СТРЕЛБАТА С 57 ММ КОРАБНИ АРТИЛЕРИЙСКИ
УСТАНОВКИ
Всички от първи отделен дивизион противолодъчни кораби във Варна с нетърпение очаквахме получаването на новите два противолодъчни кораба проект 204 през 1975 г. За нас те бяха нови и несъмнено повишаваха бойната готовност и бойната мощ на дивизиона за онова време със своето силно притоволодъчно и артилерийско въоръжение. Те бяха извадени от състава на противолодъчната бригада от Краснознаменния Черноморски флот (КЧФ) на СССР - гр. Севастопол. Имаха голяма скорост – над 30 възла (приблизително около 60 км/час), което им осигуряваше бързо заемане на огневата позиция и своевременно отразяване атаките на противника и доставяне на нужната информация на главния команден пункт на флота.
Артилерийското въоръжение на тези кораби се състоеше от една 57 мм двустволна артилерийска установка с водно охлаждане при стрелба, а целият боезапас беше олентован в артилерийския погреб. Това осигуряваше по-продължително време за водене на огън и по-голяма скорострелност по морски, въздушни и брегови цели.
Способите за управление на АС бяха два:
- телевизионен – основен;
- от колонката, която се намираше на ГКП (главния команден пункт – бел. ред.) на кораба, като резервен.
Основният (телевизионен) способ беше много точен, но го използвахме много кратко време. Телевизионният екран се намираше в централния артилерийски пост, откъдето командирът на БЧ-2 (бойна част 2 - артилерийската бойна част - бел. ред.) управляваше огъня. На екрана много ясно се виждаха целта и плиските (артилерийските разриви) и управлението на артилерийската стрелба беше почти елементарно, стига всички механизми да бъдат съгласувани.
Постепенно телевизионните екрани на двата кораба избледняха, като на много стари телевизори. Наблюдението на плиските беше невъзможно, а малко по-късно и на целите. Така основният способ за стрелба изчезна безвъзвратно, а резервният стана основен и единствен, макар и доста неточен.
За мен, като дивизионен артилерист такова състояние на материалната част беше недопустимо и реших, че нещо трябва да се направи. Многократно съм разговарял с моите началници и с колеги артилеристи от противолодъчната бригада на КЧФ – гр. Севастопол, за предоставяне на два нови телевизионни екрана. Отговорът и от двете инстанции беше един и същ – нямаме, защото производството им е спряно.
И все пак, аз не можех да се примиря с факта, че е останал само един способ за стрелба! А ако електрическото захранване към артилерийската установка бъде прекъснато, което е напълно реално при една бойна обстановка, какво става тогава?
Много е ясно, че 57 мм башня се превръща в един голям куп никому ненужно желязо. А всеки боен кораб без БЧ-2 и БЧ-3 (минно-торпедната бойна част – бел. ред.), става само плавателен съд.
Получих документацията за ПУС (прибор за управление на стрелбата – бел. ред.) с единствената цел, че може би нещо ще открия. Нищо ново. И все пак си зададох въпроса – а какво ще стане ако към колонката монтираме още един датчик, а към вертикалния и хоризонтален механизъм монтираме по един приемащ
УСТАНОВКИ
Всички от първи отделен дивизион противолодъчни кораби във Варна с нетърпение очаквахме получаването на новите два противолодъчни кораба проект 204 през 1975 г. За нас те бяха нови и несъмнено повишаваха бойната готовност и бойната мощ на дивизиона за онова време със своето силно притоволодъчно и артилерийско въоръжение. Те бяха извадени от състава на противолодъчната бригада от Краснознаменния Черноморски флот (КЧФ) на СССР - гр. Севастопол. Имаха голяма скорост – над 30 възла (приблизително около 60 км/час), което им осигуряваше бързо заемане на огневата позиция и своевременно отразяване атаките на противника и доставяне на нужната информация на главния команден пункт на флота.
Артилерийското въоръжение на тези кораби се състоеше от една 57 мм двустволна артилерийска установка с водно охлаждане при стрелба, а целият боезапас беше олентован в артилерийския погреб. Това осигуряваше по-продължително време за водене на огън и по-голяма скорострелност по морски, въздушни и брегови цели.
Способите за управление на АС бяха два:
- телевизионен – основен;
- от колонката, която се намираше на ГКП (главния команден пункт – бел. ред.) на кораба, като резервен.
