия изстрел в мозъка, като как тъй „самоубилият се” е успял да произведе втори изстрел и дори след това да захвърли револвера „между саксиите с цветя на 2 - 3 метра”. Изобщо твърде много противоречия, неясноти и откровени измислици, за да се приема безкритично версията за „самоубийство”, макар тя да е удобна както за съвременници на Т. Пеев, така и за днешни публицистични предпочитания.
6. С указ под Н-ро 152 ... - Държ. в-к, № 39, 16 апр. 1880, с. 1.
7. Дряновски, Борислав. Кметовете на Варна 1878-1903. Част първа. Варна, Славена, 2010. 326 с.
8. Денчев, Борислав. Варна след Освобождението. Едно закъсняло Възраждане на българщината. С., Анубис, 1998. 352 с.
9. Указ № 339 от 1 юли 1880. - Държ. в-к, № 59, 26 юли 1880, с.1.
10. Тодор Пеев. Съчинения. С., Изд. на БАН, 1976. 234 с.
11. През 1976 г. Дочо Леков, най-добрият биограф на Т. Пеев, въвежда в историческата литература версията, че след преназначаването му за окръжен управител в Свищов и заемането след това на няколко високи административни длъжности, Т. Пеев „В края на 1882 г. е уволнен и пенсиониран”. През следващите 17 години е ангажиран с обществена дейност в Българското книжовно дружество, занимава се с редактиране и превод, търси работа като учител и изпитва съществени трудности да издържа семейството си поради липса на постоянен доход. Едва „През 1899 г. някой от управниците се сеща за Пеев. Назначават го окръжен управител във Варна” [12, с. 12]. Тази версия е възприета безкритично и в най-ново време [4, с.20-22], в подобен дух и дори още по-неточно е представена дейността му през периода 1882-1899 г. в енциклопедии [13], [14]. Тук (в основния текст на статията) разглеждам само варненската дейност на Т. Пеев през този период, но насочвам вниманието на читателите към необходимостта от задълбочено проучване на биографията му през периода 1878-1904 г. Например по сведения от този период Т. Пеев не се пенсионира в края на 1882 г., както дружно уверяват мнозина автори през последните четири десетилетия. На 23 февруари 1883 г. влиятелният вестник „La Bulgarie” съобщава, че Т. Пеев е назначен за секретар на Административната секция на Държавния съвет [15], но информацията е твърде закъсняла. В действителност той изпълнява тази длъжност от 1 септември 1882 г. (към тази дата е помощник на главния секретар на Държавния съвет), а официално е преназначен на нея пет месеца по-късно - с княжески указ № 67 от 31 януари 1883 г. [16]. След три месеца е повишен до главен секретар на Държавния съвет [17]. По-късно (вероятно при закриването на Държавния съвет през септември 1883 г.) става секретар на Кодификационната комисия при Министерския съвет. По същото време (септември 1883 г.) видинският вестник „Свобода” съобщава, че Т. Пеев е на работа във Върховната сметна палата и „щял да бъде назначен за градоначалник в София” [18], но не открих документално потвърждение на този вестникарски слух. През май 1884 г. е назначен за административен инспектор в Министерството на вътрешните дела [19]. Тъй като на последната длъжност е назначен при правителството на Драган Цанков (Консервативната партия), възможно е да е уволнен след два месеца, когато на власт идва кабинетът на Петко Каравелов (Прогресивнолиберална партия).
Доколко недостоверна е възприетата от години версия, че през периода 1882 - 1899 г. Т. Пеев не е бил на държавна работа, показва и нерядко използваният пример с писмото му от 8 авг. 1889 г. до председателя на Народното събрание Захари Стоянов, с което той (Т. П.) го моли да бъде назначен някъде като учител, за да издържа семейството си, но „Молбата му остава без отговор” [4, с. 21], [39, с. 147]. Пряк документ за отговора на З. Стоянов обаче досега не е публикуван. Всъщност той е председател на Народното събрание до 6 септ. 1889 г., т.е. още четири седмици. Прави впечатление обаче, че според съвременник на събитията като Тома Васильов (1855-1937 г.), около 1890-1893 г. в Цариброд българска делегация в състав Йосиф Ковачев и Т. Пеев като инспектор при Министерството на вътрешните работи води близо един месец преговори със сръбска делегация „за икономическо сближение, предаване престъпници, погранични сношения, както и за тъй наречените двувластни недвижими имоти [...] От доклада, който Пейов направи в Министерството на вътрешните работи, се виждаше, че упоритост е имало и от двете страни, но българите са били повече отстъпчиви. Тоя край на преговорите доста разгневи тогавашния министър-председател и министър на вътрешните работи С. Стамболов и той не допусна вече нито да се продължат преговорите, нито да се подновят” [40, с. 451]. Това мемоарно свидетелство подсказва, че вероятно молбата на Т. Пеев през август 1889 г. до председателя на Народно събрание комай е била удовлетворена и той получава отговорна държавна служба.
