МИНАТА (МОЕТО ПЪРВО ПОДРИВАВАНЕ НА МОРСКА
БОЙНА МИНА НА МОРЕ)
С дежурния катер излизахме от базата. Още не бяхме отминали входния фар и североизточният ни грабна. Тук, през зимата, все той духа. Неусетно излиза от водата, пронизва дрехите, прониква през кожата, достига и вледенява костите. От спомена за него и сега настръхвам.
На катера сме трима офицера и матросите от дежурната подривна команда. Курсът ни е нос Таласакра. В западната бухта, от към село (днес - град) Черноморец ни чака созополско РеКе (рибарски кораб) с мина на борда. Там е от вчера след обяд, по-скоро привечер. Уловили мината в мрежата и я изтеглили заедно с рибата на палубата. Уведомили, че се насочват към бухтата, където остават да ни чакат. Какво ли друго са можели и да направят?
Обезвреждането й, началник-щабът на базата, ми възложи вчера след обяд. Изненада ме. Защо възлагаше тази работа на мен? Не знаех и не можех и да питам.
От есента служех в щаба, по-точно в тила на щаба. Бях един от помощниците в „ОВ” (отделение „Въоръжение”). Служебните ми задължения, и сега, и преди, не са включвали тази дейност. В базата имаше достатъчно корабни специалисти. Не казвам, че нямах представа от подобна дейност. Напротив. През последните години, в бреговото поделение, службата ми е налагала да участвам в проверяването, ремонта, въоръжаването, изпробването, изпитването, разоръжаването и унищожаването, сигурно на не по-малко от няколко десетки бойни морски мини. Познавах минното оръжие, намиращо се на въоръжение, и това, използвано в нашия регион през войните, не по-лошо от корабните специалисти. Имах не по-малко от няколко десетки взривявания по брегови обекти, най-вече скали и камъни, пречещи при строителни работи. Не че ми е било задължение. Така ми го налагаше службата. Е, имах си представа от това, за което ме изпращаха, но на море никога не бях подривавал каквото и да е. Какво да се прави? Имах ли избор?
Заех се с организацията за изпълнението на задачата. За по-малко от половин час бяхме готови. Отдавахме въжетата, когато той спря изпълнението й. Върна ни. Докато сме пристигнели до мястото, щяло да се мръкне. Отложи го за утре, в седем. Прибрахме се.
В щаба, от прекия си началник, научих, че съм бил назначен за нещатен подривчик на базата, съгласно годишната организационна заповед на командира. Нито бях я чувал, нито бях я виждал тази организационна заповед. Така и не знаех за това си ново назначение, но както и да е.
Сега бяхме трима. Другите двама бяха по-старши по звание. Не ги познавах добре. Единият беше досегашният нещатен подривчик на базата, корабен специалист. Вторият беше старши офицер, командир на един от корабните дивизиони (комдив). Вероятно го изпращаха за старши. Приех урока. Друго не можех и да направя, дори и убеден, че мога и сам да се справя.
Плавахме близо час. Подходихме към РеКе-то. Посрещнаха ни въодушевено. Бяха прекарали нощта в кубрика на бака, без отопление. Измръзнали. Не посмели да ползват техния си
БОЙНА МИНА НА МОРЕ)
С дежурния катер излизахме от базата. Още не бяхме отминали входния фар и североизточният ни грабна. Тук, през зимата, все той духа. Неусетно излиза от водата, пронизва дрехите, прониква през кожата, достига и вледенява костите. От спомена за него и сега настръхвам.
На катера сме трима офицера и матросите от дежурната подривна команда. Курсът ни е нос Таласакра. В западната бухта, от към село (днес - град) Черноморец ни чака созополско РеКе (рибарски кораб) с мина на борда. Там е от вчера след обяд, по-скоро привечер. Уловили мината в мрежата и я изтеглили заедно с рибата на палубата. Уведомили, че се насочват към бухтата, където остават да ни чакат. Какво ли друго са можели и да направят?
