ДЕЖУРЕН КОРАБ
От два часа плавахме на пълен ход. Вдигнаха ни по тревога малко преди отбой. Бяхме дежурен кораб. Излязохме от залива и ни насочиха на юго-изток. Оперативният на базата ни водеше. Нямахме конкретно поставена задача. Това провокираше лейтенантското ми въображение. То се разгръщаше и в своето многообразие все стигаше до изградената у мен представа за военна провокация, диверсия или дори начало на бойни действия. Бях механик на кораба, назначен на служба от преди няколко месеца. Като офицер, изпълняващ бойно дежурство, вдигнат по бойна тревога, плавах за първи път. Въображението ми създаваше и настроение, твърде различно от това на другите от екипажа. Те спокойно и уверено си вършеха работата. Обстановката на командния пост си беше като при всяко самостоятелно нощно плаване. Осветлението беше само от светещите скали на приборите за управление и дежурната светлина над щурманската маса.
На командния пост бяхме четирима: командирът, аз, щурманът и рулевият. Така беше по организация. От отворената радиорубка се дочуваше тихичко бавна и нежна музика. Командирът подаваше по вътрешната транслация спокойно своите команди. Отзивите и докладите се връщаха почти веднага по същия начин. Машините работеха ритмично и уверено. Спокоен, топъл и почти тих сумрак. Нощта от вън беше ясна, светла, тиха и студена. Видимостта - отлична. Морето - спокойно. С малко повечко фантазия, можеше да се приеме, че при нас е уютно, приятно и дори комфортно. Е, сигурно, за да се приеме това за комфорт малкото фантазия нямаше как да стигне. Но както и да е. Понякога и много мъничкото стига.
Бяхме стигнали почти пред Маслен нос, когато ни поставиха задачата. Трябваше да открием, идентифицираме и задържим, намиращите източно от носа в наши води, шест неподвижни, не обозначили се малки цели. Предполагаше се, че са турски риболовни кораби, влезли в наши води за калкан. През пролетта, това било обичайна тяхна практика. Задачата съвсем ме слиса. Не я очаквах. Очакванията ми бяха свързани с въображението. Свързани с представите ми за нещо по-професионално, по-военно, но в никакъв случай не и с рибари и рибарски кораби. Все пак, за първи път щях да участвам в подобна акция. Все пак, задържане на чужди кораби и то от вражеска на нас страна, в наши води, макар и рибарски, си беше предизвикателство. Продължихме по зададения курс. Виждахме вече целите в локацията. Бяха се групирали по двойки. Командирът реши да ги обходи от юг. Създаваше си възможност за противодействие, ако се опитат да избягат на юг. Обходихме ги от далеч. Стараехме се да не ни забележат. На доста голямо разстояние, южно от тях маневрирахме и се насочихме към близките две групи. Приближавахме ги. В ясната нощ вече
От два часа плавахме на пълен ход. Вдигнаха ни по тревога малко преди отбой. Бяхме дежурен кораб. Излязохме от залива и ни насочиха на юго-изток. Оперативният на базата ни водеше. Нямахме конкретно поставена задача. Това провокираше лейтенантското ми въображение. То се разгръщаше и в своето многообразие все стигаше до изградената у мен представа за военна провокация, диверсия или дори начало на бойни действия. Бях механик на кораба, назначен на служба от преди няколко месеца. Като офицер, изпълняващ бойно дежурство, вдигнат по бойна тревога, плавах за първи път. Въображението ми създаваше и настроение, твърде различно от това на другите от екипажа. Те спокойно и уверено си вършеха работата. Обстановката на командния пост си беше като при всяко самостоятелно нощно плаване. Осветлението беше само от светещите скали на приборите за управление и дежурната светлина над щурманската маса.
На командния пост бяхме четирима: командирът, аз, щурманът и рулевият. Така беше по организация. От отворената радиорубка се дочуваше тихичко бавна и нежна музика. Командирът подаваше по вътрешната транслация спокойно своите команди. Отзивите и докладите се връщаха почти веднага по същия начин. Машините работеха ритмично и уверено. Спокоен, топъл и почти тих сумрак. Нощта от вън беше ясна, светла, тиха и студена. Видимостта - отлична. Морето - спокойно. С малко повечко фантазия, можеше да се приеме, че при нас е уютно, приятно и дори комфортно. Е, сигурно, за да се приеме това за комфорт малкото фантазия нямаше как да стигне. Но както и да е. Понякога и много мъничкото стига.