Основният (телевизионен) способ беше много точен, но го използвахме много кратко време. Телевизионният екран се намираше в централния артилерийски пост, откъдето командирът на БЧ-2 (бойна част 2 - артилерийската бойна част - бел. ред.) управляваше огъня. На екрана много ясно се виждаха целта и плиските (артилерийските разриви) и управлението на артилерийската стрелба беше почти елементарно, стига всички механизми да бъдат съгласувани.
Постепенно телевизионните екрани на двата кораба избледняха, като на много стари телевизори. Наблюдението на плиските беше невъзможно, а малко по-късно и на целите. Така основният способ за стрелба изчезна безвъзвратно, а резервният стана основен и единствен, макар и доста неточен.
За мен, като дивизионен артилерист такова състояние на материалната част беше недопустимо и реших, че нещо трябва да се направи. Многократно съм разговарял с моите началници и с колеги артилеристи от противолодъчната бригада на КЧФ – гр. Севастопол, за предоставяне на два нови телевизионни екрана. Отговорът и от двете инстанции беше един и същ – нямаме, защото производството им е спряно.
И все пак, аз не можех да се примиря с факта, че е останал само един способ за стрелба! А ако електрическото захранване към артилерийската установка бъде прекъснато, което е напълно реално при една бойна обстановка, какво става тогава?
Много е ясно, че 57 мм башня се превръща в един голям куп никому ненужно желязо. А всеки боен кораб без БЧ-2 и БЧ-3 (минно-торпедната бойна част – бел. ред.), става само плавателен съд.
Получих документацията за ПУС (прибор за управление на стрелбата – бел. ред.) с единствената цел, че може би нещо ще открия. Нищо ново. И все пак си зададох въпроса – а какво ще стане ако към колонката монтираме още един датчик, а към вертикалния и хоризонтален механизъм монтираме по един приемащ
Капитан І ранг о.з. Васил Илиев
Противолодъчен кораб (кораб за борба с подводници – бел. ред.), проект 204 от състава на българските ВМС.
57 мм артилерийска установка на кораб проект 204
механизъм?
Това вече беше идея!
Такова нещо до известна степен имаше на стражевите кораби (съветските СКР проект 50 бел. ред.; повече за тях вж. в: Стражеви кораби (фрегати) проект 50 (НАТО-клас “RIGA”) “Дръзки”, “Смели” и “Бодри” в рубриката „Изследвания”) като резервен способ за управление на стрелбата за 100 мм оръдия - на двата борда имаше по един визир за целеуказание, а на ГКП един общ за БЧ-2 и БЧ-3 за управление на артилерийските и на торпедните стрелби.
В продължение може би на една седмица тази идея „зрееше” в главата ми. Още като млад офицер бях придобил бих казал полезен навик да нося в работното си облекло едно тефтерче, в което си записвах задачите, поставени от началниците и сроковете за тяхното изпълнение и моите към подчинения ми личен състав. Този навик продължи почти до края на моята военна кариера. Често колегите са ми казвали, че много съм помнел. Помнех, защото си записвах, а и не виждах нищо лошо в това. Така бях по-спокоен.
Та да продължа. В продължение на тази една седмица, тефтерчето почти го изписах - пишех, когато нещо интересно ми хрумнеше в главата, вадех тефтерчето и записвах новото хрумване за рационализацията, независимо къде и с кого съм. Когато всичко ми се изясни, започнах изготвянето на документацията, а тя не беше малка.
Ще опиша какво беше направено практически. На колонката беше монтиран втори датчик, който свързваше двете нови приемащи устройства за вертикалния и хоризонталния механизъм, монтирани точно пред наводчиците („наводчик” - рус. - „мерач”). Приемащите устройства имаха скала със секторите за стрелба по образеца на 100 мм оръдия на стражевите кораби. На приемащите устройства на циферблата имаше по две стрелки - едната показваше целеуказанието от колонката, а втората - направлението на стволовете на артилерийската установка. При правилна съгласовка, те трябва винаги да съвпадат една с друга, а ако не съвпадат, вертикалният и хоризонталният наводчик ги съвместват ръчно и докладват на ГКП.
