Капитан-лейтенант Марин Маринов на борда на подводницата „Слава”
2009 година... Едно от последните плавания на подводницата „Слава”. Снимка Тихомир Божанов
Тук дори и мечтите
са други мечти -
глътка въздух
на девет царства се равнява
Тук щурмуват не бури,
а мрак, глъбини...
И продухват,
преди да изплават.
Имам първи син.
Екипажът на подводницата „Слава”, в който бях разпределен, като випускник на стаж, плаваше почти без прекъсване и почти всички задачи, почти всички стрелби - всичко сдаваше на отличен. Подводничарски традиции - отлични. Професионализъм, знания и умения, вещина в подводничарското дело - отлични. Авторитет и в България, и зад граница - отличен. ... И труд, много труд, адски труд!
Когато се казва, че „Много хубаво - не е хубаво!” обикновено не вярваме, гледаме другите. А на тях при всички случаи им е „по-добре”. Българите сме с високи критерии, умни сме. Забравяме обаче, че като се огледаме в природата, там няма „много хубаво” и „много лошо”. Всичко си има своето място, всичко е в хармония, всичко притежава някаква си своя полезност.
На море, на всеки 3-4 денонощия бавно патрулиране под водата, през която винтовете се въртят на много малки обороти, задвижвани от електромоторите, а акустическите антени улавят всеки шум на преминаващите по повърхността надводни кораби, командирът е длъжен да изплава за зареждане на акумулаторните батерии. Това е един от най-отговорните и опасни за екипажа моменти, когато подводницата е без така необходимата и за спасение, и за отклонение електроенергия. Във военно време, това са минутите, когато тя е най-уязвима от авиацията на противника, а в мирно време е скована в способността си да маневрира при опасност от сблъскване с други цели.
Колкото и парадоксално да е за обикновената човешка логика, подводничарите се чувстват най-добре не на повърхността, а под водата. Там, в тъмната прегръдка на дълбините ясно се чувства, че „опасно” и „безопасно” са само приети от човека понятия, относителни и вероятно неточни. Там, потопени сред огромните водни маси, разбираме: Не! Не природата ни застрашава със своите могъщи сили и стихии, а именно нашите, човешки, намиращи се в постоянен конфликт с тихата природна хармония качества, като омраза, враждебност, агресивност и егоизъм.
„Работят двата мотора среден напред! Боцман изплавай!” - и стоманеният корпус се устремява към светлината на залязващото вече слънце. Първо я грабва и отразява в себе си оптическото око на перископа. Превръща я в лъчи, небе и набраздена водна шир. А след това веднага я предава на командира.
Командирът?... Той не улавя красотата. За него всички образи са само сигнал.
„Близкият хоризонт чист!... Далечният хоризонт чист!... По места за зарядка на акумулаторната батерия!”
За някои членове на екипажа това е малко отдих и глътка свеж въздух, но за други това е време на тежък уморителен труд. Цяла нощ ще блъскат в барабанен такт буталата на дизелите, ще вият валовете, ще свистят помпите, ще издишат въздишки от високо налягане компресорите. Цяла нощ неотлъчно в манометри, указатели и циферблати ще са вперени и така вече уморените от „прегръдката на желязото” очи на електротехниците, мотористите и трюмните машинисти. Цяла нощ няма да мигнат и механиците на подводницата - хората, носещи със себе си на борда живота, надеждата и безопасността.
Това е накратко за хората... А за самата батерия и условията на зарядка е казано още по-кратко - над 600 вредни примеса във въздуха и концентрация на водород, която може във всеки момент да достигне взривоопасни значения... И този риск от взрив съществува през цялото време на зарядката, както на море, така и в базата. Единственото нещо, което може да овладее тази невероятно сложна обстановка - това са човешкият ум и човешкото съзнание.
Човешкото съзнание?..., но то може да се притъпи от постоянно натякване, волята може да се умори от непрекъснати „високи” изисквания, а в гърдите натежава отегчение... И тогава идва ред на лошото!...
Пожар!... Пожар в акумулаторния отсек на подводницата!
И благодаря ти Боже, че не е в морето, благодаря ти, че е без смърт на млади хора, благодаря ти, че е без взривове на регенерация и тротил!
... А в душите боли... Не знам защо подводничарите така се привързват към подводниците си - като към нещо живо, като към нещо близко и топло. И при това много бързо, още при първите съприкосновения с тях. А може би те са наистина живи, някакъв живот, но в някакво друго измерение. Като погледнеш корпуса само и научиш устройството, разбираш, че всичко е едно цяло, единен организъм като благородно животно, в което веднага се влюбваш.
Няма как да се обясни на хората какво означава пожар на подводница, какво означават думите „обгорели 5 отсека”, а „единият горя две денонощия без прекъсване”. Трудно могат да се обяснят и чувствата, които всеки от екипажа изпитва: чувство на отговорност за случилото се, срам, съпричастност, сякаш искаш на някого да се извиниш.
А причините? Причините са както винаги и както навсякъде - максимализъм в изискванията към хората. Да работят, да учат, да дежурят, да правят зарядки, да плават... А да почиват? О, не! Това не влиза в плана. Тук не е място за почивка. След това - бързане... Има нормативи, трябва да се спазват... Следват психическата умора, постоянното неразбиране и недооценяване на труда ти. На работата не обичат да поощряват, а в къщи не разбират за какво става дума. Омагьосан кръг. И още рискът, с който почти непрекъснато живееш и до такава степен свикваш, че го превръщаш в наркотик. Без него никъде не можеш, никъде не се чувстваш „уютно”. И какво още ... стресът, напрежението. А, ето и старите познати - „хубавото”, „отличното”. В тях се потапяме, за тях бленуваме, към тях се стремим...
Няма вече хубаво!... Отличното свърши!....
Има Щаб на Флота, а това значи, че има виновни!... Хубавото е забравено! И сега трябва нещо за назидание, нещо което „Хубавичко да Ви ...!”
На такъв подход всеки морски човек и особено, ако той е подводничар и му е писнало до смърт от тази идиотска методика, има свои отговори: „След дъжд, качулка", „Майната Ви” ... и още някои други...
Но няма значение. Всичко започва от нулата. Екипажът сам да направи ремонт: на целия корпус, на всички цистерни, плюс дежурствата, плюс твоите си работи, плюс студа, плюс скотските условия в завода, плюс отсъствията от къщи ... Какво още...?
А!... Хубавото е забравено! Няма традиции, няма „отличен”, няма професионализъм, нищо не знаеш и нищо не умееш!... Трябва да се натягаме!... Всичко отначало, та да види началството как държим, как се стараем, как избиваме вината си... Пълна психоза!... Безразличие, глупост и апатия!... Истинското умря!... На трона се кипрят отново „формата” и позата.
1982 година....А екипажът успя! Успя да направи невероятното и със свои сили да върне „дъха” на подводницата си. Спомням си смътно само дежурствата през ден и цял ден на скелето в дочени дрехи и ватенки. Спомням си старанието да успееш да възстановиш направеното преди тебе, да го извадиш от черния цвят на пожара, да го върнеш към живот отново... И голямото напрежение, високата отговорност, лавината от задачи, купищата информация, безкрайните проблеми. А главата те цепи от изпаренията на отровния газ на цистерната, в която си наблюдавал как вътре работят подчинените ти матроси. Някой от тях пада, така както си боядисва - викаш, скачаш, вадиш, пак влизаш, проверяваш, излизаш... и отново.
Правиш всичко, отговаряш за всичко, докладваш всичко. Гледаш да успееш за оценката „Има какво още да се желае” ... Всъщност, друга не ти се полага - ти си лейтенант, ти не бива още да разсъждаваш, ти не трябва да бъдеш гевезен. А всъщност и няма виновни - това ти е просто съдба!
Но удивително! Даже и в тази обстановка не изчезва чувството, че правиш нещо смислено, нещо истинско, нещо добро и силно. Правиш го за другите, макар че те даже не се и досещат за характера на твоята работа, но също и за себе си, за израстването си като офицер, професионалист и човек.