12. Леков, Дочо. Непознат книжовник, забравен революционер. - В: Тодор Пеев. Съчинения. С., Изд. на БАН, 1976, 5-22.
13. Тодор Пеев. - https://bg.wikipedia.org/wiki
14. Пеев, Тодор (Т. П. Стоянов) ... - В: Куманов, Милен и К. Исова. България. Историческа енциклопедия. С., ИК Труд, 2008, с. 248.
15. Par decret M. T. Peyev est nomme secretaire de la section administrative du Conseil d`Etat. - La Bulgarie, № 37, 23 Fevrier/7 Mars 1883, p. 2.
16. Указ № 67, 31 януари 1883. - Държ. в-к, № 18, 17 февр. 1883, с. 3.
17. M. T. Peyev, secretaire de la section administrative du Conseil d`Etat, est nomme secretaire generale du Conseil en remplacement de M. Jos. Kovatchef, nomme membre. - La Bulgarie, № 50, 23/5 Mai 1883, p. 3.
18. Говори се за вярно, чe ... - Свобода (Видин), г. I, № 6, 24 септ. 1883, с. 25.
19. Указ № 118, 19 май 1884 г. - Държ. в-к, № 45, 22 май 1884, с. 2.
20. С указ под № 474 от същата дата (24 май 1894 г. - И.А.) ... - Държ. в-к, № 114, 1 юни 1894 г., с. 3.
21. Параходът „Борис” ... - Черно море (Варна), № 107, 8 юли 1894, с. 2.
22. Освещението на „Борис”. - Варненски общ. в-к, № 22-23, 12 юли 1894, 4-5.
23. Петдесетгодишния юбилей на българската журналистика. - Светлина, 1894, кн. VII, 119-120.
24. Вчера на 10 того ... - Варненски общ. в-к, № 22-23, 12 юли 1894, с. 5.
25. [Пеев, Тодор]. Реч, произнесена по случай отпразнуванието памятта (петдесет годиш.) на Константина Фотинова, първий основател на българската периодическа преса. - Черно море (Варна), № 108, 18 юли 1894, 1-2.
26. Празникът, „50-годишнината на Българската Журналистика”, ... - Черно море (Варна), № 108, 18 юли 1894, с. 2.
27. Задачата на вестникарството. - Варненски общ. в-к, № 24-25, 25 юли 1894, 2-5; № 27, 10 авг., 2-4; № 30-31, 1 септ. 1894, 2-4 (следва).
28. Боршуков, Георги. За журналистическата дейност на Тодор Пеев. - В: Сборник Тодор Пеев. Под ред. на Дочо Леков. 1972, 67-76.
29. От Комитета на вестникарския конгрес. - Варненски общ. в-к, № 33-34, 20 септ. 1894, с.6.
30. Алексиев, Иван. Когато машините бяха рядкост. Варненски приноси в техническото развитие на България 20-те години XIX - 40-те години XX в. Варна, ИК „Икар”, 1996. 152 с.
31. Откривание на окръжната образцова железарска работилница в гр. Варна. - Свободно слово, № 81, 1894 г. Екземпляр от тази дописка се съхранява във Военноморския музей - Варна, вх. № 107-1976 г.
32. „Окръжний ни управител, г. Т. Пеев, е уволнен ... - Черно море (Варна), г. , № 111, 26 авг. 1894, с. 3 [Местни].
33. В задълбочено изследване на историята на варненските паметници се твърди, че на 25 септ. 1894 г. във Варна на освещаването на паметника на падналите чинове от 8-и пех. Приморски полк в Сръбско-българската война бил присъствал „окръжният управител Тодор Пеев, който тъкмо сменил по политически причини Иван Драсов” [34, с. 64]. Предполагам, че поради изключително големия обем на темата за варненските паметници авторът е бил принуден да се довери на мемоарни сведения, в които след години неправилно се твърди за присъствието на Т. Пеев при това събитие. Вече отбелязах факта, че той е освободен от длъжността окръжен управител на Варна още през август 1894 г. [32], т.е. месец преди освещаването на споменатия паметник.
34. Савов, Николай. Паметниците на Варна. Истории за всички паметници, изградени във Варна от трети век до сега. Варна, Барс агенция, 2007. 312 с.
35. Русенския и варненския окръжни управители А. Каназирски и В. Попов са подали вчера (14 ян. - И.А.) оставките ... - Свобода, № 2300, 15 ян. 1899, с.3
36. С приказ № 135 от 5 февруари т.г., назначава се ... - Държ. в-к, № 35, 16 февр. 1899, с.3.
37. Разни новини. - Известник (Варна-Русе), г. II, № 5, 17 февр. 1899, с.2.
38. Известник (Варна-Русе), № 31, 6 юни 1899, с.1.
39. Леков, Дочо. Тодор Пеев. Страници от живота и съдбата на един възрожденец. С., Изд. ОФ, 1978. 175 с.
40. Васильов, Тома. Сръбско-български преговори за сближение. - Пролом, г. III, 1925, № 7-8, 448-451.
Иван АЛЕКСИЕВ