Спомени на флотски ветерани :: СЛУЧКА С КСП (КОНТРОЛНО-СИГНАЛЕН ПАТРОН) ::

Затвори.
Докладвах на моя командир. Разпореди на новия дежурен да ме смени веднага. Друго не можеше и да направи. Докато се организираме, матросът с „УАЗ”-ката влезе в поделението. Не се бавих. Смотахме формалностите около смяната и потеглих. Къмпингът не беше далеч. Намираше се малко след Созопол, по на юг, от лявата страна на пътя, преди завоите нагоре по баира. Пътувахме по четирилентовия път до Созопол. Бяхме най-бавната кола. Изпреварваха ни всички. Пътуването ми се стори вечност. Все пак стигнахме.
Пред бариерата на къмпинга ни чакаше милиционер. Колата оставаше тук. Поведе ме през плажа към мястото. Ама то, наоколо, един народ? Не е за гледане. Жените, повечето, по монокини. Така си се разхождаха по плажа. Не им пукаше. От какво ли да им пука? Около тях едни мъже? Стояха си спокойни и безразлични на пясъка, като че ли не ги забелязваха. Не знам какво правеха и с какво се занимаваха, но като че ли нищо около тях не ги засягаше. Явно и на тях не им пукаше. Да, ама аз ги забелязах и не знам защо, но на мен ми пукаше. Винаги ми е пукало. Никога не съм възприемал с безразличие заобикалящата ме действителност, особено онази нейна част, дето сега е по монокини. Така си беше. За това сега се стараех да не вдигам поглед, да не се оглеждам, и да си гледам в краката, пред себе си. Стараех се, разбира се, но до колкото можех. Как стигнах до мястото, аз си знам. Там трима милиционери бяха успели да освободят, твърде малък и не достатъчен за целта, район от плажа. Колкото са успели, толкова. Не им е било лесно. Ако обаче се наложеше, сигурно още доста трябваше да се потрудят при тези „тежки” условия.
Не виждах морска мина наблизо. Огледах по-внимателно. Почти до мен, до уреза на водата, леко заровено в мокрия пясък, лежеше нещо, което на външен вид наподобяваше минометна мина, по-голяма от 82мм и по-малка от 120мм, или по скоро приличаше на малка авиационна бомба. В челната му част не забелязах взривател. В опашната имаше многолопусно витло. На цвят беше червеникаво-кафяво, чисто, без обраствания, отскоро във водата, почти ново. Какво ли можеше да бъде това? Не познавах морска мина с подобни размери и форма. Можех да докладвам, че това устройство не ми е познато. То си беше и така. Да докладвам и да си ходя. Нека да си намерят друг, кой да се оправя с това нещо. Да бе, да си ходиш? За това ли те изпратиха лично? На теб се обади. Разчитал е на теб. Е, на него, сигурно, някой друг се е обадил и то заради плажа, заради тези с монокините. И какво от това? Има ли значение? Кой да се оправя? Нали го видя, прилича на бомба. Я се стегни! Не се опитвай да я караш по „тънката лайсна”! Не бързай! Добре де, ама не познавам и подобни авиобомби, не познавам и подобни артилерийски снаряди, не е и пехотна минометна мина. Те витлата, по принцип, се използват за взривен предпазител или за взриватели със закъснително действие. Някои от авиобомбите имат подобни, но с тези размери, едва ли може да мине за такава. До тук нищо конкретно.
Нямах представа какво точно лежи пред мен, в мокрия пясък. Ами сега? В едно бях сигурен, че не може да се задейства, дори и да е някакво взривно устройство, докато витлото е неподвижно. То е неговия възпламенител, какъвто и да е взривателя му. Все пак, това до тук са само предположения. Те не ми вършеха работа. Нещото си беше конкретно и чакаше конкретно решение. Какво да правя? Какво можех да направя? Неволно се заоглеждах, като че ли търсех някой, който може да ми помогне. Бях готов да се откажа. Търсещият ми, помощ, поглед неволно се спря върху милиционерите. О, не! Те пък най-малко можеха да ми помогнат с нещо и то сега. Не трябваше и да усетят, ама нищичко от моето колебание. Да не говорим, да се усъмнят в моята компетентност. Това не трябваше да става. Не трябваше да го допусна. Не можех да излагам и себе си, и формата, и Флота. Каквото и да предприемех, на това нямах право. Налагаше ми се да измисля някакво по-уместно решение, но не директно да се отказвам. Как ли трябваше да изглеждаше това решение и колко ли време ми трябваше за да го измисля? Трудничко ми беше да преценя, а и тези Пилат Понтийските решения въобще не ми се отдаваха. Тогава какво? Ами, оставаше ми да събера кураж и да го вдигна.