Ремонтът завършва... “Снехме се от швартови за преход по назначение.” Като щурман, аз бях готов направо да се върна и да застана обратно на пирса. Още на траверз входните огни докладвах: „Мостик, цялата материална част на щурмана - извън строя. Разрешете да започна ремонт”... В нашите екипажи няма никакъв смисъл да обясняваш, че заводът нещо не е донаправил, че техниката е в гаранция, и че в цял свят просто им я връщат да си досвършат работата, а след това я приемат на експлоатация, по параметри. Няма такова нещо! Светът и Европа, това си е тяхна работа. А тук си разгръщаш чертежчето, взимаш отвертката и започваш. Първо, външен оглед... по балкански това често означава и един-два удара, за да видиш дали няма да тръгне „само”, после предпазителите,... после по чертежчето, пълзиш, гледаш, вреш се, човъркаш. С една дума - учиш. Принципът е един - учиш се на собствените си грешки, трупаш „незабравим” опит, след това досвършваш всичко, което другите не са направили и чак, ако ти остане време можеш да се учиш на техните грешки. Като умен човек.
Е, няма как да се почувстваш умен в такава обстановка. Напротив - напрегнат си, уморен си, неоценен си. Постоянно си неуверен, че можеш нещо да направиш като хората. Трупа се еднообразие, рутина, понякога отегчение, докато един ден разбираш, че вече можеш ... можеш много. Разбираш, че всичко не е било напразно, не е било загубено време. Знаеш, умееш, готов си за всякакви изненади. Чувстваш какво означава това - професионализъм.
Започваш да разбираш също и защо българския войник, старшина и офицер винаги е побеждавал всички със старото си, вечно демодирано оръжие, а огромни и модерни армии и флотове, обучени на принципа „натисни копче” - нямат спечелена война.
Има с какво да се гордеем, а и има какво да разкажем на синовете си.
Тук светът се събира
в един перископ,
всичко друго е пеленг,
дистанция, ехо.
Но и тук са частица
от родния флот
и безкрайно обичат
морето...
„Закрит горният рубачен люк. Боцман, потапяй се на дълбочина ... метра!”
... В централния пост е тихо. Очите са вперени в стрелките. Тук говорят датчиците. Няма думи или думите са кратки, малко, изговорени механично, просто отчитащи някакво действие.
Решават подсъзнанието, усетът, интуицията! Решават опита, бързината и волята!
„Дълбочина ... метра!... Изравни налягането в магистралите! ... Удиферинтовай!... Огледай се в отсеците!...” Така започва всяко потапяне в морските дълбочини. Така започва всяка подводна вахта и охрана на бреговете.
„Режим “Тишина!”...” При него не само хората мълчат, замлъкват и механизмите. Всичко сякаш затаява дъх - хора, техника, въздух, хидравлика, електричество... Безмълвие!... Такова, че по корпуса се чува бълбукането на отичаща се вода, сякаш ни гали ръката на майката дълбочина.
Часовете се редят, вахтите се редят, а в покоя се чуват доклади:
...”Цел под пеленг...! Движи се към нас!”...
...”Определи елементите на движение!”...
...”Определи данните за целта...!...
Работят офицерите, старшините и матросите подводничари. Работят умовете, интуициите и сърцата. Обстановката на повърхността е разкрита. Разкрито е движението на „водените” кораби, разкрит е техният „замисъл” и вероятните им действия... Вахта след вахта, ден след ден. Напрежението расте, умората наляга, а безсънието изцежда и последните ти възможности.
Плавания. По много дни, с много задачи, стрелби, упражнения. Лете температурата в отсеците стига до 40° - 45° С, зиме не се събличаш - обличаш се за плаване, събличаш се след плаване. Може два дни, може пет, може 10 - няма значение: лягаш с „кожите” си от мостика и ставаш с тях. Всъщност това се случва рядко. Средно, най-много по четири часа сън в денонощие - и през втория ден е така, и през третия, и до края все е така. Спиш седнал, спиш подпрян на ръка, подпрян даже и на един пръст, спиш прав, говориш и спиш, докладваш и спиш...
Не! ...Само чувството е такова. Сблъскал си се за пръв път с нещо невероятно и знаеш, че няма никога да свикнеш с него. Никой от екипажа не спи... И в най-тежките моменти, и при най-тежката умора, главите им клюмнали, очите им затворени, похъркват даже - Не! Не спят! - Отговарят, докладват. Проверяваш. Сигурно измислят. - Не! Точно е. Всичко се следи, цялата обстановка. Градусите, метрите, килограмите налягане, атмосферите въздух. Всичко се знае. Какво е това? Шесто чувство ли е, нещо висше ли е, не е ясно. Знаеш само, че няма подводничар, който да не го е виждал отстрани, и който да не го е чувствал сам. Седиш, знаеш, че спиш, а всъщност чуваш всичко, разбираш всичко, усещаш другите и техните действия, командите, докладите, подводницата. Сякаш ти си частица от духът, а тя - подводницата е тялото на един единен организъм.
И се връщат сред нощ,
и вървят през града,
дето всичко
е много различно:
дишат с пълни гърди,
благославят шума,
разговарят и спорят за всичко...
Понеделник срещу вторник през нощта тръгваш, в петък се връщаш. В събота или неделя си дежурен или стража, и отново така, всяка седмица, всеки месец... На кого да разкажеш? Всички се подсмиват, а очите им питат „Ти добре ли си приятелю?”
Не знам. Не съм уверен дали съм наистина „добре”, но всичко имаше някакъв смисъл, като някаква магия. Не мога да го изразя с думи. Някакво дълбоко усещане, че ти си човек и че това е нещо много повече от това, което си си представял до сега. Разбираш, че си част от всичко, а това всичко е безкрайно и затова са безкрайни и твоите възможности. Разбираш, че зад цялото това, изключително сложно, но гениално обвързано едно с друго многообразие, стои нещо единно, нещо много голямо. Бог ли е? Разум ли е? Думите са слаби. Не можеш да се изразиш, само усещаш.
Но след няколко дни
с вик се втурва в кръвта
и нахлува
в сънят им морето:
с бойни смени, дозори,
режим "тишина"
и соления въздух
в отсека.
1983 година ... Командир съм на минно-торпедна бойна част. Седнал съм до торпедните апарати във вечно студения, полутъмен и железен 1-ви отсек. Вълнение 6 - 7 бала. На мене страшно ми се гади, а около мен всички лежат и стенат.
Морска болест...!
До този момент не знаех, че челният отсек на подводниците е страшен по време на вълнение, не знаех че той не „клати”, а пише извивки, дъги, амплитуди, осморки. Изплава и пропада, лети към някакви върхове и се срива рязко в бездни, бие и цепи вълните и сякаш не мисли за мен. А на мен просто ми се искаше да умра! За пръв път. Само за да свърши всичко това!
Четири часа до точката за потапяне. Приемаме нова подводница. Екипажът руски. - Какво ти приемане? Не усещах тялото си. Бях се превърнал във воля, бях се превърнал в балкански инат, бях се превърнал в дух и в сила. Не може така! Хората гледат. - Всъщност нямаше кой да ме гледа. Всички лежаха, а аз бях сам със себе си, студено, гадно, полутъмно, а пред погледа ти само дулата на торпедните апарати - целят се в тебе.
Няма да стане! Ще издържа...! И издържам!
Намираме се в точката за потапяне. Дълбочина 10 метра. Всички бавно се съвземат, изправят се, усмихват се, гледат удивено на това, че съм стоял неотлъчно на поста си, че не съм повръщал даже, а аз знам. Ето това е волята, ето това е човекът. Победих!
Не е вярно! Дълбочина 30 метра, подводницата не мърда, аз повръщам, а всички се смеят. Урокът по морячество е свършил.
Интересна работа са тези малки победи в живота на човека. Винаги излиза, че побеждаваш сам себе си, а после като си спомниш всичко изглежда някак маловажно, дори смешно. Само бях започнал с малките борбички и с малките победи. При торпедистите, в тяхното ежедневие и в непрекъснатото съприкосновение с мощното тротилово оръжие, всяко нещо е малка победа. Да натовариш боезапаса, да го разместиш по стелажите, да го заредиш в апаратите, да научиш всички, да не осакатиш никого, да не взривиш нещо - все победи. Все победи - изискващи огромно напрежение на волята, на ума, на духа, на вниманието.
На бойната ни част никога не написаха оценка „отличен”, но всъщност в живота ние си я имахме. За това, че нямахме нито една авария, за това че хората ни бяха живи и здрави, за това че торпедата ни винаги излизаха от апарата, за да „поразят” целта и за това че при командата „Презареди торпедните апарати!” винаги като часовник заработваше един единен тротилово-човешко-машинен механизъм, винаги готов да изпрати на противника „гневът” на командира на подводницата.
