Авторът като капитан-лейтенант във Военноморските сили.
БОЛНИЧНИ ИСТОРИИ ОТВЪД АТЛАНТИКА И
ОБРАТНО
Есента на 1994 г. ми тръгна назад. Връщахме се от Великите езера. Фреонът в единия от компресорите бе намалял и реших да долея. Беше по време на сутрешната ми вахта. По невнимание забравих да затворя един от крановете. Когато развивах пробката, за да съединя бутилката със системата, газта я избута, но проявих инат и за да не загубя фреона в системата успях да завия обратно пробката и да я стегна. Изтеклата газ не бе много, но дясната ми китка измръзна. За да възстановя кръвообръщението в нея, сложих я в топла, после в студена вода. До края на вахтата болката ме отпусна, но трите пръста, както и палецът, заедно с ноктите, бяха сериозно засегнати. След вахта взех от втория помощник-капитан крем против изгаряне и ги намазах. Пръстите се надуха като кебапчета. Вързах ги и успях да ги запазя няколко дни без да се разкъса кожата и да изтече водата. Пътувахме с товар от слънчоглед за устието на Лоара – Сен Назер. Когато все пак кожата се пукна, тя остана на местото си. Продължих с мазането през цялото време. Докато пристигнем, ноктите паднаха, а кожата бе черна. Но най важното – пръстите се движеха нормално.
Преди пристигането в пристанището се обадих на капитана да отида за преглед при специалист, за да каже как да продължа лечението. През цялото това време си носех редовно вахтите. Крановете отварях и затварях с лявата ръка, като си помагах с дланта на дясната. За преглед се оказахме трима кандидати. Боцманът, млад и здрав мъж, вдигал щанги на младини , нещо бе закъсал с кръста. Другият – моряк, или рулеви, се оплакваше от зъб. Пристигнахме след обяд. Скоро след контролата ни казаха за колко часа на другия ден да сме готови.
Времената за отделните клиники бяха различни. Оказа се, че ще отидем с едно такси. Моето време за тръгване бе 09.30 ч., но таксито дойде в 10.00 ч. и взе и трима ни. Първо трябваше да остави мен при кабинета на един дерматолог. Качихме се до приемната заедно с шофьора на таксито, който беше жена. Посрещна ни секретарката на лекаря. За пръв път виждах да се държи телефонната слушалка с дясната ръка, а в същото време да се пише с лявата. В приемната имаше още дама с дете, които седяха на столовете. Разговорът между моята шофьорка и секретарката продължи и тонът се повиши. Нададох ухо (учил съм френски език от 7 до 11 клас), но продължих да се занимавам с него и после по време на дежурните стражи, когато бях във военния флот) и чувам, че секретарката отказва да бъда приет за преглед, защото сме изтървали определения ни час. Не зная какво си е мислела секретарката, виждайки, че й водят моряк за преглед. Тя настояваше да отида на другия ден. За изненада и на двете, не се сдържах и на моя беден френски език казах, че жената, която ме е довела няма вина за закъснението, а що се отнася до новия час, не съм сигурен, къде ще съм на другия ден. В същото време свалих „чашките” от бинт около пръстите ми и й ги показах. Като видя почернелите ми пръсти, секретарката скочи от стола, каза едно „извинете за момент” и влезе при лекаря. Като се върна ми каза, че докторът ще ме приеме след жената с детето. Шофьорката въздъхна облекчено и преди да си тръгне каза, че за мен ще дойде друго такси. Водачът щял да ме потърси, да съм го чакал долу на улицата.
Като ми дойде реда, влязох при доктора. Беше мъж на възраст. Посрещна ме любезно, казах му от какво
ОБРАТНО
Есента на 1994 г. ми тръгна назад. Връщахме се от Великите езера. Фреонът в единия от компресорите бе намалял и реших да долея. Беше по време на сутрешната ми вахта. По невнимание забравих да затворя един от крановете. Когато развивах пробката, за да съединя бутилката със системата, газта я избута, но проявих инат и за да не загубя фреона в системата успях да завия обратно пробката и да я стегна. Изтеклата газ не бе много, но дясната ми китка измръзна. За да възстановя кръвообръщението в нея, сложих я в топла, после в студена вода. До края на вахтата болката ме отпусна, но трите пръста, както и палецът, заедно с ноктите, бяха сериозно засегнати. След вахта взех от втория помощник-капитан крем против изгаряне и ги намазах. Пръстите се надуха като кебапчета. Вързах ги и успях да ги запазя няколко дни без да се разкъса кожата и да изтече водата. Пътувахме с товар от слънчоглед за устието на Лоара – Сен Назер. Когато все пак кожата се пукна, тя остана на местото си. Продължих с мазането през цялото време. Докато пристигнем, ноктите паднаха, а кожата бе черна. Но най важното – пръстите се движеха нормално.
Преди пристигането в пристанището се обадих на капитана да отида за преглед при специалист, за да каже как да продължа лечението. През цялото това време си носех редовно вахтите. Крановете отварях и затварях с лявата ръка, като си помагах с дланта на дясната. За преглед се оказахме трима кандидати. Боцманът, млад и здрав мъж, вдигал щанги на младини , нещо бе закъсал с кръста. Другият – моряк, или рулеви, се оплакваше от зъб. Пристигнахме след обяд. Скоро след контролата ни казаха за колко часа на другия ден да сме готови.
