МИНАТА
(документален разказ)
Мината, братле, е коварно оръжие. Стои се под водата и чака. А кого – това само тя си знае. И когато най-не я очакваш “ба-а-ах”- и край!
Ще кажете – минали истории са това. Къде ти днес мини? Нали всичко е протралено и почистено!? И то веднага след войната!
Така е. И все пак, тя, мината понякога напомня за себе си. Когато служех във флота, не минаваше сезон някоя да не се напъха в мрежата на някое РеКе (рибарски кораб – бел. ред.).
- Че как тъй? –ще запитате.
Ами много просто. Навремето, когато са тралили заливите и фарватерите, изплавалите мини са били разстрелвани. Хем по-бързо, хем по-безопасно за миньорите. Но случвало се е, мината да бъде ударена и без да се взриви, загубвайки плавучест, да потъне.
Та ето и сега, точно тези мини си лежат все още на дъното. Понякога, напролет, когато рибарските кораби пуснат траловете, те влизат в мрежите.
Още от далеч се познаваше Р.К. –то , което беше хванало мина. Гледаш го – връща се по никое време, празно и влачи трала далече зад себе си. И не отива на стоянката си, а остава навън и някак настрани в залива. И разбира се, веднага търси нашата помощ.
Минният ни офицер беше станал специалист по практическо взривяване на такива мини. Получи ли заповед, ще извика подчинените си матроси, те ще вържат сала за буксира на барказа (корабният катер – бел. ред.) и ще отидат да си приберат мината, за да освободят Р.К.-то от опасния му улов. После ще я откарат на големия – Републиканския (Царския) плаж, в северната му част - далеч от градчето. Внимателно ще я изтеглят на плажа и ще отцепят района. Миньорът ще уточни вида и произхода на мината, ще сложи подривният патрон, ще запали фитила и всички ще се скрият в предварително подготвеното укритие. Взрив! – и край. Имаше мина, вече я няма.
Дотолкова бяхме свикнали с всичко това , че ако някой сезон нямаше подобна случка – виж това вече правеше впечатление.
И все пак, това, което искам да Ви разкажа, коренно се различава от всичко казано до тук. Защото едно е друг да е хванал мината, а друго е ти да отидеш на среща с нея. А случаят беше точно такъв. Беше през лятото. При това неделен ден. Всичко живо бе отишло на плажа. В морето, под сянката на чадърите или дремейки на чаша бира в механата, жители и гости на градчето бяха потърсили спасение от жарките лъчи на юлското слънце. Градчето бе утихнало, като умряло.
А ние сме дежурен кораб. Освен това утре ни предстои сдаване на първата курсова задача. Ето защо само на нашият кораб кипи работа. Боцманът от сутринта е отключил форпика и раздал бои, четки, пакли, скрабки – всичко, което е необходимо, за да заприлича кораба на „кутийка”. Матросите на горната палуба работят по плувки. На бака миньорите, за кой ли път, лъскат тръбите на „ураганите” (реактивните бомбометни установки – бел. ред.) и проверяват с прибора изправността на веригата за стрелба.
Зад тях двамата артилеристи обединили своите усилия (нали това е бойният пост на по-старшият), смазват своите пружини, протриват цевите с банника до блясък, прещракват със затворите, проверяват изправността на шланговете за охлаждане. После грижливо пренареждат снарядите в лентите – трасиращ, бронебоен, запалителен и внимателно ги смазват с
(документален разказ)
Мината, братле, е коварно оръжие. Стои се под водата и чака. А кого – това само тя си знае. И когато най-не я очакваш “ба-а-ах”- и край!
Ще кажете – минали истории са това. Къде ти днес мини? Нали всичко е протралено и почистено!? И то веднага след войната!
Така е. И все пак, тя, мината понякога напомня за себе си. Когато служех във флота, не минаваше сезон някоя да не се напъха в мрежата на някое РеКе (рибарски кораб – бел. ред.).