Обезвреждането й, началник-щабът на базата, ми възложи вчера след обяд. Изненада ме. Защо възлагаше тази работа на мен? Не знаех и не можех и да питам.
От есента служех в щаба, по-точно в тила на щаба. Бях един от помощниците в „ОВ” (отделение „Въоръжение”). Служебните ми задължения, и сега, и преди, не са включвали тази дейност. В базата имаше достатъчно корабни специалисти. Не казвам, че нямах представа от подобна дейност. Напротив. През последните години, в бреговото поделение, службата ми е налагала да участвам в проверяването, ремонта, въоръжаването, изпробването, изпитването, разоръжаването и унищожаването, сигурно на не по-малко от няколко десетки бойни морски мини. Познавах минното оръжие, намиращо се на въоръжение, и това, използвано в нашия регион през войните, не по-лошо от корабните специалисти. Имах не по-малко от няколко десетки взривявания по брегови обекти, най-вече скали и камъни, пречещи при строителни работи. Не че ми е било задължение. Така ми го налагаше службата. Е, имах си представа от това, за което ме изпращаха, но на море никога не бях подривавал каквото и да е. Какво да се прави? Имах ли избор?
Заех се с организацията за изпълнението на задачата. За по-малко от половин час бяхме готови. Отдавахме въжетата, когато той спря изпълнението й. Върна ни. Докато сме пристигнели до мястото, щяло да се мръкне. Отложи го за утре, в седем. Прибрахме се.
В щаба, от прекия си началник, научих, че съм бил назначен за нещатен подривчик на базата, съгласно годишната организационна заповед на командира. Нито бях я чувал, нито бях я виждал тази организационна заповед. Така и не знаех за това си ново назначение, но както и да е.
Сега бяхме трима. Другите двама бяха по-старши по звание. Не ги познавах добре. Единият беше досегашният нещатен подривчик на базата, корабен специалист. Вторият беше старши офицер, командир на един от корабните дивизиони (комдив). Вероятно го изпращаха за старши. Приех урока. Друго не можех и да направя, дори и убеден, че мога и сам да се справя.
Плавахме близо час. Подходихме към РеКе-то. Посрещнаха ни въодушевено. Бяха прекарали нощта в кубрика на бака, без отопление. Измръзнали. Не посмели да ползват техния си
Капитан І ранг о. р. Лъчезар Лазаров. Снимката е направена на 23 януари 2013 г.
Повечето от някогашните созополски РеКе-та продължават да плават и в наши дни. Никой не може да каже колко мини досега са попаднали в техните мрежи. Снимка Морски вестник
Мина, попаднала в мрежите на варненско РеКе през70-те години на миналия век. Снимката е от личния архив на о.з. капитан І ранг Христо Б. ДИМИТРОВ (Чони).
Българска морска галвано-ударна мина „Б-38” („България - 38”), успешно използвана от нашите ВМС по време на Втората световна война за изграждане на отбранителни минни заграждения. Този екземпляр сега е елемент от парковата украса на Пункта за базиране Бургас. Снимка МОРСКИ ВЕСТНИК
кубрик, заради мината. Той е под рибната палуба, точно под мината. Как са прекарали нощта, те си знаеха. Едва ли на бака шансовете им за оцеляване са били по-добри?
Мината си лежеше върху уловената цаца, легнала на една страна, достатъчно ръждясала, но не достатъчно обрасла, за годините прекарани във водата. Всичките й рога - счупени, и минрепът скъсан на няколко метра от буфера. Котвена, галваноударна мина. Вероятно се е пробила, постепенно се е напълнила с вода и потънала. Търкаляла се е по дъното, влачена от водните течения. Така е скъсала минрепа и счупила рогата си. Те са се е чупили в дъното, електролитът е изтичал не към основата на рога, а във водата. За това не са сработили. Възможно е и свързващите проводници вече да са били окислени, разядени и прекъснати от солената вода запълнила корпуса. Как се е пробила? Корозията по заварочния шев, свързващ двете полукълба, обикновенно свършва тази работа. Отворът е малък, понякога с диаметър по-малък и от милиметър, но и той стига. Времето за напълването на корпуса е без значение. Тя е в морето от десетки години.
