СРЕЩИ С БЪЛГАРСКИ ЕВРЕИ В ХАЙФА (1995 Г.)
Беше през август 1995 г., когато разбрах, че корабът, на който ще се качвам, ще товари клинкер за Хайфа. Още при първото ми отиване до Израел през септември 1991 г. бях станал хаджия. Въпреки това, отново чувствувах магията, че ще бъда близо до светите места и от възможността да се отиде до Галилейското езеро и града Кана, където Христос за първи път показва пред народа силата си. При първото ми отиване бяхме в Ашдот, а сега щях да видя и Хайфа.
Когато ходех в Параходство БМФ за справка с нашия инспектор, пътят ми минаваше покрай часовникарското ателие, което бе на ъгъла под тогавашната ДСК, срещу площада над Щаба на Флота. Там на една от масите работеше Агоп (Бог да го прости), който преди да се пенсионера бе часовникар в Лъджата (КРЗ „Флотски арсенал”). Беше общителен, винаги усмихнат и готов да услужи. Отбивах се при него хем да се видим, а и да науча някоя новина за познатите от завода. Освен колегите и приятелите му, много от служителите от завода го търсеха за услуга и той винаги имаше новини. Когато научих кога се качвам на кораба и за къде ще бъде рейса, на връщане се отбих при него. Като разбра, че ще ходя до Хайфа, той се оживи и ме помоли за една услуга: „Имам братовчедка, женена за евреин. Изселиха се преди години в Израел. Той има магазин за обувки в Хайфа. Ще те помоля да му занесеш бутилка мастика, много му харесваше и да ги поздравиш от мен”. Нямах нищо против, но как по едно име и това, че има магазин ще го открия? „Нашите евреи там се знаят един друг. Ще те упътят” - успокои ме той и ми даде пари да купя подаръците.
Взех каквото ми поръча и след като привършихме с товара, отплавахме за Хайфа. Най-голямото еврейско пристанище и трети по големина град – къде ще търся нашия човек?! Освен това сега за пръв път виждах Хайфа и планината Кармел. Излязох с един от мотористите. Нямахме време да обикаляме града. Потърсихме някое кръчме близо да пристанището. Беше август, горещо и бяхме решили да изпием по една бира. Пред една от кръчмите, възрастен евреин изваждаше и подреждаше масите на тротоара. Моториста го запита нещо на английски, после и на руски. Той ни предложи два стола, сложи покривка на масата и отиде да донесе бирата. Като се върна и чу, че си говорим на български, се обърна към нас на чист български: „Защо не казахте, че сте българи, ами да се мъчим да говорим на руски или английски?” Така стана моето запознаване с един от многото живеещи тук български евреи. Той седна до нас и започна да ни разказва. Накратко, имал род от Русе и веднага след 1948 г., заедно с голямата група евреи, които се изселиха от България, и той като 19-годишен младеж идва в Израел. Участвувал във войната от 1956 г., но после станал полицай и като такъв не е бил мобилизиран в другите военни конфликти. Имал син - студент по медицина. Жена му починала. Като пенсионер идвал тук в кафенето на един арабски евреин, дошъл от Мароко, да му помага. Той пък му давал по някой шекел. Пък и какво да прави сам в къщи. Разказваше за себе си и все питаше за това, как е в България? По това време едва бе започнало разграбването на държавата ни. Искрено се радваше на успехите, които страната е постигнала. Съжаляваше, че не се оженил за някоя от нашите еврейки или поне българка, а взел арабска еврейка. Те и местните са все същите – „захлупени като арабите“– оплаква се той. „Ех, защо не е и сина ми тук, да чуе каква е България. А те мислят, че страната е изостанала, с дребно селско стопанство и без промишленост”.
