НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
ЧОНИ БИ МИ ПРОСТИЛ
29 януари 2012 г.: 40 дни от смъртта на капитан І ранг Чони Чонев
Двайсети декември, вторник, 2011 г. Десет часа и десет минути.
В спалнята на софийския си апартамент Чони Чонев тихо и мъчително издишва последната си глътка въздух за този живот. Сърцето му спира и това е краят на всичките му вълнения, страдания и страхове.
Секундната стрелка продължава монотонно да отмерва еднопосочното човешко време. Единственият все още недемонтиран радиатор свисти в напрегнатата тишина. Навън стремително вали предколеден сняг.
- Доче, аз за пръв път виждам как умира човек – изхлипва наша приятелка, която извиках от долния етаж преди малко.
- А аз – за четвърти. Но този път… „това е катастрофа, – помислям си и започвам да дишам дълбоко – но трябва да удържа положението, трябва!” и продължавам да споделям опита си: - В момента, в който забележиш, че човекът вече не диша, си казваш, че той не страда. Разбрал е, че всъщност не е умрял, но започва да се притеснява за нас. А ние сме в шок, но не го осъзнаваме. Действаме механично, така че давай! Трябва да ми помогнеш! Тялото се облича, докато е топло. Така ми каза навремето една възрастна медицинска сестра, която си изкарваше прехраната, като се грижеше за болни. Предупреждавам те, че това не е за хора под трийсет. Аз ще отида да потърся униформа.
- Доче, ами като го кремират, тази униформа ще я изгорят ли?
- !?
Отивам за друга. Оглеждам пагоните и ромбовете. Преди месец той спомена нещо за ромбове, но така и не се доизказа. Тази е отпреди.
- Ще ми простиш, миличък, но се налага да те понижим в звание. И бездруго Там ще си на възрастта на трети ранг. Не съм сигурна дали постъпвам правилно, но последната ще я оставя за спомен на Корантен (големият син на дъщеря ни). Нали е кръстен на морски светец, като нищо ще вземе да я облече, когато порасне, и да отиде в Нант да положи фуражката ти на гроба на Жул Верн. Достатъчно е майка му да му каже, че това е несбъдната мечта на дядо му. Ще го направи! Ще направят снимки и ще го отразят в местния вестник. Това би ти харесало. Баба Клер също ще се погрижи да покаже, че сватът от България не е кой да е.
Евелина ме поглежда – няма и помен от онова състояние, в което преди половин час позвъних на врата й и едва успях да кажа: „Извинявай, можеш ли бързо да се качиш горе, че Чони умира?”
Говорех спокойно, все едно обличахме голяма тежка
29 януари 2012 г.: 40 дни от смъртта на капитан І ранг Чони Чонев
Двайсети декември, вторник, 2011 г. Десет часа и десет минути.
В спалнята на софийския си апартамент Чони Чонев тихо и мъчително издишва последната си глътка въздух за този живот. Сърцето му спира и това е краят на всичките му вълнения, страдания и страхове.
Секундната стрелка продължава монотонно да отмерва еднопосочното човешко време. Единственият все още недемонтиран радиатор свисти в напрегнатата тишина. Навън стремително вали предколеден сняг.
- Доче, аз за пръв път виждам как умира човек – изхлипва наша приятелка, която извиках от долния етаж преди малко.
- А аз – за четвърти. Но този път… „това е катастрофа, – помислям си и започвам да дишам дълбоко – но трябва да удържа положението, трябва!” и продължавам да споделям опита си: - В момента, в който забележиш, че човекът вече не диша, си казваш, че той не страда. Разбрал е, че всъщност не е умрял, но започва да се притеснява за нас. А ние сме в шок, но не го осъзнаваме. Действаме механично, така че давай! Трябва да ми помогнеш! Тялото се облича, докато е топло. Така ми каза навремето една възрастна медицинска сестра, която си изкарваше прехраната, като се грижеше за болни. Предупреждавам те, че това не е за хора под трийсет. Аз ще отида да потърся униформа.
- Доче, ами като го кремират, тази униформа ще я изгорят ли?
- !?
Отивам за друга. Оглеждам пагоните и ромбовете. Преди месец той спомена нещо за ромбове, но така и не се доизказа. Тази е отпреди.
