Снимката е правена на спирка Бирюльово-товарная. Офицерските съпруги от ляво на дясно са: Катя (на Янко-Мустака от Атия), Стела (на Петко – днес капитан далечно плаване), Лилито (на Бисер Бонев от Атия) и Кинчето – благоверната съпруга на автора, който се е оперил като султан в част от харема си...
Новогодишни спомени на Янчо Бакалов
В НАРЯД ПО НОВА ГОДИНА
Голям празник, големи надежди! Кой не се готви за него и кой не се надява от догодина всичко вече да тръгне като по вода! Така се случи, че през първите си флотски офицерски години все „на поста” я посрещах. Нито се оплаквам, нито съм бил само аз, нито намирам, че не е било редно. За първи път обаче запразних новогодишно в казармата като войник, в зенитния полигон на Шабла.
Наближават празниците и ние, мушмуроците от полигонната батарея, започваме да кроим шекерени планове. Ясно е, че няма само „старите” да отидат в отпуск, ще трябват поне две смени за началник-караул, разни дежурни и т. н., току виж се отворил парашутът и на някой новобранец да се облажи. Една седмица преди заветното събитие обаче всичко се прецаква. Прочетоха ни заповед на „Царя” (командира полковник Тодоров – бел. авт.) за усилване на бдителността в новогодишната нощ, да не би подлият враг да ни такова. С две думи, такъв гъст наряд ни спретнаха, че само протежета на началството ще видят бял свят. Обявиха ни и дежурните смени. Свободните от дежурство в празничната вечер ще
В НАРЯД ПО НОВА ГОДИНА
Голям празник, големи надежди! Кой не се готви за него и кой не се надява от догодина всичко вече да тръгне като по вода! Така се случи, че през първите си флотски офицерски години все „на поста” я посрещах. Нито се оплаквам, нито съм бил само аз, нито намирам, че не е било редно. За първи път обаче запразних новогодишно в казармата като войник, в зенитния полигон на Шабла.
Наближават празниците и ние, мушмуроците от полигонната батарея, започваме да кроим шекерени планове. Ясно е, че няма само „старите” да отидат в отпуск, ще трябват поне две смени за началник-караул, разни дежурни и т. н., току виж се отворил парашутът и на някой новобранец да се облажи. Една седмица преди заветното събитие обаче всичко се прецаква. Прочетоха ни заповед на „Царя” (командира полковник Тодоров – бел. авт.) за усилване на бдителността в новогодишната нощ, да не би подлият враг да ни такова. С две думи, такъв гъст наряд ни спретнаха, че само протежета на началството ще видят бял свят. Обявиха ни и дежурните смени. Свободните от дежурство в празничната вечер ще
седят пред телевизора в ППС-то (политико-просветната стая - бел. авт.), ще хапват каквото Бог дал и трезви като мулета ще си легнат веднага след Дунавското хоро.
Но не така разбирал своите задължения „старият” редник Желязков, който ще бъде старши на патрул от две лица, барабар с дупетата - Той и Аз. Намига ми крадешком, наерил мустак като на злобно куче около кранците (тестисите - пояснение за несведущия по флотските въпроси читател - бел. ред.) - „ти само стой и гледай”!
Дойде 31-ви декември, мина разводът на караула, добавихме топли дрехи, нарамихме пушките и друм по маршрута. Поради недостиг на хора патрулната двойка е една и ще тропаме на шир и длъж само през нощта, а като се съмне, отиваме да спим.
В съседство с нашия район е флотското поделение „НиС” (кой да го знаел какво значело). Желязков е шофьор на транспортна кола и като разбрал къде ще бъде на Нова година, пренесъл при моряците запасите си. Като загърмя телевизорът в ППС-то и дежурният офицер заседна да го пази - и ние тръгваме на гости! Разоръжихме се от вратата, прибрахме ножовете, скрихме пълнителите на сигурно (зер всичко става) и хайде на масата. Моряците няма нас да чакат, ама два стола ни оставили. Че като раззинаха онези ми ти войнишки уста, нямат насита! Че като текнаха едни песни, че като се заиграха едни хора!
