Авторът като капитан-лейтенант.
ЛЯТНАТА НИ ПРАКТИКА В СОЗОПОЛ ПРЕДИ
55 ГОДИНИ
След завършване на изпитите за І-ви курс във Военноморското училище, всички курсанти по традиция преминаваха лятна морска практика. По мое време още не бе оборудвана базата в с. Черноморец и практиката се водеше в Созопол. И така, след завършване на сесията, трите класни отделения - 010, 021 и 012, натоварихме необходимото оборудване: лодките с греблата и парусното им въоръжение, както и посудата за хранене и приготвяне на храната, на една от десантните баржи. С нас идваше и един от майстор-готвачите, за да ни готви. В училище оставаха само 011-то класно отделение - корабостроителите, които щяха да дойдат при нас след две седмици. Времето бе приятно, нямаше голяма вълна и баржата като щайга се носеше по вълната. Позволиха ни да стоим на горната палуба и можехме да се любуваме на красивото ни крайбрежие, което тогава в сравнение с днес, беше направо пусто и безлюдно.
В Созопол се настанихме в малката двуетажна сграда зад бившето Рибарско, а после и Морско училище. Остров Кирик се готвеше да стане база за торпедните катери, а след две години и на малките противолодъчни кораби. Бяха построени кеят и хамбара за торпедните катери, както и релсовият път за количките, с които да биват извозвани от хелинга до навеса.
Още в първия ден се сблъскахме с липсата на вода.Тя беше проблем за жителите на градчето. Курортистите по това време бяха малко. Предимно от София и Пловдив. В околностите на града имаше почивни лагери, а в града - една станция на ЦС на ПС. Вода трябваше да носим от Райското заливче с лодки, а после да носим на гръб бъчонките до кухнята. Те бяха - малките за около 20-25 литра, големите - 40 литра. Така че за всеки от нас не бе трудно сам да се качи по баира и с най-голямата на гръб. Режимът на вода още по-силно усетих след четири години, когато бях изпратен на служба там. Добре, че тогава още нямаше автоматични перални. Заради режима на водата щяха да бъдат практически неизползваеми. Това мъчение за жителите на града продължи до пролетта на 1973 г., когато бе пусната вода от язовира в Странджа. Сега града има редовно водоснабдяване, но водата от Райското заливче вече не става за пиене. Някои общинари, без да се съобразят къде е вододайната зона на извора, на пътя на водата преместиха новите гробища. Други пък, след 30 години, разрешиха горе на равното, да се построят частни вили и така това красиво и приказно място загуби своята красота и може би е по-добре да се нарича със старото му име - Курнята.
Градът бе малък. В това се уверихме още при първото излизане в градска отпуска. Имаше едно зимно и едно лятно кино, две кръчми. По-доброто заведение бе казиното до пристанището.
Другото, което почувствувахме веднага, бяха малките порции храна. Още от първите дни, в свободното време преди мръкване обикаляхме скалите, за да ловим миди и да ги печем на тенекия. Всекидневните тренировки в плуване и гребане ни увеличаваха апетита. Не зная свикнахме ли с малките порции, но мисля, че след две седмици положението се подобри.
Сутрин ставахме в 05.30 часа. Тогава нямаше лятно и зимно часово време. Формата за физзарядка бе кепе, плувки и обувки. Бягахме по алеите и спирахме на западната страна на кея, който по-късно се водеше горивен кей. Тук, на кея, имаше площадка до нивото на водата, със стълбички към нея. Там се строявахме, правехме упражнения и после влизахме или скачахме във водата.
