НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
РАЗМИСЛИ ЗА 48-И „ВАПЦАРОВСКИ” ВИПУСК НА
ВОЕННОМОРСКОТО УЧИЛИЩЕ (4)
(Продължава от 9 декември 2011 г.)
Ето така мина първата година. Смениха се много началници. При нас дойдоха от 45-ти випуск. С тях се разбирахме чудесно. Ние също много се променихме и проблемите станаха съвсем други. От първоначалната новобранска плахост не бе останало и следа.
Те не бяха по-леки, дори обратното – доста по-трудни. В какво се състоеше работата? Колективното чувство укрепна. Започна да се чувства силата на един многоброен силно чувствителен и много дързък колектив. Стигна се до там, че искаха обяснение от началника на училището. Защо неговият племенник излиза през вечер. Дадоха им обяснение, че той е спортист и всички спортисти излизат по разписание. Не се задоволиха. Били го виждали цивилен и непрекъснато това „ние”. Докато командирът не застана пред ротите и каза:
„Предавам заповед на началника на Морското училище. Да се престане с тези въпроси за неговия племенник. Ще последва наказание.”
И ни затвориха устите.
На пристанището пристигна един военен транспорт. Казваше се „Орел” , беше към 20 000 тонен, пълен с боеприпаси. Трябваше много бързо да се разтовари. Товарът беше много опасен. Един взрив можеше да унищожи половината град.
Пристигна грама от министерството да се подберат най-отговорните курсанти и да го разтоварят. На докерите не можеше да се вярва. Спряха се на нас, извикаха ни при началника. Казах им, че при нас няма най и по-отговорни, като имах предвид характера на моите съвипускници. Да се изпълнява заповедта. Възложиха на мен да подбера най-отговорните. На всичкото отгоре никой друг освен посветените 50 души не трябваше да знаят какво се върши.
Отидохме 50 души на работа. Работихме цял ден. Работата беше много тежка, като се върнахме сред останалите зрееше бунт. Бяха научили всичко. „Значи има доверени и не-доверени. Значи на нас ни нямате доверие, така ли?” Началникът на ПО се ядоса и каза:
„Омръзна ми да се занимавам с вас, оправяйте се сами с тази тъмна Индия!”
Портев прехвърли топката на мен с: „Оправяй се както можеш!”
Събрах всички в салона и започнах малко ядно да има обяснявам, че в армията има тайни, които трябва да се знаят само от тези, които работят с тях, другите не могат да се сърдят. Не помогна. Дори напрежението срещу пренебрегнатите се увеличи. Тогава направих последния си ход. „Аз определих хората.” Удостоих ги по следния начин. Първите десет от класно отделение 801, вторите десет от 802 – от 10 до 20, и т. н. до 50 броя. Не съм пренебрегнал нито един от реда, като се увериха в това, което им казах веднага мирясаха. За утре обратното пък, докато минат всичко до един. Веднага започнаха шегите. А сега да ви видим утре като се върнете няма ли да съжалявате, че се сърдехте, че не сте удостоени. И така минаха всички. Ако началствата бяха научили, че всички ходят щяха да ме накажат, но аз си знаех стоката. Още един пример и свършвам тази тирада.
В началото на втората година Портев ме извика и потривайки ръце от радост ми съобщи, че всички помполити ще бъдат произведени в мичмани. Чакаше и аз да умра от радост, но стана обратното. Аз се развиках ядосан, че никога няма да сложа пагони, различни от на моите съвипускници. Толкова бях възбуден от съобщението, че изпаднах в нервна криза. Портев се смути, опита се да ме убеждава, че това е голяма чест и т.н. Бях непоколебим, не исках да ходя белязан сред всички. Накрая той кандиса – „Добре бе, ще отида да кажа началника на политотдела да те махне от списъка” и отиде. След малко дойде и каза че началникът на ПО ме чака. Отидох силно възбуден. Той ме посрещна ядосан и изненадан. Това действително беше прецедент в Морското училище.
„Защо не искаш да бъдеш произведен?”
Аргументирах се много убедително. Аз работя с курсантите непрекъснато. Моя девиз е бил винаги „Аз съм един от вас”, без никакви права и облаги. Сега вече това ми се отнема. Ставам началство, откровен и задушевен разговор с никого не можеш да водиш. Като на началник ще ти отговарят „Тъй вярно!” и „Съвсем не!”, освен това не искам да бъда белязан.
Той помисли малко, не ми повярва. По изражението на лицето му разбрах, че това много го засегна. Все едно, че му казвам „не искам производството, ще мина и без него”. Извади листа с имената от чекмеджето, топна писалка, ръката му силно трепереше. Удари една черта върху моето име така силно, че скъса листа и каза „Свободен си!” Като че ли между нас всичко бе свършено. За негова голяма изненада аз се усмихнах щастливо, благодарих и напуснах. Според мен всичко беше минало
ВОЕННОМОРСКОТО УЧИЛИЩЕ (4)
(Продължава от 9 декември 2011 г.)