Като започна да се развиделява и взеха да ни гонят. И ние сме решили да си ходим, ама старшията съвсем оплел стъпките. Облякохме го, въоръжихме го, та заприлича на бостанско плашило и пайдос, че трябва да минем и покрай дежурната стая. Добре се случи там да е само помощникът, прибра ни набързо патроните и ни изрита към спалното. Ами като му дошло сега вдъхновението на Желязков - пее с цяло гърло на една нота, „Велик е нашият войник”! Върти като развалена плоча, докато стигне ”измокрен, гладен, уморен!” - и пак отначало. Въртя, въртя, докато не го натика дежурният в кауша, пък аз топтисан отвън с пушка на рамо без патрони, да го пазя като спи.
Като ми тръгна така „по морски” годината и взеха, че ме приеха в Морското училище. Мина се време, и дежурен по рейд бях на Нова година, по флотски район, по полк, по щаб, а на шестата офицерска бях нещо като „наблюдаващ”. Какво е това чудо ли? Отдадени сме в заповед с капитан ІІ ранг Динев (вече покойник) - като чукне новата година и ние с дежурната кола на военноморска база Варна ще обиколим завчас всичките й поделения в гарнизона - първом бреговите, а после ще ходим като коледари от кораб на кораб. Защото другарят министър е разрешил да се празнува само до 01.00 часа и то тихо, и трезво! Който е забравил да си легне, слагаме го да спи, завиваме го и му пожелаваме лека нощ.
Завивахме ги, завивахме, докато не стигнахме до Адмиралския дивизион. Там старши на новогодишната стража да бил синът на министъра. Събрани всички офицери в каюткомпанията на флагманския кораб, вестовият цял в бяло, наливат се изстудени питиета, чоплят се едни завъртени мезета - на Динев му залепна небцето от мерак (той много ги можеше тези неща). Зарадваха ни се като на влъхви в святата нощ, ще седнете, та ще седнете! (Само Живко Славов, старши помощникът, седи настрани, същи Юда, не близва). Опитах се и аз да направя сурат, да приседна, както съм с шинела, на единия крайчец на стола, демек „ние не сме от тия”. Ама като се развикаха пазителите на реда: „Ще се обиждаме ли сега, ти не знаеш ли как се влиза в каюткомпания, я махай бързо този въшкарник”! И го махнах, защото ред трябва да има, морският етикет да се спазва - и за отца, и за сина, кой както я нареди!
Но не така разбирал своите задължения „старият” редник Желязков, който ще бъде старши на патрул от две лица, барабар с дупетата - Той и Аз. Намига ми крадешком, наерил мустак като на злобно куче около кранците (тестисите - пояснение за несведущия по флотските въпроси читател - бел. ред.) - „ти само стой и гледай”!
Дойде 31-ви декември, мина разводът на караула, добавихме топли дрехи, нарамихме пушките и друм по маршрута. Поради недостиг на хора патрулната двойка е една и ще тропаме на шир и длъж само през нощта, а като се съмне, отиваме да спим.
В съседство с нашия район е флотското поделение „НиС” (кой да го знаел какво значело). Желязков е шофьор на транспортна кола и като разбрал къде ще бъде на Нова година, пренесъл при моряците запасите си. Като загърмя телевизорът в ППС-то и дежурният офицер заседна да го пази - и ние тръгваме на гости! Разоръжихме се от вратата, прибрахме ножовете, скрихме пълнителите на сигурно (зер всичко става) и хайде на масата. Моряците няма нас да чакат, ама два стола ни оставили. Че като раззинаха онези ми ти войнишки уста, нямат насита! Че като текнаха едни песни, че като се заиграха едни хора!
Като започна да се развиделява и взеха да ни гонят. И ние сме решили да си ходим, ама старшията съвсем оплел стъпките. Облякохме го, въоръжихме го, та заприлича на бостанско плашило и пайдос, че трябва да минем и покрай дежурната стая. Добре се случи там да е само помощникът, прибра ни набързо патроните и ни изрита към спалното. Ами като му дошло сега вдъхновението на Желязков - пее с цяло гърло на една нота, „Велик е нашият войник”! Върти като развалена плоча, докато стигне ”измокрен, гладен, уморен!” - и пак отначало. Въртя, въртя, докато не го натика дежурният в кауша, пък аз топтисан отвън с пушка на рамо без патрони, да го пазя като спи.
