О.з. капитан І ранг Божидар НЕДЯЛКОВ, 2015 г.
Преди 50 години:
„ТЪРСЕТЕ РИБАРСКАТА ЛОДКА С ПЛАТНО!”
Към началото на 1965 г. Иван Тодоров-Горуня и Цоло Кръстев организират група от висши офицери, която планира да свали режима на Тодор Живков. Сред офицерите е и генерал-майор Цвятко Анев - комендант на София.
На 8 април 1965 ген. Анев е арестуван, а Тодоров - Горуня се самоубива (според официалната версия) в дома си. На 12 април са арестувани и другите участници в заговора.
Уикипедия, свободната енциклопедия
1. ТРЕВОГАТА
Единадесети април 1965 г. Десети ден духаше силен северен вятър и огромни вълни заливаха вълнолома, свързващ остров Кирик с гр. Созопол. Офицерите и екипажите на торпедните катери квартируваха на плаващата база. На катерите проект „123К” нямаше място за почивка. Това бяха двадесеттонни глисиращи катери, дълги двадесет метра - базирани в Созопол от 1962 г. За да бъдат съхранени от проведените в армията през 1963 г. съкращения, ВМС ги прехвърли на Гранични войски и те носеха зеления им флаг. По два екипажа носеха дежурство за охрана на морската граница южно от нос Емине.
На 11 април, при това лошо време, дежурните бяха спокойни, защото силното вълнение не предполагаше да има плаване. Освен това, катерите бяха в хангара върху стелажите си на брега, без гориво и, разбира се, без торпеда. Спокойствието беше нарушено от сигнал за тревога, който получих по телефона. Оперативният дежурен на Осми граничен отряд рано сутринта на този ден ни оповести:
- От гранична застава Резово е открита рибарска лодка-нарушител, движеща се към границата с Турция под платно. Вдигнете по тревога дежурните катери! Незабавно проверете морето в района на Резово за плаващата лодка и арестувайте бегълците. Внимавайте - лицата в лодката може да са въоръжени! По всяка вероятност там е генерал Анев! - Разпореди се строго оперативният дежурен.
Той изобщо не попита дали катерите са на вода и какво е вълнението на морето. Това ми даде основание да възразя, като го информирам:
- Разрешете да доложа, катерите са на килблок, не са на вода, трябва да се свалят и заредят с гориво. Времето е много лошо, вълнението е над четири бала. Не можем да излезем на море, имаме ограничение за плаване до два бала, а и лодка в морето при толкова силно вълнение не може да има. Вълните прехвърлят вълнолома в Созопол!
- Разбрах! Но вие изпълнявайте, подгответе катерите, заредете ги с гориво и въоръжете с бойни торпеда. За морето и вълнението ще говоря с оперативния във Варна. Граничният отряд е в повишена готовност по сигнал от министерството. - Оперативният дежурен на граничния отряд бе непреклонен.
- „Бойна тревога за дежурното звено!” - обявих от дежурната стая и натиснах звънеца за тревога.
Доложих за сигнала на командира на дежурното звено и започнахме да действаме. Изтикахме катерите с количките по релсите на хелинга и ги спуснахме на вода. Първият катер подходи на горивния кей за приемане на гориво, а аз застанах на торпедния и започнах да приемам бойните торпеда. След това си разменихме местата.
Подхождайки към горивния кей, видях, че мястото е заето от танкер, който предаваше гориво към складовете на брега. Застанах на борд на танкера.
„ТЪРСЕТЕ РИБАРСКАТА ЛОДКА С ПЛАТНО!”
Към началото на 1965 г. Иван Тодоров-Горуня и Цоло Кръстев организират група от висши офицери, която планира да свали режима на Тодор Живков. Сред офицерите е и генерал-майор Цвятко Анев - комендант на София.
На 8 април 1965 ген. Анев е арестуван, а Тодоров - Горуня се самоубива (според официалната версия) в дома си. На 12 април са арестувани и другите участници в заговора.
Уикипедия, свободната енциклопедия
1. ТРЕВОГАТА
Единадесети април 1965 г. Десети ден духаше силен северен вятър и огромни вълни заливаха вълнолома, свързващ остров Кирик с гр. Созопол. Офицерите и екипажите на торпедните катери квартируваха на плаващата база. На катерите проект „123К” нямаше място за почивка. Това бяха двадесеттонни глисиращи катери, дълги двадесет метра - базирани в Созопол от 1962 г. За да бъдат съхранени от проведените в армията през 1963 г. съкращения, ВМС ги прехвърли на Гранични войски и те носеха зеления им флаг. По два екипажа носеха дежурство за охрана на морската граница южно от нос Емине.
На 11 април, при това лошо време, дежурните бяха спокойни, защото силното вълнение не предполагаше да има плаване. Освен това, катерите бяха в хангара върху стелажите си на брега, без гориво и, разбира се, без торпеда. Спокойствието беше нарушено от сигнал за тревога, който получих по телефона. Оперативният дежурен на Осми граничен отряд рано сутринта на този ден ни оповести:
- От гранична застава Резово е открита рибарска лодка-нарушител, движеща се към границата с Турция под платно. Вдигнете по тревога дежурните катери! Незабавно проверете морето в района на Резово за плаващата лодка и арестувайте бегълците. Внимавайте - лицата в лодката може да са въоръжени! По всяка вероятност там е генерал Анев! - Разпореди се строго оперативният дежурен.
Той изобщо не попита дали катерите са на вода и какво е вълнението на морето. Това ми даде основание да възразя, като го информирам:
- Разрешете да доложа, катерите са на килблок, не са на вода, трябва да се свалят и заредят с гориво. Времето е много лошо, вълнението е над четири бала. Не можем да излезем на море, имаме ограничение за плаване до два бала, а и лодка в морето при толкова силно вълнение не може да има. Вълните прехвърлят вълнолома в Созопол!