Ето така мина първата година. Смениха се много началници. При нас дойдоха от 45-ти випуск. С тях се разбирахме чудесно. Ние също много се променихме и проблемите станаха съвсем други. От първоначалната новобранска плахост не бе останало и следа.
Те не бяха по-леки, дори обратното – доста по-трудни. В какво се състоеше работата? Колективното чувство укрепна. Започна да се чувства силата на един многоброен силно чувствителен и много дързък колектив. Стигна се до там, че искаха обяснение от началника на училището. Защо неговият племенник излиза през вечер. Дадоха им обяснение, че той е спортист и всички спортисти излизат по разписание. Не се задоволиха. Били го виждали цивилен и непрекъснато това „ние”. Докато командирът не застана пред ротите и каза:
„Предавам заповед на началника на Морското училище. Да се престане с тези въпроси за неговия племенник. Ще последва наказание.”
И ни затвориха устите.
На пристанището пристигна един военен транспорт. Казваше се „Орел” , беше към 20 000 тонен, пълен с боеприпаси. Трябваше много бързо да се разтовари. Товарът беше много опасен. Един взрив можеше да унищожи половината град.
Пристигна грама от министерството да се подберат най-отговорните курсанти и да го разтоварят. На докерите не можеше да се вярва. Спряха се на нас, извикаха ни при началника. Казах им, че при нас няма най и по-отговорни, като имах предвид характера на моите съвипускници. Да се изпълнява заповедта. Възложиха на мен да подбера най-отговорните. На всичкото отгоре никой друг освен посветените 50 души не трябваше да знаят какво се върши.
Отидохме 50 души на работа. Работихме цял ден. Работата беше много тежка, като се върнахме сред останалите зрееше бунт. Бяха научили всичко. „Значи има доверени и не-доверени. Значи на нас ни нямате доверие, така ли?” Началникът на ПО се ядоса и каза:
„Омръзна ми да се занимавам с вас, оправяйте се сами с тази тъмна Индия!”
Портев прехвърли топката на мен с: „Оправяй се както можеш!”
Събрах всички в салона и започнах малко ядно да има обяснявам, че в армията има тайни, които трябва да се знаят само от тези, които работят с тях, другите не могат да се сърдят. Не помогна. Дори напрежението срещу пренебрегнатите се увеличи. Тогава направих последния си ход. „Аз определих хората.” Удостоих ги по следния начин. Първите десет от класно отделение 801, вторите десет от 802 – от 10 до 20, и т. н. до 50 броя. Не съм пренебрегнал нито един от реда, като се увериха в това, което им казах веднага мирясаха. За утре обратното пък, докато минат всичко до един. Веднага започнаха шегите. А сега да ви видим утре като се върнете няма ли да съжалявате, че се сърдехте, че не сте удостоени. И така минаха всички. Ако началствата бяха научили, че всички ходят щяха да ме накажат, но аз си знаех стоката. Още един пример и свършвам тази тирада.
В началото на втората година Портев ме извика и потривайки ръце от радост ми съобщи, че всички помполити ще бъдат произведени в мичмани. Чакаше и аз да умра от радост, но стана обратното. Аз се развиках ядосан, че никога няма да сложа пагони, различни от на моите съвипускници. Толкова бях възбуден от съобщението, че изпаднах в нервна криза. Портев се смути, опита се да ме убеждава, че това е голяма чест и т.н. Бях непоколебим, не исках да ходя белязан сред всички. Накрая той кандиса – „Добре бе, ще отида да кажа началника на политотдела да те махне от списъка” и отиде. След малко дойде и каза че началникът на ПО ме чака. Отидох силно възбуден. Той ме посрещна ядосан и изненадан. Това действително беше прецедент в Морското училище.
„Защо не искаш да бъдеш произведен?”
Аргументирах се много убедително. Аз работя с курсантите непрекъснато. Моя девиз е бил винаги „Аз съм един от вас”, без никакви права и облаги. Сега вече това ми се отнема. Ставам началство, откровен и задушевен разговор с никого не можеш да водиш. Като на началник ще ти отговарят „Тъй вярно!” и „Съвсем не!”, освен това не искам да бъда белязан.
Той помисли малко, не ми повярва. По изражението на лицето му разбрах, че това много го засегна. Все едно, че му казвам „не искам производството, ще мина и без него”. Извади листа с имената от чекмеджето, топна писалка, ръката му силно трепереше. Удари една черта върху моето име така силно, че скъса листа и каза „Свободен си!” Като че ли между нас всичко бе свършено. За негова голяма изненада аз се усмихнах щастливо, благодарих и напуснах. Според мен всичко беше минало
Капитан І ранг о.з. к.г.н. Георги КАЛИНОВ (Калинича)
Георги Калинов (Калинича), като капитан ІІ ранг. Снимката е направена по време на плаване през април 1970 г.