Като ми тръгна така „по морски” годината и взеха, че ме приеха в Морското училище. Мина се време, и дежурен по рейд бях на Нова година, по флотски район, по полк, по щаб, а на шестата офицерска бях нещо като „наблюдаващ”. Какво е това чудо ли? Отдадени сме в заповед с капитан ІІ ранг Динев (вече покойник) - като чукне новата година и ние с дежурната кола на военноморска база Варна ще обиколим завчас всичките й поделения в гарнизона - първом бреговите, а после ще ходим като коледари от кораб на кораб. Защото другарят министър е разрешил да се празнува само до 01.00 часа и то тихо, и трезво! Който е забравил да си легне, слагаме го да спи, завиваме го и му пожелаваме лека нощ.
Завивахме ги, завивахме, докато не стигнахме до Адмиралския дивизион. Там старши на новогодишната стража да бил синът на министъра. Събрани всички офицери в каюткомпанията на флагманския кораб, вестовият цял в бяло, наливат се изстудени питиета, чоплят се едни завъртени мезета - на Динев му залепна небцето от мерак (той много ги можеше тези неща). Зарадваха ни се като на влъхви в святата нощ, ще седнете, та ще седнете! (Само Живко Славов, старши помощникът, седи настрани, същи Юда, не близва). Опитах се и аз да направя сурат, да приседна, както съм с шинела, на единия крайчец на стола, демек „ние не сме от тия”. Ама като се развикаха пазителите на реда: „Ще се обиждаме ли сега, ти не знаеш ли как се влиза в каюткомпания, я махай бързо този въшкарник”! И го махнах, защото ред трябва да има, морският етикет да се спазва - и за отца, и за сина, кой както я нареди!
НОВА ГОДИНА В БИРЮЛЬОВО
Новото общежитие на академията (става дума за Военната академия в Москва – бел. ред.) е в някогашното олимпийско село. Тук са настанени само семейни слушатели-чужденци. Всичките офицери със стаж, с длъжности, със съпруги и с по едно-две дечурлига.
В девети факултет (чуждестранния) се учи по две програми – за страните от „третия свят” и за тези от Варшавския договор. Колегите от Виетнам, Камбоджа, Лаос, Монголия от немотия я карат по ергенски, заплатите им не стигат да издържат семейство в Москва. От Мозамбик са тук само с част от децата, 4 – 5, не повече. Кубинците от армията идват направо от Ангола, багажът им е опакован в зелени сандъци от снаряди – радост голяма, че най-после ще се срещнат живи и здрави със семействата си!
Най-близката спирка на „електричката” се нарича „Бирюльово-товарная”. Моят приятел и съвипускник Бисер все преживяваше:
- Поне „пасажирска” да беше, а то – „товарна”!
Новото общежитие на академията (става дума за Военната академия в Москва – бел. ред.) е в някогашното олимпийско село. Тук са настанени само семейни слушатели-чужденци. Всичките офицери със стаж, с длъжности, със съпруги и с по едно-две дечурлига.
В девети факултет (чуждестранния) се учи по две програми – за страните от „третия свят” и за тези от Варшавския договор. Колегите от Виетнам, Камбоджа, Лаос, Монголия от немотия я карат по ергенски, заплатите им не стигат да издържат семейство в Москва. От Мозамбик са тук само с част от децата, 4 – 5, не повече. Кубинците от армията идват направо от Ангола, багажът им е опакован в зелени сандъци от снаряди – радост голяма, че най-после ще се срещнат живи и здрави със семействата си!
Най-близката спирка на „електричката” се нарича „Бирюльово-товарная”. Моят приятел и съвипускник Бисер все преживяваше:
- Поне „пасажирска” да беше, а то – „товарна”!
Всички празници - национални, семейни, религиозни, езически - се празнуват здраво и с апломб. Анголците се опитваха да ни отнемат палмата на първенството, но с едната гюрултия само не става. Насред жилищните блокове инсталират уредба с два милиона децибела и се кълчат до прималяване, но до тука! А къде са нашите празници! Колегата-летец Йозеф (той беше чех, а жена му „моравка”, на къде ли ги е отвял вятърът), когато е поканен, си отпуска колана още от асансьора, защото знае какво го чака - много, вкусно и много вкусно.
Като се зададе голям празник (не по-често от два пъти месечно), в националната група се подготвя апартамент за „терен” и детска квартира - там след вечеря ще бъдат настанени да спят децата. В сценария присъства химнът, ако стигнем до него, непременно хора и ръченици (кючеци - отнюд!) , чупене на чаши (неволно) и викове на отворен прозорец „Къде сте, братя българи!” Това, последното, Сашо най го умееше и когато е негов ред да се провикне, компанията набъбваше за минути.