- Ще ми простиш, миличък, но се налага да те понижим в звание. И бездруго Там ще си на възрастта на трети ранг. Не съм сигурна дали постъпвам правилно, но последната ще я оставя за спомен на Корантен (големият син на дъщеря ни). Нали е кръстен на морски светец, като нищо ще вземе да я облече, когато порасне, и да отиде в Нант да положи фуражката ти на гроба на Жул Верн. Достатъчно е майка му да му каже, че това е несбъдната мечта на дядо му. Ще го направи! Ще направят снимки и ще го отразят в местния вестник. Това би ти харесало. Баба Клер също ще се погрижи да покаже, че сватът от България не е кой да е.
Евелина ме поглежда – няма и помен от онова състояние, в което преди половин час позвъних на врата й и едва успях да кажа: „Извинявай, можеш ли бързо да се качиш горе, че Чони умира?”
Говорех спокойно, все едно обличахме голяма тежка
Снимка със семейството, април 2011
Чони с внука си Симеон-Мартен
Последната снимка на Чони с внука си Корантен, октомври 2011
кукла.
- Не съм откачила, не се тревожи! Но това е най-страшното нещо, което ми се е случвало досега. Говоря глупости, но се опитвам да се държа. Боже, добре че майките ни не са живи, а децата ни са далеч. Децата - майчице, как ще им го кажа!? - и му отпускам края. А на рев и сладко нямам равна на себе си - рев до безсъзнание и сладко до припадък.
- Доче, ти мислиш ли, че наистина е умрял? (Господи, прости ми!)
- Какво, сега пък ти не си наред! Да не се уплаши, че ще му проглуша ушите. По-добре ми дай една салфетка да го избърша, че виж как съм му оляла лицето Ох, ще трябва да се стегна!
- А няма ли да позвъниш на някого? Какво ще правим по-нататък?
- Не зная, на село е лесно, но тук е различно. Трябва да помисля. Ония двамата от Бърза помощ казаха да извикам личния лекар. Евелина, какво значи „терминален”? Не ти ли звучи познато? Да не би… да излизаш от живота и да политаш към… а? Моля ти се, не слушай какви ги дрънкам, ами слез долу да видиш майка си или си свърши нещо за 20 - 30 минути, а аз ще поседя малко до него. Нали разбираш?
- Разбирам, разбирам, но не се увличай! Давам ти десет минути. Внимавай!
* * *
Коленичих до леглото. Държах ръцете му и го гледах в упор като маймуна умрялото си бебе. Сетих се за едно представяне на негова книга преди години в кафето на Военния клуб. Някой му поднесе букет цветя. Той се отправи към мен (бях седнала в другия ъгъл на залата с Невена Караиванова), дойде, коленичи и ми поднесе букета. Стана и ме целуна. Всички погледи се насочиха към нас и цялата зала заръкопляска. Много хора не знаеха коя съм. Беше позьор, но го правеше ефектно и сърдечно.
Проснах се върху гърдите му и завих като куче до мъртвия си стопанин. Не зная колко време беше минало. Стоях така със затворени очи и се опитвах да се съвзема. Исках да си спомня нещо забавно, нещо хубаво, което съм преживяла с него. Странна беше още първата ни среща. Макар че това не беше среща, а по-точно едно разминаване. Случи се на улицата до училището, в което сме учили в родното ни село.
С Чони споделяме едно и също родно място, имаме обща снимка от детската градина, но това не е любов от люлката до гроба. Когато бях завършила Медицинското училище в Пловдив и вече работех, той още не беше влязъл в Морското училище. Тогава не само че не съм знаела за тази негова мечта, но и никога не бях разговаряла с него.
Денят беше горещ. Слънцето светеше в очите ми. Връщах се от Стара Загора. В момента, в който се показах зад ъгъла, той идваше срещу мен. Нямаше как да се разминем - и двете пресечки останаха зад нас. Опитах се да разбера кой е. По силуета и походката разбрах, че е той. Не че се заглеждах по малки момчета (те и големите толкова ме интересуваха), но ако е познат - да го поздравя. Знаех кой е и как се казва, но с него всъщност бяхме непознати. Разминахме се. Усетих, че се получи неловко, но си помислих: „Защо пък да го поздравя? Аз съм момиче, по-голяма съм от него… Какво ме интересува какво ще си помисли за мен точно пък този?” И все пак! В момента, в който се разминахме, усетих как някакво напрежение вътре в него го разпъна по височина, та чак скулите му се изостриха. Какво беше това!