Бяхме стигнали почти пред Маслен нос, когато ни поставиха задачата. Трябваше да открием, идентифицираме и задържим, намиращите източно от носа в наши води, шест неподвижни, не обозначили се малки цели. Предполагаше се, че са турски риболовни кораби, влезли в наши води за калкан. През пролетта, това било обичайна тяхна практика. Задачата съвсем ме слиса. Не я очаквах. Очакванията ми бяха свързани с въображението. Свързани с представите ми за нещо по-професионално, по-военно, но в никакъв случай не и с рибари и рибарски кораби. Все пак, за първи път щях да участвам в подобна акция. Все пак, задържане на чужди кораби и то от вражеска на нас страна, в наши води, макар и рибарски, си беше предизвикателство. Продължихме по зададения курс. Виждахме вече целите в локацията. Бяха се групирали по двойки. Командирът реши да ги обходи от юг. Създаваше си възможност за противодействие, ако се опитат да избягат на юг. Обходихме ги от далеч. Стараехме се да не ни забележат. На доста голямо разстояние, южно от тях маневрирахме и се насочихме към близките две групи. Приближавахме ги. В ясната нощ вече
Капитан І ранг от резерва Лъчезар ЛАЗАРОВ. Снимката е направена на 23 януари 2013 г.
Десантен кораб (проект 106К), който не е модернизиран като минен заградител. По всяка вероятност действията, описани в този разказ, са се разиграли на борда именно на такъв кораб.
Десантен кораб – минен заградител (проект 106К) напуска Пункта за базиране Атия на Военноморска база Бургас.
Десантен кораб – минен заградител (проект 106К) се прибира Пункта за базиране Атия на Военноморска база Бургас след изпълнение на поставена задача.
различавахме силуетите на корабите. Намалихме хода.
Все още не реагираха. Вероятно спяха. Къде ли беше техният вахтен (дежурен)? Дали изобщо имаха вахтен? Е, това вече не ми влизаше в работата. Приближихме ги още. Вече различавахме подробности от стъкмяването им. Напрегнати мигове. Напрежение и очакване. Приближихме още. Усетиха ни. Бързо един след друг започнаха да запускат двигателите си. Движехме се към най-близките два кораба. Включихме предупредително сирената. Осветихме ги с големия прожектор. По външната транслация командирът се разпореждаше да преустановят подготовката на корабите си за маневриране и да спрат. Не ни обърнаха внимание. Все едно не ни чуваха. Бързаха. Работеха трескаво за да успеят. Почти ги бяхме доближили, когато те се разделиха и с бързи, умели маневри започнаха да се раздалечават. Бързо увеличаваха ход.
Каква скорост, за какво кратко време? Невероятно. Поеха в противоположни посоки. Обхождаха ни от двете страни поемайки на юг. Успяха. Тези два избягаха. Без съществена промяна в курса се насочихме към втората, от близките за нас групи. Там нещо не им вървеше. Не бяха успели да се разделят. Третата, по-далечна двойка, спокойно се разделиха и с широк обхождащ ни маньовър и те се насочиха на юг. Не можехме да им противодействаме. Превъзхождаха ни и с маневреност и със скорост. Управляваха ги умело. Разполагаха с всичко необходимо за да успеят. Оправиха се. Какво от туй, че си нямаха вахтен? Очертаваше ни се поражение. Не можех да приема такова поражение. Не исках да го приема. В мен бушуваха въпроси, на които не можех да намеря точен отговор. Защо изпратиха нас, по-точно този тип кораб? Те са знаели каква е задачата. Само защото бяхме дежурни по график ли? Ако е така, това е несериозно. Предварително са обрекли изпълнението. Тогава защо изобщо ни изпратиха? Само с учебна цел? Това пък е абсолютно безотговорно. В базата имаше подходящи за целта кораби. Не са били в готовност за плаване подобна на нашата? Не беше съвсем така. Всеки кораб нощуваше с една трета от командния си състав. Матросите си бяха винаги на корабите. Подготовката на който и да е щеше да отнеме време не много по-вече от това, необходимо за подготовка на нашия дежурен кораб. Тогава защо? Каква е истинската причина? Не намирах истински отговор. По-точно не намирах смислен отговор. Гневях се на нашата предопределеност и обреченост. Негодувах за това, че бяхме жалки не по своя вина.
