ЗА ПЛАВАНЕТО НА ТОРПЕДНИТЕ КАТЕРИ 301 И 302 И ЗАГУБАТА НА БОЦМАНА ГЕНЧО ГЕНЧЕВ
И по повод на:
20 януари 2015 г. Тъжно допълнение към историята на торпедния катер пред Военноморския музей
22 януари 2015 г. Минута мълчание за загиналия боцман
25 януари 2015 г. Темата за загиналия боцман от торпедния катер не е приключена!
Винаги събитията остават следа след себе си. След години винаги се намира някой, който иска истината да излезе наяве. Естествено е, че колкото по-рано в детайли се опише събитието, толкова е по-добре. Но не винаги това е възможно. Причините да не се пише могат да бъдат различни. Практиката показва, че след години, когато започне да се пише има опити за подмяна на истината поради забрава на особености.
Историята на 9-и дивизион торпедни катери е интересна. Написаното за него всеки катерник го преживява и го връща към спомени от преживяното. Дивизионът е създаден през 1958 г., а през 1970 г. бе положено началото на неговото ликвидиране. През 2005 г. бяха ликвидирани изцяло леките ударни сили на военният ни флот. Няма да коментирам дали така е трябвало да стане или не. Но службата в тях не бе лека.
Имах честта от 1968 г. до ликвидирането на 9-и дивизион да служа като механик в дивизиона и да стана свидетел на няколко интересни случая. Също така и да бъда един от основоположниците на новия 11-и дивизион торпедни катери и 10-а бригада торпедни катери през 1970 г. и да служа общо 14 години в това съединение в гр. Созопол.
Новостите винаги са взимали връх и са предизвиквали промени. Тук няма да коментирам причините за промяната, а ще споделя за нещо много по-важно, за хората, които са служили в това поделение и са се старали да изпълняват безупречно своите задължения.
Организационното състояние, задачите на 9-и дивизион и местата на неговото базиране - отначало във Варна, а после в Созопол, са слагали траен отпечатък в живота на служилите в него. Много са доблестните прояви на служилите през тези години офицери, старшини, матроси и военни служители. Всичко това е резултат от умелото командване на дивизиона, а по-късно и на бригадата от възпитателната работа на командирите, щабните специалисти, командирите и механиците на катери. С изграденото умение да работят с подчинените си са формирали у тях чувството за дълг, честност и коректност в работата и готовност за саможертва.
По стечение на обстоятелствата аз съм един от живите участници в събитието, оставило следа в историята на 9-и дивизион торпедни катери. Въпросът е повдигнат от о.з. капитан І ранг Евгени Ценов. Също така има коментари, в които се прави предположение за едно от събитията. Прочетох ги. Реших да напиша спомените си за това плаване на торпеден катер (тка) 301 и 302, в което загина един от екипажа на тка 301. Името на боцмана е Генчо Генчев.
Написаното за торпедния катер 301 от о.з. капитан І ранг Евгени Ценов е неточно. През този период той бе механик в противолодъчния дивизион. Вероятно е взел участие в плаването за оказване помощ на търпящите бедствие катери. Нормално е да няма точна представа за случая. Слуховете са си казали своето. Дано написаният мой спомен да сложи край на неяснотите по този случай. Бордовият номер на поставения катер пред Военноморския музей, за който става въпрос, през 1969 г. бе 302.
През 1968 г. тогава аз - лейтенант Кунчо Узунов, бях назначен за механик на тка 308. Командир на катера бе лейтенант Милан Жеков Миланов (по-късно командир на 10-а бригада ракетни и торпедни катери). В организационен план през 1969 г. командир на тка 301 бе старши лейтенант Иван Нанков, а механик - старши лейтенант Кирил Ангелов. Поради непопълнение на екипажите с команден състав тка 302 нямаше назначен механик, а само командир - лейтенант Бонев. През 1969 г. аз бях пак механик на тка 308, но нямах командир. С цел отработване на задачите по подготовка на екипажите по време на плавания ставаха временни размествания на командния състав. Така стана и на това планово учение.