Носехме си и кърпи, за да си изтрием после главите. Онези от нас, които не можеха да плуват, биваха вързани като кученца през гърдите. Един от другарите му стоеше на кея и държеше края на въжето готов да го изтегли, ако този долу, нагълта вода. Ако някой от страх искаше да се изтегли нагоре хващайки се за въжето, то другият му отпускаше края. Беше комично да гледаш как не умеещите да плуват, „цапаха“ като кученца във водата. Често от морето се вдигаше лека пара, когато въздухът бе студен и когато скочехме във водата, тя биваше по топла от въздуха. Ето защо бе зор да ни накарат да скочим в нея, а после, зор да ни накарат да излезем от нея. Искам да подчертая, че обучение по плуване в истинския смисъл на това, нямаше. Нито имаше инструктор да ни покаже и да ни научи на отделните стилове, нито имаше оборудвано място за тази цел. Всеки плуваше както му бе най-добре.
Задължение на дежурните дневални бе да мият чашите и чиниите, както и баките и приборите за храна. Дневалството се носеше пред спалните, оръжейната и на кея за лодките и парусите. Така че бяхме по трима на смяна и се падаше на всяка една тройка да мие съдините. Най-добре бяха тези, които щяха да мият съдовете от закуската. Но май че пък на тях се падаше да белят лук и картофи. Съдините се миеха на малкия плаж, зад вълнолома. Всеки вземаше своята част, сядаше на пясъка и почваше с морска вода да ги търка и чисти. Понякога, ако забравиш някоя бака по-дълго време без надзор, можеше да я видиш как морето е носи навътре. Това
55 ГОДИНИ
След завършване на изпитите за І-ви курс във Военноморското училище, всички курсанти по традиция преминаваха лятна морска практика. По мое време още не бе оборудвана базата в с. Черноморец и практиката се водеше в Созопол. И така, след завършване на сесията, трите класни отделения - 010, 021 и 012, натоварихме необходимото оборудване: лодките с греблата и парусното им въоръжение, както и посудата за хранене и приготвяне на храната, на една от десантните баржи. С нас идваше и един от майстор-готвачите, за да ни готви. В училище оставаха само 011-то класно отделение - корабостроителите, които щяха да дойдат при нас след две седмици. Времето бе приятно, нямаше голяма вълна и баржата като щайга се носеше по вълната. Позволиха ни да стоим на горната палуба и можехме да се любуваме на красивото ни крайбрежие, което тогава в сравнение с днес, беше направо пусто и безлюдно.
В Созопол се настанихме в малката двуетажна сграда зад бившето Рибарско, а после и Морско училище. Остров Кирик се готвеше да стане база за торпедните катери, а след две години и на малките противолодъчни кораби. Бяха построени кеят и хамбара за торпедните катери, както и релсовият път за количките, с които да биват извозвани от хелинга до навеса.
Още в първия ден се сблъскахме с липсата на вода.Тя беше проблем за жителите на градчето. Курортистите по това време бяха малко. Предимно от София и Пловдив. В околностите на града имаше почивни лагери, а в града - една станция на ЦС на ПС. Вода трябваше да носим от Райското заливче с лодки, а после да носим на гръб бъчонките до кухнята. Те бяха - малките за около 20-25 литра, големите - 40 литра. Така че за всеки от нас не бе трудно сам да се качи по баира и с най-голямата на гръб. Режимът на вода още по-силно усетих след четири години, когато бях изпратен на служба там. Добре, че тогава още нямаше автоматични перални. Заради режима на водата щяха да бъдат практически неизползваеми. Това мъчение за жителите на града продължи до пролетта на 1973 г., когато бе пусната вода от язовира в Странджа. Сега града има редовно водоснабдяване, но водата от Райското заливче вече не става за пиене. Някои общинари, без да се съобразят къде е вододайната зона на извора, на пътя на водата преместиха новите гробища. Други пък, след 30 години, разрешиха горе на равното, да се построят частни вили и така това красиво и приказно място загуби своята красота и може би е по-добре да се нарича със старото му име - Курнята.
Градът бе малък. В това се уверихме още при първото излизане в градска отпуска. Имаше едно зимно и едно лятно кино, две кръчми. По-доброто заведение бе казиното до пристанището.
