НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
ПРИВИЛЕГИИ ЛИ?
Със 5 декември 2011 г. Становище на УС на Съюза на офицерите от резерва „Атлантик” „Морски вестник” откри читателска дискусия на тема „Що е привилегия и има ли тя почва у нашия сектор за сигурност”.
Някой беше казал, че голямата История е сътворена от плътта на историйките на малки хора, такива като нас. Нашите днес все по-яростно биват подстрекавани да гледат към „силовите структури” на обществото не като на защитници и гарант за сигурност, а като на хора, които лапат привилегии. Това не е трудно, предвид непопулярните мерки на властта по отношение на пенсионната система, на рестриктивните бюджети, на дефицитите и инфантилността на овластени батковци и какички. Очертава се някакъв нов исторически период, в който „народонаселението” е негативно настроено към хората в униформа – както никога досега.
Лансираната преди двадесетина години идея за малка, но модерно оборудвана и боеспособна армия се компрометира, но не изцяло – ще става все по-малка, като се гледа на какъв хал сме. Логичният отказ от сили и средства, предназначени за териториална отбрана, за сметка на тези за колективната отбрана в НАТО, предизвиква недоумение у простичкия човечец (като мене) – това сега за какво ни е, бива ли да се пилеят толкова грешни пари? Срещу това първосигнално се изправят разни „дейци”, които с речник от епохата на динозаврите се опитат да умият очите на „безпределно преданата и славната”, но станала ненужна бивша сила.
Пространните обяснения на „факторите”, че в Кандахар или в Кербала нашите момчета и момичета пазят общия ни интерес, допринасят за укрепване на суверенитета на Отечеството (опа-а-а, лапсус!), все по-трудно достигат до съзнанието на хората, които едва свързват двата края. Оттук до популистките изцепки на радетели на всеобщото благоденствие, насочени против „привилегиите” на гражданите в униформа от „силовия сектор”, има една ръка разстояние. Медийният натиск, очевидно целящ да дискредитира силите за сигурност, в съчетание с приказките на министри, които вече били овладели както битовата, така и организираната престъпност, и с наглия бандитизъм на подпалвачите на автомобили, няма да ни изведе до нищо добро.
„Службите” от МВР по-често са били недолюбвани, сигурно си има причини. Нека да кажем, че за двадесетина години те се „изчистиха” от всичко, останало от миналия властови период, без оглед на възраст и професионализъм. Но водещ критерий за важните назначения пак е политическата лоялност към „новата” власт, особено за по-високите етажи в йерархията. Под формата на деполитизация, с нови ориентири се стартира една подмолна полюцизация и този процес май не е прекъсвал. В ранните години на демократичния преход сервилността към страшната полиция доведе до прекатегорзиране на техния труд – преминаха от „втора” в „първа” категория. Същевременно броят им нарасна до над 60 хиляди, създадоха се и нови звена (напр. ДАНС) с претенциозни цели и солиден бюджет, купуваха се бюра на поразия и т. н. – знаем се. От всичко това животът на хорицата не стана нито по-сигурен, нито по-богат („ние ги хващаме – те ги пущат!”), а оттук до покълването на семето на негативизма е по-малко от една ръка разстояние.
Атаката срещу Въоръжените сили върви по две линии – корупционните практики и комисионни за обществените поръчки („за какво ни е това сега!”), и „привилегиите”.
За тези, които още не са разбрали накъде бия, искам да го кажа в прав текст: войската е за млади хора, енергични, надарени отвсякъде и отдадени на съзнанието, че се подчиняват на строги правила и се подлагат на риск в името на воинския дълг. Те трябва да бъдат обгрижвани по подходящия начин и същевременно да упражняват уменията си, и да ги прилагат всеотдайно, когато е необходимо. Когато само едно условие не е спазено, работата е чурук! Обществото ни има интерес „там” да са предани синове на народа, не лицемери и сметкаджии. Обществото ни има интерес също така да прецени, при какви условия би ангажирало най-доброто, автентичното, как да се предпази от ментета (ох, колко ги има!). Не случайно са създадени специални закони, също така не случайно сме поели ангажименти пред съюзниците да харчим грешни пари за това.