Времената за отделните клиники бяха различни. Оказа се, че ще отидем с едно такси. Моето време за тръгване бе 09.30 ч., но таксито дойде в 10.00 ч. и взе и трима ни. Първо трябваше да остави мен при кабинета на един дерматолог. Качихме се до приемната заедно с шофьора на таксито, който беше жена. Посрещна ни секретарката на лекаря. За пръв път виждах да се държи телефонната слушалка с дясната ръка, а в същото време да се пише с лявата. В приемната имаше още дама с дете, които седяха на столовете. Разговорът между моята шофьорка и секретарката продължи и тонът се повиши. Нададох ухо (учил съм френски език от 7 до 11 клас), но продължих да се занимавам с него и после по време на дежурните стражи, когато бях във военния флот) и чувам, че секретарката отказва да бъда приет за преглед, защото сме изтървали определения ни час. Не зная какво си е мислела секретарката, виждайки, че й водят моряк за преглед. Тя настояваше да отида на другия ден. За изненада и на двете, не се сдържах и на моя беден френски език казах, че жената, която ме е довела няма вина за закъснението, а що се отнася до новия час, не съм сигурен, къде ще съм на другия ден. В същото време свалих „чашките” от бинт около пръстите ми и й ги показах. Като видя почернелите ми пръсти, секретарката скочи от стола, каза едно „извинете за момент” и влезе при лекаря. Като се върна ми каза, че докторът ще ме приеме след жената с детето. Шофьорката въздъхна облекчено и преди да си тръгне каза, че за мен ще дойде друго такси. Водачът щял да ме потърси, да съм го чакал долу на улицата.
Като ми дойде реда, влязох при доктора. Беше мъж на възраст. Посрещна ме любезно, казах му от какво
Авторът, седнал върху стола на желанията в украинския порт Бердянск.
Този 25 000-тонен български бълкер се завърна в България през 1994 г. без единият от механиците...
е изгарянето, показах му в какво състояние са пръстите ми и докато той изрязваше с ножица вече мъртвата кожа, запита с какво съм ги мазал. Резултата от мазането го впечатлил. Като чу името на лекарството бе малко изненадан, защото не беше го чувал. Казах му, че е българско производство. Това го впечатли още повече. Не знаел, че България произвежда толкова ефикасни мехлеми за изгорено. Като привърши с почистването на кожата и ноктите, превърза пръстите, даде ми указания как да продължа лечението и ми написа рецепта.
Таксистът ме заведе в аптеката, която бе специализирана за моряци, откъдето си взех лекарствата. За мен те бяха също безплатни. Името на Агенцията, която щеше да плати за прегледа и лекарствата, бе дадена на секретарката при приемането ми за прегледа.
От там се връщахме обратно за Канада. Пръстите бяха заздравели. Но по-голямата беда бе пред мен. До Канада ни водеше някаква фирма, наета от чартьора. Бе втората половина на ноември и северният Атлантик направо вреше. Ние се движехме по периферията на вихрите. Крайната цел на пътуването бе Далхаузи в щата Ню Бронзуик (Брунсуик) - Канада. Пристигахме в залива след нощната ми вахта в полунощ срещу 28 ноември. Сутринта щяхме да влезем в пристанището.
Вдигнаха ме от леглото около един и нещо. При заставане на котва машината не дала заден ход от поста за управление. Взех си „сламката” (така казваше капитан І ранг Папазов, Бог да го прости, за записките си) и с тях слязох долу. Шефът с фитера проверяваха нещо в блоковете за дистанционно управление на главния двигател, които бяха на платформата на ЦПУ. От време на време той правеше опит за дистанционен запуск, при изключено подаване на гориво. Каза ми да видя с какво мога да помогна, но явно не разчиташе на мен. Имах чувството, че се работи по системата „опит - грешка”. Отворих записките си, опитах се да прочета и проследя нещо на схемата. В машината бяха и другите двама механици. Към 01.30 ч., след един от опитите за пуск на дизела, четвъртият механик ми се обади, че се чува изтичане на въздух от един от въздушните клапани, влизащи в системата на управление и намиращ се на местния пулт за управление. Слязох долу, но не се обадих на шефа. Колегата ми показа местото и отиде да си гледа баласта. Осветих с фенерчето местото, от където идваше шумът. За да съм сигурен дали въздухът изтича от контролното отвърстие, или от разкъсан маншон, пъхнах лявата си ръка между двата главни лоста, действуващи на пуска на двигателя. В момента, когато го обхванах с китката на лявата ръка, се чу шумът на пусковия въздух и докато си дръпна ръката тя бе приклещена между двата лоста. Не можех нито да я извадя, нито да я вдигна нагоре. Пред очите ми дланта ми се смаляваше и се чуваше трошенето на костите. Само си казах: „Господи, и аз ли ще остана като братовчед си, сакат с лявата си ръка?!”