Да - да, да го вдигна, а после? Какво пък толкова? Щом не може да „гръмне”, да го взема. Ще го взема, а после? Спри с това после? Ако има после, тогава ще го мислиш. Добре. Само трябва да пазя витлото. Това е. Не му мислих по-вече. Наведох се и внимателно го вдигнах с едната ръка. Не гръмна. Браво! До тук добре! Предположението ми се оказа вярно. Вече по-уверен го хванах и с другата ръка. Заоглеждах го внимателно от всички страни. От долната, от към пясъка, сега видях надпис от три букви, написани на кирилица с бяла боя - „КСП”. Е сега, само дето аз не гръмнах, само дето не извиках, само дето не подскочих. Идеше ми да избухна и да крещя. Оказах се прав. Бях прав. Бях успял. Справих се и сам.
Имах някаква, макар и съвсем обща представа за „КСП”-то. Не го бях виждал до този момент. Не ми беше трябвало да го познавам. В базата нямахме подводни лодки (сега подводници). Знаех само, че то е тяхно визуално сигнално средство. Изстрелват го със въздух. Използват го за маркиране на пуск или обозначаване на повърхността мястото на потапяне. Трябва да се възпламени на повърхността, когато изплава. Витлото е възпламенител и закъснител на запалването. Основният заряд гори и отделя оранжев дим. Това, тук, не беше се възпламенило. Може възпламенителят или витлото да не са сработили, може да е имало някаква друга повреда или да не му е стигнал пътя, или каквото и да е, но не беше опасно взривно устройство. Неговият заряд гореше, отделяйки дим, но то не беше взривно устройство. Все пак, добре би било да не се пипа витлото, за да не сработи където и когато не трябва.
Въодушевен, доволен и горд от себе си поех към колата. Кимнах на милиционерите за довиждане и напуснах плажа с чувството на победител. КСП-то поставих в кутия от обувки, като запълних свободното място около него   с намачкани вестници, които матросът изрови отнякъде. Потеглихме. Пред КПП-то на базата спряхме. Докладвах по телефона на началник щаба, за свършеното до тук. На въпроса дали съм взел всички необходими предохранителни мерки, отговорих уверено, че съм. Благодари ми и затвори. Прибрах се.

II. В дежурната стая
Влязохме в района на поделението. Работният ден привършваше. Повечето от старшините вече се бяха изнесли към спирката на служебните автобуси, пътуващи за града. Отиваха си. Надявах се и аз да успея. Командирът все още беше тук. Той си тръгваше по-късно. Пътуваше с градския автобус, но в обратната посока, към селището. Докладвах му накратко. Не ми задава въпроси. Разпореди на дежурния да приеме кутията и да я прибере в малкото хранилище, предназначено за съхранение на боеприпаси подлежащи на унищожение. То и без това си беше негово завеждане. Решението ме устройваше. То не беше случайно. Сигурно беше усетил желанието ми и аз да пътувам. Не бях способен да прикривам вътрешните си желания. Колкото и пъти да се бях опитвал, никога не ми се е отдавало. Всичко каквото мислех и чувствах си ми личеше. Жесток недостатък. Имах го и това е.
Оставих кутията на масата в дежурната стая, грабнах от закачалката   ежедневното си яке и хукнах към спирката. Не бях успял да завърша смяната на якето, когато един след друг автобусите запристигаха.
