РЕКВИЕМ ЗА АДМИРАЛА
Беше лятото на 1993 година. Българският флот се командваше вече от вицеадмирал Венцислав Велков (наистина не за дълго, защото след 2 години той се спомина от тежка болест - лека му пръст и най-добра памет!). За разлика от своите комунистически предшественици този човек постави основите на преориентирането на военния ни флот към нов тип международно сътрудничество със своите съседи и военноморските сили на европейските държави, като стана и един от първите, които заговориха за присъединяване към НАТО.
Без претенции да бъда биограф на адмирала, но както много други офицери от тогавашния ни флот, аз много пъти съм бил поразен от огромната разлика, която носеше със своето поведение този човек в сравнение с щампованите по комунистическия калъп ръководители.
Изненадата беше още по-голяма, когато по време на организирания по негова инициатива първи по рода си международен симпозиум „Черно море - военноморски поглед 93“ аз констатирах за себе си, че нашият командващ повече прилича на дошлите за участие представители от 10 държави - участнички в НАТО, отколкото на човек, възпитаван в продължение на десетилетия в социалистическите военни училища, академии и цялостната система на военна служба.
За пръв път случаят ме срещна с В. Велков на изпита по Тактика на ВМС при кандидатстването ми за Военноморската академия в Ленинград през 1975 г. Един от изпитващите ме в Морското училище във Варна беше той, назначен за преподавател по наказание заради аварията на звеното торпедни катери на камъните пред варненския плаж по време на
Беше лятото на 1993 година. Българският флот се командваше вече от вицеадмирал Венцислав Велков (наистина не за дълго, защото след 2 години той се спомина от тежка болест - лека му пръст и най-добра памет!). За разлика от своите комунистически предшественици този човек постави основите на преориентирането на военния ни флот към нов тип международно сътрудничество със своите съседи и военноморските сили на европейските държави, като стана и един от първите, които заговориха за присъединяване към НАТО.
Без претенции да бъда биограф на адмирала, но както много други офицери от тогавашния ни флот, аз много пъти съм бил поразен от огромната разлика, която носеше със своето поведение този човек в сравнение с щампованите по комунистическия калъп ръководители.
Изненадата беше още по-голяма, когато по време на организирания по негова инициатива първи по рода си международен симпозиум „Черно море - военноморски поглед 93“ аз констатирах за себе си, че нашият командващ повече прилича на дошлите за участие представители от 10 държави - участнички в НАТО, отколкото на човек, възпитаван в продължение на десетилетия в социалистическите военни училища, академии и цялостната система на военна служба.
За пръв път случаят ме срещна с В. Велков на изпита по Тактика на ВМС при кандидатстването ми за Военноморската академия в Ленинград през 1975 г. Един от изпитващите ме в Морското училище във Варна беше той, назначен за преподавател по наказание заради аварията на звеното торпедни катери на камъните пред варненския плаж по време на
Авторът на този разказ капитан І ранг Николай ЙОРДАНОВ.
Вицеадмирал Венцеслав Велков. Снимката е от архива на Щаба на ВМС.
морския парад през 1974 година. Разказваха ми, че вината била не толкова негова, колкото на тези, които са поставяли вехите за насочване на движещите се с висока скорост катери.
После се срещахме по учения, където той ръководеше бригадата ракетни катери като неин началник щаб и командир, а в края на 80-те години и като фигура в Щаба на флота. Навсякъде той носеше със себе си и култура на взаимоотношенията, спокойствие и разум, толкова нехарактерни за армейските и флотските ни традиции тогава. Едновременно с това в него правеше впечатление обикновената човешка честност, а не онази задължителна, показна и натруфена комунистическа честност, в която Партията и нейните канони са главното и определящото за поведението на хората и обезличаващо ги като личности. В ролята си на командир на бригадата ракетни катери той разработи и защити докторска дисертация. Някои генерали тогава подхвърляха по негов адрес: „Намери се един, който да докаже научно, че нашите ракетни сили са по-лоши от турските!” Ами така си беше и всеки го знаеше без дисертации!