1985 година ... Докато помощник-командирската длъжност те учи на все по-голяма отговорност, на това да планираш и подреждаш, и на умение да ръководиш, то при старши помощник-командирската длъжност просто си до уши във всичко това. Отговаряш за всичко, движиш всичко, пишеш всичко, планираш всичко и пак отново. Трябва да си справедлив, но не можеш да бъдеш добър. Трябва да си строг, но не можеш да „прехвърляш границите”. Много трябва, а денят е от 24 часа... само от 24. В базата всичко чака теб, в къщи също чакат.
А в морето? ... В морето отново всичко започва с теб, старши помощник- командире!
„По места за приготвяне на подводницата за бой и поход!”... Очите още не виждат, клепачите още тежат, съзнанието бавно превърта, слово след слово, мисъл след мисъл.
Нощ е! Или по-скоро средата на нощта, сърцето на нощта. Всички спят и това е най-удобното време за напускане на военноморската база от подводниците, тогава, когато тъмните силуети на дългите стоманени пури напълно се сливат с безкрайната черна пелерина.
„Открий и прегледай оръжието и техническите средства! ... Превърти електрически, хидравлически и с въздух!”... Действия, доведени до автоматизъм, доклади се изричат от самосебе си, ръцете проверяват, погледите изплуват от съня и започват да следят...
„Подводницата е готова за бой и поход! ... Командирът на сходнята! ... Мирно! ... Отдай швартовите!”
Ход с моторите… „Снехме се от швартови за преход по назначение!” Очите вече са будни и режещо търсят в тъмнината ориентири, светлини, силуети. Търсят всичко, което може да осигури чисто пространство пред курса... Сами сме!
“ Мы вышли в море
служить народу,
но слишком мало вокруг людей.
Подводная лодка уходит в воду
ищи е? неизвестно где!..”
Като че ли в тези няколко строфи на руската песен е вложено всичко, което чувстват подводничарите при всяко снемане от кея. Чувство на дълг без признание, после неизвестност и накрая усещане затова, че не си като другите, че те не знаят, а и не предполагат даже за това, което ти правиш, мислиш и чувстваш... И като лайтмотив се повтаря постоянно дълбоко дълбаещия душата ти въпрос: „Защо тази съдба точно на мен?”... Защо?
Легнахме на курса. Първата вахта е пак на старши помощник - командира. Насрещният вятър блъска в лицето ти миризма на сол и открито море и го смесва с дъха на кожената канадка и вентилаторния отсечен въздух. Мигове, единствени в които може би оставаш сам със себе си... Мигове, в които в умът ти изплуват уж „обикновени” ситуации:
... Как от умора си заспивал прав на мостика и си отварял очи миг преди да литнеш в осемметровата шахта. Питаш се и не знаеш какво е било това, което е бдяло над теб и те е спасявало части от секундата преди да е станало вече късно...
Спомняш си за нощ в полигона, вълнение, кренове „на борд” и едно въоръжаване на антена, когато разбираш за миг - Не се държиш, а усещаш как всеки градус те изпраща в бездната!... Помниш само ледено спокойния до изтръпване глас в теб изричащ глухо: „Това е! Край!”...
Няма страх, няма емоции... Всъщност, ти си вече мъртъв!...
... А накреняващите се купища тонове желязо внезапно се спират и против всякаква логика бавно се връщат в диаметралната плоскост като градус по градус с тях се връщаш в живота и ти! Продължаваш напред, там, където „по носа” в тъмнината те чака точката на потапяне!
И се връщат отново
в „огледалния свят”
с влажни койки
и бойни тревоги
при голямата своя
подводна мечта
и живота,
без който не могат...
И глъхти отново до безкрай в ушите „Приготви се за потапяне!”, „Закрий горния рубачен люк!”, „Учебна тревога, торпедна атака!”, „Двата среден напред! Боцман, изплавай! Близкият хоризонт - чист!"
Как да разкажеш за всичко това - дни, месеци, години? Как да разкажеш и кой ще те разбере, за това как си се вързвал с въже за мостика за да не излетиш от него при удара на поредната вълна? Как тя те залива, души, но мълчиш вледенен стиснал в зъби дълга и страха си. Само ти си горе, само ти можеш да виждаш, когато техниката е безсилна.
И тогава разбираш! - Каква ти техника? Техниката може да бъде помощник и само помощник. Последната дума е твоя, на човека и ти човека никога няма да престанеш да рискуваш живота си, като изпращаш винаги само нея във боя. Без нея не може, но и само с нея не може!
Хора, техника, пари, технически революции, кариери... Бъркотия. Животът ни е пълно прилепване към неща за чиято преходност ужасно системно забравяме. Стремим се към тях, загубваме ги и чак тогава разбираме, че просто са били дадени за да ни служат и да ни учат.
1988 година ... Командир съм на подводница. Нося командирския знак. Би трябвало да се чувствам особенно или нещо такова, а в същото време за пръв път се докосвам до нещо, пълният смисъл на което много от другите хора не знаят. Отговорността. Какво е тя? Съвест ли е, възпитание ли е, задължение ли е? Не мога точно да кажа. Знам само, че този който ръководи, той трябва да се чувства наистина отговорен за тези които управлява и за това което прави. Значи, трябва да им служи. И колкото му е по-голям ранга, толкова повече трябва да е кахърен за своите действия и толкова повече трябва да работи за да е в услуга на делото с което се е заел и на хората с които живее. Тук има също тънкост. Докато всички които управляват някого или нещо, от където и да са те, могат да си правят оглушки с този принцип, то нека някой се опита под водата да си прави такива. Всички очи са вперени в тебе, погледите говорят „Трябва да се върнем, командир! Ние не сме сами!”... А ти „воювай”, прави се на рицар ако щеш, когато на твоята и само на твоята съвест са оставени живота на толкова души, съдбите на техните деца и семейства, техника и оръжие, в които е вложен трудът на народа ти.
А наоколо само вода. А, не. „И шумове. Шум от винтове под пеленг...!”
„Учебна тревога торпедна атака! Торпедни апарати за изстрел приготви!”... Торпедна атака ли? Какво е това? Секундомери, прибори, таблици. Мигове, в които сякаш воля и интелект си подават ръце. Доклади, стрелки манипулатори, клапани, циферблати, копчета. Погледи втрещени в желязото и цифрите! Писък на работещ хидролокатор ... Втори ... Трети!
Търсят ни! Приближават се патрулните кораби от охранението. Те знаят, че командирът на подводницата няма изход. На всяка цена ще търси способ да премине през строя им незабелязан с цел да атакува транспортите с „ценен” товар.
Дуелна ситуация?... Да! Това е един много бавен пародиен дуел, в който единият от противниците тихо се старае да премине незабелязан покрай другия, държейки заредено и насочено в сърцето му оръжието си.
„Торпедните апарати са готови за изстрел!”... Остава само мигът. „Мигът - решение”, в който умът ще изпрати своя сигнал към кнопките.
„Патрулните кораби са от двата ни борда! Пеленгът се изменя бързо, дистанцията е минимална! ...”
В тези минути обикновено никой от нас не знае, точно кога размахващия се във водата камшик на звуковия лъч от хидролокатора ще „удари” по корпуса и точно кога нашата „болка” ще блесне във вид на ярък пик на техните екрани.
А в отсеците се чака с полудъх ситното, гадно тракане на винта на противолодъчното торпедо или в замяна резкият пръскащ се трясък на подводните бомби. Ръцете са протегнати към машинните телеграфи, сграбчили са манипулаторите на рулите. Моторите са готови за бясно вдигане на обороти, а цистерните са готови да изригнат отвличащ пузир.
Мъртва хватка за живот! А под повърхността животът означава победа!
„Целите преминаха зад траверза ни! Разминаваме се с тях! ... Шум под пеленг ... Бавни обороти, предполагам главните цели! ...”
Въведени данните, торпедата готови!
„Апарати -пли!”
Изстрел! Тласък. Трус, първи, втори, трети ... Торпедата излитат от торпедните апарати. Забиват се в полутъмната водна длъб, вкопчват се с винтове и рули в курса и политат напред ... Отбой на учебната тревога! ... Всичко е условно и атаките и изстрелите и морската битка ... Сега е мир!...
Но този мир за нас не беше условно понятие! Той беше истински мир, изстрадан от нас, вкопчен в душите ни, слят с умовете и ръцете ни ... той беше нашият истински дар за народа ни.
