МОКРИЯТ МОСТИК НА ПОДВОДНАТА ЛОДКА
Утро, 06.00 часа. Морето огледално гладко, а небето - сиво и намусено. Въпреки наближаващата пролет е много хладно и на мокрия от сутрешната влага мостик вахтеният офицер и сигналчикът ме посрещат облечени с канадките, а на главите - с ушанки.
Приех тихия доклад на вахтения офицер, че произшествия по време на вахтата му не е имало. Заедно с това с очи и с ръка той ми посочи носовата надстройка на подводната лодка. А там приятна и невероятна изненада: оклюмани и мокри на палубата дремеха три щъркела, а на антената на хидроакустическата станция за разузнаване - четвърти, дали изпълняващ ролята на наблюдател или просто командир на тактическата група, нямаше кой да ни каже.
След уморително двудневно плаване под и над водата за отработване на заплануваните подготвителни учения с противолодъчните сили и учебна торпедна стрелба, изплавахме вечерта около 24.00 часа и взех решение да оставя подводната лодка на дрейф, а екипажът да си почине 5-6 часа. Добре, че морето беше спокойно, а районът - достатъчно отдалечен от брега и морския трафик, поради това също спокоен и безопасен.
С известно неудоволствие проследих подаването на командите от вахтения офицер за подготовка и запускане на единия, а след това и на другия дизел. Лодката се поразтресе, разнесе се характерното похлопване на хидравличните захлопки по въздухопроводите и газопроводите, дизелите подкараха своята размерена песен и нашият подводен кораб започна да набира скорост. Шумът разбуди нашите гости, те се поогледаха, поотръскаха от влагата и един по един се вдигнаха тежко във въздуха. Летяха ниско, на 20-30 метра. Сигурно бяха много уморени от дълъг преход и сънени, защото се движеха почти успоредно на нас в продължение на двадесетина минути.
Внезапно, както винаги неизвестно откъде, се появиха местните морски разбойници - десетина гларуса. И пред изумените ни очи се започна истинска морска битка. Гларусите започнаха да пикират към щъркелите отгоре, като ги блъскаха и кълвяха с явното намерение да съборят някоя от големите птици във водата.
Тогава видях как уроците по отбрана и защита на кораба и съединението на море, които старателно отработвахме на подводната лодка, а по нататък ми се наложи да преподавам на стотици курсанти, се прилагаха като тактически прийоми от нападнатите птици. Щъркелите се сближиха един до друг на разстояние 1-2 метра, построиха се във формата на ромб и отбиваха атаките на гларусите, насочвайки ударите на големите си човки към тях. Онова чаткане на човките, което много от нас са чували, когато щъркелите са в гнездата си и отглеждаха поколението си, сега се чуваше като кратки автоматни откоси. Височината на полета им постепенно стана 5-6 метра и ясно се виждаше, че в това положение тактическата група на щъркелите успешно отбиваше атаките на противника, в резултат на което след десетина минути гларусите се отказаха от замисъла си и се оттеглиха така внезапно, както и се появиха.
Как да се прилагат теоретичните знания в практиката на управлението на кораба за осигуряване на безопасността му от нападения на противник, от навигационни и други опасности, при борба за живучест и всякакви извънредни ситуации - това е въпросът на въпросите за корабната практика. Животът всячески доказва, че ако командният състав на кораба има прекрасни знания по организацията на защитата и осигуряване на безопасността на кораба, това все още не значи, че е добре подготвен за действия при възникване на извънредна ситуация.