Имах късмета да го наблюдавам още по време на общофлотските учения и командирски сборове, а като помощник на оперативния дежурен на ВМФ установих и как със своето поведение той внасяше спокоен стил във взаимоотношенията с всички - подчинени, колеги и началници. Служилите на Командния пункт на флота бяха изумени от грамадната разлика в начина за изслушване от него на дежурните офицери и различните флотски началници в сравнение с някои от предшествениците му, когато се имаше за голям шик да се говорят „флотски смешки”, а по-просто казано грубиянщини и даже цинизми, без оглед на присъстващите. Нали сме големи клечки - всичко ни е позволено, а солените приказки само ни възвисяват!
Спомням си един прием, организиран във Фестивалния център във Варна по случай приятелското посещение на шведския военен кораб „Карлскрона“ през май 1993 г. Aдмирал Велков току-що се беше завърнал от посещение в Турция по покана на турския си колега и на въпрос от един офицер в малка компания какво е видял в турския флот, той произнесе само тези думи: „Потресен съм от това, което видях, господа офицери! Как може толкова да са ни лъгали, че турците са прости и изостанали? Та всичко, което ни показаха, е възможно най-модерното в света! Имат невероятен ред и дисциплина!“
През есента на същата година във Фестивалния комплекс на Варна от него беше организиран първият международен военен симпозиум в региона, в който участваха близо 100 души - представители на военните флотове от 15 държави, експерти от генерални щабове, бизнесмени и специалисти от военнопромишлените комплекси. Изнесени бяха 22 научни доклада и съобщения, а дискусията се съсредоточи върху актуалната тематика: „ВМС на малките държави и новите геополитически условия в Средиземноморския регион“.
Представени бяха: САЩ, Англия, Франция, Испания, Канада, Холандия, Турция, Гърция, Русия, Украйна, Грузия, Румъния и др. Повечето страни имаха по един представител, Украйна - двама, а от Русия дойдоха цели пет адмирала и един капитан І ранг, начело с началника на щаба на Черноморския флот вицеадмирал Пьотр Святашов.
Сега, когато България е член на НАТО и много от съществуващите тогава политически, икономически или военни проблеми вече са получили разрешение по един или друг начин, тогавашните изложения и говорене на участниците могат да звучат наивно, но по него време те имаха много повече политическо, отколкото военно значение. Бих казал даже и познавателно: за повечето от българските, а и за другите бивши „соц. офицери”, наблюдаването и неволното сравняване на външния вид и поведението на бившите субекти на Студената война от двете страни на „фронтовата линия” само се налагаше.
Контрастът беше поразителен, въпреки че по същество се говореше за едно и също - за война и въоръжени сили. Като се започне от младия американски контраадмирал Оливер от Шестия американски флот в Средиземно море с неговото вечно усмихваща се външност на киноартист, или английския капитан І ранг, който държеше на всяка цена да показва своя английски хумор и някакво превъзходство на американците като морска нация, или тантурестия командващ на турската черноморска зона корпусния адмирал Турхан Йозер, в който сякаш имаше много нашенско и комшийско. Думите и сентенциите на НАТО-вците звучаха много обтекаемо, премерено и с наблягане върху необходимостта от взаимодействие, взаимно разбиране и добросъседство. От другата страна .., но хайде подред.
С пристигането на делегациите се проведоха щатните представяния, запознавания, размествания и т.н. Изведнъж видях огромната фигура на моя дългогодишен семеен приятел и бивш командир на дивизиона съветски ремонтиращи се кораби във „Флотски арсенал” капитан І ранг Василий Михайлович Крят (мир на праха му). Прегърнахме се с възторжени думи и радост и той ме въведе в обстановката: оказа се, че той вече бил украинец и дясна ръка на командващия Украинския флот вицеадмирал Борис Кожин, с когото бяха заедно на симпозиума. Някак си от само себе си се получи, че аз седнах до него, за да обменяме спомени и разкази за познатите си от двете страни на морето и да им помагам, където е нужно, при превеждането и контактуването с домакините. Веднага усетих огромното напрежение, което витаеше между руската и украинската делегации: абсолютна студенина и липса на общуване, въпреки, че са учили заедно, служили заедно, живеят на едни и същи улици и сгради, децата им учат и играят заедно и какво ли още не! Същото студено отношение и нежелание за контакт усетих към себе си, но за това по-късно.