Няма човек на земята навярно, който така добре, както командира, да разбира, че подводницата е едно от най-могъщите морски средства за въздействие върху агресор. Да, именно върху агресор. Защото дори професионалистите понякога забравят, че с изключение на тези, въоръжени с ядрено оръжие, дизел-електрическите торпедни подводници са едно от най-мощните средства за възпиране на море. Наричат ги ударни сили, но не е точно. По-скоро трябва да бъдат наричани ответно или отбранително-ударни. Независимо, че притежават достатъчно торпедна мощ за първи удар, с великолепни възможности за разузнаване в дълбочина на морския театър на военните действия, със своята скритност, внезапност и възможности за огнево и психическо въздействие по противника, те не могат да бъдат използвани за нанасяне на удари по граждански или мирни обекти с чисто нападателни цели.
Основен обект на торпедните атаки на подводниците са били и си остават десантните отряди, конвоите, отрядите бойни кораби, а краен резултат от тях винаги е била психозата. Именно психозата от това, че в района има подводница, а не количествата и типовете потопени кораби. Именно фактът, че в района има подводница, заставя нападащия да заделя огромни средства и ресурси за охрана на своите обекти, заставя го да води продължителни многодневни поиски и да изразходва сили, спокойствие, моторесурс и оръжие.
1989 година ... Последен боен поход в открито море. 17 дни под вода, само четири по-продължителни изплавания под перископ ... Нощем, когато в окуляра те среща само чернилката на ноща. Отлично изпълнени задачи, бледни, като у туберкулозни болни лица, но с усмивки и гордост от победата и от чувството на изпълнения дълг.
Връщаме се и се потапяме в дългите месеци тих, колосален по количество, външно незабележим, но ярък по своето съдържание, подводничарски труд. Оценки „Отличен”, винаги доказан професионализъм и постоянна висока готовност за защита на морските граници.
... Времето минава. Ето ни отново в мъртвата хватка с високостоящата бездарност, с политическата и държавническа безотговорност и с чисто нашите, превърнали се вече в национална черта, робско безразличие и продажност. В Първата световна война България става деветата държава в света, която не само притежава, но и воюва със своя подводница. Какъв професионализъм са показали и каква заплаха и за кого са били тогава българските подводничари, че принуждават в унизителния за нацията ни Ньойски договор (1919 г.), по повод единствената ни малка подводница да бъдат съставени два отделни члена, които не само ни лишават от нея, но и категорично ни забраняват да имаме такива плавателни съдове (даже и транспортни) за в бъдеще?
А сега не ни трябва Ньойски договор. Ние - българите, сами допускаме да ни лъжат със задиктувани от вън клишета на някакви измислени реформи и се съгласяваме с това да се рушат, разграбват и съсипват Българската армия и Военноморския ни флот. Съкращаване на подводниците, опити да се оставят на отмиране, без ремонти, без батерии, без нормална оценка на труда на хората. Снижаване на ранговете, преподчиняване, сваляне на длъжностите! Точно тогава, когато за запазване на техниката и традициите от погубване усилията са удвоени, рискът и отговорностите за опазване на здравето и живота са колосални и се прави невъзможното.
А професионалистите напускат, приемственоста се къса, традициите отслабват, длъжностите падат, напрежението нараства, желязото е уморено.
И все пак - няма в света екипажи, които в такива условия и при такова отношение към тях, с такава вещина и умения да продължават да изпълняват дълга си.
Те са цели в морето,
то е цялото в тях:
не излизат, а влизат
на плаване в него.
Но се движат най-често
в режим „тишина“
посинели от студ,
зачервени от жега.
1995 година ... За съвместни учения пристигат седем бойни фрегати с модерно противоподводно въоръжение, от пет страни членки на НАТО. Три корабни поисково-ударни групи (КПУГ) ще преследват българска подводница ... Разбира се, българското гостоприемство е пословично - трябва да направим жест. Няма защо да се мисли за израненото от пренебрежително отношение самочувствие на нашите екипажи! Дава се малък полигон, „забива” се дълбочина, в която да не може да се „бяга” и се чакат докладите за открита подводница!
Не е открита! Търсят!
Няма доклади!... Защо я няма?
На командния пункт се притесняват: Три КПУГ, всяка от по три съвременни противолодъчни кораба, модерна хидроакустика. Под водата е като на електронен концерт, звук до звук, лъч до лъч...
Няма подводница! .... Четири часа! ... Няма подводница!
Доклад! - ... Но от подводницата!
„Изплавах! ... Забележки нямам! ... Следвам съгласно плана!“
Как така? ... А гостоприемството? А гостите? Командването на флота е изнервено, дипломацията е „на нула“.
За учението хубаво, но иначе - „Лошо! Много лошо!”
Само в доклада си подводничарят - командир сякаш не разбира: „Заданието е изпълнено, отработени са всички способи за маскировка и отклонение, маневрирането на целите е разкрито и нанесено на карта, всички главни цели на противника са атакувани, данните съвпадат с действителните - значи са поразени!”
Сега вече няма дивизион подводници, няма подводни победи, но има шепа достойни момчета от последния подводен екипаж ... Упорити и славни момчета са те!
А до тяхното рамо стоят и винаги ще стоят много и също така упорити и славни „момчета” ветерани ... Горди българи са те! И в техните спомени подводната история на България ще живее като мечти ... А мечтите един ден ще пребъдат!
НЕКА ДА БЪДАТ!
А там няма измама
и няма шега-
глътка въздух
на девет царства
се равнява.
Но щом трябва
и въздуха те ще дадат,
за да бъде навеки
БЪЛГАРИЯ !
Капитан II ранг от резерва д-р инж.
МАРИН МАРИНОВ
2000 г., Варна
са други мечти -
глътка въздух
на девет царства се равнява
Тук щурмуват не бури,
а мрак, глъбини...
И продухват,
преди да изплават.
Имам първи син.
Екипажът на подводницата „Слава”, в който бях разпределен, като випускник на стаж, плаваше почти без прекъсване и почти всички задачи, почти всички стрелби - всичко сдаваше на отличен. Подводничарски традиции - отлични. Професионализъм, знания и умения, вещина в подводничарското дело - отлични. Авторитет и в България, и зад граница - отличен. ... И труд, много труд, адски труд!
Когато се казва, че „Много хубаво - не е хубаво!” обикновено не вярваме, гледаме другите. А на тях при всички случаи им е „по-добре”. Българите сме с високи критерии, умни сме. Забравяме обаче, че като се огледаме в природата, там няма „много хубаво” и „много лошо”. Всичко си има своето място, всичко е в хармония, всичко притежава някаква си своя полезност.
На море, на всеки 3-4 денонощия бавно патрулиране под водата, през която винтовете се въртят на много малки обороти, задвижвани от електромоторите, а акустическите антени улавят всеки шум на преминаващите по повърхността надводни кораби, командирът е длъжен да изплава за зареждане на акумулаторните батерии. Това е един от най-отговорните и опасни за екипажа моменти, когато подводницата е без така необходимата и за спасение, и за отклонение електроенергия. Във военно време, това са минутите, когато тя е най-уязвима от авиацията на противника, а в мирно време е скована в способността си да маневрира при опасност от сблъскване с други цели.
Колкото и парадоксално да е за обикновената човешка логика, подводничарите се чувстват най-добре не на повърхността, а под водата. Там, в тъмната прегръдка на дълбините ясно се чувства, че „опасно” и „безопасно” са само приети от човека понятия, относителни и вероятно неточни. Там, потопени сред огромните водни маси, разбираме: Не! Не природата ни застрашава със своите могъщи сили и стихии, а именно нашите, човешки, намиращи се в постоянен конфликт с тихата природна хармония качества, като омраза, враждебност, агресивност и егоизъм.
„Работят двата мотора среден напред! Боцман изплавай!” - и стоманеният корпус се устремява към светлината на залязващото вече слънце. Първо я грабва и отразява в себе си оптическото око на перископа. Превръща я в лъчи, небе и набраздена водна шир. А след това веднага я предава на командира.
Командирът?... Той не улавя красотата. За него всички образи са само сигнал.
„Близкият хоризонт чист!... Далечният хоризонт чист!... По места за зарядка на акумулаторната батерия!”
За някои членове на екипажа това е малко отдих и глътка свеж въздух, но за други това е време на тежък уморителен труд. Цяла нощ ще блъскат в барабанен такт буталата на дизелите, ще вият валовете, ще свистят помпите, ще издишат въздишки от високо налягане компресорите. Цяла нощ неотлъчно в манометри, указатели и циферблати ще са вперени и така вече уморените от „прегръдката на желязото” очи на електротехниците, мотористите и трюмните машинисти. Цяла нощ няма да мигнат и механиците на подводницата - хората, носещи със себе си на борда живота, надеждата и безопасността.