За да се превърнат знанията в способности за мигновено оценяване на обстановката, вземане на вярно решение и подаване на точни и правилни команди за действия е необходима не само продължителна корабна практика, но и правилна организация за обучение на вахтените командири и механици. Някак си опипом, под ръководството на взискателния и можещ командир на подводна лодка „Слава” Илия Дучков, двамата с моя старпом Недялко Йосифов (всеизвестният Йоската), през 1972-1975 година, създавахме виртуални ситуации и търсехме правилните команди и действия за тяхното разрешаване: от най-простите - „Мина по носа”, „Човек зад борда”, „Торпедо от десния (левия) борд” до разработване още на около 40 различни ситуации. Ситуациите бяха обозначавани на картичка с рисунка и конкретен доклад (вводна), а на гърба - правилния доклад или команда. По-нататък тази система се разпространи за обучение на офицерския състав на дивизиона подводни лодки, а след като се озовах през 1986 година във Военноморското училище като преподавател по Тактика на ВМС, бяха създадени практически въпроси за подготовка и изпитване на курсантите. Това съвпадна и с въвеждането на компютърните програмни продукти, така че и днес на бъдещите офицери се предлага система за самоподготовка по превръщане на теоретичните знания в пакети от команди за решаване на най-често срещаните тактически ситуации от командирите на кораби във ВМС.
Ще каже някой „Чудо голямо!” Но нямаше да е голямо чудо, ако извънредните ситуации можеха да се планират и предвиждат. Именно в обстановката на внезапно възникване на аварийна или друга извънщатна обстановка предварителната подготовка, преговарянето и даже наизустяването на необходимите команди и правилни действия, така че „от сън да те събудят” да можеш да ги изречеш безпогрешно, като пакет, имат безценно значение. Хората, независимо от наличието на пагони на раменете, понякога и независимо от целия си опит и знания, много често се паникьосват, понякога в екстремална обстановка се „гипсират” и не могат да изрекат даже съвсем обикновена команда. А често въпросът е за реакция в течение на няколко или няколко десетки секунди.
Това ми помогна през 1981 година в предаварийната ситуация със стражеви кораб 11, може би секунди преди да се блъснем в неговия кил, да изкомандвам като автомат: „Запълни бързата (цистерна за бързо потапяне с 10 тона вода в нея), двата среден напред, боцман потапяй се на дълбочина 40 метра с диферент 7 градуса на нос, спусни перископа!” Този път „Слава богу”, но не винаги и не на всекиго се е разминавало.
На мен като командир ми се размина още веднъж и то благодарение на целенасочената подготовка на моите вахтени офицери.
Утро, 06.00 часа. Морето огледално гладко, а небето - сиво и намусено. Въпреки наближаващата пролет е много хладно и на мокрия от сутрешната влага мостик вахтеният офицер и сигналчикът ме посрещат облечени с канадките, а на главите - с ушанки.
Приех тихия доклад на вахтения офицер, че произшествия по време на вахтата му не е имало. Заедно с това с очи и с ръка той ми посочи носовата надстройка на подводната лодка. А там приятна и невероятна изненада: оклюмани и мокри на палубата дремеха три щъркела, а на антената на хидроакустическата станция за разузнаване - четвърти, дали изпълняващ ролята на наблюдател или просто командир на тактическата група, нямаше кой да ни каже.
След уморително двудневно плаване под и над водата за отработване на заплануваните подготвителни учения с противолодъчните сили и учебна торпедна стрелба, изплавахме вечерта около 24.00 часа и взех решение да оставя подводната лодка на дрейф, а екипажът да си почине 5-6 часа. Добре, че морето беше спокойно, а районът - достатъчно отдалечен от брега и морския трафик, поради това също спокоен и безопасен.
С известно неудоволствие проследих подаването на командите от вахтения офицер за подготовка и запускане на единия, а след това и на другия дизел. Лодката се поразтресе, разнесе се характерното похлопване на хидравличните захлопки по въздухопроводите и газопроводите, дизелите подкараха своята размерена песен и нашият подводен кораб започна да набира скорост. Шумът разбуди нашите гости, те се поогледаха, поотръскаха от влагата и един по един се вдигнаха тежко във въздуха. Летяха ниско, на 20-30 метра. Сигурно бяха много уморени от дълъг преход и сънени, защото се движеха почти успоредно на нас в продължение на двадесетина минути.
Внезапно, както винаги неизвестно откъде, се появиха местните морски разбойници - десетина гларуса. И пред изумените ни очи се започна истинска морска битка. Гларусите започнаха да пикират към щъркелите отгоре, като ги блъскаха и кълвяха с явното намерение да съборят някоя от големите птици във водата.