Каквото и да беше се случило, сега беше безопасна. Спокойно можехме да я спуснем на вода и да я подготвим за взривяване. Това и направихме. Матросите, вече в лодката, поеха скъсания минреп и завързаха за шегела му буксирно въже. Мината стоеше спокойно и високо изплавала над водата. Пробойната е била отдолу и през нощта водата е изтекла от нея. Отворът вероятно е малък и за да се напълни отново, й трябва доста по-дълго време от това, което ни беше необходимо, за да си свършим работата.
Щом мината допря водата и матросите от лодката я поеха, на РеКе-то запуснаха машините си. Вдигаха котва. Все пак успяхме да се прехвърлим на катера. Миг след това вече маневрираха, дадоха ход и се отдалечиха. Заминаха си. Бързаха. Е, отърваха се.
Бяхме ние на ред. И двамата смятаха, че трябва да я подготвим на вода, от лодката, и да я взривим по тези правила. То, хубаво, ама като си представих как ще я държим наклонена, как щем не щем ще бъркаме под нея в студената вода, как ще се мокрим и то не само до лактите и колко хора, едновременно, ще участваме в това действие? Колко е неустойчиво положението на мината във водата и нашето в лодката? После и този неприятен вятър? Представих си всичко това и учебният ми ентусиазмът изчезна. Трескаво търсех по-просто и по-сигурно решение.
Какво можех да измисля? Разбира се, това което знаех и бях правил. Нали си бях наясно с бреговото подриваване, това и предложих. За мен то беше по-сигурно и по-лесно за изпълнение решение и сега. Предложих да взривим мината на брега, в близките скали, не бяха далеч, на не повече от 150-200 м. Трябваше да отбуксираме мината до тях с лодката. Матросите можехме да оставим на катера. Тримата бяхме достатъчно. Тя си стоеше стабилно и високо над водата. На брега ще я наместим устойчиво между камъните, със зарядното отделение нагоре, за да ни е удобна за работа. Вместо ДБШ (дистанционна барутна запалка), може да използваме вече ЕКВ (електрокапсул възпламенител), което е по-сигурно и по-надеждно. За укритие може да използваме подходящи каменни блокове. Такива имаше достатъчно. Всичко изглеждаше къде-къде по-спокойно и по-сигурно. Не, че вариантът на вода беше с непреодолими препятствия, но на брега, според мен, си беше за предпочитане.
След кратко доуточняване предложението ми се прие. Това, че матросите ще са далеч от епицентъра, много им допадна. Вземахме подривната чанта, подривната машинка и два ПП-3 (подривни патрона) и бяхме готови. Поех греблата, нали идеята беше моя. Потеглихме. След минути маневрирах край камъните. Търсехме удобно място да изтеглим мината. Не търсихме дълго. Удобни места между камъните, за нашите цели, имаше достатъчно. Завъртях лодката до каменна плоча така, че да слезем удобно, без да се мокрим. Внимателно изтеглихме мината между камъните. Обърнахме я със зарядното отделение отгоре и я закрепихме стабилно. Сега спокойно можехме да я подготвяме колкото време ни беше необходимо. Двамата се заехме с подготовката, а комдивът с изтеглянето на лодка на безопасно разстояние. После щеше да се върне, за да ни вземе.
Работата беше позната и за двама ни. Не ни отне много време. Проверихме повторно всичко и се оттеглихме зад подходящ за укритие каменен блок. Всичко беше готово. Докато подготвяше динамо-машинката, досегашният подривчик настоя да се оттегля на още по-безопасно място, извън обсега на падащите след взривяването камъни и осколки. Не реагирах, считах, че мястото ми беше тук. Та нали за това ме изпращаха? Той изчака и като се убеди, че няма смисъл да настоява постави ръчката в гнездото.