Трябваше да се измисли нищо. Трябваше да направим нещо. Все пак бяхме военен кораб. Военен, ама какъв? Да какъв, ама военен. Да, това беше. Ето го решението. Имахме оръжие. Само стрелково, но оръжие. В тази ситуация не можехме да го използваме без изрично разрешение. Отново проблем. Защо? Нали изпълнявахме задача по охраната на морската ни граница? Носехме отговорност за нея. Оръжието? За мен това беше нашето решение. Подсказах го на командира. Той го е знаел. Вече е бил готов. Може би само съм му помогнал. Командва. Стреляхме предупредителна, във въздуха, с носовата картечница. В студената нощ изстрелите проехтяха като оръдейни. Рибарите тутакси замряха. Спряха. Изгасиха машините. Стояха и чакаха. Изведнъж като че ли стана много тихо. Намалихме още хода. Доближихме ги с десния борд. Осветихме ги. Бяха коленичели. Не можах да разбера на кого се молеха. Както и да е. Не беше толкова важно. Следваха команди по външната транслация. Капитаните на рибарските кораби изпълняваха коректно всяка команда на нашия командир. Застанаха на борда ни. Не беше трудно да установим комуникация с тях. Част от моряците им се справаха доста добре с българския език. Проверихме корабите. Нямаха уловена риба. Докладвахме. Разпоредиха ни да ги отведем в базата. Командирът се разпореждаше. Организираше прехода, охраната и всичко необходимо за сигурността и безопасността на предстоящото съвместно плаване. Взехме по един заложник на нашия борд. Настанихме ги на кърмата. По-големи удобства не им предложихме. Поставихме и въоръжена охрана да ги пази. Те безпретенциозно приемаха всичките ни условия. Заехме бойните си постове. Бяхме готови. Потеглихме. Движехме се на среден. Поддържахме строй. Бяхме „армада” от три завързани кораби в килватер. Един малък десантен и два рибарски.
На изток се зазоряваше. Денят настъпваше ясен, тих и студен. Изгарях от желание, по от близо да разгледам представителите на нашите потенциални врагове. Искаше ми се да ги огледам, да поговоря с тях, ако това се окаже възможно, да ги почувствам, да ги усетя ако мога, макар че и представа си нямах за какво мога да ги питам и дали изобщо те ще искат да ми отговорят. Улисан в задълженията си и подобни мисли в главата не забелязах кога бяхме стигнали пред нос Колокита. Нямаше за кога да отлагам по-вече. Организирах си смяна с електрика, матрос трета година, старшина първа степен, отличен матрос от БЧ-5 (бойна част - 5), моята бойна част, и излязох на кърмата.
Taм, на поставена за тях пейка стояха те, двамата наши заложници. Стояха на пейката спокойно, дори отпуснато. Лицата им излъчваха сериозност и като че ли загриженост. Не разговаряха помежду си. Не обръщаха внимание на навъртащите се наоколо матроси. Не обърнаха внимание и на мен. Дори не ме погледнаха. Освен за тях кърмата беше единственото място по кораба, на което пушенето е разрешено. Запалих цигара и ги заоглеждах. На външен вид нищо особено. Семпло, дори бедничко облечени. Опитвах се да уловя нечий техен поглед, като че ли в него щях да открия отговора на всичките свързани с тях въпроси, които ме вълнуваха. Най-после, дочаках, единия от тях вдигна очи. Погледите ни се срещнаха. Използвах този миг и със жест му предложих цигара. Кимна ми утвърдително. Подадох му кутията. Седнах до него. Запалихме. С жест ми благодари. Мълчахме и двамата. Искаше ми се да разговарям с него, но не знаех как. Искаше ми се да му задам десетки въпроси, но не знаех как, не можех да започна. Мълчахме дълго. Неочаквано той ме попита:
- Защо направи това? - българският му звучеше доста добре.
