Валери Стоянов гостува на Янчо Бакалов:
АМЕРИКАНСКА МЕЧТА
1. НА ПЪТ КЪМ АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА
И аз като много офицери от България имах щастието да се обучавам на занаят по чужди земи. То се оказа една истинска одисея, още от кандидатстването. Оказа се, че точно от този курс в САЩ, за който кандидатствах, освен досегашното условие – английски език, се изисква и явяване на изпит по тактика и проверка на психичната годност.
Явихме се за обявените две места 35 кандидати. Още след английския останахме седмина – 6 „зелени” и 1 морски – моя милост. От останалите шестима един беше завършил Шуменското училище, а другите бяха от „баш военното” училище във Велико Търново, завършили т. нар. мотострелкови профил или както ние си ги знаем – кашиците. Нямаше да споменавам този факт, ако не беше случката на изпита по тактика, по тематиката „рота–батальон”.
Не си мислете, че сме имали време за подготовка, днес ти казват, че утре се явяваш на изпит и толкова. Взех чак да се самосъжалявам, какво чудо ми е дошло на главата. След прекрасния резултат от изпита по езика и доказаната „психическа годност”, ще трябва да се издъня на нещо, за което дори не съм чувал както се следва – освен онези 10-15 часа в новобранския център, като новопостъпил курсант в Морското училище. Все пак се явих в уречения час във Военната академия и си зачаках късмета. Оказа се, че ще работим по тестова форма на изпитване по тактика. Както започна, така и завърши, всичко ми е като в мъгла. Но о, Боже, като обяви председателят на комисията резултатите, кои, мислите, имаха оценки различни от „двойка”? Не и онези, завършилите във Великото Търновско училище – те всички до един имаха „слаб”. (Интересно, на какво всъщност ги учат там?)
Изпита си взехме колегата от Шуменското артилерийско училище и моя милост, от Морското. На излизане от залата към мен се приближи председателят на комисията и ме попита, кога съм учил сухопътна тактика и колко. Казах му, че съм учил 15 часа в новобранския си период. Той ме погледна с недоверие и замина напред. И така – пътят към Америка за мен беше открит.
Да, ама не! Пак изненада – предстояло и друго препятствие. След седмица ни извикаха двамата с колегата Карастоянов („Карата” - той имаше оценка „Много добър – 4.5” по тактика, а аз „Добър – 3.5”) в Министерството на отбраната пред комисия, която ще определя кой се класира за курса „Американска мечта”. Бях сигурен, че проблеми няма да има. От 35 кандидати само ние двамата преминахме успешно всички изпитания, а имаше обявени точно две места. Първи пред комисията влезе Карата. Излезе бързо и весел – утвърдили го за заминаване. Дойде и моят ред. Комисията се състоеше от завеждащия управление „Кадри” на Министерството на отбраната, завеждащия същия отдел в Генералния щаб (да се чуди човек защо сме хранили две служби с практически еднакви функции) и други „по-дребни” служители. Първият въпрос от господин полковника от
АМЕРИКАНСКА МЕЧТА
1. НА ПЪТ КЪМ АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА
И аз като много офицери от България имах щастието да се обучавам на занаят по чужди земи. То се оказа една истинска одисея, още от кандидатстването. Оказа се, че точно от този курс в САЩ, за който кандидатствах, освен досегашното условие – английски език, се изисква и явяване на изпит по тактика и проверка на психичната годност.
Явихме се за обявените две места 35 кандидати. Още след английския останахме седмина – 6 „зелени” и 1 морски – моя милост. От останалите шестима един беше завършил Шуменското училище, а другите бяха от „баш военното” училище във Велико Търново, завършили т. нар. мотострелкови профил или както ние си ги знаем – кашиците. Нямаше да споменавам този факт, ако не беше случката на изпита по тактика, по тематиката „рота–батальон”.
