КОТВАТА - 2
Помня, че бе последния 9-ти септември, който се празнуваше като празник -1991 г. Тогава се качих на танкера „Велека“. Корабът е построен през 1974 г., работил бе предимно на светли горива и вече издъхваше. Имаше дупки в преградата между първи централен танк и форпика и поради тази причина, за да вземе пълен товар, в другите танкове се вземаше почти до горе, има няма 5-10 сантиметра уладж - празно пространство. Когато товарехме в Бургас например при 10 градуса по Целзий, се получаваше един обем, а когато отидехме в Ливан - на 30 градуса, товарът се разширяваше и ставаше „оле-мале“, ако не се затегнеха добре миячните гърловини. Товар потичаше по палубата на тънки струйки. Добре, че там нямаше някакъв строг контрол, тъй като войната бе приключила наскоро и на хората още не им бе до екология и безопасност, та минавахме метър. Така си плавахме по златната линия Бургас - Бейрут или Ливанско Триполи.
Помня, че бе последния 9-ти септември, който се празнуваше като празник -1991 г. Тогава се качих на танкера „Велека“. Корабът е построен през 1974 г., работил бе предимно на светли горива и вече издъхваше. Имаше дупки в преградата между първи централен танк и форпика и поради тази причина, за да вземе пълен товар, в другите танкове се вземаше почти до горе, има няма 5-10 сантиметра уладж - празно пространство. Когато товарехме в Бургас например при 10 градуса по Целзий, се получаваше един обем, а когато отидехме в Ливан - на 30 градуса, товарът се разширяваше и ставаше „оле-мале“, ако не се затегнеха добре миячните гърловини. Товар потичаше по палубата на тънки струйки. Добре, че там нямаше някакъв строг контрол, тъй като войната бе приключила наскоро и на хората още не им бе до екология и безопасност, та минавахме метър. Така си плавахме по златната линия Бургас - Бейрут или Ливанско Триполи.
Михаил АВРАМОВ
Танкерът „Велека” в Бургаския залив. Снимката е от дигиталния архив на „Морски вестник”.
Веднъж подхождаме в един изключително мързелив след обяд към Триполи. Всичко си бе точно и както го изисква добрата морска практика. Боцманът и един моряк на бака и най-малък ход на машината. „Стоп машина!“, „Отдай лява котва!“ - прозвучаха командите и корабът спря. След малко старши помощник-капитанът се затича към бака и след 10 минути го гледам се връща умислен един и притеснен. Питам: „Началник, какво става?“, а той ми вика „Какво да става - фърландакът, (имайки предвид специалното звено от веригата което не позволява да се усуква, а се върти), остана над водата, и май заседнахме“. Хайде бе, заседнахме! Как така, нищо не се усети! Не се усети, но последваха ходове напред и назад, а корабът си стои на място, като закован и котвата не пада.
Цял ден се мъчи, казвам мъчи, защото е известен оня лаф - аз направих маневрата, застанах на кея, натоварих кораба и като излязох от пристанището, НИЕ ЗАСЕДНАХМЕ. Та нещо такова се получи и сега. Само третият помощник-капитан бе в час на цялата ситуация. Беше намерил лота, уредът за измерване на дълбочината. То какъв уред, едно въже с тежест, но си бе стандартно направен с възли на всеки метър. С него той измери дълбочината около кораба през десетина метра и установи, че корабът е опрян в плитчината с десния борд в района на мидела и напред. Междувременно на кораба се бе качил пилота с още няколко души ливанци. Капитанът ходеше напред назад и само неговата си знаеше - половин час ход напред, половин назад. Пак третият помощник, бе говорил с пилота и го попитал дали нямат нещо като плаващ кран. От него бе разбрал, че в пристанището имат някаква платформа с кран, който може да вдига до около 10 тона. В един от промеждутъците без ход, вече на втория ден, капитанът бе на палубата пред надстройката, където се събирахме кибиците, които с нищо не можехме да помогнем в случая. Там бе и третият помощник, който кротко се обърна към капитана и се помъчи да му каже за баржата с крана. Истината е, че капитанът бе доста стар и недочуваше, но и се направи на велик и не удостои с внимание това, което му каза третия. Последва втори опит на по-висок глас и пак нищо. На третия опит вече с доста силен глас, капитанът се провикна на третия:
- Ти защо ми крещиш, бе?