Капитан І ранг Георги КАЛИНОВ (в дясно) като офицер в Хидрографската служба на ВМС. Снимката е направена в неговия кабинет.
Капитан І ранг Георги КАЛИНОВ (в ляво) като офицер в Хидрографската служба на Военноморския флот (ВМФ). Снимката е направена по време на плаване и при преминаването през Босфора. Вдясно е капитан І ранг Мичо Георгиев – по това време началник на разузнавателния отдел в Щаба на ВМФ.
Снимка за спомен от поредната среща на 48-и „Вапцаровски” випуск на Военноморското училище.
благополучно, но се излъгах.
Още на следващия ден излезе заповедта, всички помполити веднага сложиха новите пагони, само аз нямах. Започнаха възмутено да ме питат защо не сам произведен. Обясних им, но не ми повярваха. Аз не разбрах какво толкова ги засягат моите пагони. Те не разбираха как е възможно един военен да отказва производство. И веднага извикаха колективно „Искаме обяснение от началник политотдела”. Те много добре виждаха, че нашите взаимоотношения не са добри с него. Портев мислеше, че ще се размине, но напрежението растеше. Накрая каза, че началникът на ПО ще дойде да изнесе някаква беседа. Това беше прецедент той да се яви пред тях. Иначе беше обидно за него. И ето срещата се състоя. Никога не сам виждал дядото (тъй му казвахме) толкова благоразположен и усмихнат. Говори за някакво важно на ЦК. После каза: „Чувам, че имате някакъв въпрос към мен във връзка с производството на вашия помполит. Тъй като инициативата беше негова, искам пред мен да ви обясни.” - и се обърна към мен с блага подкупваща усмивка. Обясних, а той през цялото време се усмихваше благосклонно. После каза, че моите аргументи и на него са му допаднали. Като свърши веднага бързо излезе. Излезе и Портев. Останах сам със своите съвипускници. Сега вече нямаше мърдане, че като ме почнаха възмутени. Защо така съм ги унижил и т.н. Ето това беше вече много от тяхна страна. Един мой личен въпрос го направиха на цяла трагедия. Слушах, слушах и накрая вдигнах ядосан ръка да млъкнат. Реших да блъфирам, за да ме оставят намира. Заговорих глупости, започнах бавно, но силно възбуден.
„Някога при въстанието на робите в Римската империя пред последната решаваща битка, водят на Спартак един генералски оседлан кон. Да го вземе и да ги поведе. Спартак хваща коня за юздите и с един удар на меча си го убива”.
Всички ме бяха зяпнали удивени. „Тоз пък на къде го изби”. Бялко - той е мой земляк - най-много се възмущаваше, защо Спартак не е възседнал коня. Бялко мълчеше озадачено. „Ще ви кажа - той знаеше, че това е последната битка и робите не могат да устоят на Римските легиони. Ще бъдат избити до един. Искаше в тази последна битка да умре сред свои, като роб, а не като генерал”. И веднага излязох. Повече никой не ме закачи. Бях произведен с две нашивки като другите.
Това, разбира се, е една дребна полу-детска история. Но тя говореше твърде много. Самочувствието като колектив на моите съвипускници беше пораснало твърде много. С него те започнаха да „тиранизират” всичко наоколо. Това беше една напираща вътрешна колективна сила, която можеше да избие в много посоки. Ако тази вътрешна сила бъде мобилизирана в една благородна цел може да извърши чудеса.
По начало това не беше проблем само на моите съвипускници, нито на Морското училище. Това беше проблем за цялото човечество. За него нобеловият лауреат за литература Томас Ман пише: „Ако искаш да си симпатичен на околните, трябва да правиш това, което правят те. Не го ли правиш, търсиш вината в себе си.”
Така навлязохме в последната година. Още в началото на учебните занятия ни съобщиха приятната вест. Ние ще бъдем първия Вапцаровски випуск. Момчетата много се зарадваха на това. Често ги чувах да коментират на групички. „Най-големият випуск, а и първият Вапцаровски.
Един ден не издържах и подметнах: „И каква заслуга имаме ние в това, че сме най-големият и първият Вапцаровски випуск”.
Репликата ми нямаше никакъв скрит смисъл, просто констатирах пред всички една истина. В този момент нямах наум нищо конкретно. Това обаче ги засегна. Един ядно ме репликира. „А ти какво искаш, какво можем да направим, за да имаме и ние заслуга. Горди сме, че ни се случи”.