Братовчед ми, по-голям от мен със 7 години, бе паднал от череша преди да навърши 14 години. Майка му, учителка, по това време бе в града и раждаше третото си дете. Баща му, служител в кметството, е в съседното село, където е общината. Съседката, в желанието си да помогне, връзвайки ръката, слага свинска мас на прясната рана и така предизвиква развитието на гангрена. Когато баща му го оставя в Провадийската болница, гангрената вече е тръгнала. Братовчед ми загуби лявата си ръка над лакътя.
Опитах да блокирам хода с лоста на местния пулт, но не се получи. Извиках „Стоп!” Чуха ме, слязоха долу, но за известно време имаше малко объркване, да не кажа паника. Докато изключат управляващия въздух и машината да освободи ръката ми, минаха 3-4 минути , които ми се видяха много по вече. Когато извадих ръката си, дланта бе едва 2-3 пръста широка. Откъм дланта имаше разкъсвания на тъканта, а кутрето и безименния пръст бяха минали под китката. От колегите, само третият механик запази самообладание и ми помагаше да се превържа. Кръв течеше, но не бе силно, поради смачкването на тъканите. Вторият помощник-капитан отвори лечебницата, каза да си вземам каквото считам за необходимо и побърза да се махне, защото не можеше да гледа раната.
Как да е с колегата направихме нещо като превръзка, защото широк бинт нямаше. Стегнах един здрав и чист бял парцал около китката и се прибрах в кабината си. Капитанът, млад мъж, на един от първите си рейсове като титуляр, бе притеснен. Още на втория месец, трябваше да върне в България член от екипажа, негов съсед, моряк, защото е бил болен от рак и два месеца по-късно той почина. Попита ме да вика ли катер. Влизането ни в порта било за 05.30 ч. Помолих го да не бърза.
Случаят с моряка бе такъв: С капитана живеели в един блок. Били съседи и познати. Когато капитанът получил назначението си и разбрал, че корабът ще прави рейсове Западна Европа - Северна Америка, го придумал да не чака края на почивките си, а да тръгне с него.Той се съгласил. Месец по късно, моряка се оплакваше от болки в гърлото и това, че трудно преглъща. Ходи на лекар в Ротердам. Не му откриха нищо опасно. Дадоха му лекарства, но помощ от тях не почувствува. Месец по късно, вече в Чикаго, пак отиде на лекар. Истинската болест лекарят скрива от него. Но я написва на капитана. Заключението е тревожно. „Морякът е болен от рак. Остават му два месеца живот.” Веднага му пратиха смяна. Диагнозата, за жалост, се оказа вярна. Два месеца по-късно капитанът научи за неговата смърт.
Когато мина известно време, почувствувах че съм гладен и хапнах малко от нощната закуска хляб и сирене. Половин час по късно, когато двата последни пръста малко се върнаха към местото си , но при опипването им почувствувах, че изстиват. Работата не беше добре. Явно имаше счупване, а вероятно и разместване на костите. Обадих се да викат катера. Дежурният помощник-капитан ми каза да се облека - до 20 минути катерът ще дойде да ме вземе. Вън бе студено. Прехвръкваше сняг. Проблем беше как да си облека коженото яке. Намерих една найлонова торба, пъхнах китката в нея и така вкарах ръката в ръкава. Не взех никакъв багаж с мен. Корабът щеше да е готов на следващия ден след обяд. Товарът бе цинков концентрат. Очаквах, че ще ми оправят ръката и ще я гипсират. А вече в Европа щяха да ми свалят гипса. Корабът се връщаше в Италия и там щеше да се извърши смяната на екипажа. Но не било писано да е така. Слязох сам по трапа и не подозирах, че едва догодина във Варна ще се кача отново по него.
Екипажът на катера бе от двама души, здрави мъже на средна възраст. Щом стъпих на катера и слязох в рубката, веднага потеглиха. Говореха си на френски. Запитах ги, дали са френски говореща провинция и те ми потвърдиха. Водата в залива бе застинала и покрита с тънка кора лед. Падащите снежинки спомагаха за образуването на леда. След около 15 минути бяхме на кея, където вече ме чакаше такси. Прехвърлих се в него и съвсем скоро се озовах при дежурната сестра в местната поликлиника. При нея беше и нощната охрана. От времето на произшествието до идването ми в болницата да бяха минали два часа.
Сестрата свали парцала и ми направи нова превръзка. После ме накара да лапна един накрайник, кабелът или тръбичката на който стигаха до един уред. Приличаше ми на полицейски уред за алкохолна проба. Не можех да говоря, защото накрайникът бе в устата ми, но с очи и устни показах, че не знам какво да правя с него. Сестрата не се впечатли и когато след минута две, приборът изпиука, загрях, че ми мери температурата. Казах й, че не зная кога за последно ми е правена ваксина за тетанус. Тя ми сложи една инжекция и каза, че за следващите 5 години съм имунизиран.
Скоро след това дойдоха лекар и една млада лаборантка. Последната взе една количка и ме накара да седна в нея. Протестите ми, че мога да вървя, не ги прие. Така седнал в количката отидохме на етажа, където бе рентгеновият апарат. След като ми направи една две снимки на дланта, тя ме остави да я почакам в коридора, докато ги промие. Когато дойде с тях, помолих я да ми ги покаже. Тогава видях, че метакарпалната кост (това понятие научих по-късно през деня) на палеца е пречупена, а тази на безименния пръст е и изкривена под ъгъл. Работата бе по-сериозна, отколкото си мислех.