Не очаквах подобен въпрос. Не очаквах изобщо някакъв въпрос и то на български. За въпросите се готвех аз, но той ме изпревари. Не разбрах и какво точно ме пита. Замълчах. Той разбра мълчанието ми и добави;
-Това със стрелбата - Отново ме обърка. Защо мен питаше? Знаеше кой е командир на този кораб. Отговорих му с въпрос:
- Защо мен питаш? Корабът си има командир.
- Лошо ни гледаш. Лоши мисли имаш. Затова тебе питам.
Не му отговорих. Замълчах. Реших да сменя темата и попитах:
- А вие какво правите тук?
- Нали видя? Нищо не правим. Нямаме риба - Замълча.
След пауза кратко добави;
- И ние деца храним- отново млъкна.
- Корабчето чие е? - на свой ред попитах, за да не мълчим и двамата.
- На чорбаджията - последва кратък отговор.
- А той къде е?
- В Истанбул.
Разговорът не вървеше. Не се получаваше. Не ми се отдаваше. Вероятно не бях готов, не можех, не знаех как и дявол знае още какво не правех както трябва. Реших да ставам. Той усети намерението ми и помоли:
- Махни това, ако може? - и посочи автомата в ръцете на охраняващия ги матрос. Направи пауза и добави.
- Ние няма къде да ходим. Няма защо да бягаме. Няма къде да бягаме. Ако не днес, то утре вашите Големи хора ще ни пуснат да си ходим.
Вероятно съм го погледнал с такова недоумение, че сам продължи:
- Ще дойдат вашите Големи хора с черните коли, ще поогледат, ще поразпитат и като няма защо, ще ни пуснат да си ходим. Само дето масраф (разход) и гюрюлтия (кавга, шум) направихте.
Млъкна и се загледа пред себе си. Не му бях интересен. Не искаше да разговаря с мен. Станах и се отправих към бойният си пост. След няколко минути молбата му беше изпълнена. Командирът я прие. В базата пристигнахме малко преди обяд. Тях ги насочиха да застанат на ремонтния кей, а нас ни върнаха в дивизиона. Застанахме трети, краен, външен кораб в най-крайната, към вълнолома група. Определено вече ме интересуваше как ще се развият по-нататък нещата с турските рибари. От мястото на което застанахме се виждаше ремонтния кей и застаналите едно до друго на борд рибарски корабчета. Имах достатъчно време и възможност да ги наблюдавам. Освободихме се от дежурен кораб, но както е винаги, моята стража е след тази на командира, а дежурен е корабът само в стражата на командира.Така че тази вечер оставах дежурна стража. Това е просто форма на задължително присъствие на команден състав на кораба, през цялото денонощие, без да се счита за дежурство. Официално не се полагаше компенсация за това скрито, под формата на стража, дежурство. Не че по принцип можеха да се ползват някакви компенсации за денонощията плавания, дежурства, наряди и какви ли не още форми на задължително денонощно престояване все в интерес на службата. Утре вечер дивизионът излизаше на плаване. Предстоеше дивизионно корабно учение. Имах и време и възможност за наблюдение.
На следващият ден, около обяд на ремонтния кей наистина се появиха два черни, лъскави автомобила. Не се бавиха дълго. Около тях се движеха само цивилни. Не видях униформи. След това се изнесоха към щаба и не се върнаха повече на ремонтния кей. Какви и чии бяха тези коли, аз не можех да знам. Веднага след обяда до корабчетата застана горивната цистерна на базата. Вероятно ги дозареждаше с гориво. Възможно е да са ги заредили с вода и храна, но това са само мои предположения.
Късно след обяд, почти привечер турските рибари се снеха и в килватер се насочиха към изхода на базата. Те наистина си тръгваха. Излязох на кърмата. Исках да ги изпратя, като че ли нещо свое бях оставил при тях. Стоях на леерите на кърмата и ги наблюдавах. Вторият от корабите направи широк заход и мина почти до борда на моя кораб. На палубата му стоеше моят събеседник. Вероятно е искал да види кой стои на кърмата на познатия му вече кораб, а може и да ме е познал, макар, че това не е от съществено значение. Стоеше прав. Видяхме се. Не каза нищо. Просто вдигна ръка като за поздрав или по-точно като за сбогуване. Отговорих на жеста му с жест. Застанах мирно и отдадох чест докато отминат. Така се поздравяват и сбогуват уважаващите се взаимно моряци, даже и да са противници.