Чух познатия шум от въртенето и, пауза, бутон, звук на разреждащ се кондензатор и взрив. Мощен трус, тътен, треперене на скалите под нас, грохот от трошащи се камъни, гейзер от летящи нагоре камъни и вода, тропот от блъскането помежду им и свистене. Секунди след това и канонада от тропота на падъщите като градушка камъни. Падаха далеч от нас. Бяхме в заслона, в „мъртвата зона”. Всичко свърши бързо. Не бързахме да се отдалечим от скалата. Така трябваше. Усетихме мириса на сяра. Чухме и топурканията на последните падащи камъни Изчакахме още няколко минути и започнахме да прибираме нещата си. Лодката се приближаваше. Огледахме мястото на взрива. Не голяма яма, няколко не много опушени и разбити на парчета едри камъка. Друго нямаше. Прибирахме се.
Отново трябваше да преживея неприятното усещане, причинявано ми от този североизточен вятър. Отвратително усещане за невероятен студ, даже и да не е студено. Не го исках. Нали бяхме свършили вече работата си? Какво пък, можеше да се прибера и с автобус. Да, това беше възможно. Автобусите през селото се движеха на половин час. Можеше да се прибера, дори преди катера. Идеята ми се стори добра. Бързо взех решение. Смотолевих, че трябва да свърша нещо в селото и че сега имам добра възможност за това. Не казаха нищо. Какво ли трябваше да кажат? Не им бях подчинен. Те щяха да докладват. Тръгнах към селото. По пътя идеята ми претърпя развитие. Вече включваше заход през селския ресторант.
Причините за това развитие бяха много, но само две от тях бяха достатъчни, за да ме убедят бързо и безусловно в правилността си. Едната е, че там, в селския ресторант, беше по-топло и можех да се постопля. Другата, че там, сигурно имаше някакъв греян концентрат, гарантиращ загряване. Хубаво би било да е ром или коняк, но можех да склоня и на греяна ракия, в краен случай и греяно вино. Развеселен от бързо намерената правилната посока в развитието на собствената си идея, неусетно бях приближил първите къщи на селото. Пред портата на една от тях се беше събрала малка групичка хора и нещо разговаряха. Не им ли беше студено? Поздравих, както е прието на село и почти ги бях отминал, когато чух неопределено обръщение, вероятно отправено към мен:
- Ай, момче, ти ли гръмна там преди малко? - питаше женски глас.
Спрях изненадан, стреснат и малко объркан. Не бях готов за конкретен отговор и отговорих с кратък въпрос. Друго не се сетих в момента.
- Защо?
- Ами ела, ела насам да видиш какво направи сега! - отвърна същият глас.
Една от жените се отдели от групичката и пое към портата на къщата. Последвах я. Тръгнаха и останалите. Вътре, от двора, тя ми показваше прозорците на къщата. Вървеше пред мен и не спираше да нарежда, че всичко е било здраво, че така е станало след гърмежа, че трусът бил страшен, че къщата треперела, че това аз съм го направил, че така не може да остане тази работа, че тя не е виновна и ще се оплаче и т.н. По прозорците на къщата видях няколко стъкла счупени, натрошени на ситно и няколко пукнати, но повечето бяха здрави. Другите от групата й пригласяха. Мърмореха, че и по техните прозорци е същото, че и те ще се оплачат и т.н.
Не ги и слушах. Изключих. Нямаше и какво ново да чуя. Нямаше какво и да им отговоря. Сега не можех да им отговоря каквото и да било. Отказах и да гледам прозорците на другите къщи. Нямах никакви пълномощия за това, което в момента те искаха от мен. Нямах и читаво обяснение на видяното. Обещавах им да докладвам, извинявах се, без да съм убеден, че има защо и побързах да се махна. Не бях убеден, че причината сме ние. Ами, ако все пак сме ние? Кое по-точно? Взривната вълна? Глупости. Беше невъзможно. Та ние гръмнахме мината далеч от селото и то много по-ниско, долу, на брега. Това отпадаше, преди да съм го изказал. Тогава трусът? Може и да е възможно, но ми се струваше малко вероятно. Не можех да го отхвърля, но не можех и да го твърдя. За тази работа имаше други специалисти. Каквото и да беше, трябваше да докладвам.