Сега пък аз се засегнах не толкова от думите отколкото от начина, по който се обърнаха към мен. Ето сега в този момент на обида в съзнанието ми изплува една упорита мисъл. Да направим нещо и ние, за да отговорим заслужено на тази сполетяла ни голяма чест. А какво е това нещо? То трябва да е нещо значимо. Цяла седмица все това ми беше в ума. Какво? Тази напираща вътрешна сила на колектива трябваше да се впрегне в това Нещо. Тогава ще мирясат и ще се мобилизират. Всяка седмица получавахме едно книжле, наречено „Наръчник на агитатора”. Запрелиствах новото книжле разсеяно. То беше предназначено за войниците и много не ни вършеше работа. Нивото на публикациите беше много ниско. Изведнъж погледът ми попадна на едно интересно заглавие: „Поделение отличник”. Какво значи това може ли цяло поделение да е отличник? И веднага се запитах какви за изискванията. Това ме заинтригува страшно много. Въпреки, че все още нямах представа за какво може да ми послужи. Отидох в „Учебно отделение” да попитам за изискванията. Дадоха ми една диплянка с всички изисквания. От тук нататък нашият път беше кратък. За да се отплатим за голямата чест „първият Вапцаровски випуск”, ние да поемем едно колективно обещание - да изпълним нормите за „випуск отличник”.
Цяла една седмица обмислях подробностите преди да отида и споделя мислите си с Портев.
Помполитът беше изключително емоционална личност, а пък и аз възбудено и изведнъж му тръснах направо: „Какво ще кажете, ако приемем едно обещание да изпълним изискванията за „випуск отличник?” Впечатлението, което му направи тази новина беше зашеметяващо, но той и по начало си беше такъв. Зяпна ме изненадано, опита се да каже нещо, но не намери какво. Завъртя се няколко пъти около себе си, цял артист и чак тогава проговори: „Ти ум имаш ли? Знаеш ли какво значи това?” После се хвана с две ръце за главата и отиде към прозореца. Явно мисълта много бавно проникваше в съзнанието му, смятайки плюсовете и минусите. Като гледах реакциите му и мен започна да ме човърка съмнението. След малко се обърна към мен с нещастен вид:
„Представи си, че поемем това обещание и се провалим, та това са стотици курсанти, можеш ли да разчиташ на тях?” - горкият много се страхуваше за съдбата си. Дядото никак не го обичаше. След това изведнъж ядосан се обърна към мен с думите:
„Я ме остави на мира искам да помисля малко. Споделил ли си с някого тази налудничава идея?” - успокоих го, че не съм. „С никого нито една дума, докато не ти кажа мнението си.” - и се разделихме.
След тези първи чужди реакции и у мен съмнението за успешен финал се събуди. На следващия ден Портев дойде рано. Беше с уморен блуждаещ поглед. Още като щом видя и каза „ела горе при мен”. Отидох със смесени чувства. Той стоеше до прозореца с гръб към мен. Без да се обърне, заговори, гласът му беше страдалчески.
„Ти си с налудничава идея. Вчера ми напъха таралеж в гащите.” - изведнъж се обърна ужасен. „Не един, а два.” - вдигайки двата си пръста. Имаше слабост към тези народни изрази и много често си служеше с тях. „Цяла нощ не съм спал, и знаеш ли какво измислих? Аз съм пас, началството е тук, ще му доложа, че имаш нещо да им казваш. Разправяй се с тях, мен въобще да не ме месиш” - и така Портев дезертира. Този тип хора, несигурни в себе си, неуверени в действията си, никога не рискуват, а можеш ли в живота да успееш, ако не поемеш риск? Не, не можеш!
Лошо беше, че началството ме прие веднага и аз не бях подготвил, подредил експозето специално за него и сгреших. Просто разбърках реда на работите, които трябваше да му кажа. Започнах не с това, което трябваше, началството се ядоса и ме изгони, но после се оправихме. Аз не бях вече онзи новобранец, който можеше да надприказва. Как започнах.
Най-напред казах за моята идея да поемем едно обещание за випуск отличник в отговор на тази голяма чест „Вапцаровски випуск”. И веднага започнах да описвам как сдавахме годишните изпити до сега - пълен хаос. Никаква организация. Курсантите оставени сами на себе си. Никой не им дава консултации и т.н. Той беше седнал на стола в една от марковите си пози, с които демонстрираше чувството си към говорещия. Тази беше най-унизителната. Обръща стола към теб, сяда и крастосва ръце на гърдите си. Това значеше: „Говори, аз съм търпелив да послушам глупостите ти.” Като почнах да критикувам организацията на изпитите, това го засегна. И той ме прекъсна ядно: „Вие какво искате - да ви стоим диван чапраз и да ви прислужваме да си сдавате изпитите ли? Какво сте правили през учебната година. Ваш дълг е да си сдадете изпитите.”
Аз също повиших тон.
„Сдаването на изпитите не е само наш дълг. И вие не по-малко от нас трябва да сте заинтересувани от това.” - щях да продължа още, но той скочи и понечи да каже нещо, но се отказа. Отиде до прозореца и се загледа навън. Това беше втората маркова поза: „Ядосан съм, трябва да се успокоя”. След определеното за целта време той се обърна. Имаше съвсем друг, деловит вид. Заговори тихо, спокойно.