Ще опиша задълженията на командира и механика, тъй като те се отличаваха от останалите кораби. Организационно, командирът и механикът на катера по време на плаването изпълняваха специфични задачи. На катера нямаше рулеви. Командирът лично управлява маневрите на катера. Неговото място е на мостика на „баранката” (щурвала). Това изискваше от него да проявява съобразителност и бързи реакции в управлението на катера. Лично той включва преден или заден ход на двигателите. Мястото на механика е на мостика, от дясно на командира. Изпълнява командите на командира. Увеличава или намалява оборотите на двигателите и поддържа зададената скорост. Осигурява възможността на командира да включи или изключи муфите на двигателите за изпълнение на необходимия му ход. Поддържа връзка с мотористите и управлява техните действия. Следи за живучестта на катера. Изпълнява и задачите на щурмана. Води записки в дневника за всички маневри, времето за увеличаване и намаляване на оборотите на двигателите, а също така и указанията, които се получават и отдават по време на плаването до прибирането в мястото на базиране.
Задачата на това плаване бе да се отработи товарене на основен боезапас - торпеда от изнесен пункт и да се отработи торпедна атака и провеждане на учебна торпедна стрелба по „противников кораб”. Именно тогава такъв кораб бе кораб от ВМФ на СССР, завръщаш се от бойно дежурство в Средиземно море. Трябваше да го открием и атакуваме при влизане в операционната зона на флота.
Вечерта, доколкото си спомням бе 26 юли 1969 г. ... Точната дата и месец могат да се вземат от следствието, проведено на следващият ден назначено от командващия на ВМФ. Вечерта преди плаването аз бях дежурна стража. Това е вид дежурство, в което определен процент от командният състав на дивизиона, носехме с цел по-бързото привеждане на дивизиона в бойна готовност, и бързо напускане на постоянното място на базиране за изпълнение на поставените ни задачи от командването на Военноморския флот.
Около 21 часа бях в каютата на боцмана на тка 302 Генчо. Водихме разговор за плаването и споделяхме някои лични преживявания. Едновременно с това той се подготвяше за предстоящото плаване. Каза ми, че ще облече химическото облекло, за да не се мокри по време на плаването. По време на разговора ни Генчо също сподели с мен, че през деня е изтеглил жалбата си за развод със съпругата си - Анчето от Созопол. Постъпил е така заради загрижеността му за малката им дъщеричка, която той много обичаше. Както си говорихме, дойде механикът на дивизиона капитан-лейтенант Григоров и ми каза, че се налага аз да плавам като механик на 302, защото определеният преди това за плаването механик е зле и не може да участва в плаването.
За броени минути трябваше да се преоблека - да сложа панталона и канадката - дрехите, с които плавахме. Облякох се и отидох бързо на тка 302. Извърших необходимия оглед и след командата от командира запалих двигателите. На катера, освен щатния екипаж, като осигуряващи се качиха командирът на дивизиона капитан ІІ ранг Методиев и механикът на отряда капитан-лейтенант Младен Манов. На катера имаше и курсанти от Военноморското училище, които бяха на стаж.
Получихме команда да дадем ход. Напуснахме базата в Созопол и поехме курс към предварително определеното място, в което трябваше да натоварим торпеда. Пристигнахме в района на Червенка и натоварихме бойни торпеда на двата катера - 301 и 302. След приемане на торпедата направихме маневра в залива около нос Иван. Командирът на дивизиона заповяда да се свалят торпедата от тка 301. А ние - от 302, трябваше да продължим плаването с бойни торпеда в апаратите. След свалянето на торпедата от 301 поехме курс за
И по повод на:
20 януари 2015 г. Тъжно допълнение към историята на торпедния катер пред Военноморския музей
22 януари 2015 г. Минута мълчание за загиналия боцман
25 януари 2015 г. Темата за загиналия боцман от торпедния катер не е приключена!
Винаги събитията остават следа след себе си. След години винаги се намира някой, който иска истината да излезе наяве. Естествено е, че колкото по-рано в детайли се опише събитието, толкова е по-добре. Но не винаги това е възможно. Причините да не се пише могат да бъдат различни. Практиката показва, че след години, когато започне да се пише има опити за подмяна на истината поради забрава на особености.
Историята на 9-и дивизион торпедни катери е интересна. Написаното за него всеки катерник го преживява и го връща към спомени от преживяното. Дивизионът е създаден през 1958 г., а през 1970 г. бе положено началото на неговото ликвидиране. През 2005 г. бяха ликвидирани изцяло леките ударни сили на военният ни флот. Няма да коментирам дали така е трябвало да стане или не. Но службата в тях не бе лека.