Сутринта, на следващия ден, оставах старши в поделението и до завръщането на командира бях „за командир”. Дежурният ме посрещна с рапорт. В рапорта се докладваше за наличие на произшествие по време на дежурството. Същността на произшествието, обикновено, се докладваше след рапорта. Тук, на плаца, матросите се подготвяха за строяване. Дежурната стая беше по-удобно място за това. До строяването за флага оставаше не по-вече от четвърт час. Пред входа, на коридора, към дежурната стая имаше площадка. Там старшините, на тумба, коментираха нещо оживено. Обикновено, сутрин, се събираха в дежурната стая. Провеждаше се нещо като кратка оперативка преди строяването. Защо ли се бяха събрали от вън? Какво ли пък толкова се бяха въодушевили и развеселили тази сутрин? Поздравихме се и без да спирам продължих. Сега не ми беше до техния оживен разговор. По-важно беше да разбера същността на докладваното произшествие.
В коридора се влизаше направо. Входна врата нямаше. Беше откачена и прибрана, за да е по-удобно и на матросите, и на дежурния. Още на площадката, преди да вляза в коридора, усетих остра миризма на карбол или нещо подобно, на нещо като силен дезинфекционен разтвор смесено с миризма на сяра и фосфор. Вътре миризмата беше по-силна, но се търпеше. Обзавеждането от дежурната стая беше струпано тук. Една част пред вратата на спалното помещение и другата покрай стената на оръжейната. Стаята празна, прозорецът и вратата и отворени. В нея някак мрачно, макар навън да беше светла лятна сутрин. Варосаните, тази пролет, стени бяха оцветени на места от жълто до кафяво, на места и в по-тъмно, с някаква особена, на вид, мазна боя. Миризмата трудно се понасяше. По-точно тук не се стоеше.
Тръгнах обратно, навън. Там щях да го слушам, но след вдигането на флага, като освободим матросите. Имах усещането, че вече знам за какво произшествие ще ми докладва. Минах отново покрай събралите се старшини. Бяха поутихнали. Външното ми изражение сигурно им е подсказвало, че по-доброто нещо, което трябва да направят в момента е да мълчат. Не, че не можех и така да избухна. Не, че не бях го правил. Разбира се, че съм го правил и то много пъти. Не, че съм го искал или нарочно. То, понякога, просто ми идваше отвътре. Знаех, че е грешка. Знаех, че нямах право да го допускам, но какво да правя? Така си беше. Имах си го и този недостатък. Ако само това са ми били недостатъците значи, че всичко е било наред. Казва ли ти някой колко и кои са ти недостатъците? Научаваш ги по-късно, когато сам си ги осъзнаеш.
Сега успях да се въздържа. Сигурно защото бях „за командир”, а той няма никакво право да избухва. Глупости. Просто успях. Така ми се случи. Сам не знаех как точно стана. Може би заради строяването? Командваха. Приех строя. Вдигнахме флага. Разпределихме матросите и задачите за деня. Освободих ги за да се подготвят. Със старшините влязохме в ППС-то. Изчаках мълчаливо старшината. От начало започна плахо, но постепенно стана по уверен, дори на места се усмихваше. Разказът му беше дълъг, не последователен, разпокъсан и на места комично-ироничен. Не го слушах внимателно. Същността му стана ясна още в началото. Нататък си беше, нещо като, наивно оправдание на дете, съзнаващо вината си. Бил забравил за кутията. Сетил се за нея като останал сам, след отбой. Решил да не вика началника на караула и да влизат в техническия район, през нощта в тъмното. Нали не било спешно, можел да го свърши и рано сутринта, по светлото. Изпратил помощника си да почива. Какво да прави сам през нощта? Взел да поразгледа това нещо от кутията, да го поразучи и разбере как работи. Нещо като неудържим нощен порив към познанието. Извадил го от кутията, сложил го на масата и започнал изучаването.
Разглеждал го внимателно. Витлото възприел за движител. Само дето не му било ясно как точно задвижва нещото. Внимавал много да не го докосне. Не можеше да каже точно как е станало, но нещото започнало да издава странен звук, да се тресе, да свисти и да бълва оранжев дим. Да, бе сигурно точно така е станало? Сигурно си го разглеждал толкова упорито и настойчиво, че нещото не издържало и само е сработило? Уплашил се и отскочил до вратата. Продължил да го изучава, като заменил практическото изучаване с наблюдение. Нещото се завъртяло на масата и скочило на пода. Там продължило да се върти около напречната си ос, дори се поразходило из стаята, без да престава да се тресе, свисти и бълва дим. Димът за кратко изпълнил стаята с остра миризма и непрогледност. Обстоятелствата го принудили да прекрати „занятието” и да напусне „класната” стая. Изчакал отвън, докато свистенето утихне и движението вътре спре. Влязъл и бързо, без да диша и със затворени очи, успял да отвори прозореца. Вратата бил оставил отворена.