А сега – една малка лична историйка, микроскопично зрънце от голямото Нищо: Така се случи, че службата ми във Войската започна с високото воинско звание ”редник” на Централния зенитен полигон (ако не се лъжа, там е започнала офицерската служба на министър Аню Ангелов). След години станах „курсант”, „мичман”, „лейтенант” и т. н., всичко по реда си. Случи се така, че службата ми се разположи по равно във времето в два „исторически” периода – 15 години „преди десети ноември” и 15 години при „демократичния преход”. Приключих благополучно марша под знамената, след като бях послужил в Шабла – Варна – София – Варна – Москва – Созопол – Варна – София. Братът-кашик, който чете тези редове, сигурно си мисли: „Само хубави гарнизони”. Какво да се прави, като Флотата няма бази в Малко Търново, Карнобат, Бояново, Грудово и прочие, другите обаче имаха.
Живял съм в казармата, под наем, в собствено жилище, под наем, в канцелария, в собствено жилище (тогава нямаше „квартирни пари” – бел. авт.). Една смяна на гарнизон = на половин пожар. Едно преместване = на „жена ми пак е без работа”. Едно отиване на татко да гони някъде Михаля = на нова детска градина, ново училище или още по-баналното – „татко пак го няма”.
Заплатата беше „за звание, длъжност и прослужени години”, плюс порционни пари за месец, стойността на обяд в гарнизонния стол. Нямаше добавки за дежурства, не се полагаха и компенсации за удължено работно време, а хората от корабните екипажи вземаха 20 лева месечно „морски”, стойността на 5 бутилки от отровното бренди „Слънчев бряг” (Бате Станко, да не ревнеш, на подводниците май ви даваха по 30 лева!). Не се полагаше почивка след денонощен наряд, освен „празничен”, още имам да ползвам…
Като дойде „демокрацията”, аз бях на служба в Созопол и гледах как разни башибозуци се регистрират като безработни, а в дъжда отиват да вземат децата си от детската градина с „Мерцедес”-и, но съпругата на високо платения старши лейтенант, командир на боен кораб, ги завива в найлонов дъждобран и цопа с тях през локвите (забравихте ли – много бързо!). Когато бях „капитан първи ранг”, почти полковник, както бил казал Гевеза на едно събиране при „Командващия”, гледах как младият телевизионен журналист Н. Т. (да не си помисли някой, че става въпрос за Найо Тицин!) се гърчи да се отложи от войниклъка, докато навърши възрастта и повече няма да го търсят.
Докато бях млад офицер, „кадровите”, отиващи в запаса, получаваха като компенсации само 12 (дванадесет) брутни заплати, които се облагаха с данък от 9 %. Придобиваха право на пенсия след 20 години стаж като военнослужещи, сумата на пенсията се изчисляваше на 55 % от средномесечното възнаграждение от последната година служба и можеше да бъде увеличена с 2 % за всяка година стаж над 20-те, но не повече от 12 %. За тези, които скоро не са се упражнявали по аритметика: 25 години „под знамената”, 1000 лева месечно възнаграждение през последната година – 600 лева пенсия*. За да се покрие този солиден бюджетен разход, осигуровките за пенсия, които по Закон са задължение на работодателя, винаги са били над 50 % от трудовото възнаграждение (нещата се сговниха чак в най-новото време – бел. авт.). Редовният трансфер в имагинерния държавен пенсионен фонд би трябвало да осигури необходимия ресурс, една година служебен стаж да бъде превръщана в 1.66 „осигурителен”, както пак Законът се е разпоредил. Ако някой настоява „да си направи сметката” и по формален признак, колко време е прекарвал в служебни ангажименти военното лице Я. Б. – за четвърт век, средно по 80 часа седмично, лесно е за доказване и аз не съм изключение. А ако попитате колеги, които имат по 15-20 години „чиста” корабна служба – ще ви падне шапката!