Имах честта от 1968 г. до ликвидирането на 9-и дивизион да служа като механик в дивизиона и да стана свидетел на няколко интересни случая. Също така и да бъда един от основоположниците на новия 11-и дивизион торпедни катери и 10-а бригада торпедни катери през 1970 г. и да служа общо 14 години в това съединение в гр. Созопол.
Новостите винаги са взимали връх и са предизвиквали промени. Тук няма да коментирам причините за промяната, а ще споделя за нещо много по-важно, за хората, които са служили в това поделение и са се старали да изпълняват безупречно своите задължения.
Организационното състояние, задачите на 9-и дивизион и местата на неговото базиране - отначало във Варна, а после в Созопол, са слагали траен отпечатък в живота на служилите в него. Много са доблестните прояви на служилите през тези години офицери, старшини, матроси и военни служители. Всичко това е резултат от умелото командване на дивизиона, а по-късно и на бригадата от възпитателната работа на командирите, щабните специалисти, командирите и механиците на катери. С изграденото умение да работят с подчинените си са формирали у тях чувството за дълг, честност и коректност в работата и готовност за саможертва.
По стечение на обстоятелствата аз съм един от живите участници в събитието, оставило следа в историята на 9-и дивизион торпедни катери. Въпросът е повдигнат от о.з. капитан І ранг Евгени Ценов. Също така има коментари, в които се прави предположение за едно от събитията. Прочетох ги. Реших да напиша спомените си за това плаване на торпеден катер (тка) 301 и 302, в което загина един от екипажа на тка 301. Името на боцмана е Генчо Генчев.
Написаното за торпедния катер 301 от о.з. капитан І ранг Евгени Ценов е неточно. През този период той бе механик в противолодъчния дивизион. Вероятно е взел участие в плаването за оказване помощ на търпящите бедствие катери. Нормално е да няма точна представа за случая. Слуховете са си казали своето. Дано написаният мой спомен да сложи край на неяснотите по този случай. Бордовият номер на поставения катер пред Военноморския музей, за който става въпрос, през 1969 г. бе 302.
През 1968 г. тогава аз - лейтенант Кунчо Узунов, бях назначен за механик на тка 308. Командир на катера бе лейтенант Милан Жеков Миланов (по-късно командир на 10-а бригада ракетни и торпедни катери). В организационен план през 1969 г. командир на тка 301 бе старши лейтенант Иван Нанков, а механик - старши лейтенант Кирил Ангелов. Поради непопълнение на екипажите с команден състав тка 302 нямаше назначен механик, а само командир - лейтенант Бонев. През 1969 г. аз бях пак механик на тка 308, но нямах командир. С цел отработване на задачите по подготовка на екипажите по време на плавания ставаха временни размествания на командния състав. Така стана и на това планово учение.
Ще опиша задълженията на командира и механика, тъй като те се отличаваха от останалите кораби. Организационно, командирът и механикът на катера по време на плаването изпълняваха специфични задачи. На катера нямаше рулеви. Командирът лично управлява маневрите на катера. Неговото място е на мостика на „баранката” (щурвала). Това изискваше от него да проявява съобразителност и бързи реакции в управлението на катера. Лично той включва преден или заден ход на двигателите. Мястото на механика е на мостика, от дясно на командира. Изпълнява командите на командира. Увеличава или намалява оборотите на двигателите и поддържа зададената скорост. Осигурява възможността на командира да включи или изключи муфите на двигателите за изпълнение на необходимия му ход. Поддържа връзка с мотористите и управлява техните действия. Следи за живучестта на катера. Изпълнява и задачите на щурмана. Води записки в дневника за всички маневри, времето за увеличаване и намаляване на оборотите на двигателите, а също така и указанията, които се получават и отдават по време на плаването до прибирането в мястото на базиране.
Задачата на това плаване бе да се отработи товарене на основен боезапас - торпеда от изнесен пункт и да се отработи торпедна атака и провеждане на учебна торпедна стрелба по „противников кораб”. Именно тогава такъв кораб бе кораб от ВМФ на СССР, завръщаш се от бойно дежурство в Средиземно море. Трябваше да го открием и атакуваме при влизане в операционната зона на флота.
Вечерта, доколкото си спомням бе 26 юли 1969 г. ... Точната дата и месец могат да се вземат от следствието, проведено на следващият ден назначено от командващия на ВМФ. Вечерта преди плаването аз бях дежурна стража. Това е вид дежурство, в което определен процент от командният състав на дивизиона, носехме с цел по-бързото привеждане на дивизиона в бойна готовност, и бързо напускане на постоянното място на базиране за изпълнение на поставените ни задачи от командването на Военноморския флот.