Другото, което почувствувахме веднага, бяха малките порции храна. Още от първите дни, в свободното време преди мръкване обикаляхме скалите, за да ловим миди и да ги печем на тенекия. Всекидневните тренировки в плуване и гребане ни увеличаваха апетита. Не зная свикнахме ли с малките порции, но мисля, че след две седмици положението се подобри.
Сутрин ставахме в 05.30 часа. Тогава нямаше лятно и зимно часово време. Формата за физзарядка бе кепе, плувки и обувки. Бягахме по алеите и спирахме на западната страна на кея, който по-късно се водеше горивен кей. Тук, на кея, имаше площадка до нивото на водата, със стълбички към нея. Там се строявахме, правехме упражнения и после влизахме или скачахме във водата.
Носехме си и кърпи, за да си изтрием после главите. Онези от нас, които не можеха да плуват, биваха вързани като кученца през гърдите. Един от другарите му стоеше на кея и държеше края на въжето готов да го изтегли, ако този долу, нагълта вода. Ако някой от страх искаше да се изтегли нагоре хващайки се за въжето, то другият му отпускаше края. Беше комично да гледаш как не умеещите да плуват, „цапаха“ като кученца във водата. Често от морето се вдигаше лека пара, когато въздухът бе студен и когато скочехме във водата, тя биваше по топла от въздуха. Ето защо бе зор да ни накарат да скочим в нея, а после, зор да ни накарат да излезем от нея. Искам да подчертая, че обучение по плуване в истинския смисъл на това, нямаше. Нито имаше инструктор да ни покаже и да ни научи на отделните стилове, нито имаше оборудвано място за тази цел. Всеки плуваше както му бе най-добре.
Задължение на дежурните дневални бе да мият чашите и чиниите, както и баките и приборите за храна. Дневалството се носеше пред спалните, оръжейната и на кея за лодките и парусите. Така че бяхме по трима на смяна и се падаше на всяка една тройка да мие съдините. Най-добре бяха тези, които щяха да мият съдовете от закуската. Но май че пък на тях се падаше да белят лук и картофи. Съдините се миеха на малкия плаж, зад вълнолома. Всеки вземаше своята част, сядаше на пясъка и почваше с морска вода да ги търка и чисти. Понякога, ако забравиш някоя бака по-дълго време без надзор, можеше да я видиш как морето е носи навътре. Това
пък бе добър повод да влезеш и да си я вземеш, като едновременно с това си правиш и една хубава морска баня. Та за това често ги оставяхме и нарочно. Ще запитате, нямаше ли опасност да загубим някоя? Ще ви успокоя, като ви кажа, че водата бе толкова чиста и прозрачна, че дъното се виждаше и при 8 и по-вече метра дълбочина. И дори и през годините, когато бях там на служба, водата бе пак прозрачно чиста.
Денят минаваше в изучаване устройството на лодка Ял-6 и Ял-10 по учебника на Шмаков, който уви, бе като апокрифно издание. Обучение и тренировки по гребане, после ветроходство и накрая в управлението на гребна и ветроходна лодка. Лодките бяха вързани на кея, а парусите се държаха в навеса. В някои от след обедните дни се мъчеха да ни научат на ръчен семафор. Най-трудно бе да научим корабните флагове, които служеха за междукорабна сигнализация. Трудно беше, защото флагове нямаше. Трябваше да пишем какъв по форма е флага, и с какви цветове. В най-заспалото време на деня, да си представяш това, бе не само скука, но и трудно. Особено като се има предвид, че това касаеше най-вече командирите - капитани от 010. А флагове имаше за всяка буква от българската азбука и се означаваха със старите имена на буквите: „Аз”, „Буки” , „Веди” и т.н.