Нека да продължим със сметките, щом вече сме ги започнали – при 25 години стаж, с приведено месечно възнаграждение от 1000 лева, не се ли събират над 130 000 лева в индивидуалната ти сметка (която нямаш, то се знае). Не е ли всъщност това размерът на кредита, който си отпуснал на държавата (тя го е договорила като свое задължение!), за да ти го „покрие” един ден с пенсия? При разумна капитализация от 4 % годишно – не е ли това 500 лева пенсия, без да се пипа главницата? „Привилегията” къде е, иска ми се да попитам? И с какво е виновен човекът Х, добросъвестен военнослужещ по договор, че другата страна (държавата!) е нехайна? Кога най-после някой ще каже на истинския виновник – оправете си бакиите, но справедливо, не хвърляйте кал върху праведния!
Вече напирам да попитам и господата, и дамите журналисти, редактористи, полит-популисти (и Менда!), и всякакви други –исти, къде видяхте тук привилегии?
И ние (аз) сме ходили на „мисии”, ако не знаете, със съответните заповеди, рискове, високопарни речи и обичайните солдафонски дивотии, само без допълнително заплащане. И ние (аз) сме разбивали преспи и сме вадили замръзнали от затрупани автомобили, транспортирали сме родилки в зимните виелици, гасили сме пожари, спасявали сме хора при наводнения, евакуирали сме села при бедствия, давали сме кръв на поразия, търсили сме удавници, ликвидирали сме последици – бивало е, така и ще бъде.
И ние нямахме право на допълнителен труд, както е сега. А в „новия” Закон, заменил оня от 1958 г., по който министър Лъжев уволни сума народ, се пръкна възможността при навършване на 25 г. служба министърът да уволнява, по свое усмотрение. Има и „пределна възраст” в него, ако сте пропуснали да видите, навършил си я и искаш - не искаш, отиваш си. Къде, според вас, трябва да си отиват бившите военнослужещи - на улицата?
За привилегията „несъответствие” чували ли сте, дами и господа –исти? Аз съм писал за това, някои само са чели, други са го прекарали през дупето си, има и такива, дето и в двете посоки. Повишават те в длъжност, която предполага по-високо воинско звание, след два месеца „кадровикът” пише ново изискване за длъжността, да си завършил курс за дране на Нилски крокодили, воден от стария ловец Джон Хънтър, изпадаш в несъответствие и имаш привилегията да бъдеш уволнен. Или – новата длъжност предполага ново, по-високо звание, дават ти го и трябва да почерпиш. Със следващия щат обаче, същата длъжност е предвидена за по-ниско звание и те уволняват, за несъответствие, кеф ти по звание, кеф ти по длъжност.
Всичко това, драги ми –исти, не е привилегия от нещастното ни минало, така е бивало вчера, но и днес, и утре, да ме прощавате. И се случва много по-често във времето, когато силовите структури бяха поставени под граждански контрол – сигурно е случайност.
Ако някой прецени, че с казаното не съм праведен – нека хвърли камък!
________________
* Сега им „дават” до 20 заплати (за съответния стаж), спестяват им 10 % данък, но им изчисляват пенсия върху среден осигурителен доход от много години, не най-изгодната последна – де Илия на кирия?
P.S.
Капитан Ф., започнал службата си преди мно-о-ого години в елитния Първи дивизион на Военноморска база Варна и приключил като преподавател в Морското училище, наскоро беше сред организаторите на среща на неговия випуск, по повод кръгла годишнина от завършването на Училището. Част от хората са преминали трудовия си път във военния флот, другите - в граждански структури. След нея ми написа, че „военните” са се преполовили, а от цивилните само един-двама, таквоз, да са живи и здрави.
Някаква организация на работодатели публикува данни, че мъжете от другите професии у нас получавали пенсия средно с две години по-малко от бившите военнослужещи. Голяма привилегия, няма що, да се пенсионираш рано, но да живееш средно с 8-10 години по-малко от останалите, да им се връща!