Около 21 часа бях в каютата на боцмана на тка 302 Генчо. Водихме разговор за плаването и споделяхме някои лични преживявания. Едновременно с това той се подготвяше за предстоящото плаване. Каза ми, че ще облече химическото облекло, за да не се мокри по време на плаването. По време на разговора ни Генчо също сподели с мен, че през деня е изтеглил жалбата си за развод със съпругата си - Анчето от Созопол. Постъпил е така заради загрижеността му за малката им дъщеричка, която той много обичаше. Както си говорихме, дойде механикът на дивизиона капитан-лейтенант Григоров и ми каза, че се налага аз да плавам като механик на 302, защото определеният преди това за плаването механик е зле и не може да участва в плаването.
За броени минути трябваше да се преоблека - да сложа панталона и канадката - дрехите, с които плавахме. Облякох се и отидох бързо на тка 302. Извърших необходимия оглед и след командата от командира запалих двигателите. На катера, освен щатния екипаж, като осигуряващи се качиха командирът на дивизиона капитан ІІ ранг Методиев и механикът на отряда капитан-лейтенант Младен Манов. На катера имаше и курсанти от Военноморското училище, които бяха на стаж.
Получихме команда да дадем ход. Напуснахме базата в Созопол и поехме курс към предварително определеното място, в което трябваше да натоварим торпеда. Пристигнахме в района на Червенка и натоварихме бойни торпеда на двата катера - 301 и 302. След приемане на торпедата направихме маневра в залива около нос Иван. Командирът на дивизиона заповяда да се свалят торпедата от тка 301. А ние - от 302, трябваше да продължим плаването с бойни торпеда в апаратите. След свалянето на торпедата от 301 поехме курс за
О.з. капитан І ранг Кунчо УЗУНОВ
Торпеден катер проект 123К от българския Военноморски флот на пълен ход в учебно-боен полигон.
Малки противолодъчни кораби от 4-и дивизион, взели участие в издирването на изчезналия боцман от торпедния катер 301, а по-късно - и в ескортирането на повредения торпеден катер 302.
Издигането на постамент пред Военноморския музей на торпеден катер от проекта 123К преди години се оказа далновидно решение в интерес и на бъдещите поколения.
Торпеден катер проект 123К от българския Военноморски флот, издигнат като паметник върху постамент в района на тогавашната 10-а бригада ракетни и торпедни катери в Созопол. След ликвидирането на бригадата през 2005 г. безотговорни чиновници от Министерството на отбраната продадоха този паметник за вторични суровини. От него остана само паметната плоча (на снимката е долу в ляво), която по-късно бе поставена под поставения на постамент торпеден катер от същия проект пред Военноморския музей - Варна.
Табелата, пренесена от Созопол във Варна, просъществува много кратко време. Тя бе разграбена от вандали заради буквите от бронз.
На мястото на старата табела бе поставена нова, към която вандалите не проявяват интерес.
Служили в състава на 10-а бригада леки сили в Созопол отдават почит към паметта на колегите си, които вече не са сред тях.
Последното лого на 10-а бригада леки сили в Созопол.
Бойното знаме на 10-а бригада леки сили в Созопол бе предадено за съхранение за вечни времена на Военноморския музей - Варна, на 29 юни 2005 г.