Тогава видях как уроците по отбрана и защита на кораба и съединението на море, които старателно отработвахме на подводната лодка, а по нататък ми се наложи да преподавам на стотици курсанти, се прилагаха като тактически прийоми от нападнатите птици. Щъркелите се сближиха един до друг на разстояние 1-2 метра, построиха се във формата на ромб и отбиваха атаките на гларусите, насочвайки ударите на големите си човки към тях. Онова чаткане на човките, което много от нас са чували, когато щъркелите са в гнездата си и отглеждаха поколението си, сега се чуваше като кратки автоматни откоси. Височината на полета им постепенно стана 5-6 метра и ясно се виждаше, че в това положение тактическата група на щъркелите успешно отбиваше атаките на противника, в резултат на което след десетина минути гларусите се отказаха от замисъла си и се оттеглиха така внезапно, както и се появиха.
Как да се прилагат теоретичните знания в практиката на управлението на кораба за осигуряване на безопасността му от нападения на противник, от навигационни и други опасности, при борба за живучест и всякакви извънредни ситуации - това е въпросът на въпросите за корабната практика. Животът всячески доказва, че ако командният състав на кораба има прекрасни знания по организацията на защитата и осигуряване на безопасността на кораба, това все още не значи, че е добре подготвен за действия при възникване на извънредна ситуация.
За да се превърнат знанията в способности за мигновено оценяване на обстановката, вземане на вярно решение и подаване на точни и правилни команди за действия е необходима не само продължителна корабна практика, но и правилна организация за обучение на вахтените командири и механици. Някак си опипом, под ръководството на взискателния и можещ командир на подводна лодка „Слава” Илия Дучков, двамата с моя старпом Недялко Йосифов (всеизвестният Йоската), през 1972-1975 година, създавахме виртуални ситуации и търсехме правилните команди и действия за тяхното разрешаване: от най-простите - „Мина по носа”, „Човек зад борда”, „Торпедо от десния (левия) борд” до разработване още на около 40 различни ситуации. Ситуациите бяха обозначавани на картичка с рисунка и конкретен доклад (вводна), а на гърба - правилния доклад или команда. По-нататък тази система се разпространи за обучение на офицерския състав на дивизиона подводни лодки, а след като се озовах през 1986 година във Военноморското училище като преподавател по Тактика на ВМС, бяха създадени практически въпроси за подготовка и изпитване на курсантите. Това съвпадна и с въвеждането на компютърните програмни продукти, така че и днес на бъдещите офицери се предлага система за самоподготовка по превръщане на теоретичните знания в пакети от команди за решаване на най-често срещаните тактически ситуации от командирите на кораби във ВМС.
Ще каже някой „Чудо голямо!” Но нямаше да е голямо чудо, ако извънредните ситуации можеха да се планират и предвиждат. Именно в обстановката на внезапно възникване на аварийна или друга извънщатна обстановка предварителната подготовка, преговарянето и даже наизустяването на необходимите команди и правилни действия, така че „от сън да те събудят” да можеш да ги изречеш безпогрешно, като пакет, имат безценно значение. Хората, независимо от наличието на пагони на раменете, понякога и независимо от целия си опит и знания, много често се паникьосват, понякога в екстремална обстановка се „гипсират” и не могат да изрекат даже съвсем обикновена команда. А често въпросът е за реакция в течение на няколко или няколко десетки секунди.
Това ми помогна през 1981 година в предаварийната ситуация със стражеви кораб 11, може би секунди преди да се блъснем в неговия кил, да изкомандвам като автомат: „Запълни бързата (цистерна за бързо потапяне с 10 тона вода в нея), двата среден напред, боцман потапяй се на дълбочина 40 метра с диферент 7 градуса на нос, спусни перископа!” Този път „Слава богу”, но не винаги и не на всекиго се е разминавало.
На мен като командир ми се размина още веднъж и то благодарение на целенасочената подготовка на моите вахтени офицери.
Авторът на този разказ капитан І ранг Николай ЙОРДАНОВ.
