Авторът като капитан-лейтенант.
НА СТАЖ НА ПЪТНИЧЕСКИЯ КОРАБ „ВАСИЛ
КОЛАРОВ” ПРЕДИ 50 ГОДИНИ
Беше лятото на 1965 година. На завършилите и предали дипломните си работи курсанти във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“, ни беше обещано да ни качат на корабите от БМФ независимо от това кой за кой флот е определен. По-голямата част от нашето класно отделение (021), вече си бяха предали дипломите и бяха отплавали. В началото на август и аз предадох дипломната си работа. Нямаше свободни товарни кораби и мен, заедно с колегата ми Г. Бербенков, ни пратиха на стаж на пасажера „В. Коларов”. Издаването на моряшкия паспорт и заверката на жълтата книжка се извърши бързо. Корабът бе застанал на кей пред сегашната Морска гара. Очакваше се да отплава за Одеса със западни туристи, почиващи на Златни пясъци. Главен механик бе старият Бобев, помполит (първи помощник-капитан по политическата част) на кораба беше излезлият преди няколко години бивш началник на политотдела на Морското училище, известен като Пиера. Не помня имената на капитана и другите от екипажа. Един от помощник-капитаните бе бивш възпитаник на нашето ШЗО, когото познавахме от времето, когато бе школник в училището. Настаниха ни в една от носовите кабини, която, както и повечето кабини, бе за двама души. Курсантските униформи останаха в приятелски и роднински квартири, а на кораба бяхме взели само работните си дрехи. От екипажа разбрахме, че в братската (тогава) страна много се търсят жилетки (кофтачки). Те вървяха обикновените по 5 - 7 лева, а мериносовите - над 10. Взех от единия и от другия вид. Колегата се беше оженил преди повече от месец, та нямаше проблем за жилетките.
Корабът „В. Коларов“ имаше брат близнак - „Г. Димитров”. Той през лятото правеше рейсове от България до Израел и обратно. На нас не ни беше разрешено да напускаме района на Черно море, като едно от обясненията беше, че трябва да се върнем навреме в Морското училеща за защитата на дипломните работи. Въпреки това, Д. Димитров - Мутата, успя да се качи на него няколко дни след нас. А Пиера издейства да останем на кораба и когато той имаше заповед за рейс до Итанбул.
Тръгването на кораба бе съобразено с времето на пристигане , което трябваше да бъде рано сутринта на другия ден. Екскурзиантите бяха предимно французи, сред тях имаше много потомци на белогвардейци, италианци и немци, повечето на средна възраст, както и едно еврейско семейство, преселило се от България в Израел. Докато пасажерите се качваха на кораба, на кея застана един голям съветски пасажер с кубинци на борда - мъже и жени. За него ще стане дума на следващия ден при пристигането ни в Одеса. Но до тогава имаше още една вечер.
След вечеря, един французин се опитваше да иска нещо от готвача, но той не го разбираше. Случайно минавах и разбрах, че на дъщерята на туриста й станало лошо от вълната и той моли да му дадат малко хляб и сирене. За пръв път имах възможност да общувам с французин и да се разбера с него. Казах на готвача какво иска човека и той каза, че ще му даде каквото трябва за детето му.
За нас - двамата стажанти, които знаехме, че ще бъдем военни, беше по-интересно да гледаме маневрата, светлините на хотелите, отколкото да бъдем в машинното отделение. Все пак вече се бяхме запознали с оборудването. Главния двигател бе
КОЛАРОВ” ПРЕДИ 50 ГОДИНИ
Беше лятото на 1965 година. На завършилите и предали дипломните си работи курсанти във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“, ни беше обещано да ни качат на корабите от БМФ независимо от това кой за кой флот е определен. По-голямата част от нашето класно отделение (021), вече си бяха предали дипломите и бяха отплавали. В началото на август и аз предадох дипломната си работа. Нямаше свободни товарни кораби и мен, заедно с колегата ми Г. Бербенков, ни пратиха на стаж на пасажера „В. Коларов”. Издаването на моряшкия паспорт и заверката на жълтата книжка се извърши бързо. Корабът бе застанал на кей пред сегашната Морска гара. Очакваше се да отплава за Одеса със западни туристи, почиващи на Златни пясъци. Главен механик бе старият Бобев, помполит (първи помощник-капитан по политическата част) на кораба беше излезлият преди няколко години бивш началник на политотдела на Морското училище, известен като Пиера. Не помня имената на капитана и другите от екипажа. Един от помощник-капитаните бе бивш възпитаник на нашето ШЗО, когото познавахме от времето, когато бе школник в училището. Настаниха ни в една от носовите кабини, която, както и повечето кабини, бе за двама души. Курсантските униформи останаха в приятелски и роднински квартири, а на кораба бяхме взели само работните си дрехи. От екипажа разбрахме, че в братската (тогава) страна много се търсят жилетки (кофтачки). Те вървяха обикновените по 5 - 7 лева, а мериносовите - над 10. Взех от единия и от другия вид. Колегата се беше оженил преди повече от месец, та нямаше проблем за жилетките.