Лекаря взе снимките, разгледа ги, после се обърна към мен и каза, че той не е ортопед и само може да зашие разкъсаните места. Изненадан запитах „И ще остана инвалид ?” - и посочих пръстите , които бяха свити - „Така?” Той потвърди. Категорично отказах да ми шие дланта. Поисках да бъда заведен в болница, където ортопед ще ми възстанови позицията на счупените и разместени кости. Тогава чух отговора и с него въпроса, който запомних за винаги: „Най-близката такава болница е далеч на 80 км от тук. Операцията и лечението струват скъпо. КОЙ ЩЕ ПЛАТИ?” За момент се замислих. Такъв въпрос не очаквах. Сетих се, че таксито най-вероятно още ме чака от вън и казах: „Таксистът знае номера на агента. Той ще плати.” Лекаря се срещна с шофьора на таксито, после звънна на агента. Като чу потвърдителния отговор, стана още по-внимателен. Каза ми, че ще ме изпрати до болницата с тяхната линейка, което щяло да струва по евтино. Освен това написа епикриза и даде човек за придружител. Тогава не знаех, че няколко дни по-късно, в болницата в град Батърс, една от сестрите, които ще дежурят при мен, ще бъде съпругата му. Макар съпрузи - той лекар, тя медицинска сестра, работеха в две различни болници на 80 км една от друга!
Половин час след това вече пътувах към болницата. Пътят бе почистен, но всичко наоколо бе борове и сняг. Придружаващият ме остави в ръцете на една медицинска сестра, която оформи първоначалните документи. В болницата вече пристигаха първите пациенти. Правеше впечатление, че всеки си вземаше номер от рецепцията и сядаше на стол в широката приемна. На табло излизаха изписани номерата на чакащите и кабинета за който са се записали. На пода, по коридорите, имаше стрелки с различни цветове и надписи указващи посоката към съответните кабинети.
В ортопедичното бях прегледан от доктор Мишел Сироа. Млад, симпатичен мъж, потомък на френски изселници. В тази провинция първият език бе френски, а вторият - английски. В Канада по правило и двата езика са официални. В училищата се изучават наравно и двата. Д-р Сироа ми каза, че в болницата се правят планови операции и денят му е запълнен. Случаят ми не беше спешен, но го помолих да ме оперира още същия ден, защото, кораба щеше да отплава утре след обяд. Той обеща да направи възможното. Информира се дали съм ял нещо сутринта. Признах, за хляба и сиренето, като казах, че беше малко и поясних в колко часа съм ял. Остави ме в ръцете на старшата сестра да ме отведе в отделението. Пита ме сам ли искам да съм в стаята или да бъда в обща. Пожелах да съм в обща. Сам, можех и да лудна.
Старшата сестра - Шърли, бе англичанка. Заведе ме в мъжката стая, посочи ми леглото, гардеробчето и шкафчето. Съблякох се и легнах. Пижама не ми предложиха и останах по бельо. Леглото бе застлано само с чаршафи. Никъде нямаше одеала. Пред някои от леглата на поставка имаше телевизори, до други - телефони. Питаха ме искам ли. Отговорих, че не ща. След малко дойде една сестра и ми сложи на глезена на десния крак, нещо като напечатано номерче, завито в найлон и направено като гривна. Ако не дай Боже, ритнеш камбаната, по номерчето лесно ще разберат кой си.
Към 11.00 часа Шърли дойде да ми каже, че ще ми оперират ръката и да съм бил готов, като се съблека гол и остана така в леглото. Това бе неочаквано за мен, за операцията на една китка да се събличам гол. Запитах „Да правя стрийптиз?“ Тя се врътна и излезе. При постъпването си в болницата бях казал, че говоря френски колкото тригодишно дете и че трябва да ми говорят по-бавно, за да ги разбирам. Но Шърли не се съобразяваше с това.
Изпълних казаното и чисто гол лежах под чаршафа. Скоро дойдоха с едно легло - количка да ме вземат и откарат в операционната. Въпреки че можех и се движех свободно, сестрите ме прехвърлиха с чаршафа от леглото на количката и ме отведоха до операционната. Тук трябваше да се попълнят и подпишат някои документи. Питаха ме и попълваха документа. Име, възраст, националност, местожителство, телефони и лица за връзка и т.н. Но имаше и въпроси като: алергичен ли сте, били ли сте под пълна наркоза, ако не, то някой Ваш кръвен роднина, правени ли са Ви други операции и какви.
Изследванията за кръв, урина, ЕКГ вече бяха правени при приемането ми. Не бе ми правена операция под наркоза, но преди 5 години, майка ми бе оперирана с пълна упойка. Писаха го. Съгласен ли съм с операцията? Съгласен. Добре, подпишете се. Тогава дойде доктор Сироа, запозна ме с анестезиоложката, каза, че тя ще ми сложи упойката и после ще следи състоянието ми до излизане от наркозата. Вкараха ме с количката в операционната. По същия начин ме прехвърлиха от количката на масата. Над нея лампите светеха и аз се виждах в огледалото. Вързаха лявата ми ръка. На другата бе сложена игла и към нея вкараха другата, по която във вената ми тръгна серума от закрепената към стойка - бутилка. Анестезиоложката бе до мен. Очаквах да ми сложи упойката, когато почувствувах, че тя тече заедно със серума и след минута изключих.