Върхът дойде с изложението на водача на руската група. От устата на вицеадмирала излитаха отривисти изречения за това, че руската страна „няма да позволи”, „няма да отстъпи” и много още „няма” по повод на създалата се обстановка около Севастопол и базирането на руския флот в нея. Странното беше, дали нарочно или несъзнателно, по навик, че резките му думи за бойното използване на подводниците, самолетите и ракетите в случай на военен конфликт се придружаваха от почукване с юмрук по масата, при това многократно и натрапчиво! След речта му турският адмирал зададе естествения въпрос, който би интересувал всички съседи: все пак как руската страна смята да реши въпроса и ще се стигне ли до използване на сила, на което му беше отговорено ясно и кратко: ако някой иска война, ще я получи, но ние ще защитим своите интереси.
Дойде последният ден на симпозиума, който завърши с вечерен коктейл за участниците в почивния дом на Министерството на отбраната в комплекса Св. Св. Константин и Елена. Моят украински приятел Василий вече беше отлетял със самолет за Киев и аз общо взето бях свободен от конкретни ангажименти за контактуване с чуждестранните гости. Някъде около девет часа вечерта, след като бяха произнесени официалните тостове и пожелания, на мен ми хрумна да поздравя старшия руски началник и въобще да изразя уважението си към тях. За моя изненада на моето „Очень приятно поздравить Вас, товарищ вицеадмирал ...” началникът на щаба на руския Черноморски флот вицеадмирал Пьотр Святашов се наклони към мен и назидателно отсече (тези думи са забити точно в паметта ми):
- Ты с кем связался, блядь? С фашистами, с петлюровцами? Они нам в спину стрелять будут! Не зря у нас говорят: скажи мне кто твой друг и я скажу кто ты!
Усетих, че целият изстивам и веднага остро го репликирах:
- Господин вицеадмирал, если Вы думаете, что я Вам подчинен и Вы мне можете говорить так, то ошибаетесь! Я не разрешаю Вам держать мне такой язык и не Вы будете определять кто может быть моим другом.
Едновременно с това забелязах, че руският капитан І ранг, който не напразно съпровождаше началника си (видимо беше човек от специалните служби или разузнаването), заръга вицеадмирала с лакът около кръста. В резултат подпийналият началник произнесе рязко „Ладно, ладно” (т.е. „Добре, добре”), завъртя се на 180 градуса и се отдалечи от мен, съпроводен от своя телохранител.
По-късно научих от свои приятели и от Интернет, че както господин Святашов, така и много други готови „да се сражават до последно” руски началници са преминали в запаса, а на техните наследници е останала тежката задача да оцеляват в невиждана обстановка: да живеят в този чисто руски град и чисто руски флот, но в съседна държава и редом с новосъздадения украински флот. Къде останаха традициите и гордостта от прекрасния химн на града-герой:
Севастополь, Севастополь,
Неприступный для врагов,
Севастополь, Севастополь,
Гордость русских моряков.
Не е моя работа да оценявам, а още по-малко да разрешавам проблемите между руския и украинския флотове и народи, но има една вярна сентенция за случая: каквото сам си направиш и душманинът не може да ти го направи!
11 май 2010 г.
Дадох този разказ на свой колега Д. Димитров, служил дълги години с В. Велков и ето неговия отзив: Мнението ти за адм. Велков напълно го споделям. Даже нещо повече: аз го познавам не само като военен човек, а и като интелигентен и културен мъж. Жалко, че сега нямаме адмирали като Велков, поне един (на нас повече и не ни трябват), а имаме като Святашов, само че залитащи или силно в ляво или в дясно ...
О.з. капитан І ранг Николай ЙОРДАНОВ
После се срещахме по учения, където той ръководеше бригадата ракетни катери като неин началник щаб и командир, а в края на 80-те години и като фигура в Щаба на флота. Навсякъде той носеше със себе си и култура на взаимоотношенията, спокойствие и разум, толкова нехарактерни за армейските и флотските ни традиции тогава. Едновременно с това в него правеше впечатление обикновената човешка честност, а не онази задължителна, показна и натруфена комунистическа честност, в която Партията и нейните канони са главното и определящото за поведението на хората и обезличаващо ги като личности. В ролята си на командир на бригадата ракетни катери той разработи и защити докторска дисертация. Някои генерали тогава подхвърляха по негов адрес: „Намери се един, който да докаже научно, че нашите ракетни сили са по-лоши от турските!” Ами така си беше и всеки го знаеше без дисертации!
