КОГАТО СЕ РАЗБРИЦВАХА ОСНОВИТЕ
"Има време за всяко нещо ... време за
хвърляне на камъни и време за събиране на камъни"
Еклесиаст
Всичко това се случваше, когато вкупом се бяхме „качили на камъните” и се чудехме кое време е – да ги събираме ли или да ги разхвърляме. Дошъл е ред, не за потомците, а за нас си, да разказваме какъв живот живяхме, когато се наливаше в ... Не в нашите де!
Първи епизод – анекдотичен:
Славният моряк Марио с екипажа си трябваше да изпълни една от последните торпедни стрелби от катер в историята на българския флот. „Изделието” е подготвено в работилницата на бригадата и чака своя час на борда. Ето че в полигона вече навлиза и ВТР-ът (военният транспорт) на Военноморска база Бургас, който ще изобразява „цел”, а командирът му ще оцени точността на стрелбата по следата на изстреляното към него торпедо.
„Задачата” вече тече, извършена е окончателна подготовка, „Курсът боен!”, „Товс!”, „Залп!” и изстрелваме сигнална ракета за командира на ВТР-а, за да може да определи времето за „среща” с целта. Сгъстеният въздух мощно издухва напред петтонното туловище, то цопва във водата, след известно колебание стабилизира газенето си, развръща се по зададения му курс и тръгва да гони ВТР-а. Ние „бягаме” след него с възможно най-голяма скорост, защото след като изразходва горивото си и изплава, ще трябва да го намерим и да си го приберем обратно.
Изведнъж началникът на щаба („Германеца”), командирът на катера, сигналчикът, другите офицери на ГКП (главния команден пункт), морякът на руля – всички се вторачваме разногледи към морето с оросени от студена пот чела, защото торпедото извършва циркулации около нас и ще имаме голям късмет ако не ни тресне.
Точно в разчетното време, в което трябва да е стигнало целта (но, слава богу, не е, защото сега „цел” сме ние), командирът на ВТР-а ни известява на УКВ-канала: „Мидел!” Ще рече, торпедото е преминало точно по средата на неговия корпус – отлична стрелба, да ни е честито! Да се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли.
Можем да си представим как се е чувствал „оня“ командир, като не е открил изстреляното по него торпедо. Станала е грешка и тя сигурно е у тях, след като торпедният катер продължава да следва същия курс. Сигурно е наругал здраво хората си, че и те нищо не „наблюдават“ и след като изтекло времето за среща, какво друго му е оставало, освен да обяви отлична стрелба?
Епизод втори – утилитарен:
Всички катери от бригадата (без ракетния корвет) се подреждат в „килватер“ в полигона за артилерийски стрелби. Изпълнението напомня тактиката на използване на линейните кораби, които се нареждали така за преминаване покрай вражеската ескадра, за да я обстрелят с всичките си оръдия от единия борд.
Ние изпълняваме „АС №...“ – ще стреляме по светеща парашутна мишена, а лимитът за всяко топче „АК-230“ е 10 снаряда на ствол. Докато „Къци“ подготвя на
"Има време за всяко нещо ... време за
хвърляне на камъни и време за събиране на камъни"
Еклесиаст
Всичко това се случваше, когато вкупом се бяхме „качили на камъните” и се чудехме кое време е – да ги събираме ли или да ги разхвърляме. Дошъл е ред, не за потомците, а за нас си, да разказваме какъв живот живяхме, когато се наливаше в ... Не в нашите де!
Първи епизод – анекдотичен:
Славният моряк Марио с екипажа си трябваше да изпълни една от последните торпедни стрелби от катер в историята на българския флот. „Изделието” е подготвено в работилницата на бригадата и чака своя час на борда. Ето че в полигона вече навлиза и ВТР-ът (военният транспорт) на Военноморска база Бургас, който ще изобразява „цел”, а командирът му ще оцени точността на стрелбата по следата на изстреляното към него торпедо.
„Задачата” вече тече, извършена е окончателна подготовка, „Курсът боен!”, „Товс!”, „Залп!” и изстрелваме сигнална ракета за командира на ВТР-а, за да може да определи времето за „среща” с целта. Сгъстеният въздух мощно издухва напред петтонното туловище, то цопва във водата, след известно колебание стабилизира газенето си, развръща се по зададения му курс и тръгва да гони ВТР-а. Ние „бягаме” след него с възможно най-голяма скорост, защото след като изразходва горивото си и изплава, ще трябва да го намерим и да си го приберем обратно.