Дойдох на себе си в една зала. Нещо ме стискаше и отпускаше за подмишницата на лявата ръка, а над леглото имаше стойка. Разбрах, че това е апаратът за измерване на кръвното налягане, което приборът постоянно мереше и показваше. Почувствувах, че някой ме гледа и тогава видях на стола до бюрото анестезиоложката, която бе забелязала, че се пробуждам.
- Коман са ва? (Как сте?) - бяха първите думи, които чух след операцията. Беше ми студено. Треперех и за това казах: - Ил фе фроа. (Студено е), вместо „Студено ми е”. Но толкова можех да говоря. Лекарката стана, взе от близкия куп един чаршаф и ме зави с него. После с още един. Чаршафите бяха предварително затоплени, така че скоро спрях да треперя. Видях че лявата ми китка е гипсирана, но съм се лъжел.
Върнаха ме в стаята на интензивното отделение, където държаха тези които ще бъдат оперирани и тези, които са излезли от операция. Беше началото на седмицата. Събота и неделя в това отделение нямаше никой, както щях да разбера. От отиването ми до операционната и всичко, до връщането ми обратно, бяха минали около три часа. Обядът ми бе запазен, но нямах сили да се надигна и затова едва на вечеря изядох всичко, което ми бяха донесли. До моето легло имаше стойка, а от нея във вената ми, се вливаше на капки серум. На една от пръчките до леглото имаше пластмасова „кратунка”. Сетих се, за какво ще ми трябва. Дежурната сестра идваше редовно да види температурата ми и да се осведоми имам ли болки. Беше поносима и отказах обезболяващо.
До идването на лекарите забелязах, че подлогите и всички грижи по болните се извършват от медицинските сестри. Както установих по-късно, санитарката само почистваше тоалетната, слагаше в нея новата ролка хартия, минаваше пода с парцал, почистваше первазите и ако някой освобождаваше леглото, го избърсваше и дезинфекцираше. Те не бяха стерилни лица и за това нямат допир с болните. Чрез цвета на урината и другото, което се изхвърляше от организма, сестрите следяха и докладваха на лекарите как върви процеса на оздравяване. В стаята бяхме 6 човека и една сестра се грижеше за не по вече от половината, а вероятно и за други болни. Но всеки ден те се грижеха за различни пациенти, като рокадата се правеше от старшата сестра.
На другия ден към 10.00 часа опериралият ме лекар дойде да ме види. Остана удовлетворен от вида ми и ми каза, че днес след обяд корабът ми заминава за Европа.
- Но, докторе, аз съм тук без документи, без парични средства и личните си вещи. Трябва да ме изпишете и да се върна на време на кораба.
Като разбра, че на кораба нямаме лекар, и че прехода до Европа е минимум 8-10 дни до първия бряг, д-р Сироа категорично отказа да ме пусне. И тогава разбрах, че на ръката ми е сложена само гипсова подложка , и че имам две незашити рани, защото за тях не е стигнала кожа. Местото бе подуто. „Има опасност да развиете гангрена“, бе неговият отговор. Помолих да ме свържат с капитана на кораба. След половин час ме свързаха. Казах му как е минала операцията и помолих да ми изпратят багажа, като казах къде какво имам. Той обеща да ми го пратят. Пожела ми скорошно оздравяване, а аз на него попътен вятър и зачаках да ми донесат багажа. За този рейс си бях взел три речника: френски, английски и немски. С донасянето им очаквах мъките ми по намиране на нужните думи за общуване да намалят...
(Следва)
Капитан І ранг о.з. Евгени ЦЕНОВ
Таксистът ме заведе в аптеката, която бе специализирана за моряци, откъдето си взех лекарствата. За мен те бяха също безплатни. Името на Агенцията, която щеше да плати за прегледа и лекарствата, бе дадена на секретарката при приемането ми за прегледа.
От там се връщахме обратно за Канада. Пръстите бяха заздравели. Но по-голямата беда бе пред мен. До Канада ни водеше някаква фирма, наета от чартьора. Бе втората половина на ноември и северният Атлантик направо вреше. Ние се движехме по периферията на вихрите. Крайната цел на пътуването бе Далхаузи в щата Ню Бронзуик (Брунсуик) - Канада. Пристигахме в залива след нощната ми вахта в полунощ срещу 28 ноември. Сутринта щяхме да влезем в пристанището.