Имах късмета да го наблюдавам още по време на общофлотските учения и командирски сборове, а като помощник на оперативния дежурен на ВМФ установих и как със своето поведение той внасяше спокоен стил във взаимоотношенията с всички - подчинени, колеги и началници. Служилите на Командния пункт на флота бяха изумени от грамадната разлика в начина за изслушване от него на дежурните офицери и различните флотски началници в сравнение с някои от предшествениците му, когато се имаше за голям шик да се говорят „флотски смешки”, а по-просто казано грубиянщини и даже цинизми, без оглед на присъстващите. Нали сме големи клечки - всичко ни е позволено, а солените приказки само ни възвисяват!
Спомням си един прием, организиран във Фестивалния център във Варна по случай приятелското посещение на шведския военен кораб „Карлскрона“ през май 1993 г. Aдмирал Велков току-що се беше завърнал от посещение в Турция по покана на турския си колега и на въпрос от един офицер в малка компания какво е видял в турския флот, той произнесе само тези думи: „Потресен съм от това, което видях, господа офицери! Как може толкова да са ни лъгали, че турците са прости и изостанали? Та всичко, което ни показаха, е възможно най-модерното в света! Имат невероятен ред и дисциплина!“
През есента на същата година във Фестивалния комплекс на Варна от него беше организиран първият международен военен симпозиум в региона, в който участваха близо 100 души - представители на военните флотове от 15 държави, експерти от генерални щабове, бизнесмени и специалисти от военнопромишлените комплекси. Изнесени бяха 22 научни доклада и съобщения, а дискусията се съсредоточи върху актуалната тематика: „ВМС на малките държави и новите геополитически условия в Средиземноморския регион“.
Представени бяха: САЩ, Англия, Франция, Испания, Канада, Холандия, Турция, Гърция, Русия, Украйна, Грузия, Румъния и др. Повечето страни имаха по един представител, Украйна - двама, а от Русия дойдоха цели пет адмирала и един капитан І ранг, начело с началника на щаба на Черноморския флот вицеадмирал Пьотр Святашов.
Сега, когато България е член на НАТО и много от съществуващите тогава политически, икономически или военни проблеми вече са получили разрешение по един или друг начин, тогавашните изложения и говорене на участниците могат да звучат наивно, но по него време те имаха много повече политическо, отколкото военно значение. Бих казал даже и познавателно: за повечето от българските, а и за другите бивши „соц. офицери”, наблюдаването и неволното сравняване на външния вид и поведението на бившите субекти на Студената война от двете страни на „фронтовата линия” само се налагаше.
Контрастът беше поразителен, въпреки че по същество се говореше за едно и също - за война и въоръжени сили. Като се започне от младия американски контраадмирал Оливер от Шестия американски флот в Средиземно море с неговото вечно усмихваща се външност на киноартист, или английския капитан І ранг, който държеше на всяка цена да показва своя английски хумор и някакво превъзходство на американците като морска нация, или тантурестия командващ на турската черноморска зона корпусния адмирал Турхан Йозер, в който сякаш имаше много нашенско и комшийско. Думите и сентенциите на НАТО-вците звучаха много обтекаемо, премерено и с наблягане върху необходимостта от взаимодействие, взаимно разбиране и добросъседство. От другата страна .., но хайде подред.
С пристигането на делегациите се проведоха щатните представяния, запознавания, размествания и т.н. Изведнъж видях огромната фигура на моя дългогодишен семеен приятел и бивш командир на дивизиона съветски ремонтиращи се кораби във „Флотски арсенал” капитан І ранг Василий Михайлович Крят (мир на праха му). Прегърнахме се с възторжени думи и радост и той ме въведе в обстановката: оказа се, че той вече бил украинец и дясна ръка на командващия Украинския флот вицеадмирал Борис Кожин, с когото бяха заедно на симпозиума. Някак си от само себе си се получи, че аз седнах до него, за да обменяме спомени и разкази за познатите си от двете страни на морето и да им помагам, където е нужно, при превеждането и контактуването с домакините. Веднага усетих огромното напрежение, което витаеше между руската и украинската делегации: абсолютна студенина и липса на общуване, въпреки, че са учили заедно, служили заедно, живеят на едни и същи улици и сгради, децата им учат и играят заедно и какво ли още не! Същото студено отношение и нежелание за контакт усетих към себе си, но за това по-късно.