На колонката монтирахме станок (поставка, фундамент - бел. ред.) за артилерийския бинокъл, който се използваше само при артилерийски стрелби и в ниакъв случай за наблюдение от личния състав. Този артилерийски бинокъл заместваше до известна степен избледнелия телевизионен екран.
Кабелът, който свързваше новия датчик с новите приемащи устройства, минаваше по съвсем ново трасе, което осигуряваше по-голяма живучест и с нова маркировка. Практическото изпълнение на рационализацията беше възложено на артилерийския цех при КРЗ „Флотски арсенал”.
При провеждането на АС за проверка на моя нов резервен способ, се оказа, че той е по-точен и ефективен от съществуващия дотогава стар резервен способ. И така моят нов способ стана основен, а старият резервен си остана пак резервен.
С тази моя рационализация направих „размяна” на зенитната парашутна мишена по време на поредната Обединената ескадра в Средиземно море (обединената ескадра е временно формирование на съветски и български военни кораби; за последен път в Средиземно море е проведена през 1988 г.) и бях награден с ръчен часовник и картина от командира на ескадрата.
Капитан І ранг от запаса
Васил ИЛИЕВ
Това вече беше идея!
Такова нещо до известна степен имаше на стражевите кораби (съветските СКР проект 50 бел. ред.; повече за тях вж. в: Стражеви кораби (фрегати) проект 50 (НАТО-клас “RIGA”) “Дръзки”, “Смели” и “Бодри” в рубриката „Изследвания”) като резервен способ за управление на стрелбата за 100 мм оръдия - на двата борда имаше по един визир за целеуказание, а на ГКП един общ за БЧ-2 и БЧ-3 за управление на артилерийските и на торпедните стрелби.
В продължение може би на една седмица тази идея „зрееше” в главата ми. Още като млад офицер бях придобил бих казал полезен навик да нося в работното си облекло едно тефтерче, в което си записвах задачите, поставени от началниците и сроковете за тяхното изпълнение и моите към подчинения ми личен състав. Този навик продължи почти до края на моята военна кариера. Често колегите са ми казвали, че много съм помнел. Помнех, защото си записвах, а и не виждах нищо лошо в това. Така бях по-спокоен.
Та да продължа. В продължение на тази една седмица, тефтерчето почти го изписах - пишех, когато нещо интересно ми хрумнеше в главата, вадех тефтерчето и записвах новото хрумване за рационализацията, независимо къде и с кого съм. Когато всичко ми се изясни, започнах изготвянето на документацията, а тя не беше малка.
Ще опиша какво беше направено практически. На колонката беше монтиран втори датчик, който свързваше двете нови приемащи устройства за вертикалния и хоризонталния механизъм, монтирани точно пред наводчиците („наводчик” - рус. - „мерач”). Приемащите устройства имаха скала със секторите за стрелба по образеца на 100 мм оръдия на стражевите кораби. На приемащите устройства на циферблата имаше по две стрелки - едната показваше целеуказанието от колонката, а втората - направлението на стволовете на артилерийската установка. При правилна съгласовка, те трябва винаги да съвпадат една с друга, а ако не съвпадат, вертикалният и хоризонталният наводчик ги съвместват ръчно и докладват на ГКП.
На колонката монтирахме станок (поставка, фундамент - бел. ред.) за артилерийския бинокъл, който се използваше само при артилерийски стрелби и в ниакъв случай за наблюдение от личния състав. Този артилерийски бинокъл заместваше до известна степен избледнелия телевизионен екран.
Кабелът, който свързваше новия датчик с новите приемащи устройства, минаваше по съвсем ново трасе, което осигуряваше по-голяма живучест и с нова маркировка. Практическото изпълнение на рационализацията беше възложено на артилерийския цех при КРЗ „Флотски арсенал”.
При провеждането на АС за проверка на моя нов резервен способ, се оказа, че той е по-точен и ефективен от съществуващия дотогава стар резервен способ. И така моят нов способ стана основен, а старият резервен си остана пак резервен.
С тази моя рационализация направих „размяна” на зенитната парашутна мишена по време на поредната Обединената ескадра в Средиземно море (обединената ескадра е временно формирование на съветски и български военни кораби; за последен път в Средиземно море е проведена през 1988 г.) и бях награден с ръчен часовник и картина от командира на ескадрата.
Капитан І ранг от запаса
Васил ИЛИЕВ