Време е да разкажа и за една не до там красива, но пък от комичните страни история от престоя ни там. Занижената хигиена скоро даде резултати. Не закъсняха и първите болни от дезинтерия. Наложи се да дойде екип от военната болница в Бургас, за да ни изследва. При такива случаи знаете от къде и как се вземат тези проби, без които не може да се установят болните и бацилоносителите. Наредихме се ние в индийска нишка и пред погледите на сестрите сваляхме гащите и разтваряхме „бузите”.
При тази процедура един от нашите, едва не издуха лекаря и само бързата реакция на последния, го спаси да не бъде оплескан. Друг пък, преди да извадят шомпъла с пробата, стисна задника си и хукна с него по коридора. След като болните бяха изолирани навреме и не се стигна до епидемия, лекарите ни задължиха да изваряваме посудата преди употреба. Сега пред помещението имаше огнище с казан на него, на който после след като пак ги миехме на плажа, по половин час изварявахме всички съдини. Но нашите командири разпоредиха и друго. Въведоха часови да дежури с тетрадка и молив, за да записва онези от нас, които ходят често до „Морски звуци” (тоалетните бяха накрая до малкия вълнолом и бяха на стоманени релси над морето) и се бавят по-дълго. Часовият застъпваше с личното си оръжие и патрони. Но един от нашето първо отделение бе въоръжен с немска картечница MG, а за нея нямаше патрони. Той стоеше по-скоро като наказан, заставен два часа да се разкарва с тежкото желязо на рамо. Това заболяване възпрепятствува идването на нашите съвипускници - корабостроители и те заедно с рота ШЗО водиха своята практика във Варна.
Не можеше да си толкова време до морето и да не се изкушиш да не ловиш риба. Кога ще имаш най-много време, ако не и когато си вахтен на кея. И така, една сутрин, докато бягахме по кея , едно „привидение”, загърнато с платнище и с дълъг прът на рамо, едва свари да се скрие от нас, под навеса. Беше като в приказка, сред мъглата изплува неговият силует, после притича и се скри. Но друг от нашите, лека му пръст, не можал да познае дракона, който уловил и като го вадил от кукичката успял да се нарани на отровната му перка. Докато да замине за Бургас, ръката му се поду и обездвижи.
По план имахме нощна стрелба. Тя се проведе на о-в Иван. Запалихме огън, който да осветява мишените и стреляхме в посока към малкото островче. На острова се бяха развъдили много зайци. Фаропазачите си ги гледаха на свобода или пък са били потомци на избягали от клетките. През пролетта, с избуяването на тревата се размножаваха, но после поради липса на вода, много от тях измираха. Гонихме много зайци, но не можахме да хванем нито един.
С напредването на уменията ни в гребането и ветроходството, дойде време и за гребно ветроходните походи. Първо до село Черноморец, после до о-в „Болшевик”- сега отново със старото си име „Св. Анастасия “ - с приспиване. Дойде ред да отидем и до Ропотамо. За целта трябваше да се получат продукти за всеки взвод по отделно. Определените за целта представителите получиха продуктите на свечеряване. Хората на 010 се оказват по хитри и задигат салама, който се полага на 012. Поради болните и дежурните, бяхме останали по-малко и всяко класно бе в една десеторка, общо три, колкото бяха и офицерите. Вода щяхме да заредим по пътя като спрем на Райското заливче. Нашите командири бяха се запознали и завързали шефство с артисти от пловдивския театър, чийто лагер бе в съседство със залива. Те щях да дойдат по море до устието на реката. Старшият на похода, командирът на 012, разпореди на тръбача да свири тревога, за да събудим артистите. След гюрултията продължихме на гребла. Походът беше гребен и нямахме парусно стъкмяване.
Закуската бе някъде до устието на реката. Всяка лодка хвърли котва. Макар че не бяхме далеч една от друга, всички команди се предаваха по ръчен семафор. Скоро след като се даде заповед за закуска, от флагманската лодка последва запитване „Къде е нашия салам?”, което бе посрещнато със смях от другите две лодки. Когато после обядвахме на полянките между реката и пътя, до моста, зли езици разказваха, че покрай екипажа на 012 минал селянин или рибар, и като видял, че само те не ядат салам ги запитал: „Абе, момчета, Вие да не сте вегетарианци?” След това зевзеците от ротата към прякора „магелановци”, им лепнаха и този - „вегетарианци”.