Корабът „В. Коларов“ имаше брат близнак - „Г. Димитров”. Той през лятото правеше рейсове от България до Израел и обратно. На нас не ни беше разрешено да напускаме района на Черно море, като едно от обясненията беше, че трябва да се върнем навреме в Морското училеща за защитата на дипломните работи. Въпреки това, Д. Димитров - Мутата, успя да се качи на него няколко дни след нас. А Пиера издейства да останем на кораба и когато той имаше заповед за рейс до Итанбул.
Тръгването на кораба бе съобразено с времето на пристигане , което трябваше да бъде рано сутринта на другия ден. Екскурзиантите бяха предимно французи, сред тях имаше много потомци на белогвардейци, италианци и немци, повечето на средна възраст, както и едно еврейско семейство, преселило се от България в Израел. Докато пасажерите се качваха на кораба, на кея застана един голям съветски пасажер с кубинци на борда - мъже и жени. За него ще стане дума на следващия ден при пристигането ни в Одеса. Но до тогава имаше още една вечер.
След вечеря, един французин се опитваше да иска нещо от готвача, но той не го разбираше. Случайно минавах и разбрах, че на дъщерята на туриста й станало лошо от вълната и той моли да му дадат малко хляб и сирене. За пръв път имах възможност да общувам с французин и да се разбера с него. Казах на готвача какво иска човека и той каза, че ще му даде каквото трябва за детето му.
За нас - двамата стажанти, които знаехме, че ще бъдем военни, беше по-интересно да гледаме маневрата, светлините на хотелите, отколкото да бъдем в машинното отделение. Все пак вече се бяхме запознали с оборудването. Главния двигател бе
Пътническият кораб „Васил Коларов” се завръща във Варна от поредното задгранично плаване. Снимката е от фонда на Държавен архив - Варна.
Авторът като стажант на борда на „Васил Коларов”. Снимката е от личния му архив.
Гледка към Истанбул от борда на „Васил Коларов”. На преден план – камериерка от екипажа на пътническия кораб. Снимката е от личния архив на автора.
ГДР-ски SKL. Към дизелгенератора с муфа бе подключен компресор.
Капитана (забравил съм името му, за съжаление), бе млад и общителен мъж. В свободното от маневра време ние - стажантите, играехме с него и още един от командния състав бридж. На път за Одеса към 23.00 часа, капитанът периодично напускаше карето и отиваше на мостика да види под какъв ъгъл се вижда фара на о-в Змейни. Като се уверяваше, че няма промяна в курса на кораба, се връщаше да довършим играта. Когато той беше зает, с колегата играехме табла, а чужденците с изненада наблюдаваха играта, която за мнозина от тях беше непонятна.
При влизането ни в Одеса , видяхме другия „близнак” на кораба. Чужденците с изненада наблюдаваха същия кораб, със същото име - само дето в края на първото име имаше една непонятна за тях буква Ь. Това беше съветският пасажер „Василь Коларов”, строен по същите чертежи в нашата корабостроителница. Наложи се да им обясним, че корабът е със същото име и че двата кораба са строени в нашата корабостроителница.
Наближавайки кея, видяхме на едната му страна много млади хора и деца-ученици с цветя в ръцете. Останахме изненадани, но групата беше в страни от мястото, където щяхме да се швартоваме. Тогава сред посрещачите настъпи оживление и една група от децата с ръководителката си дойдоха на нашия кей. След няколко минути се разбра кого очакват. Зад нас се виждаше наедряващият силует на съветския пасажер, когото оставихме във Варна с кубинските младежи. Все пак приветствия получихме и ние.