- Че как тъй? –ще запитате.
Ами много просто. Навремето, когато са тралили заливите и фарватерите, изплавалите мини са били разстрелвани. Хем по-бързо, хем по-безопасно за миньорите. Но случвало се е, мината да бъде ударена и без да се взриви, загубвайки плавучест, да потъне.
Та ето и сега, точно тези мини си лежат все още на дъното. Понякога, напролет, когато рибарските кораби пуснат траловете, те влизат в мрежите.
Още от далеч се познаваше Р.К. –то , което беше хванало мина. Гледаш го – връща се по никое време, празно и влачи трала далече зад себе си. И не отива на стоянката си, а остава навън и някак настрани в залива. И разбира се, веднага търси нашата помощ.
Минният ни офицер беше станал специалист по практическо взривяване на такива мини. Получи ли заповед, ще извика подчинените си матроси, те ще вържат сала за буксира на барказа (корабният катер – бел. ред.) и ще отидат да си приберат мината, за да освободят Р.К.-то от опасния му улов. После ще я откарат на големия – Републиканския (Царския) плаж, в северната му част - далеч от градчето. Внимателно ще я изтеглят на плажа и ще отцепят района. Миньорът ще уточни вида и произхода на мината, ще сложи подривният патрон, ще запали фитила и всички ще се скрият в предварително подготвеното укритие. Взрив! – и край. Имаше мина, вече я няма.
Дотолкова бяхме свикнали с всичко това , че ако някой сезон нямаше подобна случка – виж това вече правеше впечатление.
И все пак, това, което искам да Ви разкажа, коренно се различава от всичко казано до тук. Защото едно е друг да е хванал мината, а друго е ти да отидеш на среща с нея. А случаят беше точно такъв. Беше през лятото. При това неделен ден. Всичко живо бе отишло на плажа. В морето, под сянката на чадърите или дремейки на чаша бира в механата, жители и гости на градчето бяха потърсили спасение от жарките лъчи на юлското слънце. Градчето бе утихнало, като умряло.
А ние сме дежурен кораб. Освен това утре ни предстои сдаване на първата курсова задача. Ето защо само на нашият кораб кипи работа. Боцманът от сутринта е отключил форпика и раздал бои, четки, пакли, скрабки – всичко, което е необходимо, за да заприлича кораба на „кутийка”. Матросите на горната палуба работят по плувки. На бака миньорите, за кой ли път, лъскат тръбите на „ураганите” (реактивните бомбометни установки – бел. ред.) и проверяват с прибора изправността на веригата за стрелба.
Зад тях двамата артилеристи обединили своите усилия (нали това е бойният пост на по-старшият), смазват своите пружини, протриват цевите с банника до блясък, прещракват със затворите, проверяват изправността на шланговете за охлаждане. После грижливо пренареждат снарядите в лентите – трасиращ, бронебоен, запалителен и внимателно ги смазват с
четка.
Радистите, акустиците, щурманите и радиометристите - казано с две думи - цялата корабна интелигенция, отдавна вече е подредила и почистила материалната си част и сега помага в оправянето на кубриците, в боядисването на бордовете и надстройката.
Омазнени с газьол и масло, мотористите са се наврели в трюмовете на машинното отделение, под муфите на двигателите - бършат с паклите , изгребват и изнасят с кофи „лепкавия мрак”, отстраняват течовете и разбира се боядисват. Защото тя, боята скрива всичко: и бели коси и ръждясало желязо и на всичко дава приятен външен вид.
Внезапно тревожно и продължително звънеца звъни: “Бойна тревога!” После транслацията пропуква и прозвучава спокойният глас на командира: „Бойна тревога! Корабът за бой и поход приготви!”
Сега я втасахме! Само това ни липсваше! И защо му е на оперативния да ни вдига в тревога? Какво ли е могло да се случи?!