Вдигнаха ме от леглото около един и нещо. При заставане на котва машината не дала заден ход от поста за управление. Взех си „сламката” (така казваше капитан І ранг Папазов, Бог да го прости, за записките си) и с тях слязох долу. Шефът с фитера проверяваха нещо в блоковете за дистанционно управление на главния двигател, които бяха на платформата на ЦПУ. От време на време той правеше опит за дистанционен запуск, при изключено подаване на гориво. Каза ми да видя с какво мога да помогна, но явно не разчиташе на мен. Имах чувството, че се работи по системата „опит - грешка”. Отворих записките си, опитах се да прочета и проследя нещо на схемата. В машината бяха и другите двама механици. Към 01.30 ч., след един от опитите за пуск на дизела, четвъртият механик ми се обади, че се чува изтичане на въздух от един от въздушните клапани, влизащи в системата на управление и намиращ се на местния пулт за управление. Слязох долу, но не се обадих на шефа. Колегата ми показа местото и отиде да си гледа баласта. Осветих с фенерчето местото, от където идваше шумът. За да съм сигурен дали въздухът изтича от контролното отвърстие, или от разкъсан маншон, пъхнах лявата си ръка между двата главни лоста, действуващи на пуска на двигателя. В момента, когато го обхванах с китката на лявата ръка, се чу шумът на пусковия въздух и докато си дръпна ръката тя бе приклещена между двата лоста. Не можех нито да я извадя, нито да я вдигна нагоре. Пред очите ми дланта ми се смаляваше и се чуваше трошенето на костите. Само си казах: „Господи, и аз ли ще остана като братовчед си, сакат с лявата си ръка?!”
Братовчед ми, по-голям от мен със 7 години, бе паднал от череша преди да навърши 14 години. Майка му, учителка, по това време бе в града и раждаше третото си дете. Баща му, служител в кметството, е в съседното село, където е общината. Съседката, в желанието си да помогне, връзвайки ръката, слага свинска мас на прясната рана и така предизвиква развитието на гангрена. Когато баща му го оставя в Провадийската болница, гангрената вече е тръгнала. Братовчед ми загуби лявата си ръка над лакътя.
Опитах да блокирам хода с лоста на местния пулт, но не се получи. Извиках „Стоп!” Чуха ме, слязоха долу, но за известно време имаше малко объркване, да не кажа паника. Докато изключат управляващия въздух и машината да освободи ръката ми, минаха 3-4 минути , които ми се видяха много по вече. Когато извадих ръката си, дланта бе едва 2-3 пръста широка. Откъм дланта имаше разкъсвания на тъканта, а кутрето и безименния пръст бяха минали под китката. От колегите, само третият механик запази самообладание и ми помагаше да се превържа. Кръв течеше, но не бе силно, поради смачкването на тъканите. Вторият помощник-капитан отвори лечебницата, каза да си вземам каквото считам за необходимо и побърза да се махне, защото не можеше да гледа раната.
Как да е с колегата направихме нещо като превръзка, защото широк бинт нямаше. Стегнах един здрав и чист бял парцал около китката и се прибрах в кабината си. Капитанът, млад мъж, на един от първите си рейсове като титуляр, бе притеснен. Още на втория месец, трябваше да върне в България член от екипажа, негов съсед, моряк, защото е бил болен от рак и два месеца по-късно той почина. Попита ме да вика ли катер. Влизането ни в порта било за 05.30 ч. Помолих го да не бърза.
Случаят с моряка бе такъв: С капитана живеели в един блок. Били съседи и познати. Когато капитанът получил назначението си и разбрал, че корабът ще прави рейсове Западна Европа - Северна Америка, го придумал да не чака края на почивките си, а да тръгне с него.Той се съгласил. Месец по късно, моряка се оплакваше от болки в гърлото и това, че трудно преглъща. Ходи на лекар в Ротердам. Не му откриха нищо опасно. Дадоха му лекарства, но помощ от тях не почувствува. Месец по късно, вече в Чикаго, пак отиде на лекар. Истинската болест лекарят скрива от него. Но я написва на капитана. Заключението е тревожно. „Морякът е болен от рак. Остават му два месеца живот.” Веднага му пратиха смяна. Диагнозата, за жалост, се оказа вярна. Два месеца по-късно капитанът научи за неговата смърт.
Когато мина известно време, почувствувах че съм гладен и хапнах малко от нощната закуска хляб и сирене. Половин час по късно, когато двата последни пръста малко се върнаха към местото си , но при опипването им почувствувах, че изстиват. Работата не беше добре. Явно имаше счупване, а вероятно и разместване на костите. Обадих се да викат катера. Дежурният помощник-капитан ми каза да се облека - до 20 минути катерът ще дойде да ме вземе. Вън бе студено. Прехвръкваше сняг. Проблем беше как да си облека коженото яке. Намерих една найлонова торба, пъхнах китката в нея и така вкарах ръката в ръкава. Не взех никакъв багаж с мен. Корабът щеше да е готов на следващия ден след обяд. Товарът бе цинков концентрат. Очаквах, че ще ми оправят ръката и ще я гипсират. А вече в Европа щяха да ми свалят гипса. Корабът се връщаше в Италия и там щеше да се извърши смяната на екипажа. Но не било писано да е така. Слязох сам по трапа и не подозирах, че едва догодина във Варна ще се кача отново по него.
Екипажът на катера бе от двама души, здрави мъже на средна възраст. Щом стъпих на катера и слязох в рубката, веднага потеглиха. Говореха си на френски. Запитах ги, дали са френски говореща провинция и те ми потвърдиха. Водата в залива бе застинала и покрита с тънка кора лед. Падащите снежинки спомагаха за образуването на леда. След около 15 минути бяхме на кея, където вече ме чакаше такси. Прехвърлих се в него и съвсем скоро се озовах при дежурната сестра в местната поликлиника. При нея беше и нощната охрана. От времето на произшествието до идването ми в болницата да бяха минали два часа.