Когато стигнахме до моста на реката, свалихме багажа от лодките и дадоха време за игри и почивка. Но едва започнали да играем, командирите се сетиха, че едната лодка трябва да се върне и да вземе артистите. Определиха лодката, в която аз бях втори гребец. С намален състав, от само 6 гребци се спуснахме по течението до устието на реката, където спираше корабчето. До там добре - и течението на реката помагаше. Но сега трябваше да се връщаме с една дузина артисти. Хора на изкуството. Дамите - повечето по бански и с шапки на главите, някои наметнати с леки шалове да не изгарят, се въртят и гледат показващите се от водата костенурки, жаби, водни змии. Някои от мъжете пуснали въдици, се правят, че ловят риба. Друг си спуснал краката във водата, за да се разхлажда, трети гребе с шепа вода от реката и пръска с нея дамите. Носят си и храна и напитки естествено. Абе хората са тръгнали да си правят удоволствието! Само на нас шестимата ни се отели вола. Лодката потънала под ватерлинията и заради речната вода и от товара, срещу нас е течението. Напъваме хем да не загубим скорост, хем да не се изложим пред дамите. На един от артистите от крачола на широките му шорти висна „зарзавата“ му и под общия смях на колежките си, най-невъзмутимо си ги прибра обратно. Едва стигнали, трябваше набързо да ядем, за да тръгнем за блатото с лилиите. Време за почивка нямаше. Скоро след като се върнахме от наистина красивото и единствено блато у нас, където растат в естествена среда водни лилии, трябваше да качваме багажа и да тръгваме обратно. В открито море сега ни посрещна и насрещна вълна. Гребците на бака едва потапяха греблата и се правеха, че гребат. В лодката, освен гребци, имахме и такива само за баласт. За да си помогнем, убедихме взводния да вдигнем импровизирано платно. От платнище и две гребла направихме нещо като ветрило, с което малко да си помогнем. Прибрахме се на острова вече по тъмно.
След около седмица единият от офицерите, който бе от Приморско, реши да отидем с лодка до родния му град. Той си избра лодката, която основно бе с гребци от нашето класно отделение. Според пощенска картичка изпратена от мен от Приморско, лодките сме били две. Офицерът не бе от взводните, а бе комсомолски секретар на училището. Взехме и платна. Така с гребане и платна в събота тръгнахме на юг към Приморско. Целия следобед бяхме в града. Щяхме да спим на тревата в градинката до лодките, но предварително не бяхме огледали местата. За спане си носехме само шинелите. Когато дойде време да си търсим место, където да легнем, видяхме колко много бе замърсено. Някои предвидливи спяха в лодката. Сутринта при изгрев слънце, разбудени от росата и неговите лъчи, се събрахме при лодката. Един от нашите се бе завил гол в шинела, а дрехите му висяха окачени да съхнат наоколо.
Какво се бе случило с него? Накратко следното: Решил нашият да си легне в една от рибарските лодки. Кога е дошъл рибарят, отвързал лодката и загребал към морето не го усетил. Събудил се от пляскането на вълните и клатенето на лодката. Понадигнал се и що да види - над мъглата се виждала една сламена шапка и се чувал плясъка на греблата. Запитал: „Чичо, къде отиваме?” Рибарят бил още по-изненадан от него, защото не знаел, че в лодката има чужд човек. В тези години, един от начините да се напусне соцлагера бе по вода. Та човека бил не по-малко изплашен от нашия другар. Как да е, се разбрали. Обърнал рибаря лодката, за да го върне на стоянката. Курсантът си останал на бака, където бил. Когато стигнали до брега, заради натежалия бак лодката спряла на по-дълбокото. Нашето момче скочило, но като се оттласнало и лодката се мръднала в обратна посока и той цопнал във водата. Сега чакаше да му изсъхнат дрехите, защото никой нямаше резервни. Така щастливо завършва това недоразумение за рибаря и курсанта. Върнахме се доволни от екскурзията. И понеже бяхме и с паруси, бе много по-приятно.