Забравих за еволюцията на моята „автобусна идея”. Отпраших към базата на „Автостоп”. Не знаех дали катерът беше пристигнал и дали вече бяха докладвали? Сега това не беше толкова важно. В коридора на първия етаж, на щаба, срещнах моя началник, по-точно началникът на тила на базата. Това ми беше достатъчно. Посрещна ме с усмивка. Вече знаел. Били на събиране при командира и там усетили труса. Така че всичко им било вече известно. Да де, ама то това е първата част, а има и втора.
Изчаках го, за да завърши. Направих продължителна пауза. Той разбра, че искам да му кажа още нещо и ме загледа въпросително. Разказах му за това което не са усетили и не знаеха. Без да каже нищо, се обърна и пое по стълбите към втория етаж, към командира и началник-щаба на базата. Какво са говорили не знам, но малко след това в тила трескаво организираха спешното товарене на голям палет стъкла и маса за рязането им върху един транспортен „ЗИЛ”, който с двама дърводелци от ремонтната база веднага трябвало да замине за селото. Там те работиха и на следващия ден.
Никой не ме занимава повече по този въпрос. За останалите не знам или поне аз не съм чул. Така моето първо подриваване на морска бойна мина на море приключи. След това имах още няколко, но вече не си и помислях да взривявам морска мина на брега.
О.з. капитан І ранг Лъчезар ЛАЗАРОВ
Мината си лежеше върху уловената цаца, легнала на една страна, достатъчно ръждясала, но не достатъчно обрасла, за годините прекарани във водата. Всичките й рога - счупени, и минрепът скъсан на няколко метра от буфера. Котвена, галваноударна мина. Вероятно се е пробила, постепенно се е напълнила с вода и потънала. Търкаляла се е по дъното, влачена от водните течения. Така е скъсала минрепа и счупила рогата си. Те са се е чупили в дъното, електролитът е изтичал не към основата на рога, а във водата. За това не са сработили. Възможно е и свързващите проводници вече да са били окислени, разядени и прекъснати от солената вода запълнила корпуса. Как се е пробила? Корозията по заварочния шев, свързващ двете полукълба, обикновенно свършва тази работа. Отворът е малък, понякога с диаметър по-малък и от милиметър, но и той стига. Времето за напълването на корпуса е без значение. Тя е в морето от десетки години.
Каквото и да беше се случило, сега беше безопасна. Спокойно можехме да я спуснем на вода и да я подготвим за взривяване. Това и направихме. Матросите, вече в лодката, поеха скъсания минреп и завързаха за шегела му буксирно въже. Мината стоеше спокойно и високо изплавала над водата. Пробойната е била отдолу и през нощта водата е изтекла от нея. Отворът вероятно е малък и за да се напълни отново, й трябва доста по-дълго време от това, което ни беше необходимо, за да си свършим работата.
Щом мината допря водата и матросите от лодката я поеха, на РеКе-то запуснаха машините си. Вдигаха котва. Все пак успяхме да се прехвърлим на катера. Миг след това вече маневрираха, дадоха ход и се отдалечиха. Заминаха си. Бързаха. Е, отърваха се.
Бяхме ние на ред. И двамата смятаха, че трябва да я подготвим на вода, от лодката, и да я взривим по тези правила. То, хубаво, ама като си представих как ще я държим наклонена, как щем не щем ще бъркаме под нея в студената вода, как ще се мокрим и то не само до лактите и колко хора, едновременно, ще участваме в това действие? Колко е неустойчиво положението на мината във водата и нашето в лодката? После и този неприятен вятър? Представих си всичко това и учебният ми ентусиазмът изчезна. Трескаво търсех по-просто и по-сигурно решение.