„Идеята, която ми каза е ваше лично дело. Предполагам, че условията за това, са ви известни. Ако при мен, началника на ПО, дойде едно оформено и прието от целия випуск подобно решение ще го обсъдим” - и ме погледна, с израз, че разговора е свършил. Нито да, нито не - и все пак клони към да. Този човек нямаше вяра в нас.
Два дни нищо не предприех. Работите не тръгнаха, както исках аз. По-нататък планът ми беше да спечеля за идеята отличниците. Те най-лесно могат да изпълнят такова обещание. И тук се излъгах. Отличникът през време на изпитите съвсем основателно мисли за своите изпити, а не за чуждите. Отидох до първия отличник и му казах.
„Какво ще кажеш ако поемем едно обещание за випуск-отличник?” - отговорът беше спонтанен и неочакван за мен.
„Я остави тези работи” - махна отегчено с ръка и бързо се отдалечи.
Вторият беше по-сговорчив. Поначало беше улегнало, отговорно момче. За каквото и да е преди да отговори, ще помисли. Каза: „ Идеята не е лоша” - и помисли още малко. „Но не виждам какво искаш от мен, мога да обещая аз да си взема с отличен изпитите. Няма как да се явя и за някой слабак.” Повече не се поинтересува от нищо. Няма ентусиазъм, няма дори и интерес.
Третият беше отличен курсант, но малко го интересуваха общите дела. Вдигна разсеяно рамене и отсече: „ Глупости!” Четвъртият сложи капак на всички, като възкликна: „Защо ти е това нещо?” Пълен провал на идеята до тук. Излизаше, че това нещо ми трябва на мен, а не на тях. Никой не я прие сериозно. Никой дори не се заинтересува какви са изискванията. Понеже познавах много добре момчетата, разбирах, че грешката е в мен, но не разбирах къде точно грешах. Мина цяла седмица в размисли къде греша. Имах доста опит от работа с хората. Припомних си някои случки и се досетих. Грешките бях две, а не една. Първо и най-важно беше, че аз изпуснах аргументите. Защото заложих само на „как”. Защо ние трябва да поемем това обещание, това за тях беше най-важното. Втората грешка също не беше маловажна, но и тя е много деликатна. Никой не се навива да изпълнява чужди инициативи. Виж, ако съумееш да му ги пробуташ като негови, това вече е друго.
Няколко дни, детайлно обмислях следващите си ходове. Отказах се от отличниците и успях. Всичко тръгна изненадващо и спонтанно. Във всяко класно отделение беше назначен по един курсант за агитатор. Тя бяха общо 6 души. Към тях прибавях и комсомолските секретари по класни отделения, общо 12 души. Всеки месец задължително ги събирах на инструктаж. Разглеждахме „Наръчник на агитатора” и поставяхме различни задачи. Започнах с тях рутинната сбирка. След като свършихме работата те се приготвяха да си отиват. Аз изведнъж, уж се досетих за нещо, ги върнах.
„Момчета, щях да забравя. Вие вече знаете, че ние ще бъдем първия вапцаровски випуск, всички разбираме, че това е голяма чест. Дайте да помислим дали с нещо не можем да отговорим на тази чест.”
Те сериозно се замислиха. Започнахме небрежно да умуваме как и с какви изяви. Никакви излишни нарушения. Рецитали, посещения на музеи, екскурзии и тържества, състезания и какво ли още не. Накрая аз отворих „наръчник на агитатора”. Вижте едно цяло поделение е обявено за отличник. Заговорихме на тази тема. Класно отделение, група и т.н. Стигнахме и до випуск, спонтанно се спогледахме. Виж ти, дали не може „випуск отличник”? Какви са ословията? Извадих и диплянката с условията. Всички се увериха, че можем да ги изпълним. Стана като игра в детската градина. Момчетата бяха хитри, досетиха се. „Какво ни будалкаш я кажи говорил ли си с началник на ПО?” „Говорил съм - имаме добро.”
От всяко класно отделение имахме по двама души. Решихме много внимателно да пуснем идеята, така че както стана и при нас, най-напред мотивите - после внимателно отговорът. Така идеята да излезе от всички. И успяхме. Още на следващия ден на групи започнаха да идват при мен да питат за условията. Ентусиазмът беше всеобщ. Нямаше нито, един който да се колебае. Идеята беше обща, на нас - „48-ми Вапцаровски випуск”.
Веднага насрочих събрание по класни отделения. Вниманието ми беше заето - вече не да агитирам за идеята, а към трудностите които ни предстоят. След като мина обсъждането и гласуването по класни отделения, моята работа свърши. Прецених, че е редно да оставя всичко в ръцете на комсомолската организация. Момчетата бяха доста подозрителни - аз все пак бях служебно лице. Всичко трябваше вече да се върши от чиновете на колектива, на комсомолската организация. Приемането на декларацията - обещание стана някъде към месец октомври. След това всичко се разви по план. Колективът много се промени. Имаше голям мобилизиращ фактор. Самодисциплината беше на висота. 48-ми Вапцаровски випуск наду платната към голямата цел. Отношението на командването на училището и на ПО към нас рязко се промени. Всички се отнасяха към нас с уважение.