След проверката дойдоха два автобуса на „Интертурист” с две преводачки - на немски и на френски. Италианците бяха прикрепени към французите и техният автобус бе пълен. Ние с колегата Бербенков се качихме в автобуса на немската група. Още бяха пресни в главата ми някои от уроците по немски език, който учихме в Морското училище, така че част от обясненията на екскурзоводката разбирах. Немските туристи извадиха камери и снимаха в движение по ред всичко, което се виждаше по пътя. Може би мнозина от тях са били в този град и сега си припомняха преживяното. Когато спирахме пред някои по забележителни места, като паметника на племенника на Ришельо с Потемкинската лестница, бягах при френската група да слушам обясненията на тяхната екскурзоводка, тъй като този език ми бе по познат. Когато ни заведоха да видим прочутия градски плаж с гръмкото име „Аркадия”, французите не скриха усмивките си. Пясък нямаше, хората лежаха на дървени скари.
Когато се върнахме от градската обиколка, екскурзоводката се обърна към групата (на немско-говорещите), за да запише кой колко валута иска да обмени. Целта беше да се спести ходенето им до Госбанк. Като чуха, че един долар се обменя за 80 копейки (0.80 рубли), на мнозина от немците желанието им се по изпари. Само нашият евреин, мъж на възраст, бръкна в джоба и даде значителна сума за обмяна. За пояснение на младите читатели, дано да има и такива, у нас доларът се обменяше официално за 2.00 лева. У нас, в руската книжарница, книгите се продаваха по цената умножена по 0.80 в лева. А ние като стажанти получавахме по 1.80 рубли за рейсов ден - 5.20 за рейса. Трябва да поясня, че съществуваше и друг курс - за международни търговски плащания за страните от СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ), т.н. „преводна“ рубла, която никой никога не е виждал. По-късно, една от причините за разпадането на този икономически съюз, бе и този мним курс.
След обяд по програма туристите имаха посещение на изба с дегустация на вина, а вечерта по желание щяха да са на опера. Ние с колегата излязохме заедно с две от камериерките, които обещаха да ни продадат блузките. Отидохме в магазина. Те се познаваха с продавачките. След минута по щандовете не се виждаше никоя от „девушките”. Когато те се върнаха по местата си, върнаха се и нашите момичета. Казаха цените на нашите жилетки и след като получиха съгласието ни, ни донесоха рублите. Сега беше ред да кажем какво искаме да си купим. Исках филмчета за моя фотоапарат. Дадоха ми колкото исках с обещания да не казвам, че са от този магазин. По-дефицитните стоки по правило се продаваха само на познати. След като приключихме с продажбо - покупките, решихме да отидем до Интерклуба, да се почерпим, а после да останем на музика и танци. Едно от момичетата имаше друга работа и ни напусна. После се оказа, че е оставила паспорта си в чантата на приятелката си и когато се върнахме тя ни чакаше до войника, който охраняваше кораба и без паспорт не я пуснал да се качи на борда.
Интерклубът по това време - след 16.00 часа, беше празен. Поръчахме бутилка шампанско и седнахме на масата. Преди да поръчаме още една бутилка, нашата камериерка взе да се оглежда неспокойно и ни каза са си обираме крушите, защото скоро ще стане горещо. Салонът се пълнеше с кубинци - предимно мъже, и след като пийнат, ще искат да танцуват, а други момичета в салона още нямаше. Платихме и си тръгнахме, като пропуснахме танците със съветските девушки.
Ресторантът на кораба след вечеря се превръщаше в бар и капитанът и главният механик имаха винаги запазена маса и бяха заради гостите винаги в салона на лице. Само че цените на бара не отговаряха на скромните ни възможности. В града цените бяха по-приемливи за нас. В кабината беше задушно и за това след 19.30 излязох на основната палуба. По транслацията бе пусната една от местните радиостанции, която предаваше музика и новини на украински език. Тъй като бяхме в Украинската ССР, то в града всички надписи на улици и площади бяха изписани и на двата езика. До мен с цигара в ръка се доближи една от туристките. Бе дама, на вид отдавна прехвърлила 70-те години. Тя се заслуша в предаването и на френски и руски ме запита на какъв език предава радиото. Отговорих, че е на украински, но обръщайки се към нея, се обърнах към нея с „МАДАМ“. Тя се засегна и на няколко пъти отговори на френски: „Je ne suis pas madame! Je suis mamselle”. Извиних се, а тя взе да говори: „Това не е език, това не е нация!” Разприказвахме се и тя ми каза, че е полска еврейка, семейството на която успяло да избяга малко преди войната с Германия във Франция и да оцелее по време на окупацията. Това обясняваше и защо тя е мамзел. Като се разприказвахме, тя усети, че съм пил вино и полюбопитствува какво съм пил. Казах, че е шампанско. Полюбопитствува за цената. Отговорих, че е около 3 рубли. „Как, да дадете 4 долара за бутилка вино!” На кораба то струваше около 2 $ бутилката. Обясних й, че нашият лев руснаците обменят за 1.40, ако не се лъжа, по това време. Това беше по туристическия курс. Изненадата й бе пълна. Как така доларът у нас е 2.00 лева, а тук е 0.80 рубли, а нашият лев тук струва по-скъпо от американската валута?!