Какви противници бяхме ние с моя, даже неосъществен събеседник? Проследих ги с поглед. Излязоха от базата и на пълен се насочиха към изхода от залива. Скоро се скриха зад нос Атия. Те си заминаваха у дома. Аз оставах и тази вечер и следващата и може би и следващата и никой не знае още колко вечери, както никой, никога до сега не се е опитал да отговори, дори на част от възникналите и вълнуващи ме по време на това плаване, като „дежурен кораб” въпроси. Сам търсих отговорите им през годините. На някои от тях и до ден днешен не мога да намеря смислен, а камо ли човешки отговор.
Капитан І ранг от резерва Лъчезар ЛАЗАРОВ
Все още не реагираха. Вероятно спяха. Къде ли беше техният вахтен (дежурен)? Дали изобщо имаха вахтен? Е, това вече не ми влизаше в работата. Приближихме ги още. Вече различавахме подробности от стъкмяването им. Напрегнати мигове. Напрежение и очакване. Приближихме още. Усетиха ни. Бързо един след друг започнаха да запускат двигателите си. Движехме се към най-близките два кораба. Включихме предупредително сирената. Осветихме ги с големия прожектор. По външната транслация командирът се разпореждаше да преустановят подготовката на корабите си за маневриране и да спрат. Не ни обърнаха внимание. Все едно не ни чуваха. Бързаха. Работеха трескаво за да успеят. Почти ги бяхме доближили, когато те се разделиха и с бързи, умели маневри започнаха да се раздалечават. Бързо увеличаваха ход.
Каква скорост, за какво кратко време? Невероятно. Поеха в противоположни посоки. Обхождаха ни от двете страни поемайки на юг. Успяха. Тези два избягаха. Без съществена промяна в курса се насочихме към втората, от близките за нас групи. Там нещо не им вървеше. Не бяха успели да се разделят. Третата, по-далечна двойка, спокойно се разделиха и с широк обхождащ ни маньовър и те се насочиха на юг. Не можехме да им противодействаме. Превъзхождаха ни и с маневреност и със скорост. Управляваха ги умело. Разполагаха с всичко необходимо за да успеят. Оправиха се. Какво от туй, че си нямаха вахтен? Очертаваше ни се поражение. Не можех да приема такова поражение. Не исках да го приема. В мен бушуваха въпроси, на които не можех да намеря точен отговор. Защо изпратиха нас, по-точно този тип кораб? Те са знаели каква е задачата. Само защото бяхме дежурни по график ли? Ако е така, това е несериозно. Предварително са обрекли изпълнението. Тогава защо изобщо ни изпратиха? Само с учебна цел? Това пък е абсолютно безотговорно. В базата имаше подходящи за целта кораби. Не са били в готовност за плаване подобна на нашата? Не беше съвсем така. Всеки кораб нощуваше с една трета от командния си състав. Матросите си бяха винаги на корабите. Подготовката на който и да е щеше да отнеме време не много по-вече от това, необходимо за подготовка на нашия дежурен кораб. Тогава защо? Каква е истинската причина? Не намирах истински отговор. По-точно не намирах смислен отговор. Гневях се на нашата предопределеност и обреченост. Негодувах за това, че бяхме жалки не по своя вина.