разузнаване и откриване на „противниковия кораб”, по който трябваше да нанесем торпеден удар. Беше превалило полунощ. Плавахме в строй отстъп в дясно. Водещ бе звеневият катер 301. Това означава, че носът на подзвеневия катер 302 трябва да е на траверс на мидела на звеневия 301, а разстоянието между катерите да е около 10 до 15 метра. Движехме се със скорост около 36 възела. Аз умишлено държах малко по-голямо разстояние между двата катера. Командирът на дивизиона ми направи забележка да държа необходимите дистанции. Казах му, че не ги спазвам, защото на командира на катера лейтенант Бонев не му е добре. Заповедта бе да се поддържа необходимата скорост и дистанция, което и направих. По-късно открихме по радиолокацията „противниковия” кораб. Бяхме стигнали до района на атаката. Последва команда да се подготвят торпедните апарати за стрелба. Торпедистът извърши необходимата подготовка на торпедните апарати. На борда си имахме две бойни торпеда и не трябваше да се допусне грешка. За това боцманът на катера Стойчо Павлов помагаше и контролираше действията на торпедиста. Последва команда, че сме вече на позиция за стрелба. Движехме се на пълен ход. Последва команда „Апарати товс!” Като наближихме дистанцията на стрелбата около 30 кабелта последва команда „Залп!” При тази команда механикът намалява оборотите, за да не се „качим” върху торпедото и за да се осигури време и скорост за поворот и заставане в килватер на звеневия катер. При тази команда 301 направи поворот на ляво. Подзвеневия катер 302 също направи поворот наляво и застана в килватер на катер 301. След това с максимална скорост и противоартилерийски зиг-заг започнахме да се отдалечаваме от „противниковия” кораб. След определено време последва команда от командира на дивизиона да се повтори отново атаката. Направихме необходимия поворот и отново в строй отстъп в дясно започнахме повторната атака. Последваха същите команди и действия. Изпълнихме командата „Залп!”
В момента на залпа намалих скоростта на катера. При намаляване на скоростта, ни удари вълна от десния борд. Водата с удар ни заля и не виждахме нищо. След секунди усетихме удар. Оказа се, че с ход около 25 възела с носа си сме се забили в катер 301. И двата катера в този момент имахме ход. Беше около 03.00 ч. сутринта на 27 юли 1969 г. Бяхме на около 40 мили югоизточно от нос Емине.
Командирът на дивизиона се прехвърли на 301. Започнаха огледите. Разбрахме, че боцманът на 301 е паднал зад борда. Нямаше никаква следа от него. Направих опит да изтегля нашият катер от 301. Оказа се, че не бе лесно. Здраво бяхме се забили в 301. След няколко опита успях да изтегля катера от 301. Носът ни потъна във водата. Водата заля палубата. Първата ми работа бе да огледам дали постъпва вода в машинното отделение и да укрепим колкото се може по-здраво преградата межди форпика и машинното отделение с наличния аварийно-спасителен материал. Имахме малки течове на вода от люка, но заедно с мотористите успяхме да го спрем. Качих се на мостика. Във форпика някакъв сандък се удряше в преградата. Наложи се да го извадя, за да не пробие преградата. Бяхме останали сами в морето. Оказа се, че и двата катера сме останали без радиовръзка. От удара и на двата катера радиостанциите се бяха повредили. Не ни оставаше нищо друго, освен да стреляме сигнални ракети. Надявахме се някой кораб да ни забележи и помогне. Руският кораб продължи по своя курс. Изстрелях повече от 30 ракети. Ръцете ми бяха мокри и мазни. При изстрела на последната ракета и в резултат на клатенето на катера пистолетът се завъртя и ракетата без малко не попадна в боцмана Стойчо Павлов. Преди това 301 бе дал максимален ход. Вдигнал се на редана и заминал с курс към Созопол.
Вълната започна да се вдига. Катерът силно се люлееше. Трябваше да намерим начин да се предвижваме. Не можехме да дадем преден ход. Носът ни се забиваше във водата и опасността да спукаме преградата бе голяма. Ако това бе станало, катерът щеше да потъне, а от екипажа и курсантите никой не можеше да каже кой щеше да оцелее във водата. Не можехме да се движим и на заден ход, защото винтовете излизаха над водата. Решението бе да се придвижваме на тласъци с една машина. Дадохме команда целия екипаж да се намира на кърмата. Само мотористите останаха на своя боен пост в машинното отделение. След около час от непрекъснатото включване и изключване се запали муфата на десния двигател. Мотористите успяха да потушат пожара. Продължихме придвижването си при засилващо се вълнение. Около 5.30 часа сутринта видяхме, че към нас се приближават противолодъчните кораби. Нито те, нито ние, можехме да се доближим и да свалим част от екипажа. Вълната не ни позволяваше това. Нашата маневреност беше много малка. Имаше опасност от следващ сблъсък с фатален изход. Не можехме да бъдем и теглени на буксир. Така, в присъствието на осигуряване и с тласъци „преден - стоп” успяхме привечер да се доберем до базата в Созопол. Тка 301 бе вдигнат на стапел. Ние застанахме на вързала на пирса. Вдигнаха ни на стапел на следващия ден. Вечерта след прибиране в базата в Созопол останахме всички на разположение. На другият ден сутринта започна следствие от комисия на Щаба на флота за изясняване на случая. Причината за сблъсъка на двата катера се оказа, че е командирска грешка.