Това е накратко за хората... А за самата батерия и условията на зарядка е казано още по-кратко - над 600 вредни примеса във въздуха и концентрация на водород, която може във всеки момент да достигне взривоопасни значения... И този риск от взрив съществува през цялото време на зарядката, както на море, така и в базата. Единственото нещо, което може да овладее тази невероятно сложна обстановка - това са човешкият ум и човешкото съзнание.
Човешкото съзнание?..., но то може да се притъпи от постоянно натякване, волята може да се умори от непрекъснати „високи” изисквания, а в гърдите натежава отегчение... И тогава идва ред на лошото!...
Пожар!... Пожар в акумулаторния отсек на подводницата!
И благодаря ти Боже, че не е в морето, благодаря ти, че е без смърт на млади хора, благодаря ти, че е без взривове на регенерация и тротил!
... А в душите боли... Не знам защо подводничарите така се привързват към подводниците си - като към нещо живо, като към нещо близко и топло. И при това много бързо, още при първите съприкосновения с тях. А може би те са наистина живи, някакъв живот, но в някакво друго измерение. Като погледнеш корпуса само и научиш устройството, разбираш, че всичко е едно цяло, единен организъм като благородно животно, в което веднага се влюбваш.
Няма как да се обясни на хората какво означава пожар на подводница, какво означават думите „обгорели 5 отсека”, а „единият горя две денонощия без прекъсване”. Трудно могат да се обяснят и чувствата, които всеки от екипажа изпитва: чувство на отговорност за случилото се, срам, съпричастност, сякаш искаш на някого да се извиниш.
А причините? Причините са както винаги и както навсякъде - максимализъм в изискванията към хората. Да работят, да учат, да дежурят, да правят зарядки, да плават... А да почиват? О, не! Това не влиза в плана. Тук не е място за почивка. След това - бързане... Има нормативи, трябва да се спазват... Следват психическата умора, постоянното неразбиране и недооценяване на труда ти. На работата не обичат да поощряват, а в къщи не разбират за какво става дума. Омагьосан кръг. И още рискът, с който почти непрекъснато живееш и до такава степен свикваш, че го превръщаш в наркотик. Без него никъде не можеш, никъде не се чувстваш „уютно”. И какво още ... стресът, напрежението. А, ето и старите познати - „хубавото”, „отличното”. В тях се потапяме, за тях бленуваме, към тях се стремим...
Няма вече хубаво!... Отличното свърши!....
Има Щаб на Флота, а това значи, че има виновни!... Хубавото е забравено! И сега трябва нещо за назидание, нещо което „Хубавичко да Ви ...!”
На такъв подход всеки морски човек и особено, ако той е подводничар и му е писнало до смърт от тази идиотска методика, има свои отговори: „След дъжд, качулка", „Майната Ви” ... и още някои други...
Но няма значение. Всичко започва от нулата. Екипажът сам да направи ремонт: на целия корпус, на всички цистерни, плюс дежурствата, плюс твоите си работи, плюс студа, плюс скотските условия в завода, плюс отсъствията от къщи ... Какво още...?
А!... Хубавото е забравено! Няма традиции, няма „отличен”, няма професионализъм, нищо не знаеш и нищо не умееш!... Трябва да се натягаме!... Всичко отначало, та да види началството как държим, как се стараем, как избиваме вината си... Пълна психоза!... Безразличие, глупост и апатия!... Истинското умря!... На трона се кипрят отново „формата” и позата.
1982 година....А екипажът успя! Успя да направи невероятното и със свои сили да върне „дъха” на подводницата си. Спомням си смътно само дежурствата през ден и цял ден на скелето в дочени дрехи и ватенки. Спомням си старанието да успееш да възстановиш направеното преди тебе, да го извадиш от черния цвят на пожара, да го върнеш към живот отново... И голямото напрежение, високата отговорност, лавината от задачи, купищата информация, безкрайните проблеми. А главата те цепи от изпаренията на отровния газ на цистерната, в която си наблюдавал как вътре работят подчинените ти матроси. Някой от тях пада, така както си боядисва - викаш, скачаш, вадиш, пак влизаш, проверяваш, излизаш... и отново.
Правиш всичко, отговаряш за всичко, докладваш всичко. Гледаш да успееш за оценката „Има какво още да се желае” ... Всъщност, друга не ти се полага - ти си лейтенант, ти не бива още да разсъждаваш, ти не трябва да бъдеш гевезен. А всъщност и няма виновни - това ти е просто съдба!
Но удивително! Даже и в тази обстановка не изчезва чувството, че правиш нещо смислено, нещо истинско, нещо добро и силно. Правиш го за другите, макар че те даже не се и досещат за характера на твоята работа, но също и за себе си, за израстването си като офицер, професионалист и човек.
Ремонтът завършва... “Снехме се от швартови за преход по назначение.” Като щурман, аз бях готов направо да се върна и да застана обратно на пирса. Още на траверз входните огни докладвах: „Мостик, цялата материална част на щурмана - извън строя. Разрешете да започна ремонт”... В нашите екипажи няма никакъв смисъл да обясняваш, че заводът нещо не е донаправил, че техниката е в гаранция, и че в цял свят просто им я връщат да си досвършат работата, а след това я приемат на експлоатация, по параметри. Няма такова нещо! Светът и Европа, това си е тяхна работа. А тук си разгръщаш чертежчето, взимаш отвертката и започваш. Първо, външен оглед... по балкански това често означава и един-два удара, за да видиш дали няма да тръгне „само”, после предпазителите,... после по чертежчето, пълзиш, гледаш, вреш се, човъркаш. С една дума - учиш. Принципът е един - учиш се на собствените си грешки, трупаш „незабравим” опит, след това досвършваш всичко, което другите не са направили и чак, ако ти остане време можеш да се учиш на техните грешки. Като умен човек.
Е, няма как да се почувстваш умен в такава обстановка. Напротив - напрегнат си, уморен си, неоценен си. Постоянно си неуверен, че можеш нещо да направиш като хората. Трупа се еднообразие, рутина, понякога отегчение, докато един ден разбираш, че вече можеш ... можеш много. Разбираш, че всичко не е било напразно, не е било загубено време. Знаеш, умееш, готов си за всякакви изненади. Чувстваш какво означава това - професионализъм.
Започваш да разбираш също и защо българския войник, старшина и офицер винаги е побеждавал всички със старото си, вечно демодирано оръжие, а огромни и модерни армии и флотове, обучени на принципа „натисни копче” - нямат спечелена война.
Има с какво да се гордеем, а и има какво да разкажем на синовете си.
Тук светът се събира
в един перископ,
всичко друго е пеленг,
дистанция, ехо.
Но и тук са частица
от родния флот
и безкрайно обичат
морето...
„Закрит горният рубачен люк. Боцман, потапяй се на дълбочина ... метра!”
... В централния пост е тихо. Очите са вперени в стрелките. Тук говорят датчиците. Няма думи или думите са кратки, малко, изговорени механично, просто отчитащи някакво действие.
Решават подсъзнанието, усетът, интуицията! Решават опита, бързината и волята!
„Дълбочина ... метра!... Изравни налягането в магистралите! ... Удиферинтовай!... Огледай се в отсеците!...” Така започва всяко потапяне в морските дълбочини. Така започва всяка подводна вахта и охрана на бреговете.
„Режим “Тишина!”...” При него не само хората мълчат, замлъкват и механизмите. Всичко сякаш затаява дъх - хора, техника, въздух, хидравлика, електричество... Безмълвие!... Такова, че по корпуса се чува бълбукането на отичаща се вода, сякаш ни гали ръката на майката дълбочина.
Часовете се редят, вахтите се редят, а в покоя се чуват доклади:
...”Цел под пеленг...! Движи се към нас!”...
...”Определи елементите на движение!”...
...”Определи данните за целта...!...
Работят офицерите, старшините и матросите подводничари. Работят умовете, интуициите и сърцата. Обстановката на повърхността е разкрита. Разкрито е движението на „водените” кораби, разкрит е техният „замисъл” и вероятните им действия... Вахта след вахта, ден след ден. Напрежението расте, умората наляга, а безсънието изцежда и последните ти възможности.