Трябваше да се измисли нищо. Трябваше да направим нещо. Все пак бяхме военен кораб. Военен, ама какъв? Да какъв, ама военен. Да, това беше. Ето го решението. Имахме оръжие. Само стрелково, но оръжие. В тази ситуация не можехме да го използваме без изрично разрешение. Отново проблем. Защо? Нали изпълнявахме задача по охраната на морската ни граница? Носехме отговорност за нея. Оръжието? За мен това беше нашето решение. Подсказах го на командира. Той го е знаел. Вече е бил готов. Може би само съм му помогнал. Командва. Стреляхме предупредителна, във въздуха, с носовата картечница. В студената нощ изстрелите проехтяха като оръдейни. Рибарите тутакси замряха. Спряха. Изгасиха машините. Стояха и чакаха. Изведнъж като че ли стана много тихо. Намалихме още хода. Доближихме ги с десния борд. Осветихме ги. Бяха коленичели. Не можах да разбера на кого се молеха. Както и да е. Не беше толкова важно. Следваха команди по външната транслация. Капитаните на рибарските кораби изпълняваха коректно всяка команда на нашия командир. Застанаха на борда ни. Не беше трудно да установим комуникация с тях. Част от моряците им се справаха доста добре с българския език. Проверихме корабите. Нямаха уловена риба. Докладвахме. Разпоредиха ни да ги отведем в базата. Командирът се разпореждаше. Организираше прехода, охраната и всичко необходимо за сигурността и безопасността на предстоящото съвместно плаване. Взехме по един заложник на нашия борд. Настанихме ги на кърмата. По-големи удобства не им предложихме. Поставихме и въоръжена охрана да ги пази. Те безпретенциозно приемаха всичките ни условия. Заехме бойните си постове. Бяхме готови. Потеглихме. Движехме се на среден. Поддържахме строй. Бяхме „армада” от три завързани кораби в килватер. Един малък десантен и два рибарски.
На изток се зазоряваше. Денят настъпваше ясен, тих и студен. Изгарях от желание, по от близо да разгледам представителите на нашите потенциални врагове. Искаше ми се да ги огледам, да поговоря с тях, ако това се окаже възможно, да ги почувствам, да ги усетя ако мога, макар че и представа си нямах за какво мога да ги питам и дали изобщо те ще искат да ми отговорят. Улисан в задълженията си и подобни мисли в главата не забелязах кога бяхме стигнали пред нос Колокита. Нямаше за кога да отлагам по-вече. Организирах си смяна с електрика, матрос трета година, старшина първа степен, отличен матрос от БЧ-5 (бойна част - 5), моята бойна част, и излязох на кърмата.
Taм, на поставена за тях пейка стояха те, двамата наши заложници. Стояха на пейката спокойно, дори отпуснато. Лицата им излъчваха сериозност и като че ли загриженост. Не разговаряха помежду си. Не обръщаха внимание на навъртащите се наоколо матроси. Не обърнаха внимание и на мен. Дори не ме погледнаха. Освен за тях кърмата беше единственото място по кораба, на което пушенето е разрешено. Запалих цигара и ги заоглеждах. На външен вид нищо особено. Семпло, дори бедничко облечени. Опитвах се да уловя нечий техен поглед, като че ли в него щях да открия отговора на всичките свързани с тях въпроси, които ме вълнуваха. Най-после, дочаках, единия от тях вдигна очи. Погледите ни се срещнаха. Използвах този миг и със жест му предложих цигара. Кимна ми утвърдително. Подадох му кутията. Седнах до него. Запалихме. С жест ми благодари. Мълчахме и двамата. Искаше ми се да разговарям с него, но не знаех как. Искаше ми се да му задам десетки въпроси, но не знаех как, не можех да започна. Мълчахме дълго. Неочаквано той ме попита:
- Защо направи това? - българският му звучеше доста добре.
Не очаквах подобен въпрос. Не очаквах изобщо някакъв въпрос и то на български. За въпросите се готвех аз, но той ме изпревари. Не разбрах и какво точно ме пита. Замълчах. Той разбра мълчанието ми и добави;
-Това със стрелбата - Отново ме обърка. Защо мен питаше? Знаеше кой е командир на този кораб. Отговорих му с въпрос:
- Защо мен питаш? Корабът си има командир.
- Лошо ни гледаш. Лоши мисли имаш. Затова тебе питам.
Не му отговорих. Замълчах. Реших да сменя темата и попитах:
- А вие какво правите тук?
- Нали видя? Нищо не правим. Нямаме риба - Замълча.
След пауза кратко добави;
- И ние деца храним- отново млъкна.
- Корабчето чие е? - на свой ред попитах, за да не мълчим и двамата.
- На чорбаджията - последва кратък отговор.
- А той къде е?
- В Истанбул.