При едно от отиванията ни в Одеса, с Бербенков се спряхме да пием руски квас, който руснаците много обичат и го считат за лечебен. Квасът бе в бъчонка, а до нея имаше друга с вода. Девушката (в СССР всички продавачки бяха девушки независимо от възрастта им), седеше на стол, вземаше празните чаши, плакнеше ги с вода, после ги пълнеше и прибираше парите. Бъчонките отдавна бяха излезли от сянката и бяха на слънце. Докато пиехме топлия квас и разговаряхме, едно щроклаво матово на цвят момиче ни заговори на стар български диалект, който съм чувал по нашия край от много възрастни жени. Така се запознах със Степания Николаевна Болгар от село Червеноармейское, Болградски район. Дошла да постъпи в университета специалност френска филология. Дойде с нас до кораба, но за жалост, постовият не й разреши да се качи на кораба. През март в Севастопол бях виждал бесарабски български момчета на служба като войници или матроси. Те също чуеха ли българска реч, веднага се обаждаха.
За двете идвания до Одеса успях да си взема фотоувеличител и нужните химикали, и фотохартия, както и една духовка - фурничка, която подарих на майка си (лека й пръст) и тя й служи до края на дните й.
Вечер на лятната палуба се прожектираха филми. Едната вечер филмът бе „Нормандия Неман”. Като разбраха какъв е сюжета на филма, немците един по един се прибраха, само французите останаха до края на филма.
При едно от завръщанията от Одеса, минавайки близо да брега край Златни пясъци, на борда един от моряците упорито се опитваше на български и с жестове да обясни на едната от туристките, че хотелът, който се вижда, се казва „Морско око”. Бях с работните си дрехи и бях току що излязъл от машината. Обясних на бедния си френски речник какво иска да й каже нашия мачо. Тя веднага полюбопитствува какъв съм. После каза, че работи като секретарка.
Имахме възможност да отидем и три пъти до Истанбул. Единия път взехме туристите от Несебър. Няма да забравя как гледахме при качването им на борда туристките с надежда да има някоя по-млада. Когато видяхме годините на раждане в паспортите им, разбрахме колко много сме се лъгали. Тези, които ни изглеждаха на около 25, всъщност бяха към 40 години. Изпращаха ги нашите гларуси. То бяха прегръдки и целувки на кея… На връщане същото се повтаряше на турския бряг. Някои от дамите се качваха на кораба заедно с кученцата си. От Истанбул туристите си купуваха турски фесове, наргилета или килимчета за намаз.
За жалост турските власти даваха едно пасо на двама души. Бяха задържали наши матроси за контрабанда с кафе и за това не пускаха повече хора. Тъй като бяхме двама курсанти, а не се знаеше колко рейса ще правим, нито един от нас от солидарност не слезе на брега. То и тия двамата, които излизаха имаха за задача да купят за целия екипаж кой каквото иска. Обикновено излизаха боцманът, който знаеше турски, и друг - да носи чувала с марфата. Давахме на боцмана валутата си и поръчките, а отделно събирахме левове, за да купим от бюфета мастика за полицая. Обикновено той сядаше на кърмата, разтваряше вестника на спортната страница и дремеше, като се правеше, че чете. Когато беше време, след нас го канеха да обядва или вечеря в кухнята, според времето. Никога не отказваше и не питаше какво е месото. Имаше някои от тях, като видеха, че нашите са дошли, правеха се, че не ги виждат, и чакаха да дойде смяната им, за да има бутилка и за него. У нас много се търсеха турските дамски чехли. Във Варна вървяха по 10 лв., а във вътрешността на страната - 15. Също така имаше разнообразни дамски найлонови чорапи. От чехлите си изкарвахме парите за кофтачките.