Времето напредваше, наближаваше обед и трябваше да се прибираме. Поканихме го да дойде на кораба. Като разбра, че има за обяд мусака с кисело мляко, веднага прие: „Тук не може да ядеш заедно месо и мляко” - жалва се той, а аз си спомням заповедта на Мойсей от Библията: „И да не вариш месото на козлето в млякото на майка му!” А за българско кисело мляко да не говорим. Който в
Беше през август 1995 г., когато разбрах, че корабът, на който ще се качвам, ще товари клинкер за Хайфа. Още при първото ми отиване до Израел през септември 1991 г. бях станал хаджия. Въпреки това, отново чувствувах магията, че ще бъда близо до светите места и от възможността да се отиде до Галилейското езеро и града Кана, където Христос за първи път показва пред народа силата си. При първото ми отиване бяхме в Ашдот, а сега щях да видя и Хайфа.
Когато ходех в Параходство БМФ за справка с нашия инспектор, пътят ми минаваше покрай часовникарското ателие, което бе на ъгъла под тогавашната ДСК, срещу площада над Щаба на Флота. Там на една от масите работеше Агоп (Бог да го прости), който преди да се пенсионера бе часовникар в Лъджата (КРЗ „Флотски арсенал”). Беше общителен, винаги усмихнат и готов да услужи. Отбивах се при него хем да се видим, а и да науча някоя новина за познатите от завода. Освен колегите и приятелите му, много от служителите от завода го търсеха за услуга и той винаги имаше новини. Когато научих кога се качвам на кораба и за къде ще бъде рейса, на връщане се отбих при него. Като разбра, че ще ходя до Хайфа, той се оживи и ме помоли за една услуга: „Имам братовчедка, женена за евреин. Изселиха се преди години в Израел. Той има магазин за обувки в Хайфа. Ще те помоля да му занесеш бутилка мастика, много му харесваше и да ги поздравиш от мен”. Нямах нищо против, но как по едно име и това, че има магазин ще го открия? „Нашите евреи там се знаят един друг. Ще те упътят” - успокои ме той и ми даде пари да купя подаръците.
Взех каквото ми поръча и след като привършихме с товара, отплавахме за Хайфа. Най-голямото еврейско пристанище и трети по големина град – къде ще търся нашия човек?! Освен това сега за пръв път виждах Хайфа и планината Кармел. Излязох с един от мотористите. Нямахме време да обикаляме града. Потърсихме някое кръчме близо да пристанището. Беше август, горещо и бяхме решили да изпием по една бира. Пред една от кръчмите, възрастен евреин изваждаше и подреждаше масите на тротоара. Моториста го запита нещо на английски, после и на руски. Той ни предложи два стола, сложи покривка на масата и отиде да донесе бирата. Като се върна и чу, че си говорим на български, се обърна към нас на чист български: „Защо не казахте, че сте българи, ами да се мъчим да говорим на руски или английски?” Така стана моето запознаване с един от многото живеещи тук български евреи. Той седна до нас и започна да ни разказва. Накратко, имал род от Русе и веднага след 1948 г., заедно с голямата група евреи, които се изселиха от България, и той като 19-годишен младеж идва в Израел. Участвувал във войната от 1956 г., но после станал полицай и като такъв не е бил мобилизиран в другите военни конфликти. Имал син - студент по медицина. Жена му починала. Като пенсионер идвал тук в кафенето на един арабски евреин, дошъл от Мароко, да му помага. Той пък му давал по някой шекел. Пък и какво да прави сам в къщи. Разказваше за себе си и все питаше за това, как е в България? По това време едва бе започнало разграбването на държавата ни. Искрено се радваше на успехите, които страната е постигнала. Съжаляваше, че не се оженил за някоя от нашите еврейки или поне българка, а взел арабска еврейка. Те и местните са все същите – „захлупени като арабите“– оплаква се той. „Ех, защо не е и сина ми тук, да чуе каква е България. А те мислят, че страната е изостанала, с дребно селско стопанство и без промишленост”.