По-късно разбрахме, че вахтеният матрос от рейдовия пост на нос Емине е видял изстреляните от нас ракети. Докладвано е незабавно на оперативния дежурен по ВМФ. Последвало е вдигане на противолодъчния дивизион по тревога с цел оказване помощ на катерите, търпящи бедствие и търсене на падналия от борда боцман. Разбрахме, че няма никаква следа от него. Вероятно при падането е попаднал във водната струя и винтовете на 301 са го нарязали.
Всички тежко понесохме станалото и загубата на Генчо. По време на бедствието никой не прояви уплаха, а запази самообладание. Нямаше и прояви на паника. А това в такава ситуация бе най-важното. Това бе доказателството, че катерникът може да запази самообладание в тежки моменти. След месец командирът на 302 лейтенант Бонев бе преместен на служба в Атия.
След три дни, когато се прибрах, съпругата ми ме посрещна много притеснена. Загубата на боцмана бързо се е разнесла в града. До нея е стигнала информацията, че аз съм на един от бедстващите катери и има загинали. Със сина ми в количката е стояла цял ден на портала и е чакала някаква информация. Никой не е можел да й даде информация за нас до прибирането ни в базата. Такива бяха трудните моменти, които преживяваха нашите семейства. По-късно те плащаха скъпо за нашата служба. Не им достигаха години за пенсия, а също така и загубиха професиите си, за които са учили, защото нямаше работа за тях в малките гарнизони.
По време на сблъсъка по чудо оцеля радиометристът на 301 Дончо. След много години (може би 1983 г.), когато бях офицер в Щаба на ВМФ, с него се срещнахме случайно. След уволнението си от дивизиона той е работил като локомотивен машинист във варненския регион. След това с него се виждахме често и си говорихме за станалото. Разказваше ми как приборите на радиостанцията и сандъците са го избутали през вратата на радиорубката. Успял само да вземе секретните карти и документи и с окървавена глава ги е предал на командира си. След това се е включил да запушва пробойната в радиорубката с останалите членове на екипажа. След прибирането в базата е откаран за лечение в Бургас
И сега, след толкова години, анализирайки случая, съм убеден, че ако на 301 имаше торпедо, ударът можеше да предизвика взрив с фатални последици. Ударът бе в десния торпеден апарат на 301, който бе деформиран в района на балонното отделение на торпедото. Добре, че торпедният апарат е поел удара, иначе при тази скорост и удар почти в мидела, корпусът на катера щеше да се разцепи на две и да потъне.
О.з. капитан І ранг Кунчо УЗУНОВ
В момента на залпа намалих скоростта на катера. При намаляване на скоростта, ни удари вълна от десния борд. Водата с удар ни заля и не виждахме нищо. След секунди усетихме удар. Оказа се, че с ход около 25 възела с носа си сме се забили в катер 301. И двата катера в този момент имахме ход. Беше около 03.00 ч. сутринта на 27 юли 1969 г. Бяхме на около 40 мили югоизточно от нос Емине.
Командирът на дивизиона се прехвърли на 301. Започнаха огледите. Разбрахме, че боцманът на 301 е паднал зад борда. Нямаше никаква следа от него. Направих опит да изтегля нашият катер от 301. Оказа се, че не бе лесно. Здраво бяхме се забили в 301. След няколко опита успях да изтегля катера от 301. Носът ни потъна във водата. Водата заля палубата. Първата ми работа бе да огледам дали постъпва вода в машинното отделение и да укрепим колкото се може по-здраво преградата межди форпика и машинното отделение с наличния аварийно-спасителен материал. Имахме малки течове на вода от люка, но заедно с мотористите успяхме да го спрем. Качих се на мостика. Във форпика някакъв сандък се удряше в преградата. Наложи се да го извадя, за да не пробие преградата. Бяхме останали сами в морето. Оказа се, че и двата катера сме останали без радиовръзка. От удара и на двата катера радиостанциите се бяха повредили. Не ни оставаше нищо друго, освен да стреляме сигнални ракети. Надявахме се някой кораб да ни забележи и помогне. Руският кораб продължи по своя курс. Изстрелях повече от 30 ракети. Ръцете ми бяха мокри и мазни. При изстрела на последната ракета и в резултат на клатенето на катера пистолетът се завъртя и ракетата без малко не попадна в боцмана Стойчо Павлов. Преди това 301 бе дал максимален ход. Вдигнал се на редана и заминал с курс към Созопол.