Плавания. По много дни, с много задачи, стрелби, упражнения. Лете температурата в отсеците стига до 40° - 45° С, зиме не се събличаш - обличаш се за плаване, събличаш се след плаване. Може два дни, може пет, може 10 - няма значение: лягаш с „кожите” си от мостика и ставаш с тях. Всъщност това се случва рядко. Средно, най-много по четири часа сън в денонощие - и през втория ден е така, и през третия, и до края все е така. Спиш седнал, спиш подпрян на ръка, подпрян даже и на един пръст, спиш прав, говориш и спиш, докладваш и спиш...
Не! ...Само чувството е такова. Сблъскал си се за пръв път с нещо невероятно и знаеш, че няма никога да свикнеш с него. Никой от екипажа не спи... И в най-тежките моменти, и при най-тежката умора, главите им клюмнали, очите им затворени, похъркват даже - Не! Не спят! - Отговарят, докладват. Проверяваш. Сигурно измислят. - Не! Точно е. Всичко се следи, цялата обстановка. Градусите, метрите, килограмите налягане, атмосферите въздух. Всичко се знае. Какво е това? Шесто чувство ли е, нещо висше ли е, не е ясно. Знаеш само, че няма подводничар, който да не го е виждал отстрани, и който да не го е чувствал сам. Седиш, знаеш, че спиш, а всъщност чуваш всичко, разбираш всичко, усещаш другите и техните действия, командите, докладите, подводницата. Сякаш ти си частица от духът, а тя - подводницата е тялото на един единен организъм.
И се връщат сред нощ,
и вървят през града,
дето всичко
е много различно:
дишат с пълни гърди,
благославят шума,
разговарят и спорят за всичко...
Понеделник срещу вторник през нощта тръгваш, в петък се връщаш. В събота или неделя си дежурен или стража, и отново така, всяка седмица, всеки месец... На кого да разкажеш? Всички се подсмиват, а очите им питат „Ти добре ли си приятелю?”
Не знам. Не съм уверен дали съм наистина „добре”, но всичко имаше някакъв смисъл, като някаква магия. Не мога да го изразя с думи. Някакво дълбоко усещане, че ти си човек и че това е нещо много повече от това, което си си представял до сега. Разбираш, че си част от всичко, а това всичко е безкрайно и затова са безкрайни и твоите възможности. Разбираш, че зад цялото това, изключително сложно, но гениално обвързано едно с друго многообразие, стои нещо единно, нещо много голямо. Бог ли е? Разум ли е? Думите са слаби. Не можеш да се изразиш, само усещаш.
Но след няколко дни
с вик се втурва в кръвта
и нахлува
в сънят им морето:
с бойни смени, дозори,
режим "тишина"
и соления въздух
в отсека.
1983 година ... Командир съм на минно-торпедна бойна част. Седнал съм до торпедните апарати във вечно студения, полутъмен и железен 1-ви отсек. Вълнение 6 - 7 бала. На мене страшно ми се гади, а около мен всички лежат и стенат.
Морска болест...!
До този момент не знаех, че челният отсек на подводниците е страшен по време на вълнение, не знаех че той не „клати”, а пише извивки, дъги, амплитуди, осморки. Изплава и пропада, лети към някакви върхове и се срива рязко в бездни, бие и цепи вълните и сякаш не мисли за мен. А на мен просто ми се искаше да умра! За пръв път. Само за да свърши всичко това!
Четири часа до точката за потапяне. Приемаме нова подводница. Екипажът руски. - Какво ти приемане? Не усещах тялото си. Бях се превърнал във воля, бях се превърнал в балкански инат, бях се превърнал в дух и в сила. Не може така! Хората гледат. - Всъщност нямаше кой да ме гледа. Всички лежаха, а аз бях сам със себе си, студено, гадно, полутъмно, а пред погледа ти само дулата на торпедните апарати - целят се в тебе.
Няма да стане! Ще издържа...! И издържам!
Намираме се в точката за потапяне. Дълбочина 10 метра. Всички бавно се съвземат, изправят се, усмихват се, гледат удивено на това, че съм стоял неотлъчно на поста си, че не съм повръщал даже, а аз знам. Ето това е волята, ето това е човекът. Победих!
Не е вярно! Дълбочина 30 метра, подводницата не мърда, аз повръщам, а всички се смеят. Урокът по морячество е свършил.
Интересна работа са тези малки победи в живота на човека. Винаги излиза, че побеждаваш сам себе си, а после като си спомниш всичко изглежда някак маловажно, дори смешно. Само бях започнал с малките борбички и с малките победи. При торпедистите, в тяхното ежедневие и в непрекъснатото съприкосновение с мощното тротилово оръжие, всяко нещо е малка победа. Да натовариш боезапаса, да го разместиш по стелажите, да го заредиш в апаратите, да научиш всички, да не осакатиш никого, да не взривиш нещо - все победи. Все победи - изискващи огромно напрежение на волята, на ума, на духа, на вниманието.
На бойната ни част никога не написаха оценка „отличен”, но всъщност в живота ние си я имахме. За това, че нямахме нито една авария, за това че хората ни бяха живи и здрави, за това че торпедата ни винаги излизаха от апарата, за да „поразят” целта и за това че при командата „Презареди торпедните апарати!” винаги като часовник заработваше един единен тротилово-човешко-машинен механизъм, винаги готов да изпрати на противника „гневът” на командира на подводницата.
1985 година ... Докато помощник-командирската длъжност те учи на все по-голяма отговорност, на това да планираш и подреждаш, и на умение да ръководиш, то при старши помощник-командирската длъжност просто си до уши във всичко това. Отговаряш за всичко, движиш всичко, пишеш всичко, планираш всичко и пак отново. Трябва да си справедлив, но не можеш да бъдеш добър. Трябва да си строг, но не можеш да „прехвърляш границите”. Много трябва, а денят е от 24 часа... само от 24. В базата всичко чака теб, в къщи също чакат.
А в морето? ... В морето отново всичко започва с теб, старши помощник- командире!
„По места за приготвяне на подводницата за бой и поход!”... Очите още не виждат, клепачите още тежат, съзнанието бавно превърта, слово след слово, мисъл след мисъл.
Нощ е! Или по-скоро средата на нощта, сърцето на нощта. Всички спят и това е най-удобното време за напускане на военноморската база от подводниците, тогава, когато тъмните силуети на дългите стоманени пури напълно се сливат с безкрайната черна пелерина.
„Открий и прегледай оръжието и техническите средства! ... Превърти електрически, хидравлически и с въздух!”... Действия, доведени до автоматизъм, доклади се изричат от самосебе си, ръцете проверяват, погледите изплуват от съня и започват да следят...
„Подводницата е готова за бой и поход! ... Командирът на сходнята! ... Мирно! ... Отдай швартовите!”
Ход с моторите… „Снехме се от швартови за преход по назначение!” Очите вече са будни и режещо търсят в тъмнината ориентири, светлини, силуети. Търсят всичко, което може да осигури чисто пространство пред курса... Сами сме!
“ Мы вышли в море
служить народу,
но слишком мало вокруг людей.
Подводная лодка уходит в воду
ищи е? неизвестно где!..”
Като че ли в тези няколко строфи на руската песен е вложено всичко, което чувстват подводничарите при всяко снемане от кея. Чувство на дълг без признание, после неизвестност и накрая усещане затова, че не си като другите, че те не знаят, а и не предполагат даже за това, което ти правиш, мислиш и чувстваш... И като лайтмотив се повтаря постоянно дълбоко дълбаещия душата ти въпрос: „Защо тази съдба точно на мен?”... Защо?
Легнахме на курса. Първата вахта е пак на старши помощник - командира. Насрещният вятър блъска в лицето ти миризма на сол и открито море и го смесва с дъха на кожената канадка и вентилаторния отсечен въздух. Мигове, единствени в които може би оставаш сам със себе си... Мигове, в които в умът ти изплуват уж „обикновени” ситуации:
... Как от умора си заспивал прав на мостика и си отварял очи миг преди да литнеш в осемметровата шахта. Питаш се и не знаеш какво е било това, което е бдяло над теб и те е спасявало части от секундата преди да е станало вече късно...
Спомняш си за нощ в полигона, вълнение, кренове „на борд” и едно въоръжаване на антена, когато разбираш за миг - Не се държиш, а усещаш как всеки градус те изпраща в бездната!... Помниш само ледено спокойния до изтръпване глас в теб изричащ глухо: „Това е! Край!”...
Няма страх, няма емоции... Всъщност, ти си вече мъртъв!...