Капитан І ранг о.з. к.г.н.
Георги КАЛИНОВ (Калинича)
Следва
Снимките са от личния архив на автора
Още на следващия ден излезе заповедта, всички помполити веднага сложиха новите пагони, само аз нямах. Започнаха възмутено да ме питат защо не сам произведен. Обясних им, но не ми повярваха. Аз не разбрах какво толкова ги засягат моите пагони. Те не разбираха как е възможно един военен да отказва производство. И веднага извикаха колективно „Искаме обяснение от началник политотдела”. Те много добре виждаха, че нашите взаимоотношения не са добри с него. Портев мислеше, че ще се размине, но напрежението растеше. Накрая каза, че началникът на ПО ще дойде да изнесе някаква беседа. Това беше прецедент той да се яви пред тях. Иначе беше обидно за него. И ето срещата се състоя. Никога не сам виждал дядото (тъй му казвахме) толкова благоразположен и усмихнат. Говори за някакво важно на ЦК. После каза: „Чувам, че имате някакъв въпрос към мен във връзка с производството на вашия помполит. Тъй като инициативата беше негова, искам пред мен да ви обясни.” - и се обърна към мен с блага подкупваща усмивка. Обясних, а той през цялото време се усмихваше благосклонно. После каза, че моите аргументи и на него са му допаднали. Като свърши веднага бързо излезе. Излезе и Портев. Останах сам със своите съвипускници. Сега вече нямаше мърдане, че като ме почнаха възмутени. Защо така съм ги унижил и т.н. Ето това беше вече много от тяхна страна. Един мой личен въпрос го направиха на цяла трагедия. Слушах, слушах и накрая вдигнах ядосан ръка да млъкнат. Реших да блъфирам, за да ме оставят намира. Заговорих глупости, започнах бавно, но силно възбуден.
„Някога при въстанието на робите в Римската империя пред последната решаваща битка, водят на Спартак един генералски оседлан кон. Да го вземе и да ги поведе. Спартак хваща коня за юздите и с един удар на меча си го убива”.
Всички ме бяха зяпнали удивени. „Тоз пък на къде го изби”. Бялко - той е мой земляк - най-много се възмущаваше, защо Спартак не е възседнал коня. Бялко мълчеше озадачено. „Ще ви кажа - той знаеше, че това е последната битка и робите не могат да устоят на Римските легиони. Ще бъдат избити до един. Искаше в тази последна битка да умре сред свои, като роб, а не като генерал”. И веднага излязох. Повече никой не ме закачи. Бях произведен с две нашивки като другите.
Това, разбира се, е една дребна полу-детска история. Но тя говореше твърде много. Самочувствието като колектив на моите съвипускници беше пораснало твърде много. С него те започнаха да „тиранизират” всичко наоколо. Това беше една напираща вътрешна колективна сила, която можеше да избие в много посоки. Ако тази вътрешна сила бъде мобилизирана в една благородна цел може да извърши чудеса.
По начало това не беше проблем само на моите съвипускници, нито на Морското училище. Това беше проблем за цялото човечество. За него нобеловият лауреат за литература Томас Ман пише: „Ако искаш да си симпатичен на околните, трябва да правиш това, което правят те. Не го ли правиш, търсиш вината в себе си.”
Така навлязохме в последната година. Още в началото на учебните занятия ни съобщиха приятната вест. Ние ще бъдем първия Вапцаровски випуск. Момчетата много се зарадваха на това. Често ги чувах да коментират на групички. „Най-големият випуск, а и първият Вапцаровски.
Един ден не издържах и подметнах: „И каква заслуга имаме ние в това, че сме най-големият и първият Вапцаровски випуск”.
Репликата ми нямаше никакъв скрит смисъл, просто констатирах пред всички една истина. В този момент нямах наум нищо конкретно. Това обаче ги засегна. Един ядно ме репликира. „А ти какво искаш, какво можем да направим, за да имаме и ние заслуга. Горди сме, че ни се случи”.
Сега пък аз се засегнах не толкова от думите отколкото от начина, по който се обърнаха към мен. Ето сега в този момент на обида в съзнанието ми изплува една упорита мисъл. Да направим нещо и ние, за да отговорим заслужено на тази сполетяла ни голяма чест. А какво е това нещо? То трябва да е нещо значимо. Цяла седмица все това ми беше в ума. Какво? Тази напираща вътрешна сила на колектива трябваше да се впрегне в това Нещо. Тогава ще мирясат и ще се мобилизират. Всяка седмица получавахме едно книжле, наречено „Наръчник на агитатора”. Запрелиствах новото книжле разсеяно. То беше предназначено за войниците и много не ни вършеше работа. Нивото на публикациите беше много ниско. Изведнъж погледът ми попадна на едно интересно заглавие: „Поделение отличник”. Какво значи това може ли цяло поделение да е отличник? И веднага се запитах какви за изискванията. Това ме заинтригува страшно много. Въпреки, че все още нямах представа за какво може да ми послужи. Отидох в „Учебно отделение” да попитам за изискванията. Дадоха ми една диплянка с всички изисквания. От тук нататък нашият път беше кратък. За да се отплатим за голямата чест „първият Вапцаровски випуск”, ние да поемем едно колективно обещание - да изпълним нормите за „випуск отличник”.