Тогава ни най-малко не подозирах, че това невзрачно, все още непознато за мен момче, с черна тениска и черен окъсял памучен панталон ще бъде любовта на живота ми. По-късно често се сещахме за тази среща и се забавлявахме.
Той: - Ама като ме видя какъв левент съм тогава…
Аз: - Тогава?... Теб кой те смяташе за човек тогава…
Той: - Е, е, чак пък толкова ли? Пощади ме малко де! Вярно, че за мен вие с Лалка бяхте някакви нереални и недостижими момичета (Лалка беше сестра на първия му приятел и моя най-голяма приятелка). Да не ти казвам, че и насън не можех да допусна, че точно ти можеш да ми обърнеш внимание или да имам някога нещо общо с теб.
Аз: - Ами ти пак нямаш!
И смях, и щастие, и повод за безумна радост, че сме се открили.
През отпуските бродехме по Стара планина и Ботев връх, пързаляхме се по замръзналия язовир в Средна гора, без да ни мине през ума, че ледът може да се пропука и да се удавим. Но провидението беше решило да ни даде възможност да бъдем заедно цели 40 години.
На втората ни среща чух гласа му. Беше през зимната отпуска на първи курс. У дома в компанията на сестра ми, с която учеха заедно в Техникума по механотехникума в Казанлък. Случи се, че аз пак си бях у дома и мама ме изпрати в другата стая да видя гостите.
- Мамо, това не са мои гости и няма какво да правя там!
- Поне им кажи, че са добре дошли. Заради сестра ти.
Разбира се, Чони скочи и ме покани да седна до него. Веднага ми заразказва за някакъв мичман Чони.
Появи се класическият момент със спиране на тока и той не пропусна да сложи ръка на рамото ми. По-късно разбрах, че това било някаква задължителна младежка мода. Останах с впечатлението, че е дръзко и глупаво момче.
Не че се впечатлих или се развълнувах, но усетих оня полъх от далечна буря, който отначало може да полюшне само едно-единствено листенце, а по-късно цялата гора. Тази буря не само че не ме отмина, ами от време на време ме тресеше много сериозно. А днес, тук, в този момент, всичко беше вече утихнало. Животът беше свършил. Лежах напълно опустошена сред отломките на този дълъг и труден живот. Държах жълтите му ледени ръце, усещах сърцето си разрязано на две, главата си като от камък, с два парещи въглена в очите. Не можех да дишам. Ние ли сме това? Нашият живот ли свърши? Не исках да приема, че случилото се само преди около час е истина.
Вече никога нямаше да си отвори очите, да ме погледне и да ми каже колко съм хубава. Не съм красавица, но той ме караше да се чувствам такава.
Не бях единствена жена в живота му. Но никога, нито веднъж не ми е казвал, че не изглеждам добре или че не съм хубава. Повече нямаше да чуя гласа му по телефон, нямаше да ми поднесе цвете на празник. Вече никога нищо нямаше да бъде същото. И трябваше да свиквам с това. Как, колко дълго щеше да трае?
За съжаление, темата за смъртта в Западната култура е напълно табуизирана - днес, когато катастрофите са ежедневие, а ракът - епидемия. Самата дума „смърт” ни хвърля в див ужас, особено в случаите на мъчително умиране, съпроводено с видимо тежко страдание.
Някога в училище ни обучаваха в първа помощ при изгаряне, навяхване и други подобни, при които човек все пак остава жив. Но никой никъде и по никакъв начин не се сети да ни подготви в случай, че застанем очи в очи със смъртта. Не знаем какво да правим, объркани сме, изпадаме в шок. А думи като „не, няма да умреш”, „не се предавай”, „не говори така”, „ще се пребориш” не само че звучат нелепо, не вършат никаква работа, ами са си просто тъпа отживелица. Защото, когато например храниш с лъжичка тежко болния си мъж, но някакви угризения (в такъв момент много хора ги имат) парализират гърлото му и не може да преглътне, спре погледа си върху теб, избухне в ридания и чуеш: „Прекрасната ми женичка!… Майчице, колко съм грешен, майчице! Какъв егоист съм бил!? Какво струват книгите, които съм написал? Прости ми, миличка, прости ми! Благодаря ти за целия си живот!”