... А накреняващите се купища тонове желязо внезапно се спират и против всякаква логика бавно се връщат в диаметралната плоскост като градус по градус с тях се връщаш в живота и ти! Продължаваш напред, там, където „по носа” в тъмнината те чака точката на потапяне!
И се връщат отново
в „огледалния свят”
с влажни койки
и бойни тревоги
при голямата своя
подводна мечта
и живота,
без който не могат...
И глъхти отново до безкрай в ушите „Приготви се за потапяне!”, „Закрий горния рубачен люк!”, „Учебна тревога, торпедна атака!”, „Двата среден напред! Боцман, изплавай! Близкият хоризонт - чист!"
Как да разкажеш за всичко това - дни, месеци, години? Как да разкажеш и кой ще те разбере, за това как си се вързвал с въже за мостика за да не излетиш от него при удара на поредната вълна? Как тя те залива, души, но мълчиш вледенен стиснал в зъби дълга и страха си. Само ти си горе, само ти можеш да виждаш, когато техниката е безсилна.
И тогава разбираш! - Каква ти техника? Техниката може да бъде помощник и само помощник. Последната дума е твоя, на човека и ти човека никога няма да престанеш да рискуваш живота си, като изпращаш винаги само нея във боя. Без нея не може, но и само с нея не може!
Хора, техника, пари, технически революции, кариери... Бъркотия. Животът ни е пълно прилепване към неща за чиято преходност ужасно системно забравяме. Стремим се към тях, загубваме ги и чак тогава разбираме, че просто са били дадени за да ни служат и да ни учат.
1988 година ... Командир съм на подводница. Нося командирския знак. Би трябвало да се чувствам особенно или нещо такова, а в същото време за пръв път се докосвам до нещо, пълният смисъл на което много от другите хора не знаят. Отговорността. Какво е тя? Съвест ли е, възпитание ли е, задължение ли е? Не мога точно да кажа. Знам само, че този който ръководи, той трябва да се чувства наистина отговорен за тези които управлява и за това което прави. Значи, трябва да им служи. И колкото му е по-голям ранга, толкова повече трябва да е кахърен за своите действия и толкова повече трябва да работи за да е в услуга на делото с което се е заел и на хората с които живее. Тук има също тънкост. Докато всички които управляват някого или нещо, от където и да са те, могат да си правят оглушки с този принцип, то нека някой се опита под водата да си прави такива. Всички очи са вперени в тебе, погледите говорят „Трябва да се върнем, командир! Ние не сме сами!”... А ти „воювай”, прави се на рицар ако щеш, когато на твоята и само на твоята съвест са оставени живота на толкова души, съдбите на техните деца и семейства, техника и оръжие, в които е вложен трудът на народа ти.
А наоколо само вода. А, не. „И шумове. Шум от винтове под пеленг...!”
„Учебна тревога торпедна атака! Торпедни апарати за изстрел приготви!”... Торпедна атака ли? Какво е това? Секундомери, прибори, таблици. Мигове, в които сякаш воля и интелект си подават ръце. Доклади, стрелки манипулатори, клапани, циферблати, копчета. Погледи втрещени в желязото и цифрите! Писък на работещ хидролокатор ... Втори ... Трети!
Търсят ни! Приближават се патрулните кораби от охранението. Те знаят, че командирът на подводницата няма изход. На всяка цена ще търси способ да премине през строя им незабелязан с цел да атакува транспортите с „ценен” товар.
Дуелна ситуация?... Да! Това е един много бавен пародиен дуел, в който единият от противниците тихо се старае да премине незабелязан покрай другия, държейки заредено и насочено в сърцето му оръжието си.
„Торпедните апарати са готови за изстрел!”... Остава само мигът. „Мигът - решение”, в който умът ще изпрати своя сигнал към кнопките.
„Патрулните кораби са от двата ни борда! Пеленгът се изменя бързо, дистанцията е минимална! ...”
В тези минути обикновено никой от нас не знае, точно кога размахващия се във водата камшик на звуковия лъч от хидролокатора ще „удари” по корпуса и точно кога нашата „болка” ще блесне във вид на ярък пик на техните екрани.
А в отсеците се чака с полудъх ситното, гадно тракане на винта на противолодъчното торпедо или в замяна резкият пръскащ се трясък на подводните бомби. Ръцете са протегнати към машинните телеграфи, сграбчили са манипулаторите на рулите. Моторите са готови за бясно вдигане на обороти, а цистерните са готови да изригнат отвличащ пузир.
Мъртва хватка за живот! А под повърхността животът означава победа!
„Целите преминаха зад траверза ни! Разминаваме се с тях! ... Шум под пеленг ... Бавни обороти, предполагам главните цели! ...”
Въведени данните, торпедата готови!
„Апарати -пли!”
Изстрел! Тласък. Трус, първи, втори, трети ... Торпедата излитат от торпедните апарати. Забиват се в полутъмната водна длъб, вкопчват се с винтове и рули в курса и политат напред ... Отбой на учебната тревога! ... Всичко е условно и атаките и изстрелите и морската битка ... Сега е мир!...
Но този мир за нас не беше условно понятие! Той беше истински мир, изстрадан от нас, вкопчен в душите ни, слят с умовете и ръцете ни ... той беше нашият истински дар за народа ни.
Няма човек на земята навярно, който така добре, както командира, да разбира, че подводницата е едно от най-могъщите морски средства за въздействие върху агресор. Да, именно върху агресор. Защото дори професионалистите понякога забравят, че с изключение на тези, въоръжени с ядрено оръжие, дизел-електрическите торпедни подводници са едно от най-мощните средства за възпиране на море. Наричат ги ударни сили, но не е точно. По-скоро трябва да бъдат наричани ответно или отбранително-ударни. Независимо, че притежават достатъчно торпедна мощ за първи удар, с великолепни възможности за разузнаване в дълбочина на морския театър на военните действия, със своята скритност, внезапност и възможности за огнево и психическо въздействие по противника, те не могат да бъдат използвани за нанасяне на удари по граждански или мирни обекти с чисто нападателни цели.
Основен обект на торпедните атаки на подводниците са били и си остават десантните отряди, конвоите, отрядите бойни кораби, а краен резултат от тях винаги е била психозата. Именно психозата от това, че в района има подводница, а не количествата и типовете потопени кораби. Именно фактът, че в района има подводница, заставя нападащия да заделя огромни средства и ресурси за охрана на своите обекти, заставя го да води продължителни многодневни поиски и да изразходва сили, спокойствие, моторесурс и оръжие.
1989 година ... Последен боен поход в открито море. 17 дни под вода, само четири по-продължителни изплавания под перископ ... Нощем, когато в окуляра те среща само чернилката на ноща. Отлично изпълнени задачи, бледни, като у туберкулозни болни лица, но с усмивки и гордост от победата и от чувството на изпълнения дълг.
Връщаме се и се потапяме в дългите месеци тих, колосален по количество, външно незабележим, но ярък по своето съдържание, подводничарски труд. Оценки „Отличен”, винаги доказан професионализъм и постоянна висока готовност за защита на морските граници.
... Времето минава. Ето ни отново в мъртвата хватка с високостоящата бездарност, с политическата и държавническа безотговорност и с чисто нашите, превърнали се вече в национална черта, робско безразличие и продажност. В Първата световна война България става деветата държава в света, която не само притежава, но и воюва със своя подводница. Какъв професионализъм са показали и каква заплаха и за кого са били тогава българските подводничари, че принуждават в унизителния за нацията ни Ньойски договор (1919 г.), по повод единствената ни малка подводница да бъдат съставени два отделни члена, които не само ни лишават от нея, но и категорично ни забраняват да имаме такива плавателни съдове (даже и транспортни) за в бъдеще?
А сега не ни трябва Ньойски договор. Ние - българите, сами допускаме да ни лъжат със задиктувани от вън клишета на някакви измислени реформи и се съгласяваме с това да се рушат, разграбват и съсипват Българската армия и Военноморския ни флот. Съкращаване на подводниците, опити да се оставят на отмиране, без ремонти, без батерии, без нормална оценка на труда на хората. Снижаване на ранговете, преподчиняване, сваляне на длъжностите! Точно тогава, когато за запазване на техниката и традициите от погубване усилията са удвоени, рискът и отговорностите за опазване на здравето и живота са колосални и се прави невъзможното.
А професионалистите напускат, приемственоста се къса, традициите отслабват, длъжностите падат, напрежението нараства, желязото е уморено.