За единия рейс вторият механик ни помоли да вземем вахтата на един от мотористите, който да ползува почивка. Съгласихме се, като всеки от нас имаше по една нощна и една дневна вахта. Помня, че вечерта имаше малка салантия. Аз седях в най-проветривото място на машинното отделение и когато ставаше време, ходех да мажа двигателя и агрегата, както и да допълвам въздух в бутилките. Вахтеният механик мислеше, че дремя, а аз стисках корема си да не ми стане лошо.
Корабът идваше на входа на Босфора малко след изгрев слънце. Всички туристи заемаха места по двата борда и снимаха. Аз също снимах наред и двата бряга. И до сега си пазя снимките и лентите и мога да видя огромните промени за тези 50 години от първото ми отиване до Вечния град.
Минаваха години, но никога не забравях видяното. Корабът заставаше близо до двореца „Бахче сарай”. Едва се виждаше началото на Златния рог. На азиатския бряг още нямаше пристанище. Не вярвах, че един ден отново ще минавам с кораб Пролива. Но стана така, че много пъти и денем, и нощем, в слънце и в сняг минавах Проливите. Само че сега снимах не с фотоапарат, а с камерата.Но винаги ще помня първия си стаж на пасажера и незабравимата красота на Пролива.
О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
Капитана (забравил съм името му, за съжаление), бе млад и общителен мъж. В свободното от маневра време ние - стажантите, играехме с него и още един от командния състав бридж. На път за Одеса към 23.00 часа, капитанът периодично напускаше карето и отиваше на мостика да види под какъв ъгъл се вижда фара на о-в Змейни. Като се уверяваше, че няма промяна в курса на кораба, се връщаше да довършим играта. Когато той беше зает, с колегата играехме табла, а чужденците с изненада наблюдаваха играта, която за мнозина от тях беше непонятна.
При влизането ни в Одеса , видяхме другия „близнак” на кораба. Чужденците с изненада наблюдаваха същия кораб, със същото име - само дето в края на първото име имаше една непонятна за тях буква Ь. Това беше съветският пасажер „Василь Коларов”, строен по същите чертежи в нашата корабостроителница. Наложи се да им обясним, че корабът е със същото име и че двата кораба са строени в нашата корабостроителница.
Наближавайки кея, видяхме на едната му страна много млади хора и деца-ученици с цветя в ръцете. Останахме изненадани, но групата беше в страни от мястото, където щяхме да се швартоваме. Тогава сред посрещачите настъпи оживление и една група от децата с ръководителката си дойдоха на нашия кей. След няколко минути се разбра кого очакват. Зад нас се виждаше наедряващият силует на съветския пасажер, когото оставихме във Варна с кубинските младежи. Все пак приветствия получихме и ние.
След проверката дойдоха два автобуса на „Интертурист” с две преводачки - на немски и на френски. Италианците бяха прикрепени към французите и техният автобус бе пълен. Ние с колегата Бербенков се качихме в автобуса на немската група. Още бяха пресни в главата ми някои от уроците по немски език, който учихме в Морското училище, така че част от обясненията на екскурзоводката разбирах. Немските туристи извадиха камери и снимаха в движение по ред всичко, което се виждаше по пътя. Може би мнозина от тях са били в този град и сега си припомняха преживяното. Когато спирахме пред някои по забележителни места, като паметника на племенника на Ришельо с Потемкинската лестница, бягах при френската група да слушам обясненията на тяхната екскурзоводка, тъй като този език ми бе по познат. Когато ни заведоха да видим прочутия градски плаж с гръмкото име „Аркадия”, французите не скриха усмивките си. Пясък нямаше, хората лежаха на дървени скари.
Когато се върнахме от градската обиколка, екскурзоводката се обърна към групата (на немско-говорещите), за да запише кой колко валута иска да обмени. Целта беше да се спести ходенето им до Госбанк. Като чуха, че един долар се обменя за 80 копейки (0.80 рубли), на мнозина от немците желанието им се по изпари. Само нашият евреин, мъж на възраст, бръкна в джоба и даде значителна сума за обмяна. За пояснение на младите читатели, дано да има и такива, у нас доларът се обменяше официално за 2.00 лева. У нас, в руската книжарница, книгите се продаваха по цената умножена по 0.80 в лева. А ние като стажанти получавахме по 1.80 рубли за рейсов ден - 5.20 за рейса. Трябва да поясня, че съществуваше и друг курс - за международни търговски плащания за страните от СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ), т.н. „преводна“ рубла, която никой никога не е виждал. По-късно, една от причините за разпадането на този икономически съюз, бе и този мним курс.