Времето напредваше, наближаваше обед и трябваше да се прибираме. Поканихме го да дойде на кораба. Като разбра, че има за обяд мусака с кисело мляко, веднага прие: „Тук не може да ядеш заедно месо и мляко” - жалва се той, а аз си спомням заповедта на Мойсей от Библията: „И да не вариш месото на козлето в млякото на майка му!” А за българско кисело мляко да не говорим. Който в
Авторът като капитан-лейтенант. Снимката е от архива на автора.
10 май 1949 г. Параход „България”на Параходство „Български морски флот” отплава от Пристанище Бургас и пристига в Хайфа с 2620 евреи -изселници и личен багаж. Това е последното плаване на „България” с изселници - евреи от българско пристанище към Израел. Снимката ни е предоставена от варненския антиквар Христо Досев (do_sev@mail.bg). Лого на Морски вестник
детството си е ял от него, той не може да го забрави. Като еврейски гражданин, той свободно мина през пропуска на входа на пристанището и дойде на кораба.
Отидохме в салета. Майстора му даде порция мусака с кисело мляко. Преди да си тръгне, му споменах за моя човек и за това, че трябва да му предам един пакет. Оказа се, че го познава: „Ама той отдавна затвори магазина. Но ще го открия къде живее.”
Така при първото отиване не можах да предам шишето с мастика. При второто ми отиване, моят познат беше открил адреса му и двамата отидохме до дома му. Живееше на високото, в неголям блок, с остъклена широка тераса. На нашите позвънявания на терасата се показа една жена, но не отвори прозореца. Изглежда, че мъжът го нямаше. Двамата не се разбраха нещо и тя не ни отвори. В Хайфа, както и в другите еврейски градове, хората се страхуваха от палестински атентати и на непознати, не бързат да отворят. На евреина от кръчмата вече му имах доверие и му оставих пакета, за да го предаде. На кораба бе опасно да го държа, при някоя проверка можеше да ми създаде грижи.
През тази есен и настъпваща зима, почти всяка седмица бивахме или в Ашдот или в Хайфа. Качвах се на планината и гледах от там панорамата на двете пристанища - старото и новото - на града, разхождах се из градините с храма на бахайската вяра. Капитанът ме води до руския квартал и площада, където вечер се събират руските евреи. Видях и паметника на падналите през войната 1948 г., тогава еврейските въоръжени отряди завземат напълно града от местните араби. Когато си купувах карта за телефона от една будка на крайбрежната улица, собственичката се оказа българска еврейка от Пловдив, вдовица. При нея се бе отбила една нейна родственица, която наскоро била на гости в България. Впечатлило я мръсотията и тъмните улици на нашите градове. Страната продължаваше да потъва към дъното. Каквото и да се опитвах да й кажа, нямаше да промени нейното мнение. Като всички наши изселници, тя бе любезна и ми каза къде може да получа информация за екскурзии до Назарет и другите места в Галилея, дори ми написа адреса и на иврит. За жалост не намерих мераклия, с когото да отида и така не можах да посетя нито едно от тези свети места.
При поредното отиване в Хайфа разбрах, че пакетът е предаден и че получателят му иска да се види с мен. Уговорих си среща за след обяд. Срещнахме се при моя познат. Седнахме в съседно кафене на кафе и кола. Зетят на Агоп бе вероятно минал 75 години, бе с къси панталони и изглеждаше на здраво и държеливо старче. Говореше без акцент български. Подари ми един ключодържател. Предадох му лично поздравите до него и жена му. Тук тя отдавна се считаше от властите за чиста еврейка, иначе децата им нямаше да бъдат признати за евреи. Това го знаех и от тези, които чистеха хамбарите, а те бяха изселници от руските републики, както и от една служителка в Параходството, чиято майка заминава за Израел с втория си съпруг, а тя остава тук при баща си.
И това старче също много ме разпитваше за България. По това време Франция надаваше вой за затваряне на атомните ни централи. А тя самата започваше строеж на ядрена централа в Румъния. За жалост в тази мръсна и нечестна игра се бе присъединил и големия френски изследовател на морските дълбини Жак Ив Кусто. Още не бяхме обещали да ги закрием срещу влизане в Евросъюза. Когато му разказвах, че централата в Козлодуй има 6 блока, той искрено и като дете се радваше: „Ама България има и атомни централи!?”