Изчакал, отвън, докато димът се поразсее и започне да се вижда. Огледал всичко внимателно. Не се налагало да взема някакви спешни мерки. Миризмата била нетърпима, а стените цветни. Други поражения не забелязал. Решил да не докладва. По-добре било да изчака решението на нашия командир. За него случилото се не било кой знае какво. При създалите се нови условия, дежурството вече не можело да се носи в тази дежурна стая. Изнесъл оборудването и в коридора. Това е. Останалото беше без съществено значение. Не вярвах на твърдението му, че се старал да не докосва витлото. Не само, че го е докоснал, но според мен, го е пипал, дори го е въртял и то, най-вероятно, нееднократно. Тъкмо в това е било най-интересното от неговото самообучение, когато то неусетно е преминало от наблюдение в практическо. Само дето необмислената любознателност му изиграла лоша шега.
Той си се беше забавлявал, дори и да го е разучавал. И какво от това? Каквито и да са били намеренията му, пред мен стоеше един въпрос - какво да го правя? Как да постъпя правилно? Не бил докладвал? Сега вече не можеше да се докладва до завръщането на нашия командир. За действителното състояние на „КСП”-то, началник щаба, трябваше да бъде информиран. Но и това не трябваше да правя без знанието на   командира. За някакво дисциплинарно взискание към старшината, не можех и да мисля. Това не беше моя работа. Не ми влизаше нито в задълженията, нито в правомощията. Тогава какво? Оставаше едно нещо. Oтдавна хранех разбирането и възприемах труда, като основно средство за въздействие и възпитание. Сега имах възможност, за кой ли вече път, да проверя това си убеждение на практика. Тя и дежурната стая чакаше своя ремонт. За неговото осъществяване имаше много възможности, но един го беше предизвикал и трябваше да поеме отговорността си. Не биваше да я прехвърлям на друг, особено върху матросите. Какво щях да правя, тогава, с тяхното силно развито чувство за справедливост. А с моето? А с моето място и моята роля в поделението и в цялата тази работа? И тях ли да прехвърля върху командира? Не разбира се. Сега беше мой ред. Аз бях на ход и трябваше да го направя.
Нямах време за дълги размисли. Трябваше да взема някакво решение и то сега, веднага. Така и направих. Обявих го. Старшината да не напуска поделението докато не приведе дежурната стая в нормален вид. Под новата варова мазилка не бива да прозират каквито и да са нюанси на кафявия и жълтия цветове и още, да не ползва, и да не се опитва да ползва труда на матросите. Ако времето, до края на работния ден, се окажеше недостатъчно, му предоставях прекрасната възможност, сам, да си го продължава, колкото му е необходимо. За да му е по-удобно, го смених от дежурство, назначих му заместник. Освободих и останалите. Време беше да си поемат изпълнението на задачите за деня.
Стараех се да не се навъртам често около дежурната стая. Не трябваше да      досаждам с въпроси, мнение и съвети. Наблюдавах и контролирах, но по-отдалеч. Най-вече да не се поддава на изкушението и да привлече на помощ труда на матросите. Разбира се, че не работеше сам. Помагаха му негови колеги, но това е друго нещо, може да мине под рубриката „колегиална солидарност”. Дали убеждението ми за ролята на труда, щеше да се потвърди и сега, беше много рано за преценка. Надявах се да осъзнава, че сега сам ликвидира последствията причинени от самия него. Дори това да беше само, и то си беше нещо.
Командирът се завърна преди единадесет. Докладвах му подробно. Не само за произшествието през нощта, а и за вчера на плажа. Докладът премина в   разговор. Имаше и въпроси. Не възрази на приложената санкция. Не смятал да прилага друго взискание. И без това дежурната стая не можело да остане в това си състояние. Прие предложението да докладва на началник щаба за изменилото се състояние на сигналния патрон. С това случката „КСП” беше приключена.

О.з. капитан І ранг Лъчезар ЛАЗАРОВ