Тогава?! Когато неописуемо състрадание те стисне и теб за гърлото, как ще го утешиш? Трябва да се окажеш напълно подготвен. Веднага! Да намериш най-точните думи да му кажеш, че винаги си уважавал това, което той прави, че си му безкрайно благодарен, че е рискувал да сподели живота си с теб. Че се чувстваш благословен за това, че си живял с такъв уникален човек като него. Че го обичаш и винаги си го обичал. Че е единствен и незаменим за теб въпреки всичко! И това няма да се промени до следващата среща в другия живот.
Но за това трябва да бъдеш подготвен. Смъртта няма как да бъде избегната, ако я премълчаваме.
Възможно е не всички, които са познавали Чони, да са го обичали. Но много хора сега, когато той ни напуска, искрено биха пожелали да се поклонят пред тленните му останки и да отдадат последна почит. Да засвидетелстват уважение към огромния човешки труд, който той отдаде на любовта си към Морето. На много висока цена.
Съдбата не отреди на Чони лека и бърза смърт. Повече от 1800 дни и нощи отчаяно се борихме за живота му. Двамата с него и неколцина от най-добрите му приятели, които поддържаха връзка с него до края. За щастие, децата ни успяха да си дойдат в България за десет дни и да го видят жив.
През тези шест месеца той преживя четири кръвопреливания, мантелна пневмония, плеврален излив, флеботромбоза на лява подбедрица, мозъчна операция - пет много мъчителни престоя в болница. Накрая - рецидив на мозъчна метастаза и пълен психически срив. Когато напълно загубихме надежда, имахме разговор именно за това поклонение. Синът ни беше категоричен: „Ще направим само това, което татко желае. Никакви циркове. Не е Майкъл Джексън.”
А дъщеря ни - нея дори не съм я питала. През октомври 2010 тя преживя тежка операция с последващи химиотерапия и лъчетерапия. Нещата при нея все още продължават. Когато видя баща си в края на октомври, една вечер ми каза: „Мамо, не можеш да си представиш какъв шок е за мен да видя татко такъв. Това не е той.”
Ами ако го беше видяла така, както го видях аз на 20 декември? Не можех да изложа болното си дете на такъв риск само защото така е прието. Сега и тук е моментът да помоля хората, които биха ме обвинили, че съм ги лишила от възможността да кажат „последно сбогом”, да ми простят. Чони би ми простил.
Дона ЧОНОВА
25.01.2012 г.
Снимките са от семейния архив
- Не съм откачила, не се тревожи! Но това е най-страшното нещо, което ми се е случвало досега. Говоря глупости, но се опитвам да се държа. Боже, добре че майките ни не са живи, а децата ни са далеч. Децата - майчице, как ще им го кажа!? - и му отпускам края. А на рев и сладко нямам равна на себе си - рев до безсъзнание и сладко до припадък.
- Доче, ти мислиш ли, че наистина е умрял? (Господи, прости ми!)
- Какво, сега пък ти не си наред! Да не се уплаши, че ще му проглуша ушите. По-добре ми дай една салфетка да го избърша, че виж как съм му оляла лицето Ох, ще трябва да се стегна!
- А няма ли да позвъниш на някого? Какво ще правим по-нататък?
- Не зная, на село е лесно, но тук е различно. Трябва да помисля. Ония двамата от Бърза помощ казаха да извикам личния лекар. Евелина, какво значи „терминален”? Не ти ли звучи познато? Да не би… да излизаш от живота и да политаш към… а? Моля ти се, не слушай какви ги дрънкам, ами слез долу да видиш майка си или си свърши нещо за 20 - 30 минути, а аз ще поседя малко до него. Нали разбираш?
- Разбирам, разбирам, но не се увличай! Давам ти десет минути. Внимавай!
* * *
Коленичих до леглото. Държах ръцете му и го гледах в упор като маймуна умрялото си бебе. Сетих се за едно представяне на негова книга преди години в кафето на Военния клуб. Някой му поднесе букет цветя. Той се отправи към мен (бях седнала в другия ъгъл на залата с Невена Караиванова), дойде, коленичи и ми поднесе букета. Стана и ме целуна. Всички погледи се насочиха към нас и цялата зала заръкопляска. Много хора не знаеха коя съм. Беше позьор, но го правеше ефектно и сърдечно.