Не си мислете, че сме имали време за подготовка, днес ти казват, че утре се явяваш на изпит и толкова. Взех чак да се самосъжалявам, какво чудо ми е дошло на главата. След прекрасния резултат от изпита по езика и доказаната „психическа годност”, ще трябва да се издъня на нещо, за което дори не съм чувал както се следва – освен онези 10-15 часа в новобранския център, като новопостъпил курсант в Морското училище. Все пак се явих в уречения час във Военната академия и си зачаках късмета. Оказа се, че ще работим по тестова форма на изпитване по тактика. Както започна, така и завърши, всичко ми е като в мъгла. Но о, Боже, като обяви председателят на комисията резултатите, кои, мислите, имаха оценки различни от „двойка”? Не и онези, завършилите във Великото Търновско училище – те всички до един имаха „слаб”. (Интересно, на какво всъщност ги учат там?)
Изпита си взехме колегата от Шуменското артилерийско училище и моя милост, от Морското. На излизане от залата към мен се приближи председателят на комисията и ме попита, кога съм учил сухопътна тактика и колко. Казах му, че съм учил 15 часа в новобранския си период. Той ме погледна с недоверие и замина напред. И така – пътят към Америка за мен беше открит.
Да, ама не! Пак изненада – предстояло и друго препятствие. След седмица ни извикаха двамата с колегата Карастоянов („Карата” - той имаше оценка „Много добър – 4.5” по тактика, а аз „Добър – 3.5”) в Министерството на отбраната пред комисия, която ще определя кой се класира за курса „Американска мечта”. Бях сигурен, че проблеми няма да има. От 35 кандидати само ние двамата преминахме успешно всички изпитания, а имаше обявени точно две места. Първи пред комисията влезе Карата. Излезе бързо и весел – утвърдили го за заминаване. Дойде и моят ред. Комисията се състоеше от завеждащия управление „Кадри” на Министерството на отбраната, завеждащия същия отдел в Генералния щаб (да се чуди човек защо сме хранили две служби с практически еднакви функции) и други „по-дребни” служители. Първият въпрос от господин полковника от
Генералния щаб беше дали съм завършил Военна академия. Аз обаче не съм я завършил, защото пътят ми за развитие беше друг. Предстоеше ми защита на дисертация и виждах себе си в науката, а не с кариера в щабната служба. Полковникът, след като обясних, че съм докторант пред защита, почти садистично се произнесе: „Академия, академия, млади човече, пък докторантурите... хъ...”.
Поогледах го с други очи - пред мен стоеше един нещастен човек, без значими социални умения, но накичен с три ромба. За непросветения във военните работи човек трябва да поясним какво означава това - господин полковникът е завършил военно училище, военна академия и поне генерал-щабен курс. Когато си срещнахме погледите, прочетох в неговите очи презрение и дори отвращение. Бях тръгнал да му обяснявам, че този тип кариера - в науката, е това, което искам. Тогава той категорично отсече, че няма да отида на курс в Америка. Станах и си излязох. В коридора ме срещна Карата, колегата, който беше одобрен. Разказах му, той се позачуди и ми вика: ”Няма да се отказваш! Има две места.” Изчаках да свърши комисията, полковникът мина край мен и за пореден път хвърли снизходителен поглед към докторанта (тоест, към мен). Попитах секретаря на комисията защо се е получило така, че когато са обявени две места и само двама са взели всички изпити, заминава един. Той отсече, че мястото е едно и работата на комисията е завършила. Казах му, че оттук отивам направо при министъра. Не знам дали се уплаши, но ми каза, „чакай да питам нещо шефа” (началника на управлението в министерството - бел. авт). Чаках ги към десетина минути. Излезе господинът и усмихнат ми каза: ”Извиняваме се много. Машинописката е допуснала грешка. И двамата отивате. Честито!” Бе джанъм, нали ги знаем тези „грешки на машинописките”. Цели четири години и половина офицерски стаж имах в Щаба на флота и съм бил свидетел на подобни грешки, и все свързани с кадровото развитие на хората!