Янчо БАКАЛОВ
Със 5 декември 2011 г. Становище на УС на Съюза на офицерите от резерва „Атлантик” „Морски вестник” откри читателска дискусия на тема „Що е привилегия и има ли тя почва у нашия сектор за сигурност”.
Някой беше казал, че голямата История е сътворена от плътта на историйките на малки хора, такива като нас. Нашите днес все по-яростно биват подстрекавани да гледат към „силовите структури” на обществото не като на защитници и гарант за сигурност, а като на хора, които лапат привилегии. Това не е трудно, предвид непопулярните мерки на властта по отношение на пенсионната система, на рестриктивните бюджети, на дефицитите и инфантилността на овластени батковци и какички. Очертава се някакъв нов исторически период, в който „народонаселението” е негативно настроено към хората в униформа – както никога досега.
Лансираната преди двадесетина години идея за малка, но модерно оборудвана и боеспособна армия се компрометира, но не изцяло – ще става все по-малка, като се гледа на какъв хал сме. Логичният отказ от сили и средства, предназначени за териториална отбрана, за сметка на тези за колективната отбрана в НАТО, предизвиква недоумение у простичкия човечец (като мене) – това сега за какво ни е, бива ли да се пилеят толкова грешни пари? Срещу това първосигнално се изправят разни „дейци”, които с речник от епохата на динозаврите се опитат да умият очите на „безпределно преданата и славната”, но станала ненужна бивша сила.
Пространните обяснения на „факторите”, че в Кандахар или в Кербала нашите момчета и момичета пазят общия ни интерес, допринасят за укрепване на суверенитета на Отечеството (опа-а-а, лапсус!), все по-трудно достигат до съзнанието на хората, които едва свързват двата края. Оттук до популистките изцепки на радетели на всеобщото благоденствие, насочени против „привилегиите” на гражданите в униформа от „силовия сектор”, има една ръка разстояние. Медийният натиск, очевидно целящ да дискредитира силите за сигурност, в съчетание с приказките на министри, които вече били овладели както битовата, така и организираната престъпност, и с наглия бандитизъм на подпалвачите на автомобили, няма да ни изведе до нищо добро.
„Службите” от МВР по-често са били недолюбвани, сигурно си има причини. Нека да кажем, че за двадесетина години те се „изчистиха” от всичко, останало от миналия властови период, без оглед на възраст и професионализъм. Но водещ критерий за важните назначения пак е политическата лоялност към „новата” власт, особено за по-високите етажи в йерархията. Под формата на деполитизация, с нови ориентири се стартира една подмолна полюцизация и този процес май не е прекъсвал. В ранните години на демократичния преход сервилността към страшната полиция доведе до прекатегорзиране на техния труд – преминаха от „втора” в „първа” категория. Същевременно броят им нарасна до над 60 хиляди, създадоха се и нови звена (напр. ДАНС) с претенциозни цели и солиден бюджет, купуваха се бюра на поразия и т. н. – знаем се. От всичко това животът на хорицата не стана нито по-сигурен, нито по-богат („ние ги хващаме – те ги пущат!”), а оттук до покълването на семето на негативизма е по-малко от една ръка разстояние.
Атаката срещу Въоръжените сили върви по две линии – корупционните практики и комисионни за обществените поръчки („за какво ни е това сега!”), и „привилегиите”.
За тези, които още не са разбрали накъде бия, искам да го кажа в прав текст: войската е за млади хора, енергични, надарени отвсякъде и отдадени на съзнанието, че се подчиняват на строги правила и се подлагат на риск в името на воинския дълг. Те трябва да бъдат обгрижвани по подходящия начин и същевременно да упражняват уменията си, и да ги прилагат всеотдайно, когато е необходимо. Когато само едно условие не е спазено, работата е чурук! Обществото ни има интерес „там” да са предани синове на народа, не лицемери и сметкаджии. Обществото ни има интерес също така да прецени, при какви условия би ангажирало най-доброто, автентичното, как да се предпази от ментета (ох, колко ги има!). Не случайно са създадени специални закони, също така не случайно сме поели ангажименти пред съюзниците да харчим грешни пари за това.