Вълната започна да се вдига. Катерът силно се люлееше. Трябваше да намерим начин да се предвижваме. Не можехме да дадем преден ход. Носът ни се забиваше във водата и опасността да спукаме преградата бе голяма. Ако това бе станало, катерът щеше да потъне, а от екипажа и курсантите никой не можеше да каже кой щеше да оцелее във водата. Не можехме да се движим и на заден ход, защото винтовете излизаха над водата. Решението бе да се придвижваме на тласъци с една машина. Дадохме команда целия екипаж да се намира на кърмата. Само мотористите останаха на своя боен пост в машинното отделение. След около час от непрекъснатото включване и изключване се запали муфата на десния двигател. Мотористите успяха да потушат пожара. Продължихме придвижването си при засилващо се вълнение. Около 5.30 часа сутринта видяхме, че към нас се приближават противолодъчните кораби. Нито те, нито ние, можехме да се доближим и да свалим част от екипажа. Вълната не ни позволяваше това. Нашата маневреност беше много малка. Имаше опасност от следващ сблъсък с фатален изход. Не можехме да бъдем и теглени на буксир. Така, в присъствието на осигуряване и с тласъци „преден - стоп” успяхме привечер да се доберем до базата в Созопол. Тка 301 бе вдигнат на стапел. Ние застанахме на вързала на пирса. Вдигнаха ни на стапел на следващия ден. Вечерта след прибиране в базата в Созопол останахме всички на разположение. На другият ден сутринта започна следствие от комисия на Щаба на флота за изясняване на случая. Причината за сблъсъка на двата катера се оказа, че е командирска грешка.
По-късно разбрахме, че вахтеният матрос от рейдовия пост на нос Емине е видял изстреляните от нас ракети. Докладвано е незабавно на оперативния дежурен по ВМФ. Последвало е вдигане на противолодъчния дивизион по тревога с цел оказване помощ на катерите, търпящи бедствие и търсене на падналия от борда боцман. Разбрахме, че няма никаква следа от него. Вероятно при падането е попаднал във водната струя и винтовете на 301 са го нарязали.
Всички тежко понесохме станалото и загубата на Генчо. По време на бедствието никой не прояви уплаха, а запази самообладание. Нямаше и прояви на паника. А това в такава ситуация бе най-важното. Това бе доказателството, че катерникът може да запази самообладание в тежки моменти. След месец командирът на 302 лейтенант Бонев бе преместен на служба в Атия.
След три дни, когато се прибрах, съпругата ми ме посрещна много притеснена. Загубата на боцмана бързо се е разнесла в града. До нея е стигнала информацията, че аз съм на един от бедстващите катери и има загинали. Със сина ми в количката е стояла цял ден на портала и е чакала някаква информация. Никой не е можел да й даде информация за нас до прибирането ни в базата. Такива бяха трудните моменти, които преживяваха нашите семейства. По-късно те плащаха скъпо за нашата служба. Не им достигаха години за пенсия, а също така и загубиха професиите си, за които са учили, защото нямаше работа за тях в малките гарнизони.
По време на сблъсъка по чудо оцеля радиометристът на 301 Дончо. След много години (може би 1983 г.), когато бях офицер в Щаба на ВМФ, с него се срещнахме случайно. След уволнението си от дивизиона той е работил като локомотивен машинист във варненския регион. След това с него се виждахме често и си говорихме за станалото. Разказваше ми как приборите на радиостанцията и сандъците са го избутали през вратата на радиорубката. Успял само да вземе секретните карти и документи и с окървавена глава ги е предал на командира си. След това се е включил да запушва пробойната в радиорубката с останалите членове на екипажа. След прибирането в базата е откаран за лечение в Бургас
И сега, след толкова години, анализирайки случая, съм убеден, че ако на 301 имаше торпедо, ударът можеше да предизвика взрив с фатални последици. Ударът бе в десния торпеден апарат на 301, който бе деформиран в района на балонното отделение на торпедото. Добре, че торпедният апарат е поел удара, иначе при тази скорост и удар почти в мидела, корпусът на катера щеше да се разцепи на две и да потъне.
О.з. капитан І ранг Кунчо УЗУНОВ