За непросветените във военните работи може би трябва да поясним, че завършването на военна академия за офицерите е върхово постижение в развитието им. Стига се дотам, че когато се обсъжда статутът на някой колега-офицер, първо се пита - „Има ли академия?” Ако няма, то той се шкартира във второто качество хора.
Питам се, какво ли прави господин полковникът от Генералния щаб, с двете академии. Да е жив и здрав, но сигурно още не е разбрал, че академията може да бъде и само една суета, без която няма кариера, но по-важното е какво е станало от теб, учейки в академията. Като човек, не непременно като офицер!
2. АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА НА ТЕРЕН
Вече на територията на братска Америка, като част от обучението ни предстоеше заключително учение „на терен”. Щяхме да помагаме на една община (Кингстоун) в щата Северна Каролина в подготовката на евакуационните планове в случай на природни бедствия. Ползата от учението беше двустранна. От една страна, за нас, курсистите, специализиращи „Психологически операции”, това беше последната проверка на наученото и интегрирането му с приложния аспект. Цял месец проигравахме сценарии с условни данни за обстановката и имена на населени места, докато сега щяхме „на терен” да видим как се случват нещата. От друга страна общината трудно би отделила достатъчно ресурс да събере толкова специалисти на едно място и да подготви пълноценен и подробен план.
Предстоеше ни трудна седмица. По цял ден щяхме да обикаляме на територията на общината, да картографираме къде какво актуално има, което може да се ползва в случай на природно бедствие - основно подслон, източници на прясна вода, резервни варианти за ползване на ел. енергия и т.н.
Готвихме се за събитието няколко дена. Разделиха ни на екипи от по 3-4 военнослужещи - един американски офицер, старши на групата, един-двама офицери от приятелските на САЩ страни и един щатски сержант - шофьор. Раздадоха ни GPS-приемници, карти и храна за цялата седмица. Казаха ни още, че всеки екип ще ползва собствено превозно средство. Представих си новичък мощен „Хамър” и екипа ни, странстващ на него по американската земя. Да, ама не! Командирът на батальона, под чието командване бяхме, ни обяви, че анализирал разходите в рамките на бюджета, който е отпуснат за мисията и решил, че ако наеме за всеки екип по една малолитражна „Тойота” („рент а кар”), ще спести доста от държавните пари. С наивността си го питам, как така ще спести. Той ми вади една кредитна карта и казва, че за мисията има отпуснати еди-колко си пари. Така било по тези земи. Командирът на батальона има назначена мисия и ресурс. От тук нататък е той - сам да му мисли как ще планира всичко така, че след седмица мисията да е изпълнена в рамките на ресурса. Ако вземел от автопарка „Хамър”-и, щял да похарчи страшно много пари. Чеша се по главата и се чудя: като млад офицер в Щаба на флота всяка седмица ходехме в командировки я в Бургас, я в Созопол. Обикновено ползвахме „УАЗ”-ки, които харчат като за два автомобила. Никога обаче не ми е минавало през акъла, че командировките са ни май скъпички и как би могло да бъде по-евтино. Заспал народ, не си знаем сметката, та така.
Връщам се от Америка и като вече станал по-чувствителен към харченето на народната пара, започвам да се вглеждам във всяка „УАЗ”-ка по улиците на Варна Хвърчат си те постарому напред-назад и разнасят ценни тела на малки и големи началници от Флотата... Ако не ми вярвате, спрете да четете това писание и се покажете на улицата. Убеден съм, че в рамките на половин час ще мине покрай Вас синя кола (във Варна военните „УАЗ”-ки май са повечето сини), с един прилично охранен военнослежещ в нея
Питали ли сте се някога как тези пехливани си вземат изпита по физическо? Нали уж всяка година има подобен изпит и неиздържалите, ако не покрият нормативите, след определен срок трябва да си ходят. Това го видях в Американската армия с очите си, няма шеги. Всеки ден горките американски офицери тренират и тренират. Питам майор Джо защо полага толкова корави усилия за физическата си форма, а той ми вика „Три деца имам и жена, която не работи. На мене чакат! Освен това имам и два кредита - за колата и за къщата. Ако се проваля на изпита - заминавам? А след това”?