Изведнъж началникът на щаба („Германеца”), командирът на катера, сигналчикът, другите офицери на ГКП (главния команден пункт), морякът на руля – всички се вторачваме разногледи към морето с оросени от студена пот чела, защото торпедото извършва циркулации около нас и ще имаме голям късмет ако не ни тресне.
Точно в разчетното време, в което трябва да е стигнало целта (но, слава богу, не е, защото сега „цел” сме ние), командирът на ВТР-а ни известява на УКВ-канала: „Мидел!” Ще рече, торпедото е преминало точно по средата на неговия корпус – отлична стрелба, да ни е честито! Да се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли.
Можем да си представим как се е чувствал „оня“ командир, като не е открил изстреляното по него торпедо. Станала е грешка и тя сигурно е у тях, след като торпедният катер продължава да следва същия курс. Сигурно е наругал здраво хората си, че и те нищо не „наблюдават“ и след като изтекло времето за среща, какво друго му е оставало, освен да обяви отлична стрелба?
Епизод втори – утилитарен:
Всички катери от бригадата (без ракетния корвет) се подреждат в „килватер“ в полигона за артилерийски стрелби. Изпълнението напомня тактиката на използване на линейните кораби, които се нареждали така за преминаване покрай вражеската ескадра, за да я обстрелят с всичките си оръдия от единия борд.
Ние изпълняваме „АС №...“ – ще стреляме по светеща парашутна мишена, а лимитът за всяко топче „АК-230“ е 10 снаряда на ствол. Докато „Къци“ подготвя на
Алтилерийска стрелба от съветски торпеден катер проект 206, снимка интернет
Торпеден катер проект 206 от състава на ВМС на някогашната държава ГДР, снимка интернет
Торпедните катери проект 206 са приети в състава на българските ВМС през периода 1970 – 1978 г. Снимката е от фонда на Военноморския музей – Варна.
флагманския кораб шашката за изстрелване на мишената, помощник-командирът „Витлото“ инструктира артилеристите си да изгърмят боезапаса без засечки, пък ако ще и да не поглеждат към целта.
Катерът му има четвърт век служба само под нашия флаг, а е произведен още по-назад във времето. Миналата година са имали „задръжка“, стигнало се е до ситуация да пострадат хора и после са го разглобили от мачкане. Кой може да бъде сигурен, че тези амортизирани бракми няма пак да го подведат? Затова, щом дадат „добро“ за откриване на огън - „огън“ и толкова!
Стволовете са навирени на ляв борд и всички сме в очакване на сигнала.
„Доброто“ идва почти едновременно с разпукването на мишената и докато другите артилеристи се насочват към нея, докато я ухажват с къси редове и въвеждат корекции, от топовете на „Витлото“ за част от секундата изтрещява едно „Тррррът!“ и се след това - бойкият доклад на старшината на бойната част:
- Господин капитан-лейтенант, боезапасът изразходван, забележки няма!
Ако си наясно колко ти е разбрицано топчето, най-доброто е да изразходваш боезапаса „без забележки“, защото иначе одма ти порват задника от наказания. А така оценката е - добър! Курсът на стрелбата е такъв.
Трети епизод - доброволчески.
По едно време законодателите два пъти седмично намаляваха срока на войнишката служба, та бяхме станали големи спецове по уволняване и приемане на набори. За едно от попълненията Бургаското окръжие било изпратило повиквателни и по околните села с изразено мургаво население. Тенът им си е от Господ и няма проблеми, ама като не си помнят всичките официалните имена? Преди десетина години, като си сменяли „доброволно” арабските с български, тези от сегашния набор са били още деца, а в семействата никой не е взел насериозно смяната и си я карали постарому. Сега обаче кметът трябва да разбере за кого точно са повиквателните. Малко по малко, наредили я, но не могли да изяснят колко от Алитата (всички отговарящи на името Ангел Едикойси) трябва да отидат в казармата. За да е чист, кметът изпратил един в повече.
Приемчикът прочел списъка с призованите, на всяко име се отзовава човек и той ги натоварил в автобуса на поделението. Тук ги проверили още веднаж поименно и започнали да ги обличат. За един човек обаче гащите не стигат! Така се разбрало, че ето този „Ангел” е долетял заедно с другите, но като доброволец. Как да го върнат сега назад, като „новобранската” е отпразнувана, махмурлиите-изпращачи са му махали просълзени, жена му (на 14 години) и тя го е прежалила вече? И го зачислихме и него, по специален наряд, като доброволно явил се да отбие върховния си дълг, който е въпрос на чест за всеки български гражданин! Беше.