След обяд по програма туристите имаха посещение на изба с дегустация на вина, а вечерта по желание щяха да са на опера. Ние с колегата излязохме заедно с две от камериерките, които обещаха да ни продадат блузките. Отидохме в магазина. Те се познаваха с продавачките. След минута по щандовете не се виждаше никоя от „девушките”. Когато те се върнаха по местата си, върнаха се и нашите момичета. Казаха цените на нашите жилетки и след като получиха съгласието ни, ни донесоха рублите. Сега беше ред да кажем какво искаме да си купим. Исках филмчета за моя фотоапарат. Дадоха ми колкото исках с обещания да не казвам, че са от този магазин. По-дефицитните стоки по правило се продаваха само на познати. След като приключихме с продажбо - покупките, решихме да отидем до Интерклуба, да се почерпим, а после да останем на музика и танци. Едно от момичетата имаше друга работа и ни напусна. После се оказа, че е оставила паспорта си в чантата на приятелката си и когато се върнахме тя ни чакаше до войника, който охраняваше кораба и без паспорт не я пуснал да се качи на борда.
Интерклубът по това време - след 16.00 часа, беше празен. Поръчахме бутилка шампанско и седнахме на масата. Преди да поръчаме още една бутилка, нашата камериерка взе да се оглежда неспокойно и ни каза са си обираме крушите, защото скоро ще стане горещо. Салонът се пълнеше с кубинци - предимно мъже, и след като пийнат, ще искат да танцуват, а други момичета в салона още нямаше. Платихме и си тръгнахме, като пропуснахме танците със съветските девушки.
Ресторантът на кораба след вечеря се превръщаше в бар и капитанът и главният механик имаха винаги запазена маса и бяха заради гостите винаги в салона на лице. Само че цените на бара не отговаряха на скромните ни възможности. В града цените бяха по-приемливи за нас. В кабината беше задушно и за това след 19.30 излязох на основната палуба. По транслацията бе пусната една от местните радиостанции, която предаваше музика и новини на украински език. Тъй като бяхме в Украинската ССР, то в града всички надписи на улици и площади бяха изписани и на двата езика. До мен с цигара в ръка се доближи една от туристките. Бе дама, на вид отдавна прехвърлила 70-те години. Тя се заслуша в предаването и на френски и руски ме запита на какъв език предава радиото. Отговорих, че е на украински, но обръщайки се към нея, се обърнах към нея с „МАДАМ“. Тя се засегна и на няколко пъти отговори на френски: „Je ne suis pas madame! Je suis mamselle”. Извиних се, а тя взе да говори: „Това не е език, това не е нация!” Разприказвахме се и тя ми каза, че е полска еврейка, семейството на която успяло да избяга малко преди войната с Германия във Франция и да оцелее по време на окупацията. Това обясняваше и защо тя е мамзел. Като се разприказвахме, тя усети, че съм пил вино и полюбопитствува какво съм пил. Казах, че е шампанско. Полюбопитствува за цената. Отговорих, че е около 3 рубли. „Как, да дадете 4 долара за бутилка вино!” На кораба то струваше около 2 $ бутилката. Обясних й, че нашият лев руснаците обменят за 1.40, ако не се лъжа, по това време. Това беше по туристическия курс. Изненадата й бе пълна. Как така доларът у нас е 2.00 лева, а тук е 0.80 рубли, а нашият лев тук струва по-скъпо от американската валута?!
При едно от отиванията ни в Одеса, с Бербенков се спряхме да пием руски квас, който руснаците много обичат и го считат за лечебен. Квасът бе в бъчонка, а до нея имаше друга с вода. Девушката (в СССР всички продавачки бяха девушки независимо от възрастта им), седеше на стол, вземаше празните чаши, плакнеше ги с вода, после ги пълнеше и прибираше парите. Бъчонките отдавна бяха излезли от сянката и бяха на слънце. Докато пиехме топлия квас и разговаряхме, едно щроклаво матово на цвят момиче ни заговори на стар български диалект, който съм чувал по нашия край от много възрастни жени. Така се запознах със Степания Николаевна Болгар от село Червеноармейское, Болградски район. Дошла да постъпи в университета специалност френска филология. Дойде с нас до кораба, но за жалост, постовият не й разреши да се качи на кораба. През март в Севастопол бях виждал бесарабски български момчета на служба като войници или матроси. Те също чуеха ли българска реч, веднага се обаждаха.