За да се случва всичко това както си му е редът, непременно трябва да е на висота логистичната подкрепа. Но горката Москва затънала в „перестройка”, че и влюбена в Елцин, който щял да ги оправи всичките. Та, местната подкрепа я няма никаква, пък и „сухият режим” на Горбачов ги стиснал за гушите. За това си носим по влака от България, от всичко и колкото трябва. Олио, ракия, зеленчукови консерви, парфюми, гримове и помади, коняци, боб, крем за бръснене, леща, лютеница, зимни дрехи, детски обувки за всички сезони, пак ракия, дезодорант, консервирани меса, маратонки, подправки, сапун, плодови концентрати, паста за зъби, бренди „Слънчев бряг” (армаган за приятели-руснаци, че мряха за него), маринати, сафрид в буркани, шампоан, още малко ракия, черва за наденици, подаръци за близки и познати, чубрица, няколко бутилки вино - само отбрани марки.
Някога, в царско време, за да назначат офицера на длъжност „командир на полк”, трябвало да има и стаж като завеждащ домакинската част. Но щом си завършил академия в Съюза по време на „перестройката” и си оцелял, по „домакинската част” си способен на всичко. Милата ми съпруга доскоро пазеше схеми със свободните пространства в купетата на всички видове вагони, пътуващи от и за Москва. От сън да я вдигнеш, и сега може да те светне какъв е обемът на кашон от вино за дванадесет бутилки, или от водка „Средец”, колко кашона се събират в нишата за куфари над вратата на купето, и т.н.
Във входа, в който живеем, има по три апартамента на етаж. В ляво и в дясно са настанени хора от най-различни националности, а средните квартири са дадени на кубинци.
Та за Нова година ми беше думата. Тази ще я посрещаме в апартамента на Бисер и Лили, на дванадесетия етаж. Настроението е супер. „Детската квартира” е у нас, на шестия. Като дойде Новата година, първо „по руски”, а след час и „по български”, дядо Мраз ще раздаде подаръците, и децата отиват да спят. Аз ще имам грижата за това.
И дойде денят! Чукахме ги чашите на два пъти, честитихме си, поздравихме се и за да стане купонът като за големи хора, ще отведа децата да си лягат. Асансьорите благоразумно са изключени и аз, заедно с детската градина, ще трябва да слезем шест етажа надолу по стълбите. Още на дванадесетия етаж иде първото препятствие: вратата на „кубинския” апартамент е широко отворена и трябва да се влезе, няма как - освен Нова година, днес им е и националният празник! Наливат ми чаша ром „Хавана клуб”, обръщам я, че децата ме чакат и навън!
На единадесетия етаж зее ново грамадно препятствие, средният „кубински” апартамент е широко отворен, няма на къде да се ходи - гаврътвам чашата с рома, без да му усетя вкуса, и пак тръгваме надолу.
Трябва ли да казвам, че на десетия етаж ни чака поредната отворена врата - и така чак до моя скъп и най-близък съсед, кубинеца на шестия етаж!
Настанявам децата криво-ляво, събирам сили за обратния път и се изстрелвам навън. На вратата обаче бдително ме чака отново моят скъп и най-близък съсед. Възмущението му няма край, нима точно на техния национален празник, когато ВСИЧКИ пристъпят прага им, за да ги поздравят с чаша „Хавана клуб” в ръка, аз съм намислил да ги отмина!?
По пътя нагоре се повторя същата процедура. На осмия..., на деветия..., по-нататък нямам спомен. Но най-вероятно съм стигнал до дванадесетия етаж, защото като влязох през входната врата, видях Бисер да носи жена ми и като ме видя, от изненада плесна с ръце, и тя тупна на земята.
P. S.
Началникът на курса на Близнаков, цял полковник, се обадил на старшия на националната ни група - да го предупреди, че оня не посещава редовно занятията. Ако продължава така, повече няма да го крие. Викаме го Близнака на червения килим и той идва, явно почерпен. След унищожителната критика намери сили да каже:
- Изобщо не е вярно, че редовно не ходя на училище. Случвало ми се е до сега, всичко на всичко, три пъти - вчера, днес ... и утре!