Епизод четвърти - конфузен:
В една беззвездна ноемврийска нощ, както се бяхме наредили в „отстъп“ за извършване на минна постановка...
А-а-а, не! Стига толкова - ние да не сме Колумбия! И три епизода стигат за да разбере човек, че „разбрицването“ на основите не е като наливането, и няма кой знае какво за хвалене.
P.S.
Според живия разказ на известен в близкото минало писател-сатирик, случило му се няколко години след Войната да пътува в едно купе с легендарния маршал Тимошенко. Адютантът му бил доложил, че писателят е в същия влак и той го поканил на чаша български коняк и сладка приказка.
Като изпили порядъчно количество от еликсира, в съпровод от спомени и размисли, писателят по невнимание изтърсил риторичния въпрос:
- Всъщност, как можахме да я спечелим тази война!
Последвал потресаващият отговорът на маршала:
- И досега не може да ми го побере главата!
ЯНЧО БАКАЛОВ
Катерът му има четвърт век служба само под нашия флаг, а е произведен още по-назад във времето. Миналата година са имали „задръжка“, стигнало се е до ситуация да пострадат хора и после са го разглобили от мачкане. Кой може да бъде сигурен, че тези амортизирани бракми няма пак да го подведат? Затова, щом дадат „добро“ за откриване на огън - „огън“ и толкова!
Стволовете са навирени на ляв борд и всички сме в очакване на сигнала.
„Доброто“ идва почти едновременно с разпукването на мишената и докато другите артилеристи се насочват към нея, докато я ухажват с къси редове и въвеждат корекции, от топовете на „Витлото“ за част от секундата изтрещява едно „Тррррът!“ и се след това - бойкият доклад на старшината на бойната част:
- Господин капитан-лейтенант, боезапасът изразходван, забележки няма!
Ако си наясно колко ти е разбрицано топчето, най-доброто е да изразходваш боезапаса „без забележки“, защото иначе одма ти порват задника от наказания. А така оценката е - добър! Курсът на стрелбата е такъв.
Трети епизод - доброволчески.
По едно време законодателите два пъти седмично намаляваха срока на войнишката служба, та бяхме станали големи спецове по уволняване и приемане на набори. За едно от попълненията Бургаското окръжие било изпратило повиквателни и по околните села с изразено мургаво население. Тенът им си е от Господ и няма проблеми, ама като не си помнят всичките официалните имена? Преди десетина години, като си сменяли „доброволно” арабските с български, тези от сегашния набор са били още деца, а в семействата никой не е взел насериозно смяната и си я карали постарому. Сега обаче кметът трябва да разбере за кого точно са повиквателните. Малко по малко, наредили я, но не могли да изяснят колко от Алитата (всички отговарящи на името Ангел Едикойси) трябва да отидат в казармата. За да е чист, кметът изпратил един в повече.
Приемчикът прочел списъка с призованите, на всяко име се отзовава човек и той ги натоварил в автобуса на поделението. Тук ги проверили още веднаж поименно и започнали да ги обличат. За един човек обаче гащите не стигат! Така се разбрало, че ето този „Ангел” е долетял заедно с другите, но като доброволец. Как да го върнат сега назад, като „новобранската” е отпразнувана, махмурлиите-изпращачи са му махали просълзени, жена му (на 14 години) и тя го е прежалила вече? И го зачислихме и него, по специален наряд, като доброволно явил се да отбие върховния си дълг, който е въпрос на чест за всеки български гражданин! Беше.
Епизод четвърти - конфузен:
В една беззвездна ноемврийска нощ, както се бяхме наредили в „отстъп“ за извършване на минна постановка...
А-а-а, не! Стига толкова - ние да не сме Колумбия! И три епизода стигат за да разбере човек, че „разбрицването“ на основите не е като наливането, и няма кой знае какво за хвалене.
P.S.
Според живия разказ на известен в близкото минало писател-сатирик, случило му се няколко години след Войната да пътува в едно купе с легендарния маршал Тимошенко. Адютантът му бил доложил, че писателят е в същия влак и той го поканил на чаша български коняк и сладка приказка.
Като изпили порядъчно количество от еликсира, в съпровод от спомени и размисли, писателят по невнимание изтърсил риторичния въпрос:
- Всъщност, как можахме да я спечелим тази война!
Последвал потресаващият отговорът на маршала:
- И досега не може да ми го побере главата!
ЯНЧО БАКАЛОВ