Всякаква общо корабна работа е прекратена. Един след друг избумтяват агрегатите, бързо набират обороти. След тях басово се и кашлят главните двигатели, докато ги продухват, после, хвърляйки от подводните си ауспуси фонтани вода, разтърсват палубата и скриват всичко наоколо в облак от черен дим и сажди. След минута, когато турбините набират обороти, димът изчезва и към задрямалия в горещината град се понася веселото им бумтене. На другият край на града да си, пак ще разбереш, че кораб се готви да отплава.
Половин час по-късно, когато всички бойни части докладваха за своята готовност, командирът строи екипажа и с няколко думи ни въведе в обстановката :
- Другари матроси, наш търговски кораб е забелязал плаваща мина в района източно от нос Колокита. На нас е поставена задача да открием и обезвредим мината. Приканвам целият екипаж за точно и уставно изпълнение на всички поставени задачи. Въпроси? Няма! - По места за снемане от вързала!
Сега всичко вече е ясно. Скоро се снемаме, а с това се снемат и всички мечти за най-добро представяне на предстоящата курсова задача. Поне за бойна част № 5 - за мотористите. Защото там - долу, в машинното отделение, първите капки масло и газьол са се събрали в тънка струйка, която се стича в прясно боядисания трюм.
Наближаваме указания район. Усилваме наблюдението. Освен вахтените сигналчици, всички свободни от дежурство се взират в тихото море. Движим се на малък ход. Минава час, тече втори. Все още нищо. Ако не смятаме шамандурата, показваща мястото на потъналия именно от мина през войната, наш търговски кораб. Качвам се на мостика при командира. Гладко синьо море. Даже палави „зайчета” няма по него. Слънцето бърза на запад и сипе своите лъчи по гладката повърхност на морето. Какво го интересува него, че някъде тук, се спотайва смъртта. Ако ще тук да стане и пустиня, то утре пак ще си свети. .
Сепва ме гласа на вахтения сигналчик : „Черен предмет, ляв борд 15 градуса по носа!”
- Виждам -спокойно отговаря командирът. Той е роден тук, в този малък морски град. От дете е свикнал с морето и най-добре се чувствува, когато е на мостика.
Взирам се в посоката указана от вахтеният. Там нещо тъмно и непознато се подава на повърхността. Това ли е тя, коварната смърт? Колко странен е този предмет? По-скоро прилича на цилиндър, отколкото на мина. И къде са нейните рогчета? Може би е някакво ново непознато нам оръжие? Ами ако се задействува от магнитното поле на кораба, или е акустическа?! Кой знае!
Долу на палубата настъпва оживление. Шега ли е? За пръв път се изправяме лице срещу лице - тя, смъртта, и ние. До сега какво беше - само на учение. Матросите гледат ту към предмета, ту към командира. Корабът намали своя ход, после даваме „стоп”.
- БЧ-2 (бойна част № 2, артилерийската - бел. ред.) - приготви се за стрелба! - заповядва командирът. И тук става нещо, което не е предвидено по устава. Пешо, старши артилеристът, матрос трета година и командир на носовото оръдие, с фигура на щангист и дето страх какво е не знае, го удари на молба.
- Другарю старши лейтенант, моля Ви, няма ли друга възможност? Едва сме почистили цевите за прегледа. Да опитаме да я взривим с подривен патрон, с лодката.
Но командирът е непреклонен.
- Без излишни разговори! Носовото оръдие - зареди! Сигналчик, флага „Наш” на място! И вече обръщайки се към мен казва: -Имайте готовност да изпълните „Конус”.
Ясно! Няма шега. Скачам в поста за управление, проверявам дали всичко е в ред и дали вахтените са по места и ги предупреждавам да бъдат готови да изпълнят всякакъв ход. А как им се иска на тях да изскочат за миг и да видят с очите си какво става там - горе. Но не може. Тяхното място е тук. Дори в боя те ще бъдат пак тук. Те се бият с машините. За тях победата в боя е в изправността на двигателите. Те трябва винаги да са в строя.