А сега – една малка лична историйка, микроскопично зрънце от голямото Нищо: Така се случи, че службата ми във Войската започна с високото воинско звание ”редник” на Централния зенитен полигон (ако не се лъжа, там е започнала офицерската служба на министър Аню Ангелов). След години станах „курсант”, „мичман”, „лейтенант” и т. н., всичко по реда си. Случи се така, че службата ми се разположи по равно във времето в два „исторически” периода – 15 години „преди десети ноември” и 15 години при „демократичния преход”. Приключих благополучно марша под знамената, след като бях послужил в Шабла – Варна – София – Варна – Москва – Созопол – Варна – София. Братът-кашик, който чете тези редове, сигурно си мисли: „Само хубави гарнизони”. Какво да се прави, като Флотата няма бази в Малко Търново, Карнобат, Бояново, Грудово и прочие, другите обаче имаха.
Живял съм в казармата, под наем, в собствено жилище, под наем, в канцелария, в собствено жилище (тогава нямаше „квартирни пари” – бел. авт.). Една смяна на гарнизон = на половин пожар. Едно преместване = на „жена ми пак е без работа”. Едно отиване на татко да гони някъде Михаля = на нова детска градина, ново училище или още по-баналното – „татко пак го няма”.
Заплатата беше „за звание, длъжност и прослужени години”, плюс порционни пари за месец, стойността на обяд в гарнизонния стол. Нямаше добавки за дежурства, не се полагаха и компенсации за удължено работно време, а хората от корабните екипажи вземаха 20 лева месечно „морски”, стойността на 5 бутилки от отровното бренди „Слънчев бряг” (Бате Станко, да не ревнеш, на подводниците май ви даваха по 30 лева!). Не се полагаше почивка след денонощен наряд, освен „празничен”, още имам да ползвам…
Като дойде „демокрацията”, аз бях на служба в Созопол и гледах как разни башибозуци се регистрират като безработни, а в дъжда отиват да вземат децата си от детската градина с „Мерцедес”-и, но съпругата на високо платения старши лейтенант, командир на боен кораб, ги завива в найлонов дъждобран и цопа с тях през локвите (забравихте ли – много бързо!). Когато бях „капитан първи ранг”, почти полковник, както бил казал Гевеза на едно събиране при „Командващия”, гледах как младият телевизионен журналист Н. Т. (да не си помисли някой, че става въпрос за Найо Тицин!) се гърчи да се отложи от войниклъка, докато навърши възрастта и повече няма да го търсят.
Докато бях млад офицер, „кадровите”, отиващи в запаса, получаваха като компенсации само 12 (дванадесет) брутни заплати, които се облагаха с данък от 9 %. Придобиваха право на пенсия след 20 години стаж като военнослужещи, сумата на пенсията се изчисляваше на 55 % от средномесечното възнаграждение от последната година служба и можеше да бъде увеличена с 2 % за всяка година стаж над 20-те, но не повече от 12 %. За тези, които скоро не са се упражнявали по аритметика: 25 години „под знамената”, 1000 лева месечно възнаграждение през последната година – 600 лева пенсия*. За да се покрие този солиден бюджетен разход, осигуровките за пенсия, които по Закон са задължение на работодателя, винаги са били над 50 % от трудовото възнаграждение (нещата се сговниха чак в най-новото време – бел. авт.). Редовният трансфер в имагинерния държавен пенсионен фонд би трябвало да осигури необходимия ресурс, една година служебен стаж да бъде превръщана в 1.66 „осигурителен”, както пак Законът се е разпоредил. Ако някой настоява „да си направи сметката” и по формален признак, колко време е прекарвал в служебни ангажименти военното лице Я. Б. – за четвърт век, средно по 80 часа седмично, лесно е за доказване и аз не съм изключение. А ако попитате колеги, които имат по 15-20 години „чиста” корабна служба – ще ви падне шапката!
