НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар
РАЗГОВОРИ МЕЖДУ ХЛАПЕТО И МОРЕТО (12)
- Защо си увесил нос така, малкия? - попита морето, когато видя начумереният му приятел да се задава.
- Чувствам се толкова лош, моренце. Аз съм един лош човек. - отвърна натъжено детето.
- Защо реши така?
- Защото не мога да се радвам за успехите на другите.
- Това, приятелю, е висш пилотаж. Повечето големи хора никога не се научават на това. Ти имаш време.
- Днес моя съученичка получи екскурзия до Рим, платена от училището, като награда за високия си успех. Учителката го каза пред целия клас.
- Браво на нея. Рим - божествен град.
- Да. Аз наистина исках да отида да я поздравя, да се зарадвам за нея, но …
- Но единственото, за което мислеше, беше как ти можеше да си на нейно място, нали?
- Да… - кимна слисано момчето - Ти откъде знаеш?
- Завистта, драги ми, е една от най-любимите ви привички. Просто не можете да се спрете.
- Но аз не искам да завиждам.
- Защо си увесил нос така, малкия? - попита морето, когато видя начумереният му приятел да се задава.
- Чувствам се толкова лош, моренце. Аз съм един лош човек. - отвърна натъжено детето.
- Защо реши така?
- Защото не мога да се радвам за успехите на другите.
- Това, приятелю, е висш пилотаж. Повечето големи хора никога не се научават на това. Ти имаш време.
- Днес моя съученичка получи екскурзия до Рим, платена от училището, като награда за високия си успех. Учителката го каза пред целия клас.
- Браво на нея. Рим - божествен град.
- Да. Аз наистина исках да отида да я поздравя, да се зарадвам за нея, но …
- Но единственото, за което мислеше, беше как ти можеше да си на нейно място, нали?
- Да… - кимна слисано момчето - Ти откъде знаеш?
- Завистта, драги ми, е една от най-любимите ви привички. Просто не можете да се спрете.
- Но аз не искам да завиждам.
„Нощен залив”, художник: Надя ДЕЛЧЕВА. Публикува се за първи път.
- Никой не иска. И никой не те пита. То просто се случва. Това е като да си изкълчиш глезена - не само те забавя, но и всеки път, когато стъпиш на него, боли.
- А как мога да го спра?
- Като бъдеш по-смирен … И като вярваш.
- Да вярвам ли? В какво да вярвам?
- Да вярваш, малкия, че можеш да се промениш, че можеш да станеш човекът, който искаш да си. И може би, само може би, да промениш и още някого. Докато накрая това действително не се случи.
- Защо е важно да вярваш?
- Защото никой не вярва.
- Как така?
- Виждаш ли, моето момче, хората са толкова обезверени. Никой не вярва в нищо.
- Но нима нещо си струва, че да бъде повярвано в него наистина?
Морето се разтрепери.
- Недей да говориш така…Ти си дете. Децата не бива да говорят така, не и те. Децата трябва да вярват.
- На мен са ми казвали, че вярата е глупаво нещо.
- Така говорят безверниците. Слушай сега аз какво ще ти кажа. Събирал ли си светулки през лятото?
- Да. Много обичам. Но после винаги угасват. Това е тъжно.
- Светулка в буркан е като човек без вяра. Ние всички сме светулки, моето момче. Блъскаме се в стъклото, борим се с него с все сила, не разбираме защо не можем да излетим. Не осъзнаваме, че сме в капан. Докато накрая не изгаснем.
- Но това е ужасно!
- И е истина. А истината трябва да се казва. Единственото нещо, което трябва да направим, е да счупим буркана, в който се набираме и да полетим. Защото това е единственият начин да започнем да светим отново.
- Трябва да вървя!
- Защо толкова бързо?
- Вчера лових светулки и затворих 2 в един буркан. Трябва да ги пусна на свобода, може би все още не са изгаснали.
- Щом са две обаче, може и да издържат малко повече.
- Моренце?
- Кажи.
- Интересно ми е това, което спомена за истината - че трябва да се казва. Може ли следващия път да ми разкажеш за нея?
- Може. Тичай сега. Пусни светулките на свобода. - И след малко - Себе си - също.
Ина ГЕОРГИЕВА
- А как мога да го спра?
- Като бъдеш по-смирен … И като вярваш.
- Да вярвам ли? В какво да вярвам?
- Да вярваш, малкия, че можеш да се промениш, че можеш да станеш човекът, който искаш да си. И може би, само може би, да промениш и още някого. Докато накрая това действително не се случи.
- Защо е важно да вярваш?
- Защото никой не вярва.
- Как така?
- Виждаш ли, моето момче, хората са толкова обезверени. Никой не вярва в нищо.
- Но нима нещо си струва, че да бъде повярвано в него наистина?
Морето се разтрепери.
- Недей да говориш така…Ти си дете. Децата не бива да говорят така, не и те. Децата трябва да вярват.
- На мен са ми казвали, че вярата е глупаво нещо.
- Така говорят безверниците. Слушай сега аз какво ще ти кажа. Събирал ли си светулки през лятото?
- Да. Много обичам. Но после винаги угасват. Това е тъжно.
- Светулка в буркан е като човек без вяра. Ние всички сме светулки, моето момче. Блъскаме се в стъклото, борим се с него с все сила, не разбираме защо не можем да излетим. Не осъзнаваме, че сме в капан. Докато накрая не изгаснем.
- Но това е ужасно!
- И е истина. А истината трябва да се казва. Единственото нещо, което трябва да направим, е да счупим буркана, в който се набираме и да полетим. Защото това е единственият начин да започнем да светим отново.
- Трябва да вървя!
- Защо толкова бързо?
- Вчера лових светулки и затворих 2 в един буркан. Трябва да ги пусна на свобода, може би все още не са изгаснали.
- Щом са две обаче, може и да издържат малко повече.
- Моренце?
- Кажи.
- Интересно ми е това, което спомена за истината - че трябва да се казва. Може ли следващия път да ми разкажеш за нея?
- Може. Тичай сега. Пусни светулките на свобода. - И след малко - Себе си - също.
Ина ГЕОРГИЕВА