Дистанцията до мината е вече два кабелта. Сега по-ясно се вижда нейната цилиндрична форма. Няма съмнение, това е ново и непознато за нас оръжие. На всичко отгоре минато е и „хитра”. В момента, когато артилеристите докладвах, че са готови за стрелба, а всички ние със запушени с длани уши, чакахме заповедта за „огън” - мината се скри.
- Как така?- ще запитате.
- Много просто. Потъна, изчезна, сякаш там не е имало. За всичко бяхме готови, само не и за това. Дадохме „стоп”. Стоим на палубата и гледаме в кръг морето до хоризонта. Шега ли е това - мината се скри! Ами ако отведнъж те удари от долу?! И ледени тръпки пробягват по тялото ни. Не ни се мисли за това.
Минават няколко минути в напрежение. Цяла вечност! Когато загубихме надежда да я видим отново, тя се показа. Този път на изток от нас - в открито море. Огрян от лъчите на залязващото слънце, показал белите си зъби, мърдаше с мустаци и ни се смееше черноморски тюлен - монах...
о. р. капитан І ранг ЕВГЕНИ ЦЕНОВ,
випуск 1960 - 1965 г. на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”
Разказът е отпечатан за първи път в сп. „Сержант” бр.7/1986 г.
Илюстрациите с различни изображения на черноморски (той е и средиземноморски) тюлен - монах, са взети от интернет-сайтове.
Радистите, акустиците, щурманите и радиометристите - казано с две думи - цялата корабна интелигенция, отдавна вече е подредила и почистила материалната си част и сега помага в оправянето на кубриците, в боядисването на бордовете и надстройката.
Омазнени с газьол и масло, мотористите са се наврели в трюмовете на машинното отделение, под муфите на двигателите - бършат с паклите , изгребват и изнасят с кофи „лепкавия мрак”, отстраняват течовете и разбира се боядисват. Защото тя, боята скрива всичко: и бели коси и ръждясало желязо и на всичко дава приятен външен вид.
Внезапно тревожно и продължително звънеца звъни: “Бойна тревога!” После транслацията пропуква и прозвучава спокойният глас на командира: „Бойна тревога! Корабът за бой и поход приготви!”
Сега я втасахме! Само това ни липсваше! И защо му е на оперативния да ни вдига в тревога? Какво ли е могло да се случи?!
Всякаква общо корабна работа е прекратена. Един след друг избумтяват агрегатите, бързо набират обороти. След тях басово се и кашлят главните двигатели, докато ги продухват, после, хвърляйки от подводните си ауспуси фонтани вода, разтърсват палубата и скриват всичко наоколо в облак от черен дим и сажди. След минута, когато турбините набират обороти, димът изчезва и към задрямалия в горещината град се понася веселото им бумтене. На другият край на града да си, пак ще разбереш, че кораб се готви да отплава.
Половин час по-късно, когато всички бойни части докладваха за своята готовност, командирът строи екипажа и с няколко думи ни въведе в обстановката :
- Другари матроси, наш търговски кораб е забелязал плаваща мина в района източно от нос Колокита. На нас е поставена задача да открием и обезвредим мината. Приканвам целият екипаж за точно и уставно изпълнение на всички поставени задачи. Въпроси? Няма! - По места за снемане от вързала!
Сега всичко вече е ясно. Скоро се снемаме, а с това се снемат и всички мечти за най-добро представяне на предстоящата курсова задача. Поне за бойна част № 5 - за мотористите. Защото там - долу, в машинното отделение, първите капки масло и газьол са се събрали в тънка струйка, която се стича в прясно боядисания трюм.