За жалост хубавите дни свършиха преждевременно. Дойде заповед да се готвим за деветосептемврийския парад. За да бъдем подготвени, всеки ден след обяд се въртяхме в кръг по единично в малкия неравен двор между двете сгради. Там, където днес се откриха останките на миналото. Но да разказвам за участието ни на парада, е цяла една отделна тема.
Върнахме се в училището, закалени и възмъжали. Богати на впечатления. Повечето от нас, в това число и аз, за пръв път видяхме красотите на Южното Черноморие. А след година Морското училище си направи център за обучение по морска практика в района на село Черноморец. Созопол вече се превръщаше в нова морска база за следващите 30 години. Сега нито в Созопол има военни кораби нито в Черноморец има център за морска практика на курсантите. То май че за курсанти сега се броят само тези, които се обучават за военния флот. А те нямат и 15-20 човека. Както е тръгнало, ще останат само спомените ...
О. р. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
Снимките са от личния архив на автора
Денят минаваше в изучаване устройството на лодка Ял-6 и Ял-10 по учебника на Шмаков, който уви, бе като апокрифно издание. Обучение и тренировки по гребане, после ветроходство и накрая в управлението на гребна и ветроходна лодка. Лодките бяха вързани на кея, а парусите се държаха в навеса. В някои от след обедните дни се мъчеха да ни научат на ръчен семафор. Най-трудно бе да научим корабните флагове, които служеха за междукорабна сигнализация. Трудно беше, защото флагове нямаше. Трябваше да пишем какъв по форма е флага, и с какви цветове. В най-заспалото време на деня, да си представяш това, бе не само скука, но и трудно. Особено като се има предвид, че това касаеше най-вече командирите - капитани от 010. А флагове имаше за всяка буква от българската азбука и се означаваха със старите имена на буквите: „Аз”, „Буки” , „Веди” и т.н.
Време е да разкажа и за една не до там красива, но пък от комичните страни история от престоя ни там. Занижената хигиена скоро даде резултати. Не закъсняха и първите болни от дезинтерия. Наложи се да дойде екип от военната болница в Бургас, за да ни изследва. При такива случаи знаете от къде и как се вземат тези проби, без които не може да се установят болните и бацилоносителите. Наредихме се ние в индийска нишка и пред погледите на сестрите сваляхме гащите и разтваряхме „бузите”.
При тази процедура един от нашите, едва не издуха лекаря и само бързата реакция на последния, го спаси да не бъде оплескан. Друг пък, преди да извадят шомпъла с пробата, стисна задника си и хукна с него по коридора. След като болните бяха изолирани навреме и не се стигна до епидемия, лекарите ни задължиха да изваряваме посудата преди употреба. Сега пред помещението имаше огнище с казан на него, на който после след като пак ги миехме на плажа, по половин час изварявахме всички съдини. Но нашите командири разпоредиха и друго. Въведоха часови да дежури с тетрадка и молив, за да записва онези от нас, които ходят често до „Морски звуци” (тоалетните бяха накрая до малкия вълнолом и бяха на стоманени релси над морето) и се бавят по-дълго. Часовият застъпваше с личното си оръжие и патрони. Но един от нашето първо отделение бе въоръжен с немска картечница MG, а за нея нямаше патрони. Той стоеше по-скоро като наказан, заставен два часа да се разкарва с тежкото желязо на рамо. Това заболяване възпрепятствува идването на нашите съвипускници - корабостроители и те заедно с рота ШЗО водиха своята практика във Варна.