Доц. д-р ВАЛЕРИ СТОЯНОВ
Добавено от Янчо Бакалов:
„Като се завърна от курса, капитан трети ранг В. Стоянов (авторът) беше най-силно впечатлен от следното:
Българите имали възможност да поканят семействата си да им погостуват и докато обикалял из щатите с двете си дъщери, пред една китна къща видял, наместо традиционната морава, няколко лехи с цъфнали домати - като по нашенско. Скочил от колата да ги снима, но като вече поамериканчен, обадил се на собственика да поиска разрешение. Сигурно вече е предчувствал удоволствието - как ще прати снимките на баща си в Зверино, да види, че и американците като нас...
Собственикът обаче го поохладил малко.
- Снимайте колкото си искате, аз тези домати ги сея по задължение, защото земята е общинска, а аз съм подписал договор да гледам домати, в памет на Пионерите, които първи са населили това място и са се изхранвали по този начин. Ама никой не ги яде. Снимайте!
Та така!
Поогледах го с други очи - пред мен стоеше един нещастен човек, без значими социални умения, но накичен с три ромба. За непросветения във военните работи човек трябва да поясним какво означава това - господин полковникът е завършил военно училище, военна академия и поне генерал-щабен курс. Когато си срещнахме погледите, прочетох в неговите очи презрение и дори отвращение. Бях тръгнал да му обяснявам, че този тип кариера - в науката, е това, което искам. Тогава той категорично отсече, че няма да отида на курс в Америка. Станах и си излязох. В коридора ме срещна Карата, колегата, който беше одобрен. Разказах му, той се позачуди и ми вика: ”Няма да се отказваш! Има две места.” Изчаках да свърши комисията, полковникът мина край мен и за пореден път хвърли снизходителен поглед към докторанта (тоест, към мен). Попитах секретаря на комисията защо се е получило така, че когато са обявени две места и само двама са взели всички изпити, заминава един. Той отсече, че мястото е едно и работата на комисията е завършила. Казах му, че оттук отивам направо при министъра. Не знам дали се уплаши, но ми каза, „чакай да питам нещо шефа” (началника на управлението в министерството - бел. авт). Чаках ги към десетина минути. Излезе господинът и усмихнат ми каза: ”Извиняваме се много. Машинописката е допуснала грешка. И двамата отивате. Честито!” Бе джанъм, нали ги знаем тези „грешки на машинописките”. Цели четири години и половина офицерски стаж имах в Щаба на флота и съм бил свидетел на подобни грешки, и все свързани с кадровото развитие на хората!
За непросветените във военните работи може би трябва да поясним, че завършването на военна академия за офицерите е върхово постижение в развитието им. Стига се дотам, че когато се обсъжда статутът на някой колега-офицер, първо се пита - „Има ли академия?” Ако няма, то той се шкартира във второто качество хора.
Питам се, какво ли прави господин полковникът от Генералния щаб, с двете академии. Да е жив и здрав, но сигурно още не е разбрал, че академията може да бъде и само една суета, без която няма кариера, но по-важното е какво е станало от теб, учейки в академията. Като човек, не непременно като офицер!
2. АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА НА ТЕРЕН
Вече на територията на братска Америка, като част от обучението ни предстоеше заключително учение „на терен”. Щяхме да помагаме на една община (Кингстоун) в щата Северна Каролина в подготовката на евакуационните планове в случай на природни бедствия. Ползата от учението беше двустранна. От една страна, за нас, курсистите, специализиращи „Психологически операции”, това беше последната проверка на наученото и интегрирането му с приложния аспект. Цял месец проигравахме сценарии с условни данни за обстановката и имена на населени места, докато сега щяхме „на терен” да видим как се случват нещата. От друга страна общината трудно би отделила достатъчно ресурс да събере толкова специалисти на едно място и да подготви пълноценен и подробен план.
