ПЪРВОАПРИЛСКА ГЛУМА
Казват, че умът на човека си личал най-добре по това, на което се смеем.
От много десетилетия денят Първи април у нас се отбелязва като ден на хумора и на шегата. Но си мисля, че не трябва много ум за да се засмееш на габровски простотии – да режеш опашката на котката и да си правиш ”такъми” от празни охлювени черупки, та да ти излезе по-евтинко чорбата – въпрос на гледна точка. А както знаем, във „флотата” умниците никога не са били дефицит и смехът винаги е бил естественото състояние на духа на моряка.
Още древните гърци са открили, че „хуморите”, телесните сокове на доброто настроение и веселбата, поддържат здравето на хората. Днешни „умни глави” могат да ви приведат доводи как това се постига чрез ирония, оксиморон, игра на думи и всякакви други клоунади. В българския език думата „шега” означава широк спектър от глумливи действия или изказани думи, целящи да развеселят, да разсмеят. Освен като

„глума”, (точно тази дума означава „шега” в съвременния румънски език - откъде ли се я чули и как ли е достигнала там, заедно с румънските фамилии Драголеску, Стоянеску, Станколеску и др.) можем да я срещнем и като закачка, задявка, магария, присмех, лудория....
През краткия си житейски път съм отбелязвал неведнаж, че шегите и глумите са много по-малко „когато се наливат основите”, а дойде ли време да ги разбрицваме - голям смях пада! Писал съм за това тук и там, мнозина са чели и до сега няма особени възражения. Окуражен, искам да ви разкажа как един ден случайно станах, зрител, вдъхновител и участник на една плац-казармена глума, в епохата на погребението на наборната служба у нас. Ето как беше.
Годината е малко преди да хлопнат кепенците на всеобщата военна служба. Текат приемни изпити в Морското училище и аз, заедно с други колеги, съм поканен да провеждам мотивационни беседи с кандидат-курсантите. Работим на първия етаж в корпуса на ШЗО-то (където сега май се помещава военната полиция). На плаца между жилищните корпуси маршируват два блока новобранци-матроси, които скоро ще полагат клетва. Вече сме по работните си места, но кандидат-курсантите се задържат по други процедури и аз, в униформа на капитан първи ранг, излизам на въздух пред стълбите, водещи към плаца. На стъпалата се е разположил бей-гиби един ербап старши матрос, притиснал към себе си апетитна мома - „лавкаджийката” (лавката за новобранците е на първия етаж в този корпус) и я „мачка” усилено, колкото му позволят.
Блоковете на плаца се командват от всичко двама старши матроси - старшини, офицери, няма такова чудо да им се пречка! Аз стоя и гледам.
Единият от „строевите” старши матроси обаче има особена мисия. От другия край на плаца с автомат „на ремък” към него бяга запенен от пот новобранец, който на 10-12 метра от „старшията” преминава в строева стъпка, спира, взема „за почест” и изврещява колкото глас има: „Господин старши матрос, явявам се по Ваша заповед!”. Чува насреща си едно строго „Остави!”, мята автомата на рамо и на бегом се връща на изходно положение.
Двата блока се управляват виртуозно-синхронно от другия „старши”. Докато първият блок изпълнява командата му „Право!”, той се завтича към втория и отдалеч го завръща с едно „кръго-о-о-м арш!” И като им даде така фронт да топуркат тридесет - четиридесет метра, хуква се пак към първия блок с командата „лявото рамо!” - те си знаят какво по-нататък.
Момчето на стълбите продължава усилено да „мачка” докъдето стига с дългата си ръка, а аз гледам. По едно време ме забелязаха. Започнаха даже да ме заглеждат, този пък „ранговец” какъв е, не е от нашите, да не би нещо...?
Индивидуалната мисия на старши матроса си тече, запененият новобранец ту бяга, ту марширува, само „блоковете” започнаха да се командват от виртуоза-младши командир с още по-отривист глас.
И тъй като аз не се махам, а най-нахално гледам към тях, пратиха една шушумига да предупреди „спалния корпус”. Оттам първи се появи „зелен” сержант и веднага след него още един - старши сержант с червена околожка на шапката. Кой знае от кое закрито поделение ги е довлякла тук „мътната”, да служат вярно на ползу роду. След това на плаца изприпка един главен старшина, без шапка и по тапочки, с черно яке на голо, закопчано само на най-долното копче, с навити дълги ръкави, а пешовете му завъртяни на рулон, за да му се проветрява мършавия корем.
Дойдоха, наредиха се отстрана като опикани, с едното око гледат към мен, с другото час по час си кьорят часовниците.
Появи се най-накрая и един офицер - лейтенант със сини пагони и в зелено яке, с „пилотка”, нареди се до борчетата отегчен до смърт - как пък да не взема да си мръдна задника и да се занимавам с новобранци, за едни пикливи 600 лева на месец и осигурителен стаж „първа категория”!
Момчето на стълбите вече не „мачка”, защото момата се е прибрала вътре, а с голямо внимание гледа как потният новобранец продължава да се явява „по заповед”.
Първи изчезна лейтенантът, след това и другите - по старшинство. Прибрах се и аз да си гледам работата, ама никак не ми беше весело.
След време разказах това на Станев, който беше някакъв началник там и той доста се посмя, само не разбрах на какво.
P.S.
Сигурно голям смях е паднал и в някои щабове като се научили, че презентацията за Трети март на една наша „майорка” в Афганистан, от обновената ни професионална армия, била скандално спряна, защото там се говорело за „турско робство”. Ще я спрат, разбира се, на всички трябва да е ясно, че „черният арапин” от песента, на белия кон и с трите синджира напреде си, е карал сътрапезници от местното население на поправителен труд, защото нахално пиели вино като лами и плюскали свински пръжки, например. И Ботев, видите ли, взел да ми пише за времето, „кога въстане робът”, каква смехория!
ЯНЧО БАКАЛОВ
Карикатура интернет