Какво можех да измисля? Разбира се, това което знаех и бях правил. Нали си бях наясно с бреговото подриваване, това и предложих. За мен то беше по-сигурно и по-лесно за изпълнение решение и сега. Предложих да взривим мината на брега, в близките скали, не бяха далеч, на не повече от 150-200 м. Трябваше да отбуксираме мината до тях с лодката. Матросите можехме да оставим на катера. Тримата бяхме достатъчно. Тя си стоеше стабилно и високо над водата. На брега ще я наместим устойчиво между камъните, със зарядното отделение нагоре, за да ни е удобна за работа. Вместо ДБШ (дистанционна барутна запалка), може да използваме вече ЕКВ (електрокапсул възпламенител), което е по-сигурно и по-надеждно. За укритие може да използваме подходящи каменни блокове. Такива имаше достатъчно. Всичко изглеждаше къде-къде по-спокойно и по-сигурно. Не, че вариантът на вода беше с непреодолими препятствия, но на брега, според мен, си беше за предпочитане.
След кратко доуточняване предложението ми се прие. Това, че матросите ще са далеч от епицентъра, много им допадна. Вземахме подривната чанта, подривната машинка и два ПП-3 (подривни патрона) и бяхме готови. Поех греблата, нали идеята беше моя. Потеглихме. След минути маневрирах край камъните. Търсехме удобно място да изтеглим мината. Не търсихме дълго. Удобни места между камъните, за нашите цели, имаше достатъчно. Завъртях лодката до каменна плоча така, че да слезем удобно, без да се мокрим. Внимателно изтеглихме мината между камъните. Обърнахме я със зарядното отделение отгоре и я закрепихме стабилно. Сега спокойно можехме да я подготвяме колкото време ни беше необходимо. Двамата се заехме с подготовката, а комдивът с изтеглянето на лодка на безопасно разстояние. После щеше да се върне, за да ни вземе.
Работата беше позната и за двама ни. Не ни отне много време. Проверихме повторно всичко и се оттеглихме зад подходящ за укритие каменен блок. Всичко беше готово. Докато подготвяше динамо-машинката, досегашният подривчик настоя да се оттегля на още по-безопасно място, извън обсега на падащите след взривяването камъни и осколки. Не реагирах, считах, че мястото ми беше тук. Та нали за това ме изпращаха? Той изчака и като се убеди, че няма смисъл да настоява постави ръчката в гнездото.
Чух познатия шум от въртенето и, пауза, бутон, звук на разреждащ се кондензатор и взрив. Мощен трус, тътен, треперене на скалите под нас, грохот от трошащи се камъни, гейзер от летящи нагоре камъни и вода, тропот от блъскането помежду им и свистене. Секунди след това и канонада от тропота на падъщите като градушка камъни. Падаха далеч от нас. Бяхме в заслона, в „мъртвата зона”. Всичко свърши бързо. Не бързахме да се отдалечим от скалата. Така трябваше. Усетихме мириса на сяра. Чухме и топурканията на последните падащи камъни Изчакахме още няколко минути и започнахме да прибираме нещата си. Лодката се приближаваше. Огледахме мястото на взрива. Не голяма яма, няколко не много опушени и разбити на парчета едри камъка. Друго нямаше. Прибирахме се.
Отново трябваше да преживея неприятното усещане, причинявано ми от този североизточен вятър. Отвратително усещане за невероятен студ, даже и да не е студено. Не го исках. Нали бяхме свършили вече работата си? Какво пък, можеше да се прибера и с автобус. Да, това беше възможно. Автобусите през селото се движеха на половин час. Можеше да се прибера, дори преди катера. Идеята ми се стори добра. Бързо взех решение. Смотолевих, че трябва да свърша нещо в селото и че сега имам добра възможност за това. Не казаха нищо. Какво ли трябваше да кажат? Не им бях подчинен. Те щяха да докладват. Тръгнах към селото. По пътя идеята ми претърпя развитие. Вече включваше заход през селския ресторант.