Предстоеше ни трудна седмица. По цял ден щяхме да обикаляме на територията на общината, да картографираме къде какво актуално има, което може да се ползва в случай на природно бедствие - основно подслон, източници на прясна вода, резервни варианти за ползване на ел. енергия и т.н.
Готвихме се за събитието няколко дена. Разделиха ни на екипи от по 3-4 военнослужещи - един американски офицер, старши на групата, един-двама офицери от приятелските на САЩ страни и един щатски сержант - шофьор. Раздадоха ни GPS-приемници, карти и храна за цялата седмица. Казаха ни още, че всеки екип ще ползва собствено превозно средство. Представих си новичък мощен „Хамър” и екипа ни, странстващ на него по американската земя. Да, ама не! Командирът на батальона, под чието командване бяхме, ни обяви, че анализирал разходите в рамките на бюджета, който е отпуснат за мисията и решил, че ако наеме за всеки екип по една малолитражна „Тойота” („рент а кар”), ще спести доста от държавните пари. С наивността си го питам, как така ще спести. Той ми вади една кредитна карта и казва, че за мисията има отпуснати еди-колко си пари. Така било по тези земи. Командирът на батальона има назначена мисия и ресурс. От тук нататък е той - сам да му мисли как ще планира всичко така, че след седмица мисията да е изпълнена в рамките на ресурса. Ако вземел от автопарка „Хамър”-и, щял да похарчи страшно много пари. Чеша се по главата и се чудя: като млад офицер в Щаба на флота всяка седмица ходехме в командировки я в Бургас, я в Созопол. Обикновено ползвахме „УАЗ”-ки, които харчат като за два автомобила. Никога обаче не ми е минавало през акъла, че командировките са ни май скъпички и как би могло да бъде по-евтино. Заспал народ, не си знаем сметката, та така.
Връщам се от Америка и като вече станал по-чувствителен към харченето на народната пара, започвам да се вглеждам във всяка „УАЗ”-ка по улиците на Варна Хвърчат си те постарому напред-назад и разнасят ценни тела на малки и големи началници от Флотата... Ако не ми вярвате, спрете да четете това писание и се покажете на улицата. Убеден съм, че в рамките на половин час ще мине покрай Вас синя кола (във Варна военните „УАЗ”-ки май са повечето сини), с един прилично охранен военнослежещ в нея
Питали ли сте се някога как тези пехливани си вземат изпита по физическо? Нали уж всяка година има подобен изпит и неиздържалите, ако не покрият нормативите, след определен срок трябва да си ходят. Това го видях в Американската армия с очите си, няма шеги. Всеки ден горките американски офицери тренират и тренират. Питам майор Джо защо полага толкова корави усилия за физическата си форма, а той ми вика „Три деца имам и жена, която не работи. На мене чакат! Освен това имам и два кредита - за колата и за къщата. Ако се проваля на изпита - заминавам? А след това”?
Доц. д-р ВАЛЕРИ СТОЯНОВ
Добавено от Янчо Бакалов:
„Като се завърна от курса, капитан трети ранг В. Стоянов (авторът) беше най-силно впечатлен от следното:
Българите имали възможност да поканят семействата си да им погостуват и докато обикалял из щатите с двете си дъщери, пред една китна къща видял, наместо традиционната морава, няколко лехи с цъфнали домати - като по нашенско. Скочил от колата да ги снима, но като вече поамериканчен, обадил се на собственика да поиска разрешение. Сигурно вече е предчувствал удоволствието - как ще прати снимките на баща си в Зверино, да види, че и американците като нас...
Собственикът обаче го поохладил малко.
- Снимайте колкото си искате, аз тези домати ги сея по задължение, защото земята е общинска, а аз съм подписал договор да гледам домати, в памет на Пионерите, които първи са населили това място и са се изхранвали по този начин. Ама никой не ги яде. Снимайте!
Та така!