Разговорът не вървеше. Не се получаваше. Не ми се отдаваше. Вероятно не бях готов, не можех, не знаех как и дявол знае още какво не правех както трябва. Реших да ставам. Той усети намерението ми и помоли:
- Махни това, ако може? - и посочи автомата в ръцете на охраняващия ги матрос. Направи пауза и добави.
- Ние няма къде да ходим. Няма защо да бягаме. Няма къде да бягаме. Ако не днес, то утре вашите Големи хора ще ни пуснат да си ходим.
Вероятно съм го погледнал с такова недоумение, че сам продължи:
- Ще дойдат вашите Големи хора с черните коли, ще поогледат, ще поразпитат и като няма защо, ще ни пуснат да си ходим. Само дето масраф (разход) и гюрюлтия (кавга, шум) направихте.
Млъкна и се загледа пред себе си. Не му бях интересен. Не искаше да разговаря с мен. Станах и се отправих към бойният си пост. След няколко минути молбата му беше изпълнена. Командирът я прие. В базата пристигнахме малко преди обяд. Тях ги насочиха да застанат на ремонтния кей, а нас ни върнаха в дивизиона. Застанахме трети, краен, външен кораб в най-крайната, към вълнолома група. Определено вече ме интересуваше как ще се развият по-нататък нещата с турските рибари. От мястото на което застанахме се виждаше ремонтния кей и застаналите едно до друго на борд рибарски корабчета. Имах достатъчно време и възможност да ги наблюдавам. Освободихме се от дежурен кораб, но както е винаги, моята стража е след тази на командира, а дежурен е корабът само в стражата на командира.Така че тази вечер оставах дежурна стража. Това е просто форма на задължително присъствие на команден състав на кораба, през цялото денонощие, без да се счита за дежурство. Официално не се полагаше компенсация за това скрито, под формата на стража, дежурство. Не че по принцип можеха да се ползват някакви компенсации за денонощията плавания, дежурства, наряди и какви ли не още форми на задължително денонощно престояване все в интерес на службата. Утре вечер дивизионът излизаше на плаване. Предстоеше дивизионно корабно учение. Имах и време и възможност за наблюдение.
На следващият ден, около обяд на ремонтния кей наистина се появиха два черни, лъскави автомобила. Не се бавиха дълго. Около тях се движеха само цивилни. Не видях униформи. След това се изнесоха към щаба и не се върнаха повече на ремонтния кей. Какви и чии бяха тези коли, аз не можех да знам. Веднага след обяда до корабчетата застана горивната цистерна на базата. Вероятно ги дозареждаше с гориво. Възможно е да са ги заредили с вода и храна, но това са само мои предположения.
Късно след обяд, почти привечер турските рибари се снеха и в килватер се насочиха към изхода на базата. Те наистина си тръгваха. Излязох на кърмата. Исках да ги изпратя, като че ли нещо свое бях оставил при тях. Стоях на леерите на кърмата и ги наблюдавах. Вторият от корабите направи широк заход и мина почти до борда на моя кораб. На палубата му стоеше моят събеседник. Вероятно е искал да види кой стои на кърмата на познатия му вече кораб, а може и да ме е познал, макар, че това не е от съществено значение. Стоеше прав. Видяхме се. Не каза нищо. Просто вдигна ръка като за поздрав или по-точно като за сбогуване. Отговорих на жеста му с жест. Застанах мирно и отдадох чест докато отминат. Така се поздравяват и сбогуват уважаващите се взаимно моряци, даже и да са противници.
Какви противници бяхме ние с моя, даже неосъществен събеседник? Проследих ги с поглед. Излязоха от базата и на пълен се насочиха към изхода от залива. Скоро се скриха зад нос Атия. Те си заминаваха у дома. Аз оставах и тази вечер и следващата и може би и следващата и никой не знае още колко вечери, както никой, никога до сега не се е опитал да отговори, дори на част от възникналите и вълнуващи ме по време на това плаване, като „дежурен кораб” въпроси. Сам търсих отговорите им през годините. На някои от тях и до ден днешен не мога да намеря смислен, а камо ли човешки отговор.
Капитан І ранг от резерва Лъчезар ЛАЗАРОВ