НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
ЩОМ МОРЕТО Е РЕШИЛО ДА ДАВА...
По повод публикацията 31 януари 2011 г. „Първият рейс”
Щом морето е решило да дава, щедростта му няма предел. Но взема ли, граби с две ръце, лапа ненаситно и след време бълва остатъците от соления пир – ребра и люспи на кораби, бронзови топове и килнати амфори за зехтин, слитъци сребро, покрити с ракушки мачти и корабни камбани, съдове от скромния моряшки камбуз... Ако грозната вакханалия се е вихрила някъде далеч в океанските простори, жалките тела на човешките жертви се стапят безследно и беззаветно. Ако стихията си е поиграла със съдбата на екипажа в крайбрежните води – щом се укроти, милостиво праща в последно плаване към брега раздутите от трупния газ останки на хора, гордо наричали се „моряци”.
Сигурно сте прочели в „Морски вестник” трогателния
По повод публикацията 31 януари 2011 г. „Първият рейс”
Щом морето е решило да дава, щедростта му няма предел. Но взема ли, граби с две ръце, лапа ненаситно и след време бълва остатъците от соления пир – ребра и люспи на кораби, бронзови топове и килнати амфори за зехтин, слитъци сребро, покрити с ракушки мачти и корабни камбани, съдове от скромния моряшки камбуз... Ако грозната вакханалия се е вихрила някъде далеч в океанските простори, жалките тела на човешките жертви се стапят безследно и беззаветно. Ако стихията си е поиграла със съдбата на екипажа в крайбрежните води – щом се укроти, милостиво праща в последно плаване към брега раздутите от трупния газ останки на хора, гордо наричали се „моряци”.
Сигурно сте прочели в „Морски вестник” трогателния
Момент от изваждането на потъналия 150-тонен кораб „Галата”. Снимката е от фонда на Военноморския музей.
спомен на капитан Асен Дремджиев за първото и последно плаване на негов приятел с „Галата”, 150-тонник, който никога не стига до пристанище Балчик. На този злополучен „Галата” плаваше като моряк и мой братовчед, когото аз едва-едва помня. Детският ми спомен за него е за единствен син, надежда на всеотдайни родители, наскоро сгоден и т. н., житейска история, напомняща колумбийска мелодрама. Уви, това е самата истина, както и жестокият финал на това злополучно плаване - останките на хора, които няколко месеца след разигралата се трагедия стоплилото се море започна да изхвърля на брега. Пред очите ми са жените от моя род, притиснали лявата ръка към гърдите си, там, където пърха от ужас сърцето, а дясната е стиснала устата, може би да й попречи да крещи. А очите им са широко отворени и пълни със сълзи, като на всяка майка, любима и сестра, изгубила най-ценното.
Ужасът се точеше седмици наред. Излязъл е поредният труп и всички тръгват към моргата за „опознаване”. Опознавали са ги по жалки останки - зъбна коронка, къс от характерна плетка на топъл пуловер, по случайно съхранила се здраво вързана позната обувка...
И когато морето отчете на брега точния брой по екипажен списък - един остана неопознат, а моят сродник не се намери между тях.
Майката се втурна по врачки и знахарки - жив бил, възнесъл се е, спасен е от чуждестранен кораб, ще се обади от Италия, чакайте!!!
И тогава морето гнусливо изплю още един труп - Неговия. Майката и бащата обаче отказаха да повярват, техният прекрасен Син живее някъде чудодейно спасен, защото сам Бог бди над единствените синове, той ще се обади, скоро!
Погребали трупа на общински разноски и без опело, чак до северната стена на старите гробища...
У дома, при най-малкия си син - моят баща, живееше баба ми, която по това време беше най-старият член на рода. Един ден я посети сивокос чичко, наш далечен роднина, който работел като гробар. Докато се мотаех из краката им, чух разтърсващия им разговор.
- Бабо Вълке, моля ти се, говори им на Кирил и на Стана, това е синът им Петьо, аз съм го люлял на коленете си това момче, изрових го от гроба..., държах главата му срещу слънцето, все едно че гледам баща му, същият е, говори им ..., голям грях вземаме, да го опеят ..., да му раздадат ..., той е, вярвай ми, голям ... грях е това, моля ти се, говори им!
Плачеха и двамата, а той едва можеше да говори...
Сигурно злополучният капитан Цветков, намиращ се на мостика на „Галата”, не се е страхувал от морето, макар че мнозина се страхуват. И с основание, защото нищо не може да трогне Морето, а то не се страхува от никого, още по-малко пък от самонадеяни глупаци.
Писа ръка МАРИНОВА
Ужасът се точеше седмици наред. Излязъл е поредният труп и всички тръгват към моргата за „опознаване”. Опознавали са ги по жалки останки - зъбна коронка, къс от характерна плетка на топъл пуловер, по случайно съхранила се здраво вързана позната обувка...
И когато морето отчете на брега точния брой по екипажен списък - един остана неопознат, а моят сродник не се намери между тях.
Майката се втурна по врачки и знахарки - жив бил, възнесъл се е, спасен е от чуждестранен кораб, ще се обади от Италия, чакайте!!!
И тогава морето гнусливо изплю още един труп - Неговия. Майката и бащата обаче отказаха да повярват, техният прекрасен Син живее някъде чудодейно спасен, защото сам Бог бди над единствените синове, той ще се обади, скоро!
Погребали трупа на общински разноски и без опело, чак до северната стена на старите гробища...
У дома, при най-малкия си син - моят баща, живееше баба ми, която по това време беше най-старият член на рода. Един ден я посети сивокос чичко, наш далечен роднина, който работел като гробар. Докато се мотаех из краката им, чух разтърсващия им разговор.
- Бабо Вълке, моля ти се, говори им на Кирил и на Стана, това е синът им Петьо, аз съм го люлял на коленете си това момче, изрових го от гроба..., държах главата му срещу слънцето, все едно че гледам баща му, същият е, говори им ..., голям грях вземаме, да го опеят ..., да му раздадат ..., той е, вярвай ми, голям ... грях е това, моля ти се, говори им!
Плачеха и двамата, а той едва можеше да говори...
Сигурно злополучният капитан Цветков, намиращ се на мостика на „Галата”, не се е страхувал от морето, макар че мнозина се страхуват. И с основание, защото нищо не може да трогне Морето, а то не се страхува от никого, още по-малко пък от самонадеяни глупаци.
Писа ръка МАРИНОВА