Тогава му зададох въпроса , който ме вълнуваше: „Израел е държава създадена от преселили се от Европа и от други страни евреи. Съжалявате ли, че съдбата е отредила, Вие, да се родите в България, а не в някоя друга държава?” И тогава, чух отговора му, който ме накара да се чувствувам горд, че съм българин. Той явно се развълнува и ми каза: „Не! Вие си нямате представа колко много ни е дала България. Моето поколение и сега се чувствуваме като българчета. Ние не можахме да станем израилтяни. Виж децата ни - да. Те станаха. Ние - моето поколение, които сме родени в България и до сега като се съберем си говорим на български, почитаме българските обичаи и българската кухня. Имаме си вестник на български език и следим събитията в България. Тук, след като се срещнахме с дошлите от другите европейски, арабски и азиатски страни, още по-добре можахме да оценим онова, което сме получили и като култура, и като възможност да получим образование. Ние отраснахме с българските си връстници, които общуваха с нас като с равни и се чувствувахме като част от българския народ. Ние и ще си умрем като българи.”
Какво да добавя? Мъчно ми е, когато виждам част от младите българи, намерили работа в чужбина, обидени на своята Родина, които искат час по- рано да забравят кои са. В желанието си да станат поданици в чуждата страна, се правеха на по-големи католици и от папата. Те дори с децата си не говорят на родния си език. Да бяха видели тези старчета, помнещи бедната, ограбена и гладна следвоенна България. Та те я бяха напуснали през 1949 г.! Все още имаше купонна система, липсваха стоки от първа необходимост, а купоните за хляб бяха обикновени, ФР и ТФР. Но те за това бяха забравили. Защото е било за всички, не само за тях. Но българската природа, българската душа, те не бяха и не можеха да забравят. Да бяхте видели мъката в очите им, но и гордостта, че са били родени, израснали и възпитани тук, сред нашия народ, който за разлика от много други европейски народи, ги е приемал и приема като равни. А за Вас - младите хора, потърсили работа в чужбина, които искате да се слеете с местното население на богатите европейски градове, то разтваря ли гостоприемно вратите на домовете си, кани ли Ви на гости и приемали Ви за равни? ...
Капитан І ранг о. р.
Евгени ЦЕНОВ
Отидохме в салета. Майстора му даде порция мусака с кисело мляко. Преди да си тръгне, му споменах за моя човек и за това, че трябва да му предам един пакет. Оказа се, че го познава: „Ама той отдавна затвори магазина. Но ще го открия къде живее.”
Така при първото отиване не можах да предам шишето с мастика. При второто ми отиване, моят познат беше открил адреса му и двамата отидохме до дома му. Живееше на високото, в неголям блок, с остъклена широка тераса. На нашите позвънявания на терасата се показа една жена, но не отвори прозореца. Изглежда, че мъжът го нямаше. Двамата не се разбраха нещо и тя не ни отвори. В Хайфа, както и в другите еврейски градове, хората се страхуваха от палестински атентати и на непознати, не бързат да отворят. На евреина от кръчмата вече му имах доверие и му оставих пакета, за да го предаде. На кораба бе опасно да го държа, при някоя проверка можеше да ми създаде грижи.
През тази есен и настъпваща зима, почти всяка седмица бивахме или в Ашдот или в Хайфа. Качвах се на планината и гледах от там панорамата на двете пристанища - старото и новото - на града, разхождах се из градините с храма на бахайската вяра. Капитанът ме води до руския квартал и площада, където вечер се събират руските евреи. Видях и паметника на падналите през войната 1948 г., тогава еврейските въоръжени отряди завземат напълно града от местните араби. Когато си купувах карта за телефона от една будка на крайбрежната улица, собственичката се оказа българска еврейка от Пловдив, вдовица. При нея се бе отбила една нейна родственица, която наскоро била на гости в България. Впечатлило я мръсотията и тъмните улици на нашите градове. Страната продължаваше да потъва към дъното. Каквото и да се опитвах да й кажа, нямаше да промени нейното мнение. Като всички наши изселници, тя бе любезна и ми каза къде може да получа информация за екскурзии до Назарет и другите места в Галилея, дори ми написа адреса и на иврит. За жалост не намерих мераклия, с когото да отида и така не можах да посетя нито едно от тези свети места.