За двете идвания до Одеса успях да си взема фотоувеличител и нужните химикали, и фотохартия, както и една духовка - фурничка, която подарих на майка си (лека й пръст) и тя й служи до края на дните й.
Вечер на лятната палуба се прожектираха филми. Едната вечер филмът бе „Нормандия Неман”. Като разбраха какъв е сюжета на филма, немците един по един се прибраха, само французите останаха до края на филма.
При едно от завръщанията от Одеса, минавайки близо да брега край Златни пясъци, на борда един от моряците упорито се опитваше на български и с жестове да обясни на едната от туристките, че хотелът, който се вижда, се казва „Морско око”. Бях с работните си дрехи и бях току що излязъл от машината. Обясних на бедния си френски речник какво иска да й каже нашия мачо. Тя веднага полюбопитствува какъв съм. После каза, че работи като секретарка.
Имахме възможност да отидем и три пъти до Истанбул. Единия път взехме туристите от Несебър. Няма да забравя как гледахме при качването им на борда туристките с надежда да има някоя по-млада. Когато видяхме годините на раждане в паспортите им, разбрахме колко много сме се лъгали. Тези, които ни изглеждаха на около 25, всъщност бяха към 40 години. Изпращаха ги нашите гларуси. То бяха прегръдки и целувки на кея… На връщане същото се повтаряше на турския бряг. Някои от дамите се качваха на кораба заедно с кученцата си. От Истанбул туристите си купуваха турски фесове, наргилета или килимчета за намаз.
За жалост турските власти даваха едно пасо на двама души. Бяха задържали наши матроси за контрабанда с кафе и за това не пускаха повече хора. Тъй като бяхме двама курсанти, а не се знаеше колко рейса ще правим, нито един от нас от солидарност не слезе на брега. То и тия двамата, които излизаха имаха за задача да купят за целия екипаж кой каквото иска. Обикновено излизаха боцманът, който знаеше турски, и друг - да носи чувала с марфата. Давахме на боцмана валутата си и поръчките, а отделно събирахме левове, за да купим от бюфета мастика за полицая. Обикновено той сядаше на кърмата, разтваряше вестника на спортната страница и дремеше, като се правеше, че чете. Когато беше време, след нас го канеха да обядва или вечеря в кухнята, според времето. Никога не отказваше и не питаше какво е месото. Имаше някои от тях, като видеха, че нашите са дошли, правеха се, че не ги виждат, и чакаха да дойде смяната им, за да има бутилка и за него. У нас много се търсеха турските дамски чехли. Във Варна вървяха по 10 лв., а във вътрешността на страната - 15. Също така имаше разнообразни дамски найлонови чорапи. От чехлите си изкарвахме парите за кофтачките.
За единия рейс вторият механик ни помоли да вземем вахтата на един от мотористите, който да ползува почивка. Съгласихме се, като всеки от нас имаше по една нощна и една дневна вахта. Помня, че вечерта имаше малка салантия. Аз седях в най-проветривото място на машинното отделение и когато ставаше време, ходех да мажа двигателя и агрегата, както и да допълвам въздух в бутилките. Вахтеният механик мислеше, че дремя, а аз стисках корема си да не ми стане лошо.
Корабът идваше на входа на Босфора малко след изгрев слънце. Всички туристи заемаха места по двата борда и снимаха. Аз също снимах наред и двата бряга. И до сега си пазя снимките и лентите и мога да видя огромните промени за тези 50 години от първото ми отиване до Вечния град.
Минаваха години, но никога не забравях видяното. Корабът заставаше близо до двореца „Бахче сарай”. Едва се виждаше началото на Златния рог. На азиатския бряг още нямаше пристанище. Не вярвах, че един ден отново ще минавам с кораб Пролива. Но стана така, че много пъти и денем, и нощем, в слънце и в сняг минавах Проливите. Само че сега снимах не с фотоапарат, а с камерата.Но винаги ще помня първия си стаж на пасажера и незабравимата красота на Пролива.
О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