Споменатият в този разказ (капитан І ранг) Недялко Йосифов (всеизвестният Йоската).
Подводна лодка проект 633 от Българските ВМС в открито море. Архив на Щаба на ВМС.
Вахтен на мостика на подводната лодка. Архив на Щаба на ВМС.
На подводна вахта. Архив на Щаба на ВМС.
Вахтен на мостика на подводната лодка. Архив на Щаба на ВМС.
Беше края на 1982 година. След почти един месец подготовка и извършване на малки ремонти и проверки в Южната бухта на Севастопол подводна лодка 81 излезе на море за главното действие от своето ежегодно пребиваване при своите домакини от 153 Краснознаменна бригада подводни лодки, тази бригада, която ни подготвяше и предаваше подводните лодки в изрядно състояние, а по-нататък се грижеше за тяхната подготовка както за своите подводни лодки.
Последните два дни на брега бяха най-тежките - проверяваше ни всеизвестният в Черноморския флот аварийно-спасителен спец Иван Семьонович Запильонов, взискателен и неотстъпчив по стриктното изпълнение на изискванията към състоянието на подводната лодка и на аварийно-спасителното й оборудване. Проверяваше се подред всичко: документацията и записите за провеждането на ремонтите и изпитанията на механизмите, състоянието на индивидуалните и колективните средства за спасяване, системите за потапяне и изплаване на подводната лодка, състоянието на всички задбордни отверстия, светлини и буйове и т.н.
На всичко това беше сложен успешен край и ето ни нас, подводна лодка „Победа”, съпровождана от осигуряваща подводна лодка от Севастопол, с командира на 155 бригада подводни лодки от Балаклава капитан І ранг Анатолий Алексеевич Карлов на борда, изпълняваме плана за дълбоководното потапяне. Всичко върви точно по плана: излизане от Севастопол, преход до полигона, разположен недалеч от Евпатория в район с равно дъно и дълбочини 300-350 метра. По време на прехода по системата за разделно движение чрез радиолокационната станция и визуално наблюдавахме огромния закотвен буй, разположен между полосите за движение, който служеше за ориентиране и определяне на мястото от корабите.
Към 17.00 часа започнахме дълбоководното потапяне и след изпълнението на всички задължителни мероприятия на различните дълбочини до работната 270 метра, като подводната лодка се задържаше за 15-20 минути на всички дълбочини през 25 или 50 метра за проверки на плътността (т.е. непропускането на вода) на всички задбордни отверстия, торпедните апарати, работата на водоосушителните средства и действието на всички корабни системи.
Всички членове на екипажа са по местата си, след оглеждане и проверка на повереното оборудване от всеки член на екипажа се събират доклади „Боен № ... забележки нямам”. Това се придружава със записи за всички действия и поведението на механизмите и апаратурата в готовност за незабавни действия по предотвратяване на аварийни ситуации.
За отговорността на мероприятието и свързаните с него опасности от огромното налягане на водната маса върху здравия корпус на подводната лодка може да даде представа свиването на корпуса с цели 2-3 сантиметра. За да демонстрират това в някои отсеци по-старите подводничари опъват тел между крайните горна и долна точка на отсека и при изплаването наблюдават късането на телта в резултат на разширяването на материала на корпуса.
Както и да е, около полунощ изпитанието завърши успешно, изплавахме в надводно положение, благодарих на осигуряващата подводна лодка, доложих по радиото за завършването на мероприятието и поехме по обратния маршрут.
Но, както винаги когато трябва да се случи нещо лошо, много обстоятелства се бяха събрали накуп, сякаш по предварително разработен сценарий. За времето на плаването ни под вода метеорологичните условия се бяха изменили - вече валеше непрекъснат дъжд и видимостта беше станала нулева. Оказа се също, че по някаква причина не работи радионавигационната система „Брас” за определяне на мястото, а с радиолокационната станция не можеше да се достигне брега. Изобщо, нямаше никаква възможност да определим мястото си, още повече, че за 6-7 часа наше подводно плаване никой не можеше да каже накъде ни е носило течението.