Цяла една седмица обмислях подробностите преди да отида и споделя мислите си с Портев.
Помполитът беше изключително емоционална личност, а пък и аз възбудено и изведнъж му тръснах направо: „Какво ще кажете, ако приемем едно обещание да изпълним изискванията за „випуск отличник?” Впечатлението, което му направи тази новина беше зашеметяващо, но той и по начало си беше такъв. Зяпна ме изненадано, опита се да каже нещо, но не намери какво. Завъртя се няколко пъти около себе си, цял артист и чак тогава проговори: „Ти ум имаш ли? Знаеш ли какво значи това?” После се хвана с две ръце за главата и отиде към прозореца. Явно мисълта много бавно проникваше в съзнанието му, смятайки плюсовете и минусите. Като гледах реакциите му и мен започна да ме човърка съмнението. След малко се обърна към мен с нещастен вид:
„Представи си, че поемем това обещание и се провалим, та това са стотици курсанти, можеш ли да разчиташ на тях?” - горкият много се страхуваше за съдбата си. Дядото никак не го обичаше. След това изведнъж ядосан се обърна към мен с думите:
„Я ме остави на мира искам да помисля малко. Споделил ли си с някого тази налудничава идея?” - успокоих го, че не съм. „С никого нито една дума, докато не ти кажа мнението си.” - и се разделихме.
След тези първи чужди реакции и у мен съмнението за успешен финал се събуди. На следващия ден Портев дойде рано. Беше с уморен блуждаещ поглед. Още като щом видя и каза „ела горе при мен”. Отидох със смесени чувства. Той стоеше до прозореца с гръб към мен. Без да се обърне, заговори, гласът му беше страдалчески.
„Ти си с налудничава идея. Вчера ми напъха таралеж в гащите.” - изведнъж се обърна ужасен. „Не един, а два.” - вдигайки двата си пръста. Имаше слабост към тези народни изрази и много често си служеше с тях. „Цяла нощ не съм спал, и знаеш ли какво измислих? Аз съм пас, началството е тук, ще му доложа, че имаш нещо да им казваш. Разправяй се с тях, мен въобще да не ме месиш” - и така Портев дезертира. Този тип хора, несигурни в себе си, неуверени в действията си, никога не рискуват, а можеш ли в живота да успееш, ако не поемеш риск? Не, не можеш!
Лошо беше, че началството ме прие веднага и аз не бях подготвил, подредил експозето специално за него и сгреших. Просто разбърках реда на работите, които трябваше да му кажа. Започнах не с това, което трябваше, началството се ядоса и ме изгони, но после се оправихме. Аз не бях вече онзи новобранец, който можеше да надприказва. Как започнах.
Най-напред казах за моята идея да поемем едно обещание за випуск отличник в отговор на тази голяма чест „Вапцаровски випуск”. И веднага започнах да описвам как сдавахме годишните изпити до сега - пълен хаос. Никаква организация. Курсантите оставени сами на себе си. Никой не им дава консултации и т.н. Той беше седнал на стола в една от марковите си пози, с които демонстрираше чувството си към говорещия. Тази беше най-унизителната. Обръща стола към теб, сяда и крастосва ръце на гърдите си. Това значеше: „Говори, аз съм търпелив да послушам глупостите ти.” Като почнах да критикувам организацията на изпитите, това го засегна. И той ме прекъсна ядно: „Вие какво искате - да ви стоим диван чапраз и да ви прислужваме да си сдавате изпитите ли? Какво сте правили през учебната година. Ваш дълг е да си сдадете изпитите.”
Аз също повиших тон.
„Сдаването на изпитите не е само наш дълг. И вие не по-малко от нас трябва да сте заинтересувани от това.” - щях да продължа още, но той скочи и понечи да каже нещо, но се отказа. Отиде до прозореца и се загледа навън. Това беше втората маркова поза: „Ядосан съм, трябва да се успокоя”. След определеното за целта време той се обърна. Имаше съвсем друг, деловит вид. Заговори тихо, спокойно.
„Идеята, която ми каза е ваше лично дело. Предполагам, че условията за това, са ви известни. Ако при мен, началника на ПО, дойде едно оформено и прието от целия випуск подобно решение ще го обсъдим” - и ме погледна, с израз, че разговора е свършил. Нито да, нито не - и все пак клони към да. Този човек нямаше вяра в нас.