Проснах се върху гърдите му и завих като куче до мъртвия си стопанин. Не зная колко време беше минало. Стоях така със затворени очи и се опитвах да се съвзема. Исках да си спомня нещо забавно, нещо хубаво, което съм преживяла с него. Странна беше още първата ни среща. Макар че това не беше среща, а по-точно едно разминаване. Случи се на улицата до училището, в което сме учили в родното ни село.
С Чони споделяме едно и също родно място, имаме обща снимка от детската градина, но това не е любов от люлката до гроба. Когато бях завършила Медицинското училище в Пловдив и вече работех, той още не беше влязъл в Морското училище. Тогава не само че не съм знаела за тази негова мечта, но и никога не бях разговаряла с него.
Денят беше горещ. Слънцето светеше в очите ми. Връщах се от Стара Загора. В момента, в който се показах зад ъгъла, той идваше срещу мен. Нямаше как да се разминем - и двете пресечки останаха зад нас. Опитах се да разбера кой е. По силуета и походката разбрах, че е той. Не че се заглеждах по малки момчета (те и големите толкова ме интересуваха), но ако е познат - да го поздравя. Знаех кой е и как се казва, но с него всъщност бяхме непознати. Разминахме се. Усетих, че се получи неловко, но си помислих: „Защо пък да го поздравя? Аз съм момиче, по-голяма съм от него… Какво ме интересува какво ще си помисли за мен точно пък този?” И все пак! В момента, в който се разминахме, усетих как някакво напрежение вътре в него го разпъна по височина, та чак скулите му се изостриха. Какво беше това!
Тогава ни най-малко не подозирах, че това невзрачно, все още непознато за мен момче, с черна тениска и черен окъсял памучен панталон ще бъде любовта на живота ми. По-късно често се сещахме за тази среща и се забавлявахме.
Той: - Ама като ме видя какъв левент съм тогава…
Аз: - Тогава?... Теб кой те смяташе за човек тогава…
Той: - Е, е, чак пък толкова ли? Пощади ме малко де! Вярно, че за мен вие с Лалка бяхте някакви нереални и недостижими момичета (Лалка беше сестра на първия му приятел и моя най-голяма приятелка). Да не ти казвам, че и насън не можех да допусна, че точно ти можеш да ми обърнеш внимание или да имам някога нещо общо с теб.
Аз: - Ами ти пак нямаш!
И смях, и щастие, и повод за безумна радост, че сме се открили.
През отпуските бродехме по Стара планина и Ботев връх, пързаляхме се по замръзналия язовир в Средна гора, без да ни мине през ума, че ледът може да се пропука и да се удавим. Но провидението беше решило да ни даде възможност да бъдем заедно цели 40 години.
На втората ни среща чух гласа му. Беше през зимната отпуска на първи курс. У дома в компанията на сестра ми, с която учеха заедно в Техникума по механотехникума в Казанлък. Случи се, че аз пак си бях у дома и мама ме изпрати в другата стая да видя гостите.
- Мамо, това не са мои гости и няма какво да правя там!
- Поне им кажи, че са добре дошли. Заради сестра ти.
Разбира се, Чони скочи и ме покани да седна до него. Веднага ми заразказва за някакъв мичман Чони.
Появи се класическият момент със спиране на тока и той не пропусна да сложи ръка на рамото ми. По-късно разбрах, че това било някаква задължителна младежка мода. Останах с впечатлението, че е дръзко и глупаво момче.
Не че се впечатлих или се развълнувах, но усетих оня полъх от далечна буря, който отначало може да полюшне само едно-единствено листенце, а по-късно цялата гора. Тази буря не само че не ме отмина, ами от време на време ме тресеше много сериозно. А днес, тук, в този момент, всичко беше вече утихнало. Животът беше свършил. Лежах напълно опустошена сред отломките на този дълъг и труден живот. Държах жълтите му ледени ръце, усещах сърцето си разрязано на две, главата си като от камък, с два парещи въглена в очите. Не можех да дишам. Ние ли сме това? Нашият живот ли свърши? Не исках да приема, че случилото се само преди около час е истина.