За почивка и спане и дума не можеше да става - аз се носех между мостика, където цареше непрогледна тъмнина и плътен дъжд, радиолокационната рубка - с цел оглеждане на хоризонта за цели и опасности, и най-вече -щурманската рубка, в безнадеждни опити с щурмана Недялко Христов да определим мястото на кораба. Предупредих вахтените да търсят големия разделителен буй, въпреки че в този стабилен дъжд нито визуално, нито с РЛС едва ли би се видял.
Минаха около 2 часа в движение на среден ход, когато от мостика долетя команда: „Дясно на борд” и докато летях нагоре по 10-метровия вертикален трап последва „Ляво на борд”.
- Какво става? - питам още излязъл-неизлязъл на мостика.
Вахтеният офицер старши лейтенант Димитър Г. Димитров, командир на свързочната бойна част, докладва със запъване:
- М-м-мина, мина.
- Какво мина?
- Нещо голямо. Много високо. Ей тука до мен мина, на два-три метра, сякаш с ръка можех да го пипна. - И сочи левия борд.
Тогава усетих някаква слабост, дали в стомаха, дали в сърцето, но ясно си дадох сметка, че преди секунди носът на абсолютно готовият ми, отремонтиран и преминал дълбоководното изпитание кораб можеше да се превърне в смачкана развалина.
После малко по-спокойно Митко ми разказа, как в дъждовните струи са се взирали със сигналчика, добре че бяха предупредени да си отварят очите. За зла участ през нея нощ, по някаква причина от задължителните в такива случаи закони на Мърфи, и мигалката на буя (силна мигаща светлина с интервал през няколко секунди) също беше извън строя. Той видял някакво проблясване, може би от струите на дъжда, на 30-40 метра право напред по курса и подал командата до рулевия за изпълнение на така наречения „коордонат” - маневра за избягване на сблъскване с обект напред по носа. Още 10-15 секунди забавяне и щеше да бъде много късно.
Можах само да му кажа „Браво, Мите. Благодаря ти!”
По-късно му благодарих пред целия личен състав, а когато се върнахме във Варна, излезе заповед на Командващия на ВМФ за награждаването му във връзка с правилните и навременни действия по недопускането на крупна авария и спасяването на своя кораб в сложна навигационна обстановка.
Е, така е: понякога между успеха и неуспеха лежи една правилна и навреме подадена команда.
О.з. капитан І ранг
Николай ЙОРДАНОВ
Последните два дни на брега бяха най-тежките - проверяваше ни всеизвестният в Черноморския флот аварийно-спасителен спец Иван Семьонович Запильонов, взискателен и неотстъпчив по стриктното изпълнение на изискванията към състоянието на подводната лодка и на аварийно-спасителното й оборудване. Проверяваше се подред всичко: документацията и записите за провеждането на ремонтите и изпитанията на механизмите, състоянието на индивидуалните и колективните средства за спасяване, системите за потапяне и изплаване на подводната лодка, състоянието на всички задбордни отверстия, светлини и буйове и т.н.
На всичко това беше сложен успешен край и ето ни нас, подводна лодка „Победа”, съпровождана от осигуряваща подводна лодка от Севастопол, с командира на 155 бригада подводни лодки от Балаклава капитан І ранг Анатолий Алексеевич Карлов на борда, изпълняваме плана за дълбоководното потапяне. Всичко върви точно по плана: излизане от Севастопол, преход до полигона, разположен недалеч от Евпатория в район с равно дъно и дълбочини 300-350 метра. По време на прехода по системата за разделно движение чрез радиолокационната станция и визуално наблюдавахме огромния закотвен буй, разположен между полосите за движение, който служеше за ориентиране и определяне на мястото от корабите.
Към 17.00 часа започнахме дълбоководното потапяне и след изпълнението на всички задължителни мероприятия на различните дълбочини до работната 270 метра, като подводната лодка се задържаше за 15-20 минути на всички дълбочини през 25 или 50 метра за проверки на плътността (т.е. непропускането на вода) на всички задбордни отверстия, торпедните апарати, работата на водоосушителните средства и действието на всички корабни системи.