Два дни нищо не предприех. Работите не тръгнаха, както исках аз. По-нататък планът ми беше да спечеля за идеята отличниците. Те най-лесно могат да изпълнят такова обещание. И тук се излъгах. Отличникът през време на изпитите съвсем основателно мисли за своите изпити, а не за чуждите. Отидох до първия отличник и му казах.
„Какво ще кажеш ако поемем едно обещание за випуск-отличник?” - отговорът беше спонтанен и неочакван за мен.
„Я остави тези работи” - махна отегчено с ръка и бързо се отдалечи.
Вторият беше по-сговорчив. Поначало беше улегнало, отговорно момче. За каквото и да е преди да отговори, ще помисли. Каза: „ Идеята не е лоша” - и помисли още малко. „Но не виждам какво искаш от мен, мога да обещая аз да си взема с отличен изпитите. Няма как да се явя и за някой слабак.” Повече не се поинтересува от нищо. Няма ентусиазъм, няма дори и интерес.
Третият беше отличен курсант, но малко го интересуваха общите дела. Вдигна разсеяно рамене и отсече: „ Глупости!” Четвъртият сложи капак на всички, като възкликна: „Защо ти е това нещо?” Пълен провал на идеята до тук. Излизаше, че това нещо ми трябва на мен, а не на тях. Никой не я прие сериозно. Никой дори не се заинтересува какви са изискванията. Понеже познавах много добре момчетата, разбирах, че грешката е в мен, но не разбирах къде точно грешах. Мина цяла седмица в размисли къде греша. Имах доста опит от работа с хората. Припомних си някои случки и се досетих. Грешките бях две, а не една. Първо и най-важно беше, че аз изпуснах аргументите. Защото заложих само на „как”. Защо ние трябва да поемем това обещание, това за тях беше най-важното. Втората грешка също не беше маловажна, но и тя е много деликатна. Никой не се навива да изпълнява чужди инициативи. Виж, ако съумееш да му ги пробуташ като негови, това вече е друго.
Няколко дни, детайлно обмислях следващите си ходове. Отказах се от отличниците и успях. Всичко тръгна изненадващо и спонтанно. Във всяко класно отделение беше назначен по един курсант за агитатор. Тя бяха общо 6 души. Към тях прибавях и комсомолските секретари по класни отделения, общо 12 души. Всеки месец задължително ги събирах на инструктаж. Разглеждахме „Наръчник на агитатора” и поставяхме различни задачи. Започнах с тях рутинната сбирка. След като свършихме работата те се приготвяха да си отиват. Аз изведнъж, уж се досетих за нещо, ги върнах.
„Момчета, щях да забравя. Вие вече знаете, че ние ще бъдем първия вапцаровски випуск, всички разбираме, че това е голяма чест. Дайте да помислим дали с нещо не можем да отговорим на тази чест.”
Те сериозно се замислиха. Започнахме небрежно да умуваме как и с какви изяви. Никакви излишни нарушения. Рецитали, посещения на музеи, екскурзии и тържества, състезания и какво ли още не. Накрая аз отворих „наръчник на агитатора”. Вижте едно цяло поделение е обявено за отличник. Заговорихме на тази тема. Класно отделение, група и т.н. Стигнахме и до випуск, спонтанно се спогледахме. Виж ти, дали не може „випуск отличник”? Какви са ословията? Извадих и диплянката с условията. Всички се увериха, че можем да ги изпълним. Стана като игра в детската градина. Момчетата бяха хитри, досетиха се. „Какво ни будалкаш я кажи говорил ли си с началник на ПО?” „Говорил съм - имаме добро.”
От всяко класно отделение имахме по двама души. Решихме много внимателно да пуснем идеята, така че както стана и при нас, най-напред мотивите - после внимателно отговорът. Така идеята да излезе от всички. И успяхме. Още на следващия ден на групи започнаха да идват при мен да питат за условията. Ентусиазмът беше всеобщ. Нямаше нито, един който да се колебае. Идеята беше обща, на нас - „48-ми Вапцаровски випуск”.
Веднага насрочих събрание по класни отделения. Вниманието ми беше заето - вече не да агитирам за идеята, а към трудностите които ни предстоят. След като мина обсъждането и гласуването по класни отделения, моята работа свърши. Прецених, че е редно да оставя всичко в ръцете на комсомолската организация. Момчетата бяха доста подозрителни - аз все пак бях служебно лице. Всичко трябваше вече да се върши от чиновете на колектива, на комсомолската организация. Приемането на декларацията - обещание стана някъде към месец октомври. След това всичко се разви по план. Колективът много се промени. Имаше голям мобилизиращ фактор. Самодисциплината беше на висота. 48-ми Вапцаровски випуск наду платната към голямата цел. Отношението на командването на училището и на ПО към нас рязко се промени. Всички се отнасяха към нас с уважение.
Капитан І ранг о.з. к.г.н.
Георги КАЛИНОВ (Калинича)
Следва
Снимките са от личния архив на автора