НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
ПРЕЖИВЯНО, ПРЕМИСЛЕНО*
Спомени (мемоари) се пишат от различни подбуди: като оправдание за сгрешен живот, за себеизтъкване или от комплекс за малоценност, като отмъщение за житейски провали. Всякакви мотиви се срещат. Особено в днешното объркано, а още по-точно – сбъркано време. Нароиха се такива писания даже и от ръката на именити хора.
Но в случая, към който искам да привлека читателското внимание, подбудите нямат самолюбив характер, макар авторът да пристъпва от лична преживелица, която после осмисля и превръща в познание, в идея за устройството на живота. От една страна това е изява на чувството му за историчност (превръщането на родовата памет в народностна съдба), а от друга – философско осмисляне на миналото, на ръководни идейни и нравствени постулати. За такъв род писание се изисква особен характер и особена духовна нагласа. Авторът на „Случки и размисли” Румен Попов ги има.
Казаното до тука може да се стори преднамерено, но то дава посока за оценка и сравнение на новоиздадената негова книга с други такива съчинения. Много от събраните четива сме срещали по страниците на някои вестници и уважавани списания – получили са публичност, което е основание да бъдат събрани и в книга. Още повече защото те притежават и качеството четивност, което ги украсява със сполуките на разказваческото умение.
Авторът не ни натрапва спомените си. Той непринудено тръгва от своя преживелица, за да достигне до нравствен извод, или идейно
Спомени (мемоари) се пишат от различни подбуди: като оправдание за сгрешен живот, за себеизтъкване или от комплекс за малоценност, като отмъщение за житейски провали. Всякакви мотиви се срещат. Особено в днешното объркано, а още по-точно – сбъркано време. Нароиха се такива писания даже и от ръката на именити хора.
Но в случая, към който искам да привлека читателското внимание, подбудите нямат самолюбив характер, макар авторът да пристъпва от лична преживелица, която после осмисля и превръща в познание, в идея за устройството на живота. От една страна това е изява на чувството му за историчност (превръщането на родовата памет в народностна съдба), а от друга – философско осмисляне на миналото, на ръководни идейни и нравствени постулати. За такъв род писание се изисква особен характер и особена духовна нагласа. Авторът на „Случки и размисли” Румен Попов ги има.
Казаното до тука може да се стори преднамерено, но то дава посока за оценка и сравнение на новоиздадената негова книга с други такива съчинения. Много от събраните четива сме срещали по страниците на някои вестници и уважавани списания – получили са публичност, което е основание да бъдат събрани и в книга. Още повече защото те притежават и качеството четивност, което ги украсява със сполуките на разказваческото умение.
Авторът не ни натрапва спомените си. Той непринудено тръгва от своя преживелица, за да достигне до нравствен извод, или идейно
убеждение, в много случаи сверявано с позоваване на философски и религиозни учения, издаващо една солидна начетеност.
Той е бивш военен – извървял е пътя от момчешкия ентусиазъм на кадет до високопоставени ръководни длъжности във военната йерархия и чин контраадмирал. По шаблон, или по интелигентска пренебрежителност, ние твърде често вписваме военните в графата ограниченост и униформено мислене на ранговата подчиненост. Но авторът на „Случки и размисли” опровергава това. Той е широко скроена личност с разкрепостено, а и още по-важно – собствено мислене, неподчиняващо се на униформи и пагони. Оттук произтича и тази естествена убедителност, с която той ни въвежда в съдържанието на книгата си, сполучливо и непретенциозно озаглавена „Случки и размисли”. Избраният повествувателен тон на събеседване предполага и сговорчивост в размяната на мисли и на убеждения по съвест.
Спомени, написани по такъв маниер, заслужава да се прочетат. Жалко е само, че днешното книгоразпространение и малобройно тиражиране представляват едно предателство на българската книжовна култура, запиране и на достойните автори в решетките на днешното ограничено духовно съществувание на нацията.
Тихомир ЙОРДАНОВ
* Румен Попов, „Случки и размисли”, Изд. „Славена”, Варна, 2012
Той е бивш военен – извървял е пътя от момчешкия ентусиазъм на кадет до високопоставени ръководни длъжности във военната йерархия и чин контраадмирал. По шаблон, или по интелигентска пренебрежителност, ние твърде често вписваме военните в графата ограниченост и униформено мислене на ранговата подчиненост. Но авторът на „Случки и размисли” опровергава това. Той е широко скроена личност с разкрепостено, а и още по-важно – собствено мислене, неподчиняващо се на униформи и пагони. Оттук произтича и тази естествена убедителност, с която той ни въвежда в съдържанието на книгата си, сполучливо и непретенциозно озаглавена „Случки и размисли”. Избраният повествувателен тон на събеседване предполага и сговорчивост в размяната на мисли и на убеждения по съвест.
Спомени, написани по такъв маниер, заслужава да се прочетат. Жалко е само, че днешното книгоразпространение и малобройно тиражиране представляват едно предателство на българската книжовна култура, запиране и на достойните автори в решетките на днешното ограничено духовно съществувание на нацията.
Тихомир ЙОРДАНОВ
* Румен Попов, „Случки и размисли”, Изд. „Славена”, Варна, 2012