При поредното отиване в Хайфа разбрах, че пакетът е предаден и че получателят му иска да се види с мен. Уговорих си среща за след обяд. Срещнахме се при моя познат. Седнахме в съседно кафене на кафе и кола. Зетят на Агоп бе вероятно минал 75 години, бе с къси панталони и изглеждаше на здраво и държеливо старче. Говореше без акцент български. Подари ми един ключодържател. Предадох му лично поздравите до него и жена му. Тук тя отдавна се считаше от властите за чиста еврейка, иначе децата им нямаше да бъдат признати за евреи. Това го знаех и от тези, които чистеха хамбарите, а те бяха изселници от руските републики, както и от една служителка в Параходството, чиято майка заминава за Израел с втория си съпруг, а тя остава тук при баща си.
И това старче също много ме разпитваше за България. По това време Франция надаваше вой за затваряне на атомните ни централи. А тя самата започваше строеж на ядрена централа в Румъния. За жалост в тази мръсна и нечестна игра се бе присъединил и големия френски изследовател на морските дълбини Жак Ив Кусто. Още не бяхме обещали да ги закрием срещу влизане в Евросъюза. Когато му разказвах, че централата в Козлодуй има 6 блока, той искрено и като дете се радваше: „Ама България има и атомни централи!?”
Тогава му зададох въпроса , който ме вълнуваше: „Израел е държава създадена от преселили се от Европа и от други страни евреи. Съжалявате ли, че съдбата е отредила, Вие, да се родите в България, а не в някоя друга държава?” И тогава, чух отговора му, който ме накара да се чувствувам горд, че съм българин. Той явно се развълнува и ми каза: „Не! Вие си нямате представа колко много ни е дала България. Моето поколение и сега се чувствуваме като българчета. Ние не можахме да станем израилтяни. Виж децата ни - да. Те станаха. Ние - моето поколение, които сме родени в България и до сега като се съберем си говорим на български, почитаме българските обичаи и българската кухня. Имаме си вестник на български език и следим събитията в България. Тук, след като се срещнахме с дошлите от другите европейски, арабски и азиатски страни, още по-добре можахме да оценим онова, което сме получили и като култура, и като възможност да получим образование. Ние отраснахме с българските си връстници, които общуваха с нас като с равни и се чувствувахме като част от българския народ. Ние и ще си умрем като българи.”
Какво да добавя? Мъчно ми е, когато виждам част от младите българи, намерили работа в чужбина, обидени на своята Родина, които искат час по- рано да забравят кои са. В желанието си да станат поданици в чуждата страна, се правеха на по-големи католици и от папата. Те дори с децата си не говорят на родния си език. Да бяха видели тези старчета, помнещи бедната, ограбена и гладна следвоенна България. Та те я бяха напуснали през 1949 г.! Все още имаше купонна система, липсваха стоки от първа необходимост, а купоните за хляб бяха обикновени, ФР и ТФР. Но те за това бяха забравили. Защото е било за всички, не само за тях. Но българската природа, българската душа, те не бяха и не можеха да забравят. Да бяхте видели мъката в очите им, но и гордостта, че са били родени, израснали и възпитани тук, сред нашия народ, който за разлика от много други европейски народи, ги е приемал и приема като равни. А за Вас - младите хора, потърсили работа в чужбина, които искате да се слеете с местното население на богатите европейски градове, то разтваря ли гостоприемно вратите на домовете си, кани ли Ви на гости и приемали Ви за равни? ...
Капитан І ранг о. р.
Евгени ЦЕНОВ