- Ами ти защо не чуваш, като ти говоря, а? - не изтрая на тъпните третият.
Третият просто искаше да му обясни, че може да извикаме баржата, да поставим котвата на нея, а после самата баржа да изнесе котвата в страни на около сто метра, да я спусне на дъното с крана си, а ние после да се придърпаме с нашия винч и да се освободим. Но кой да слуша третия помощник, не, не и пак не. Накрая, хъката-мъката извика (имам предвид „Аз натоварих“) баржата. Само с две спускания по начина, който бе предложил третия помощник, се сне (Той бе, кой друг, ако не той) от плиткача. Застанахме на бочки и разтоварихме. А когато се прибрахме в Бургас, за „награда“ капитанът изгони третия помощник. Независимо от всичко, момчето стана капитан доста бързо и както чувам е доста добър в професията си. Дано само не се отблагодарява към екипажа си както се отблагодариха на него.
Михаил АВРАМОВ
Цял ден се мъчи, казвам мъчи, защото е известен оня лаф - аз направих маневрата, застанах на кея, натоварих кораба и като излязох от пристанището, НИЕ ЗАСЕДНАХМЕ. Та нещо такова се получи и сега. Само третият помощник-капитан бе в час на цялата ситуация. Беше намерил лота, уредът за измерване на дълбочината. То какъв уред, едно въже с тежест, но си бе стандартно направен с възли на всеки метър. С него той измери дълбочината около кораба през десетина метра и установи, че корабът е опрян в плитчината с десния борд в района на мидела и напред. Междувременно на кораба се бе качил пилота с още няколко души ливанци. Капитанът ходеше напред назад и само неговата си знаеше - половин час ход напред, половин назад. Пак третият помощник, бе говорил с пилота и го попитал дали нямат нещо като плаващ кран. От него бе разбрал, че в пристанището имат някаква платформа с кран, който може да вдига до около 10 тона. В един от промеждутъците без ход, вече на втория ден, капитанът бе на палубата пред надстройката, където се събирахме кибиците, които с нищо не можехме да помогнем в случая. Там бе и третият помощник, който кротко се обърна към капитана и се помъчи да му каже за баржата с крана. Истината е, че капитанът бе доста стар и недочуваше, но и се направи на велик и не удостои с внимание това, което му каза третия. Последва втори опит на по-висок глас и пак нищо. На третия опит вече с доста силен глас, капитанът се провикна на третия:
- Ти защо ми крещиш, бе?
- Ами ти защо не чуваш, като ти говоря, а? - не изтрая на тъпните третият.
Третият просто искаше да му обясни, че може да извикаме баржата, да поставим котвата на нея, а после самата баржа да изнесе котвата в страни на около сто метра, да я спусне на дъното с крана си, а ние после да се придърпаме с нашия винч и да се освободим. Но кой да слуша третия помощник, не, не и пак не. Накрая, хъката-мъката извика (имам предвид „Аз натоварих“) баржата. Само с две спускания по начина, който бе предложил третия помощник, се сне (Той бе, кой друг, ако не той) от плиткача. Застанахме на бочки и разтоварихме. А когато се прибрахме в Бургас, за „награда“ капитанът изгони третия помощник. Независимо от всичко, момчето стана капитан доста бързо и както чувам е доста добър в професията си. Дано само не се отблагодарява към екипажа си както се отблагодариха на него.
Михаил АВРАМОВ