Сестрата свали парцала и ми направи нова превръзка. После ме накара да лапна един накрайник, кабелът или тръбичката на който стигаха до един уред. Приличаше ми на полицейски уред за алкохолна проба. Не можех да говоря, защото накрайникът бе в устата ми, но с очи и устни показах, че не знам какво да правя с него. Сестрата не се впечатли и когато след минута две, приборът изпиука, загрях, че ми мери температурата. Казах й, че не зная кога за последно ми е правена ваксина за тетанус. Тя ми сложи една инжекция и каза, че за следващите 5 години съм имунизиран.
Скоро след това дойдоха лекар и една млада лаборантка. Последната взе една количка и ме накара да седна в нея. Протестите ми, че мога да вървя, не ги прие. Така седнал в количката отидохме на етажа, където бе рентгеновият апарат. След като ми направи една две снимки на дланта, тя ме остави да я почакам в коридора, докато ги промие. Когато дойде с тях, помолих я да ми ги покаже. Тогава видях, че метакарпалната кост (това понятие научих по-късно през деня) на палеца е пречупена, а тази на безименния пръст е и изкривена под ъгъл. Работата бе по-сериозна, отколкото си мислех.
Лекаря взе снимките, разгледа ги, после се обърна към мен и каза, че той не е ортопед и само може да зашие разкъсаните места. Изненадан запитах „И ще остана инвалид ?” - и посочих пръстите , които бяха свити - „Така?” Той потвърди. Категорично отказах да ми шие дланта. Поисках да бъда заведен в болница, където ортопед ще ми възстанови позицията на счупените и разместени кости. Тогава чух отговора и с него въпроса, който запомних за винаги: „Най-близката такава болница е далеч на 80 км от тук. Операцията и лечението струват скъпо. КОЙ ЩЕ ПЛАТИ?” За момент се замислих. Такъв въпрос не очаквах. Сетих се, че таксито най-вероятно още ме чака от вън и казах: „Таксистът знае номера на агента. Той ще плати.” Лекаря се срещна с шофьора на таксито, после звънна на агента. Като чу потвърдителния отговор, стана още по-внимателен. Каза ми, че ще ме изпрати до болницата с тяхната линейка, което щяло да струва по евтино. Освен това написа епикриза и даде човек за придружител. Тогава не знаех, че няколко дни по-късно, в болницата в град Батърс, една от сестрите, които ще дежурят при мен, ще бъде съпругата му. Макар съпрузи - той лекар, тя медицинска сестра, работеха в две различни болници на 80 км една от друга!
Половин час след това вече пътувах към болницата. Пътят бе почистен, но всичко наоколо бе борове и сняг. Придружаващият ме остави в ръцете на една медицинска сестра, която оформи първоначалните документи. В болницата вече пристигаха първите пациенти. Правеше впечатление, че всеки си вземаше номер от рецепцията и сядаше на стол в широката приемна. На табло излизаха изписани номерата на чакащите и кабинета за който са се записали. На пода, по коридорите, имаше стрелки с различни цветове и надписи указващи посоката към съответните кабинети.
В ортопедичното бях прегледан от доктор Мишел Сироа. Млад, симпатичен мъж, потомък на френски изселници. В тази провинция първият език бе френски, а вторият - английски. В Канада по правило и двата езика са официални. В училищата се изучават наравно и двата. Д-р Сироа ми каза, че в болницата се правят планови операции и денят му е запълнен. Случаят ми не беше спешен, но го помолих да ме оперира още същия ден, защото, кораба щеше да отплава утре след обяд. Той обеща да направи възможното. Информира се дали съм ял нещо сутринта. Признах, за хляба и сиренето, като казах, че беше малко и поясних в колко часа съм ял. Остави ме в ръцете на старшата сестра да ме отведе в отделението. Пита ме сам ли искам да съм в стаята или да бъда в обща. Пожелах да съм в обща. Сам, можех и да лудна.
Старшата сестра - Шърли, бе англичанка. Заведе ме в мъжката стая, посочи ми леглото, гардеробчето и шкафчето. Съблякох се и легнах. Пижама не ми предложиха и останах по бельо. Леглото бе застлано само с чаршафи. Никъде нямаше одеала. Пред някои от леглата на поставка имаше телевизори, до други - телефони. Питаха ме искам ли. Отговорих, че не ща. След малко дойде една сестра и ми сложи на глезена на десния крак, нещо като напечатано номерче, завито в найлон и направено като гривна. Ако не дай Боже, ритнеш камбаната, по номерчето лесно ще разберат кой си.
Към 11.00 часа Шърли дойде да ми каже, че ще ми оперират ръката и да съм бил готов, като се съблека гол и остана така в леглото. Това бе неочаквано за мен, за операцията на една китка да се събличам гол. Запитах „Да правя стрийптиз?“ Тя се врътна и излезе. При постъпването си в болницата бях казал, че говоря френски колкото тригодишно дете и че трябва да ми говорят по-бавно, за да ги разбирам. Но Шърли не се съобразяваше с това.