Всички членове на екипажа са по местата си, след оглеждане и проверка на повереното оборудване от всеки член на екипажа се събират доклади „Боен № ... забележки нямам”. Това се придружава със записи за всички действия и поведението на механизмите и апаратурата в готовност за незабавни действия по предотвратяване на аварийни ситуации.
За отговорността на мероприятието и свързаните с него опасности от огромното налягане на водната маса върху здравия корпус на подводната лодка може да даде представа свиването на корпуса с цели 2-3 сантиметра. За да демонстрират това в някои отсеци по-старите подводничари опъват тел между крайните горна и долна точка на отсека и при изплаването наблюдават късането на телта в резултат на разширяването на материала на корпуса.
Както и да е, около полунощ изпитанието завърши успешно, изплавахме в надводно положение, благодарих на осигуряващата подводна лодка, доложих по радиото за завършването на мероприятието и поехме по обратния маршрут.
Но, както винаги когато трябва да се случи нещо лошо, много обстоятелства се бяха събрали накуп, сякаш по предварително разработен сценарий. За времето на плаването ни под вода метеорологичните условия се бяха изменили - вече валеше непрекъснат дъжд и видимостта беше станала нулева. Оказа се също, че по някаква причина не работи радионавигационната система „Брас” за определяне на мястото, а с радиолокационната станция не можеше да се достигне брега. Изобщо, нямаше никаква възможност да определим мястото си, още повече, че за 6-7 часа наше подводно плаване никой не можеше да каже накъде ни е носило течението.
За почивка и спане и дума не можеше да става - аз се носех между мостика, където цареше непрогледна тъмнина и плътен дъжд, радиолокационната рубка - с цел оглеждане на хоризонта за цели и опасности, и най-вече -щурманската рубка, в безнадеждни опити с щурмана Недялко Христов да определим мястото на кораба. Предупредих вахтените да търсят големия разделителен буй, въпреки че в този стабилен дъжд нито визуално, нито с РЛС едва ли би се видял.
Минаха около 2 часа в движение на среден ход, когато от мостика долетя команда: „Дясно на борд” и докато летях нагоре по 10-метровия вертикален трап последва „Ляво на борд”.
- Какво става? - питам още излязъл-неизлязъл на мостика.
Вахтеният офицер старши лейтенант Димитър Г. Димитров, командир на свързочната бойна част, докладва със запъване:
- М-м-мина, мина.
- Какво мина?
- Нещо голямо. Много високо. Ей тука до мен мина, на два-три метра, сякаш с ръка можех да го пипна. - И сочи левия борд.
Тогава усетих някаква слабост, дали в стомаха, дали в сърцето, но ясно си дадох сметка, че преди секунди носът на абсолютно готовият ми, отремонтиран и преминал дълбоководното изпитание кораб можеше да се превърне в смачкана развалина.
После малко по-спокойно Митко ми разказа, как в дъждовните струи са се взирали със сигналчика, добре че бяха предупредени да си отварят очите. За зла участ през нея нощ, по някаква причина от задължителните в такива случаи закони на Мърфи, и мигалката на буя (силна мигаща светлина с интервал през няколко секунди) също беше извън строя. Той видял някакво проблясване, може би от струите на дъжда, на 30-40 метра право напред по курса и подал командата до рулевия за изпълнение на така наречения „коордонат” - маневра за избягване на сблъскване с обект напред по носа. Още 10-15 секунди забавяне и щеше да бъде много късно.
Можах само да му кажа „Браво, Мите. Благодаря ти!”
По-късно му благодарих пред целия личен състав, а когато се върнахме във Варна, излезе заповед на Командващия на ВМФ за награждаването му във връзка с правилните и навременни действия по недопускането на крупна авария и спасяването на своя кораб в сложна навигационна обстановка.
Е, така е: понякога между успеха и неуспеха лежи една правилна и навреме подадена команда.
О.з. капитан І ранг
Николай ЙОРДАНОВ