Не можеше да си толкова време до морето и да не се изкушиш да не ловиш риба. Кога ще имаш най-много време, ако не и когато си вахтен на кея. И така, една сутрин, докато бягахме по кея , едно „привидение”, загърнато с платнище и с дълъг прът на рамо, едва свари да се скрие от нас, под навеса. Беше като в приказка, сред мъглата изплува неговият силует, после притича и се скри. Но друг от нашите, лека му пръст, не можал да познае дракона, който уловил и като го вадил от кукичката успял да се нарани на отровната му перка. Докато да замине за Бургас, ръката му се поду и обездвижи.
По план имахме нощна стрелба. Тя се проведе на о-в Иван. Запалихме огън, който да осветява мишените и стреляхме в посока към малкото островче. На острова се бяха развъдили много зайци. Фаропазачите си ги гледаха на свобода или пък са били потомци на избягали от клетките. През пролетта, с избуяването на тревата се размножаваха, но после поради липса на вода, много от тях измираха. Гонихме много зайци, но не можахме да хванем нито един.
С напредването на уменията ни в гребането и ветроходството, дойде време и за гребно ветроходните походи. Първо до село Черноморец, после до о-в „Болшевик”- сега отново със старото си име „Св. Анастасия “ - с приспиване. Дойде ред да отидем и до Ропотамо. За целта трябваше да се получат продукти за всеки взвод по отделно. Определените за целта представителите получиха продуктите на свечеряване. Хората на 010 се оказват по хитри и задигат салама, който се полага на 012. Поради болните и дежурните, бяхме останали по-малко и всяко класно бе в една десеторка, общо три, колкото бяха и офицерите. Вода щяхме да заредим по пътя като спрем на Райското заливче. Нашите командири бяха се запознали и завързали шефство с артисти от пловдивския театър, чийто лагер бе в съседство със залива. Те щях да дойдат по море до устието на реката. Старшият на похода, командирът на 012, разпореди на тръбача да свири тревога, за да събудим артистите. След гюрултията продължихме на гребла. Походът беше гребен и нямахме парусно стъкмяване.
Закуската бе някъде до устието на реката. Всяка лодка хвърли котва. Макар че не бяхме далеч една от друга, всички команди се предаваха по ръчен семафор. Скоро след като се даде заповед за закуска, от флагманската лодка последва запитване „Къде е нашия салам?”, което бе посрещнато със смях от другите две лодки. Когато после обядвахме на полянките между реката и пътя, до моста, зли езици разказваха, че покрай екипажа на 012 минал селянин или рибар, и като видял, че само те не ядат салам ги запитал: „Абе, момчета, Вие да не сте вегетарианци?” След това зевзеците от ротата към прякора „магелановци”, им лепнаха и този - „вегетарианци”.
Когато стигнахме до моста на реката, свалихме багажа от лодките и дадоха време за игри и почивка. Но едва започнали да играем, командирите се сетиха, че едната лодка трябва да се върне и да вземе артистите. Определиха лодката, в която аз бях втори гребец. С намален състав, от само 6 гребци се спуснахме по течението до устието на реката, където спираше корабчето. До там добре - и течението на реката помагаше. Но сега трябваше да се връщаме с една дузина артисти. Хора на изкуството. Дамите - повечето по бански и с шапки на главите, някои наметнати с леки шалове да не изгарят, се въртят и гледат показващите се от водата костенурки, жаби, водни змии. Някои от мъжете пуснали въдици, се правят, че ловят риба. Друг си спуснал краката във водата, за да се разхлажда, трети гребе с шепа вода от реката и пръска с нея дамите. Носят си и храна и напитки естествено. Абе хората са тръгнали да си правят удоволствието! Само на нас шестимата ни се отели вола. Лодката потънала под ватерлинията и заради речната вода и от товара, срещу нас е течението. Напъваме хем да не загубим скорост, хем да не се изложим пред дамите. На един от артистите от крачола на широките му шорти висна „зарзавата“ му и под общия смях на колежките си, най-невъзмутимо си ги прибра обратно. Едва стигнали, трябваше набързо да ядем, за да тръгнем за блатото с лилиите. Време за почивка нямаше. Скоро след като се върнахме от наистина красивото и единствено блато у нас, където растат в естествена среда водни лилии, трябваше да качваме багажа и да тръгваме обратно. В открито море сега ни посрещна и насрещна вълна. Гребците на бака едва потапяха греблата и се правеха, че гребат. В лодката, освен гребци, имахме и такива само за баласт. За да си помогнем, убедихме взводния да вдигнем импровизирано платно. От платнище и две гребла направихме нещо като ветрило, с което малко да си помогнем. Прибрахме се на острова вече по тъмно.