Върхът дойде с изложението на водача на руската група. От устата на вицеадмирала излитаха отривисти изречения за това, че руската страна „няма да позволи”, „няма да отстъпи” и много още „няма” по повод на създалата се обстановка около Севастопол и базирането на руския флот в нея. Странното беше, дали нарочно или несъзнателно, по навик, че резките му думи за бойното използване на подводниците, самолетите и ракетите в случай на военен конфликт се придружаваха от почукване с юмрук по масата, при това многократно и натрапчиво! След речта му турският адмирал зададе естествения въпрос, който би интересувал всички съседи: все пак как руската страна смята да реши въпроса и ще се стигне ли до използване на сила, на което му беше отговорено ясно и кратко: ако някой иска война, ще я получи, но ние ще защитим своите интереси.
Дойде последният ден на симпозиума, който завърши с вечерен коктейл за участниците в почивния дом на Министерството на отбраната в комплекса Св. Св. Константин и Елена. Моят украински приятел Василий вече беше отлетял със самолет за Киев и аз общо взето бях свободен от конкретни ангажименти за контактуване с чуждестранните гости. Някъде около девет часа вечерта, след като бяха произнесени официалните тостове и пожелания, на мен ми хрумна да поздравя старшия руски началник и въобще да изразя уважението си към тях. За моя изненада на моето „Очень приятно поздравить Вас, товарищ вицеадмирал ...” началникът на щаба на руския Черноморски флот вицеадмирал Пьотр Святашов се наклони към мен и назидателно отсече (тези думи са забити точно в паметта ми):
- Ты с кем связался, блядь? С фашистами, с петлюровцами? Они нам в спину стрелять будут! Не зря у нас говорят: скажи мне кто твой друг и я скажу кто ты!
Усетих, че целият изстивам и веднага остро го репликирах:
- Господин вицеадмирал, если Вы думаете, что я Вам подчинен и Вы мне можете говорить так, то ошибаетесь! Я не разрешаю Вам держать мне такой язык и не Вы будете определять кто может быть моим другом.
Едновременно с това забелязах, че руският капитан І ранг, който не напразно съпровождаше началника си (видимо беше човек от специалните служби или разузнаването), заръга вицеадмирала с лакът около кръста. В резултат подпийналият началник произнесе рязко „Ладно, ладно” (т.е. „Добре, добре”), завъртя се на 180 градуса и се отдалечи от мен, съпроводен от своя телохранител.
По-късно научих от свои приятели и от Интернет, че както господин Святашов, така и много други готови „да се сражават до последно” руски началници са преминали в запаса, а на техните наследници е останала тежката задача да оцеляват в невиждана обстановка: да живеят в този чисто руски град и чисто руски флот, но в съседна държава и редом с новосъздадения украински флот. Къде останаха традициите и гордостта от прекрасния химн на града-герой:
Севастополь, Севастополь,
Неприступный для врагов,
Севастополь, Севастополь,
Гордость русских моряков.
Не е моя работа да оценявам, а още по-малко да разрешавам проблемите между руския и украинския флотове и народи, но има една вярна сентенция за случая: каквото сам си направиш и душманинът не може да ти го направи!
11 май 2010 г.
Дадох този разказ на свой колега Д. Димитров, служил дълги години с В. Велков и ето неговия отзив: Мнението ти за адм. Велков напълно го споделям. Даже нещо повече: аз го познавам не само като военен човек, а и като интелигентен и културен мъж. Жалко, че сега нямаме адмирали като Велков, поне един (на нас повече и не ни трябват), а имаме като Святашов, само че залитащи или силно в ляво или в дясно ...
О.з. капитан І ранг Николай ЙОРДАНОВ
Контраадмирал Оливър, командващ 67-о оперативно съединение от ВМС на САЩ, отговаря на въпроси на български журналисти по време на симпозиума „Черно море - военноморски поглед`93”. Снимка Атанас ПАНАЙОТОВ
Вицеадмирал Венцеслав Велков, третият от ляво на дясно на първия ред, във Военноморска база Бургас по време на поредното международно учение, на което домакини са Българските ВМС. Най в дясно на първия ред е контраадмирал Костадин Русков, тогава началник на Тила на ВМС. Снимката е от архива на Щаба на ВМС.
Вицеадмирал Венцеслав Велков, на първия ред - в средата, във Военноморска база Бургас по време на поредната проява по линия на инициативата „Партньорство за мир” при домакинството на Българските ВМС. Ясно се различават представителите на ВМС на САЩ, Русия, Украйна, Турция и др. Снимката е от архива на Щаба на ВМС.