Наближаваме указания район. Усилваме наблюдението. Освен вахтените сигналчици, всички свободни от дежурство се взират в тихото море. Движим се на малък ход. Минава час, тече втори. Все още нищо. Ако не смятаме шамандурата, показваща мястото на потъналия именно от мина през войната, наш търговски кораб. Качвам се на мостика при командира. Гладко синьо море. Даже палави „зайчета” няма по него. Слънцето бърза на запад и сипе своите лъчи по гладката повърхност на морето. Какво го интересува него, че някъде тук, се спотайва смъртта. Ако ще тук да стане и пустиня, то утре пак ще си свети. .
Сепва ме гласа на вахтения сигналчик : „Черен предмет, ляв борд 15 градуса по носа!”
- Виждам -спокойно отговаря командирът. Той е роден тук, в този малък морски град. От дете е свикнал с морето и най-добре се чувствува, когато е на мостика.
Взирам се в посоката указана от вахтеният. Там нещо тъмно и непознато се подава на повърхността. Това ли е тя, коварната смърт? Колко странен е този предмет? По-скоро прилича на цилиндър, отколкото на мина. И къде са нейните рогчета? Може би е някакво ново непознато нам оръжие? Ами ако се задействува от магнитното поле на кораба, или е акустическа?! Кой знае!
Долу на палубата настъпва оживление. Шега ли е? За пръв път се изправяме лице срещу лице - тя, смъртта, и ние. До сега какво беше - само на учение. Матросите гледат ту към предмета, ту към командира. Корабът намали своя ход, после даваме „стоп”.
- БЧ-2 (бойна част № 2, артилерийската - бел. ред.) - приготви се за стрелба! - заповядва командирът. И тук става нещо, което не е предвидено по устава. Пешо, старши артилеристът, матрос трета година и командир на носовото оръдие, с фигура на щангист и дето страх какво е не знае, го удари на молба.
- Другарю старши лейтенант, моля Ви, няма ли друга възможност? Едва сме почистили цевите за прегледа. Да опитаме да я взривим с подривен патрон, с лодката.
Но командирът е непреклонен.
- Без излишни разговори! Носовото оръдие - зареди! Сигналчик, флага „Наш” на място! И вече обръщайки се към мен казва: -Имайте готовност да изпълните „Конус”.
Ясно! Няма шега. Скачам в поста за управление, проверявам дали всичко е в ред и дали вахтените са по места и ги предупреждавам да бъдат готови да изпълнят всякакъв ход. А как им се иска на тях да изскочат за миг и да видят с очите си какво става там - горе. Но не може. Тяхното място е тук. Дори в боя те ще бъдат пак тук. Те се бият с машините. За тях победата в боя е в изправността на двигателите. Те трябва винаги да са в строя.
Дистанцията до мината е вече два кабелта. Сега по-ясно се вижда нейната цилиндрична форма. Няма съмнение, това е ново и непознато за нас оръжие. На всичко отгоре минато е и „хитра”. В момента, когато артилеристите докладвах, че са готови за стрелба, а всички ние със запушени с длани уши, чакахме заповедта за „огън” - мината се скри.
- Как така?- ще запитате.
- Много просто. Потъна, изчезна, сякаш там не е имало. За всичко бяхме готови, само не и за това. Дадохме „стоп”. Стоим на палубата и гледаме в кръг морето до хоризонта. Шега ли е това - мината се скри! Ами ако отведнъж те удари от долу?! И ледени тръпки пробягват по тялото ни. Не ни се мисли за това.
Минават няколко минути в напрежение. Цяла вечност! Когато загубихме надежда да я видим отново, тя се показа. Този път на изток от нас - в открито море. Огрян от лъчите на залязващото слънце, показал белите си зъби, мърдаше с мустаци и ни се смееше черноморски тюлен - монах...
о. р. капитан І ранг ЕВГЕНИ ЦЕНОВ,
випуск 1960 - 1965 г. на ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”
Разказът е отпечатан за първи път в сп. „Сержант” бр.7/1986 г.
Илюстрациите с различни изображения на черноморски (той е и средиземноморски) тюлен - монах, са взети от интернет-сайтове.