Изпълних казаното и чисто гол лежах под чаршафа. Скоро дойдоха с едно легло - количка да ме вземат и откарат в операционната. Въпреки че можех и се движех свободно, сестрите ме прехвърлиха с чаршафа от леглото на количката и ме отведоха до операционната. Тук трябваше да се попълнят и подпишат някои документи. Питаха ме и попълваха документа. Име, възраст, националност, местожителство, телефони и лица за връзка и т.н. Но имаше и въпроси като: алергичен ли сте, били ли сте под пълна наркоза, ако не, то някой Ваш кръвен роднина, правени ли са Ви други операции и какви.
Изследванията за кръв, урина, ЕКГ вече бяха правени при приемането ми. Не бе ми правена операция под наркоза, но преди 5 години, майка ми бе оперирана с пълна упойка. Писаха го. Съгласен ли съм с операцията? Съгласен. Добре, подпишете се. Тогава дойде доктор Сироа, запозна ме с анестезиоложката, каза, че тя ще ми сложи упойката и после ще следи състоянието ми до излизане от наркозата. Вкараха ме с количката в операционната. По същия начин ме прехвърлиха от количката на масата. Над нея лампите светеха и аз се виждах в огледалото. Вързаха лявата ми ръка. На другата бе сложена игла и към нея вкараха другата, по която във вената ми тръгна серума от закрепената към стойка - бутилка. Анестезиоложката бе до мен. Очаквах да ми сложи упойката, когато почувствувах, че тя тече заедно със серума и след минута изключих.
Дойдох на себе си в една зала. Нещо ме стискаше и отпускаше за подмишницата на лявата ръка, а над леглото имаше стойка. Разбрах, че това е апаратът за измерване на кръвното налягане, което приборът постоянно мереше и показваше. Почувствувах, че някой ме гледа и тогава видях на стола до бюрото анестезиоложката, която бе забелязала, че се пробуждам.
- Коман са ва? (Как сте?) - бяха първите думи, които чух след операцията. Беше ми студено. Треперех и за това казах: - Ил фе фроа. (Студено е), вместо „Студено ми е”. Но толкова можех да говоря. Лекарката стана, взе от близкия куп един чаршаф и ме зави с него. После с още един. Чаршафите бяха предварително затоплени, така че скоро спрях да треперя. Видях че лявата ми китка е гипсирана, но съм се лъжел.
Върнаха ме в стаята на интензивното отделение, където държаха тези които ще бъдат оперирани и тези, които са излезли от операция. Беше началото на седмицата. Събота и неделя в това отделение нямаше никой, както щях да разбера. От отиването ми до операционната и всичко, до връщането ми обратно, бяха минали около три часа. Обядът ми бе запазен, но нямах сили да се надигна и затова едва на вечеря изядох всичко, което ми бяха донесли. До моето легло имаше стойка, а от нея във вената ми, се вливаше на капки серум. На една от пръчките до леглото имаше пластмасова „кратунка”. Сетих се, за какво ще ми трябва. Дежурната сестра идваше редовно да види температурата ми и да се осведоми имам ли болки. Беше поносима и отказах обезболяващо.
До идването на лекарите забелязах, че подлогите и всички грижи по болните се извършват от медицинските сестри. Както установих по-късно, санитарката само почистваше тоалетната, слагаше в нея новата ролка хартия, минаваше пода с парцал, почистваше первазите и ако някой освобождаваше леглото, го избърсваше и дезинфекцираше. Те не бяха стерилни лица и за това нямат допир с болните. Чрез цвета на урината и другото, което се изхвърляше от организма, сестрите следяха и докладваха на лекарите как върви процеса на оздравяване. В стаята бяхме 6 човека и една сестра се грижеше за не по вече от половината, а вероятно и за други болни. Но всеки ден те се грижеха за различни пациенти, като рокадата се правеше от старшата сестра.
На другия ден към 10.00 часа опериралият ме лекар дойде да ме види. Остана удовлетворен от вида ми и ми каза, че днес след обяд корабът ми заминава за Европа.
- Но, докторе, аз съм тук без документи, без парични средства и личните си вещи. Трябва да ме изпишете и да се върна на време на кораба.
Като разбра, че на кораба нямаме лекар, и че прехода до Европа е минимум 8-10 дни до първия бряг, д-р Сироа категорично отказа да ме пусне. И тогава разбрах, че на ръката ми е сложена само гипсова подложка , и че имам две незашити рани, защото за тях не е стигнала кожа. Местото бе подуто. „Има опасност да развиете гангрена“, бе неговият отговор. Помолих да ме свържат с капитана на кораба. След половин час ме свързаха. Казах му как е минала операцията и помолих да ми изпратят багажа, като казах къде какво имам. Той обеща да ми го пратят. Пожела ми скорошно оздравяване, а аз на него попътен вятър и зачаках да ми донесат багажа. За този рейс си бях взел три речника: френски, английски и немски. С донасянето им очаквах мъките ми по намиране на нужните думи за общуване да намалят...
(Следва)
Капитан І ранг о.з. Евгени ЦЕНОВ