Причините за това развитие бяха много, но само две от тях бяха достатъчни, за да ме убедят бързо и безусловно в правилността си. Едната е, че там, в селския ресторант, беше по-топло и можех да се постопля. Другата, че там, сигурно имаше някакъв греян концентрат, гарантиращ загряване. Хубаво би било да е ром или коняк, но можех да склоня и на греяна ракия, в краен случай и греяно вино. Развеселен от бързо намерената правилната посока в развитието на собствената си идея, неусетно бях приближил първите къщи на селото. Пред портата на една от тях се беше събрала малка групичка хора и нещо разговаряха. Не им ли беше студено? Поздравих, както е прието на село и почти ги бях отминал, когато чух неопределено обръщение, вероятно отправено към мен:
- Ай, момче, ти ли гръмна там преди малко? - питаше женски глас.
Спрях изненадан, стреснат и малко объркан. Не бях готов за конкретен отговор и отговорих с кратък въпрос. Друго не се сетих в момента.
- Защо?
- Ами ела, ела насам да видиш какво направи сега! - отвърна същият глас.
Една от жените се отдели от групичката и пое към портата на къщата. Последвах я. Тръгнаха и останалите. Вътре, от двора, тя ми показваше прозорците на къщата. Вървеше пред мен и не спираше да нарежда, че всичко е било здраво, че така е станало след гърмежа, че трусът бил страшен, че къщата треперела, че това аз съм го направил, че така не може да остане тази работа, че тя не е виновна и ще се оплаче и т.н. По прозорците на къщата видях няколко стъкла счупени, натрошени на ситно и няколко пукнати, но повечето бяха здрави. Другите от групата й пригласяха. Мърмореха, че и по техните прозорци е същото, че и те ще се оплачат и т.н.
Не ги и слушах. Изключих. Нямаше и какво ново да чуя. Нямаше какво и да им отговоря. Сега не можех да им отговоря каквото и да било. Отказах и да гледам прозорците на другите къщи. Нямах никакви пълномощия за това, което в момента те искаха от мен. Нямах и читаво обяснение на видяното. Обещавах им да докладвам, извинявах се, без да съм убеден, че има защо и побързах да се махна. Не бях убеден, че причината сме ние. Ами, ако все пак сме ние? Кое по-точно? Взривната вълна? Глупости. Беше невъзможно. Та ние гръмнахме мината далеч от селото и то много по-ниско, долу, на брега. Това отпадаше, преди да съм го изказал. Тогава трусът? Може и да е възможно, но ми се струваше малко вероятно. Не можех да го отхвърля, но не можех и да го твърдя. За тази работа имаше други специалисти. Каквото и да беше, трябваше да докладвам.
Забравих за еволюцията на моята „автобусна идея”. Отпраших към базата на „Автостоп”. Не знаех дали катерът беше пристигнал и дали вече бяха докладвали? Сега това не беше толкова важно. В коридора на първия етаж, на щаба, срещнах моя началник, по-точно началникът на тила на базата. Това ми беше достатъчно. Посрещна ме с усмивка. Вече знаел. Били на събиране при командира и там усетили труса. Така че всичко им било вече известно. Да де, ама то това е първата част, а има и втора.
Изчаках го, за да завърши. Направих продължителна пауза. Той разбра, че искам да му кажа още нещо и ме загледа въпросително. Разказах му за това което не са усетили и не знаеха. Без да каже нищо, се обърна и пое по стълбите към втория етаж, към командира и началник-щаба на базата. Какво са говорили не знам, но малко след това в тила трескаво организираха спешното товарене на голям палет стъкла и маса за рязането им върху един транспортен „ЗИЛ”, който с двама дърводелци от ремонтната база веднага трябвало да замине за селото. Там те работиха и на следващия ден.
Никой не ме занимава повече по този въпрос. За останалите не знам или поне аз не съм чул. Така моето първо подриваване на морска бойна мина на море приключи. След това имах още няколко, но вече не си и помислях да взривявам морска мина на брега.
О.з. капитан І ранг Лъчезар ЛАЗАРОВ