И все пак - няма в света екипажи, които в такива условия и при такова отношение към тях, с такава вещина и умения да продължават да изпълняват дълга си.
Те са цели в морето,
то е цялото в тях:
не излизат, а влизат
на плаване в него.
Но се движат най-често
в режим „тишина“
посинели от студ,
зачервени от жега.
1995 година ... За съвместни учения пристигат седем бойни фрегати с модерно противоподводно въоръжение, от пет страни членки на НАТО. Три корабни поисково-ударни групи (КПУГ) ще преследват българска подводница ... Разбира се, българското гостоприемство е пословично - трябва да направим жест. Няма защо да се мисли за израненото от пренебрежително отношение самочувствие на нашите екипажи! Дава се малък полигон, „забива” се дълбочина, в която да не може да се „бяга” и се чакат докладите за открита подводница!
Не е открита! Търсят!
Няма доклади!... Защо я няма?
На командния пункт се притесняват: Три КПУГ, всяка от по три съвременни противолодъчни кораба, модерна хидроакустика. Под водата е като на електронен концерт, звук до звук, лъч до лъч...
Няма подводница! .... Четири часа! ... Няма подводница!
Доклад! - ... Но от подводницата!
„Изплавах! ... Забележки нямам! ... Следвам съгласно плана!“
Как така? ... А гостоприемството? А гостите? Командването на флота е изнервено, дипломацията е „на нула“.
За учението хубаво, но иначе - „Лошо! Много лошо!”
Само в доклада си подводничарят - командир сякаш не разбира: „Заданието е изпълнено, отработени са всички способи за маскировка и отклонение, маневрирането на целите е разкрито и нанесено на карта, всички главни цели на противника са атакувани, данните съвпадат с действителните - значи са поразени!”
Сега вече няма дивизион подводници, няма подводни победи, но има шепа достойни момчета от последния подводен екипаж ... Упорити и славни момчета са те!
А до тяхното рамо стоят и винаги ще стоят много и също така упорити и славни „момчета” ветерани ... Горди българи са те! И в техните спомени подводната история на България ще живее като мечти ... А мечтите един ден ще пребъдат!
НЕКА ДА БЪДАТ!
А там няма измама
и няма шега-
глътка въздух
на девет царства
се равнява.
Но щом трябва
и въздуха те ще дадат,
за да бъде навеки
БЪЛГАРИЯ !
Капитан II ранг от резерва д-р инж.
МАРИН МАРИНОВ
2000 г., Варна
МОЯТ ИЗБОР – ПОДВОДНИЦИТЕ НА БЪЛГАРИЯ
(автобиографично есе в контекста на поемата на о.р. к.1р. Чони Чонев „Подводничари”)
Посвещавам на моите колеги!
Гордеех се! Гордеех се с Българската армия и още повече с Военоморския флот. Гордеех се с народа си. Гордеех се с историята му.
1976 година... Курсант съм ! За пръв път съм сам. Чувствам се самостоятелен, по-спокоен и по-силен. Чувствам, че имам възможности, че имам дух и воля да победя. Но какво? Около мен няма нещо, с което мога да се преборя. Нещо ясно, нещо голямо, което да хвана и тръшна с победен вик на земята. Напротив! Много различно и пак някак си много еднакво, наситено с нервозност, напрежение и най-страшното - наситено с безсмислици - курсантското ежедневие.
Безсмислици, но не една - две, а огромно количество, наред със смисленото, големи и малки и все нови и нови! Първи сблъсък с безсилието, с разочарованието, с простотията и глупостта. Бързи ставания, бързи лягания - секундомер, незакопчано копче - едно неизлизане, бягане, строева подготовка, дневалство - безкрай, учиш - но не запомняш, вечер – „кордон” двама души един срещу друг, приветстваш на единия, но другият те връща - и пак до безкрай.
Не! Гордоста остава. Започваш постепенно да усещаш, че има безсмислени неща и те са преходни, но има и непреходни смислени, съдържателни. И виждаш още, че първите - безсмислените се виждат, набиват се в очите, блестят, блъскат се в тебе навсякъде, а тези истинските са тихи, безмълвни, неми. Можеш само да ги усетиш и то не всеки може и то не всякога. Накрая разбираш, че и едните и другите са нужни, просто защото са част от цялото, което ни заобикаля, защото са такива, както и всичко останало - противоположности в единство и борба.
Завършвам училището. Познавам се. Поставил съм си за задача да преодолея всичко, да завърша с отличие. Постигнал съм го. Знам силите си, знам какво мога. Вече знам нещо важно - че мога да търпя. Всъщност още не съм научил най-важния си урок - че с глупостта и бездарието, особено когато са облечени с власт, човек не може да се бори, че те са нужни толкова, колкото и всичко останало.
Но за какво са нужни? Защо?... Объркан съм. Не всичко разбирам. Но съм със самочувствие. Лейтенант съм, имам право на избор и избирам - ПОДВОДНИЦИТЕ!
Тук няма измама
и няма шега.
Тук светът
е обърнат наопаки:
хоризонтът е борд,
а зад борда - вода,
над главите простенват
стоманени корпуси.
1981 година... Има години, в които в живота на човека сякаш всичко започва за пръв път. За първи път навън от казармата - сред другите. За първи път с близък човек до себе си - женен съм. За първи път с пагони - офицер съм. Първо качване по трапа, първа нощ сред морето, първа буря в полигона, първи и единствен за цял живот подводничарски плафон с вода от дълбочина 150 м. Изпивам го на един дъх - подводничар съм...!
(автобиографично есе в контекста на поемата на о.р. к.1р. Чони Чонев „Подводничари”)
Посвещавам на моите колеги!
Гордеех се! Гордеех се с Българската армия и още повече с Военоморския флот. Гордеех се с народа си. Гордеех се с историята му.
1976 година... Курсант съм ! За пръв път съм сам. Чувствам се самостоятелен, по-спокоен и по-силен. Чувствам, че имам възможности, че имам дух и воля да победя. Но какво? Около мен няма нещо, с което мога да се преборя. Нещо ясно, нещо голямо, което да хвана и тръшна с победен вик на земята. Напротив! Много различно и пак някак си много еднакво, наситено с нервозност, напрежение и най-страшното - наситено с безсмислици - курсантското ежедневие.
Безсмислици, но не една - две, а огромно количество, наред със смисленото, големи и малки и все нови и нови! Първи сблъсък с безсилието, с разочарованието, с простотията и глупостта. Бързи ставания, бързи лягания - секундомер, незакопчано копче - едно неизлизане, бягане, строева подготовка, дневалство - безкрай, учиш - но не запомняш, вечер – „кордон” двама души един срещу друг, приветстваш на единия, но другият те връща - и пак до безкрай.
Не! Гордоста остава. Започваш постепенно да усещаш, че има безсмислени неща и те са преходни, но има и непреходни смислени, съдържателни. И виждаш още, че първите - безсмислените се виждат, набиват се в очите, блестят, блъскат се в тебе навсякъде, а тези истинските са тихи, безмълвни, неми. Можеш само да ги усетиш и то не всеки може и то не всякога. Накрая разбираш, че и едните и другите са нужни, просто защото са част от цялото, което ни заобикаля, защото са такива, както и всичко останало - противоположности в единство и борба.
Завършвам училището. Познавам се. Поставил съм си за задача да преодолея всичко, да завърша с отличие. Постигнал съм го. Знам силите си, знам какво мога. Вече знам нещо важно - че мога да търпя. Всъщност още не съм научил най-важния си урок - че с глупостта и бездарието, особено когато са облечени с власт, човек не може да се бори, че те са нужни толкова, колкото и всичко останало.
Но за какво са нужни? Защо?... Объркан съм. Не всичко разбирам. Но съм със самочувствие. Лейтенант съм, имам право на избор и избирам - ПОДВОДНИЦИТЕ!
Тук няма измама
и няма шега.
Тук светът
е обърнат наопаки:
хоризонтът е борд,
а зад борда - вода,
над главите простенват
стоманени корпуси.
1981 година... Има години, в които в живота на човека сякаш всичко започва за пръв път. За първи път навън от казармата - сред другите. За първи път с близък човек до себе си - женен съм. За първи път с пагони - офицер съм. Първо качване по трапа, първа нощ сред морето, първа буря в полигона, първи и единствен за цял живот подводничарски плафон с вода от дълбочина 150 м. Изпивам го на един дъх - подводничар съм...!