Вече никога нямаше да си отвори очите, да ме погледне и да ми каже колко съм хубава. Не съм красавица, но той ме караше да се чувствам такава.
Не бях единствена жена в живота му. Но никога, нито веднъж не ми е казвал, че не изглеждам добре или че не съм хубава. Повече нямаше да чуя гласа му по телефон, нямаше да ми поднесе цвете на празник. Вече никога нищо нямаше да бъде същото. И трябваше да свиквам с това. Как, колко дълго щеше да трае?
За съжаление, темата за смъртта в Западната култура е напълно табуизирана - днес, когато катастрофите са ежедневие, а ракът - епидемия. Самата дума „смърт” ни хвърля в див ужас, особено в случаите на мъчително умиране, съпроводено с видимо тежко страдание.
Някога в училище ни обучаваха в първа помощ при изгаряне, навяхване и други подобни, при които човек все пак остава жив. Но никой никъде и по никакъв начин не се сети да ни подготви в случай, че застанем очи в очи със смъртта. Не знаем какво да правим, объркани сме, изпадаме в шок. А думи като „не, няма да умреш”, „не се предавай”, „не говори така”, „ще се пребориш” не само че звучат нелепо, не вършат никаква работа, ами са си просто тъпа отживелица. Защото, когато например храниш с лъжичка тежко болния си мъж, но някакви угризения (в такъв момент много хора ги имат) парализират гърлото му и не може да преглътне, спре погледа си върху теб, избухне в ридания и чуеш: „Прекрасната ми женичка!… Майчице, колко съм грешен, майчице! Какъв егоист съм бил!? Какво струват книгите, които съм написал? Прости ми, миличка, прости ми! Благодаря ти за целия си живот!”
Тогава?! Когато неописуемо състрадание те стисне и теб за гърлото, как ще го утешиш? Трябва да се окажеш напълно подготвен. Веднага! Да намериш най-точните думи да му кажеш, че винаги си уважавал това, което той прави, че си му безкрайно благодарен, че е рискувал да сподели живота си с теб. Че се чувстваш благословен за това, че си живял с такъв уникален човек като него. Че го обичаш и винаги си го обичал. Че е единствен и незаменим за теб въпреки всичко! И това няма да се промени до следващата среща в другия живот.
Но за това трябва да бъдеш подготвен. Смъртта няма как да бъде избегната, ако я премълчаваме.
Възможно е не всички, които са познавали Чони, да са го обичали. Но много хора сега, когато той ни напуска, искрено биха пожелали да се поклонят пред тленните му останки и да отдадат последна почит. Да засвидетелстват уважение към огромния човешки труд, който той отдаде на любовта си към Морето. На много висока цена.
Съдбата не отреди на Чони лека и бърза смърт. Повече от 1800 дни и нощи отчаяно се борихме за живота му. Двамата с него и неколцина от най-добрите му приятели, които поддържаха връзка с него до края. За щастие, децата ни успяха да си дойдат в България за десет дни и да го видят жив.
През тези шест месеца той преживя четири кръвопреливания, мантелна пневмония, плеврален излив, флеботромбоза на лява подбедрица, мозъчна операция - пет много мъчителни престоя в болница. Накрая - рецидив на мозъчна метастаза и пълен психически срив. Когато напълно загубихме надежда, имахме разговор именно за това поклонение. Синът ни беше категоричен: „Ще направим само това, което татко желае. Никакви циркове. Не е Майкъл Джексън.”
А дъщеря ни - нея дори не съм я питала. През октомври 2010 тя преживя тежка операция с последващи химиотерапия и лъчетерапия. Нещата при нея все още продължават. Когато видя баща си в края на октомври, една вечер ми каза: „Мамо, не можеш да си представиш какъв шок е за мен да видя татко такъв. Това не е той.”
Ами ако го беше видяла така, както го видях аз на 20 декември? Не можех да изложа болното си дете на такъв риск само защото така е прието. Сега и тук е моментът да помоля хората, които биха ме обвинили, че съм ги лишила от възможността да кажат „последно сбогом”, да ми простят. Чони би ми простил.
Дона ЧОНОВА
25.01.2012 г.
Снимките са от семейния архив