След около седмица единият от офицерите, който бе от Приморско, реши да отидем с лодка до родния му град. Той си избра лодката, която основно бе с гребци от нашето класно отделение. Според пощенска картичка изпратена от мен от Приморско, лодките сме били две. Офицерът не бе от взводните, а бе комсомолски секретар на училището. Взехме и платна. Така с гребане и платна в събота тръгнахме на юг към Приморско. Целия следобед бяхме в града. Щяхме да спим на тревата в градинката до лодките, но предварително не бяхме огледали местата. За спане си носехме само шинелите. Когато дойде време да си търсим место, където да легнем, видяхме колко много бе замърсено. Някои предвидливи спяха в лодката. Сутринта при изгрев слънце, разбудени от росата и неговите лъчи, се събрахме при лодката. Един от нашите се бе завил гол в шинела, а дрехите му висяха окачени да съхнат наоколо.
Какво се бе случило с него? Накратко следното: Решил нашият да си легне в една от рибарските лодки. Кога е дошъл рибарят, отвързал лодката и загребал към морето не го усетил. Събудил се от пляскането на вълните и клатенето на лодката. Понадигнал се и що да види - над мъглата се виждала една сламена шапка и се чувал плясъка на греблата. Запитал: „Чичо, къде отиваме?” Рибарят бил още по-изненадан от него, защото не знаел, че в лодката има чужд човек. В тези години, един от начините да се напусне соцлагера бе по вода. Та човека бил не по-малко изплашен от нашия другар. Как да е, се разбрали. Обърнал рибаря лодката, за да го върне на стоянката. Курсантът си останал на бака, където бил. Когато стигнали до брега, заради натежалия бак лодката спряла на по-дълбокото. Нашето момче скочило, но като се оттласнало и лодката се мръднала в обратна посока и той цопнал във водата. Сега чакаше да му изсъхнат дрехите, защото никой нямаше резервни. Така щастливо завършва това недоразумение за рибаря и курсанта. Върнахме се доволни от екскурзията. И понеже бяхме и с паруси, бе много по-приятно.
За жалост хубавите дни свършиха преждевременно. Дойде заповед да се готвим за деветосептемврийския парад. За да бъдем подготвени, всеки ден след обяд се въртяхме в кръг по единично в малкия неравен двор между двете сгради. Там, където днес се откриха останките на миналото. Но да разказвам за участието ни на парада, е цяла една отделна тема.
Върнахме се в училището, закалени и възмъжали. Богати на впечатления. Повечето от нас, в това число и аз, за пръв път видяхме красотите на Южното Черноморие. А след година Морското училище си направи център за обучение по морска практика в района на село Черноморец. Созопол вече се превръщаше в нова морска база за следващите 30 години. Сега нито в Созопол има военни кораби нито в Черноморец има център за морска практика на курсантите. То май че за курсанти сега се броят само тези, които се обучават за военния флот. А те нямат и 15-20 човека. Както е тръгнало, ще останат само спомените ...
О. р. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
Снимките са от личния архив на автора