Нека да продължим със сметките, щом вече сме ги започнали – при 25 години стаж, с приведено месечно възнаграждение от 1000 лева, не се ли събират над 130 000 лева в индивидуалната ти сметка (която нямаш, то се знае). Не е ли всъщност това размерът на кредита, който си отпуснал на държавата (тя го е договорила като свое задължение!), за да ти го „покрие” един ден с пенсия? При разумна капитализация от 4 % годишно – не е ли това 500 лева пенсия, без да се пипа главницата? „Привилегията” къде е, иска ми се да попитам? И с какво е виновен човекът Х, добросъвестен военнослужещ по договор, че другата страна (държавата!) е нехайна? Кога най-после някой ще каже на истинския виновник – оправете си бакиите, но справедливо, не хвърляйте кал върху праведния!
Вече напирам да попитам и господата, и дамите журналисти, редактористи, полит-популисти (и Менда!), и всякакви други –исти, къде видяхте тук привилегии?
И ние (аз) сме ходили на „мисии”, ако не знаете, със съответните заповеди, рискове, високопарни речи и обичайните солдафонски дивотии, само без допълнително заплащане. И ние (аз) сме разбивали преспи и сме вадили замръзнали от затрупани автомобили, транспортирали сме родилки в зимните виелици, гасили сме пожари, спасявали сме хора при наводнения, евакуирали сме села при бедствия, давали сме кръв на поразия, търсили сме удавници, ликвидирали сме последици – бивало е, така и ще бъде.
И ние нямахме право на допълнителен труд, както е сега. А в „новия” Закон, заменил оня от 1958 г., по който министър Лъжев уволни сума народ, се пръкна възможността при навършване на 25 г. служба министърът да уволнява, по свое усмотрение. Има и „пределна възраст” в него, ако сте пропуснали да видите, навършил си я и искаш - не искаш, отиваш си. Къде, според вас, трябва да си отиват бившите военнослужещи - на улицата?
За привилегията „несъответствие” чували ли сте, дами и господа –исти? Аз съм писал за това, някои само са чели, други са го прекарали през дупето си, има и такива, дето и в двете посоки. Повишават те в длъжност, която предполага по-високо воинско звание, след два месеца „кадровикът” пише ново изискване за длъжността, да си завършил курс за дране на Нилски крокодили, воден от стария ловец Джон Хънтър, изпадаш в несъответствие и имаш привилегията да бъдеш уволнен. Или – новата длъжност предполага ново, по-високо звание, дават ти го и трябва да почерпиш. Със следващия щат обаче, същата длъжност е предвидена за по-ниско звание и те уволняват, за несъответствие, кеф ти по звание, кеф ти по длъжност.
Всичко това, драги ми –исти, не е привилегия от нещастното ни минало, така е бивало вчера, но и днес, и утре, да ме прощавате. И се случва много по-често във времето, когато силовите структури бяха поставени под граждански контрол – сигурно е случайност.
Ако някой прецени, че с казаното не съм праведен – нека хвърли камък!
________________
* Сега им „дават” до 20 заплати (за съответния стаж), спестяват им 10 % данък, но им изчисляват пенсия върху среден осигурителен доход от много години, не най-изгодната последна – де Илия на кирия?
P.S.
Капитан Ф., започнал службата си преди мно-о-ого години в елитния Първи дивизион на Военноморска база Варна и приключил като преподавател в Морското училище, наскоро беше сред организаторите на среща на неговия випуск, по повод кръгла годишнина от завършването на Училището. Част от хората са преминали трудовия си път във военния флот, другите - в граждански структури. След нея ми написа, че „военните” са се преполовили, а от цивилните само един-двама, таквоз, да са живи и здрави.
Някаква организация на работодатели публикува данни, че мъжете от другите професии у нас получавали пенсия средно с две години по-малко от бившите военнослужещи. Голяма привилегия, няма що, да се пенсионираш рано, но да живееш средно с 8-10 години по-малко от останалите, да им се връща!
Янчо БАКАЛОВ