Като се зададе голям празник (не по-често от два пъти месечно), в националната група се подготвя апартамент за „терен” и детска квартира - там след вечеря ще бъдат настанени да спят децата. В сценария присъства химнът, ако стигнем до него, непременно хора и ръченици (кючеци - отнюд!) , чупене на чаши (неволно) и викове на отворен прозорец „Къде сте, братя българи!” Това, последното, Сашо най го умееше и когато е негов ред да се провикне, компанията набъбваше за минути.
За да се случва всичко това както си му е редът, непременно трябва да е на висота логистичната подкрепа. Но горката Москва затънала в „перестройка”, че и влюбена в Елцин, който щял да ги оправи всичките. Та, местната подкрепа я няма никаква, пък и „сухият режим” на Горбачов ги стиснал за гушите. За това си носим по влака от България, от всичко и колкото трябва. Олио, ракия, зеленчукови консерви, парфюми, гримове и помади, коняци, боб, крем за бръснене, леща, лютеница, зимни дрехи, детски обувки за всички сезони, пак ракия, дезодорант, консервирани меса, маратонки, подправки, сапун, плодови концентрати, паста за зъби, бренди „Слънчев бряг” (армаган за приятели-руснаци, че мряха за него), маринати, сафрид в буркани, шампоан, още малко ракия, черва за наденици, подаръци за близки и познати, чубрица, няколко бутилки вино - само отбрани марки.
Някога, в царско време, за да назначат офицера на длъжност „командир на полк”, трябвало да има и стаж като завеждащ домакинската част. Но щом си завършил академия в Съюза по време на „перестройката” и си оцелял, по „домакинската част” си способен на всичко. Милата ми съпруга доскоро пазеше схеми със свободните пространства в купетата на всички видове вагони, пътуващи от и за Москва. От сън да я вдигнеш, и сега може да те светне какъв е обемът на кашон от вино за дванадесет бутилки, или от водка „Средец”, колко кашона се събират в нишата за куфари над вратата на купето, и т.н.
Във входа, в който живеем, има по три апартамента на етаж. В ляво и в дясно са настанени хора от най-различни националности, а средните квартири са дадени на кубинци.
Та за Нова година ми беше думата. Тази ще я посрещаме в апартамента на Бисер и Лили, на дванадесетия етаж. Настроението е супер. „Детската квартира” е у нас, на шестия. Като дойде Новата година, първо „по руски”, а след час и „по български”, дядо Мраз ще раздаде подаръците, и децата отиват да спят. Аз ще имам грижата за това.
И дойде денят! Чукахме ги чашите на два пъти, честитихме си, поздравихме се и за да стане купонът като за големи хора, ще отведа децата да си лягат. Асансьорите благоразумно са изключени и аз, заедно с детската градина, ще трябва да слезем шест етажа надолу по стълбите. Още на дванадесетия етаж иде първото препятствие: вратата на „кубинския” апартамент е широко отворена и трябва да се влезе, няма как - освен Нова година, днес им е и националният празник! Наливат ми чаша ром „Хавана клуб”, обръщам я, че децата ме чакат и навън!
На единадесетия етаж зее ново грамадно препятствие, средният „кубински” апартамент е широко отворен, няма на къде да се ходи - гаврътвам чашата с рома, без да му усетя вкуса, и пак тръгваме надолу.
Трябва ли да казвам, че на десетия етаж ни чака поредната отворена врата - и така чак до моя скъп и най-близък съсед, кубинеца на шестия етаж!
Настанявам децата криво-ляво, събирам сили за обратния път и се изстрелвам навън. На вратата обаче бдително ме чака отново моят скъп и най-близък съсед. Възмущението му няма край, нима точно на техния национален празник, когато ВСИЧКИ пристъпят прага им, за да ги поздравят с чаша „Хавана клуб” в ръка, аз съм намислил да ги отмина!?
По пътя нагоре се повторя същата процедура. На осмия..., на деветия..., по-нататък нямам спомен. Но най-вероятно съм стигнал до дванадесетия етаж, защото като влязох през входната врата, видях Бисер да носи жена ми и като ме видя, от изненада плесна с ръце, и тя тупна на земята.
P. S.
Началникът на курса на Близнаков, цял полковник, се обадил на старшия на националната ни група - да го предупреди, че оня не посещава редовно занятията. Ако продължава така, повече няма да го крие. Викаме го Близнака на червения килим и той идва, явно почерпен. След унищожителната критика намери сили да каже:
- Изобщо не е вярно, че редовно не ходя на училище. Случвало ми се е до сега, всичко на всичко, три пъти - вчера, днес ... и утре!