- Разбрах! Но вие изпълнявайте, подгответе катерите, заредете ги с гориво и въоръжете с бойни торпеда. За морето и вълнението ще говоря с оперативния във Варна. Граничният отряд е в повишена готовност по сигнал от министерството. - Оперативният дежурен на граничния отряд бе непреклонен.
- „Бойна тревога за дежурното звено!” - обявих от дежурната стая и натиснах звънеца за тревога.
Доложих за сигнала на командира на дежурното звено и започнахме да действаме. Изтикахме катерите с количките по релсите на хелинга и ги спуснахме на вода. Първият катер подходи на горивния кей за приемане на гориво, а аз застанах на торпедния и започнах да приемам бойните торпеда. След това си разменихме местата.
Подхождайки към горивния кей, видях, че мястото е заето от танкер, който предаваше гориво към складовете на брега. Застанах на борд на танкера.
Авторът като командир на торпеден катер проект 123К. Снимката е от личния му архив.
Божидар Недялков като лейтенант. Снимката е от времето, когато се случва описаната история. Снимката е от личния архив на автора.
Торпеден катер проект 123К. Рис. А. Карелов. Източник: сп. „Морской сборник”.
Звено торпедни катери проект 123К по време на плаване в строй „фронт”. Източник: https://img-fotki.yandex.ru
Оказа се, че трябва да приемаме горивото от него, а не от бреговия кран. Нямаше проблеми - то постъпваше нормално. Видях и командира на танкера, мой съвипускник от Военноморското училище - Захари Милев. Към края на приемането на горивото един матрос му доложи, че помпата е взела въздух, а той, без да се колебае, делово нареди да се пусне другата помпа. Това се повтори и потрети, но тъй като бях под голямо напрежение от сигналите на оперативния дежурен, не ми направи никакво впечатление, а се оказа важно...
Застанахме с катерите на кея. Доложих на оперативния, че катерите са готови за бойно дежурство и заредени с гориво и бойни торпеда. В отговор дежурният ми заповяда незабавно да се снемем от вързала и по-най бързия възможен начин да обследваме района на Резово за рибарската лодка. Естествено, възразих, че поради старостта на катерите имаме ограничение да плаваме до два бала,а в момента вълнението на морето е около четири, дори повече - при такива условия нямаме право и не можем да излезем на море! Пък и никаква лодка не може да има до Резово...
- Тогава ще ви се разпореди оперативният дежурен (ОД) на флота, аз не разбирам от море - приключи граничарят.
След минута звънна и съответният ОД на флота:
- Бойна тревога за дежурното звено. Снемете се от вързала и обследвайте района на Резово за рибарска лодка с платно. Бъдете внимателни - в лодката може да е генерал Анев - въоръжен!
Отново възразих - ние не сме в негово оперативно подчинение и той не може да се разпорежда и да поставя задачи при вълнение над четири бала в района южно от Созопол. Отговорът беше мигновен и впечатляващ:
- Вие разбирате ли значението на тази задача?! Тя е от огромно политическо значение. Снемете се незабавно от вързала! Генерал Анев вероятно бяга към Турция!
Името на този генерал не ми беше известно. Пък и какво ще прави в рибарска лодка, и то с платно, в това бурно море? Нещо не беше наред... Продължих да упорствам:
- Другарю 440 (позивната на ОД - бел. ред.), моля, поради превишаване на ограничението от два бала да изпратите писмено разпореждане за излизане на море при такова вълнение!
- Глупости, кога да ви пращам куриер?!
- Изпратете радиограма, по телеграфа, искам да бъде документирано. Не мога да нарушавам на своя глава заповяданите ограничения.
- Аз Ви заповядвам!...
- Нямате право, не съм в оперативно подчинение ...
В този решителен момент в дежурната стая влезе командирът на дежурното звено. Беше чул част от разговора. Грабна слушалката от ръцете ми, представи се като командир на звеното. Оперативният дежурен повтори задачата за търсене на лодка в района на Резово и командирът на звеното я прие присърце.
- Бойна тревога за дежурното звено! - обърна се той към мен със сериозен служебен тон.
- Каква тревога - попитах - Морето е над четири бала, къде ще ходим - имаме ограничение до два бала! ОД на флота не може да ни заповядва да нарушаваме ограниченията за плаване. Ние сме подчинени на граничарите! - Убеждавах го, но уви, напразно.
- Вие чухте ли заповедта на ОД? Поставена е важна държавна задача! Излизаме на море!
Решението беше безумно! Но можех ли да не го изпълня и да наруша клетвата, която съм положил? Отговорих: „Слушам, бойна тревога!”
„Страшна глупост - така си мислех аз - Ах, защо го няма бай Илия Площаков да вземе отговорно решение!” Той не би позволил два катера с екипажите да плават рисковано в изключително бурното море. Нямаше как да бъде известен. Рано сутринта преди да се обади оперативния дежурен на граничния отряд, командирът на дивизиона заведе група матроси на нос Колокита да засаждат дръвчета.
Зарязах дежурството и грабнах папката със секретните документи за плаване и металния футляр с морските карти. Втурнахме се към катерите по тревога и започнахме трескава подготовка за плаване в щормови условия. Матросите закрепиха предметите „по походно” и се снехме бързо от вързала. Изнизахме се от пристанището с най-малката възможна скорост - около 10 възела, пред смаяните погледи на рибарите, които отчаяно ни правеха знаци да се връщаме обратно...
Още на курса между остров Иван и вълнолома, вълните така ни заливаха, че сухо място не ни остана. Коженият шлемофон се намокри и от ларингофона започна да бие ток, откачих го и останах само на прослушване, без възможност за двустранна връзка на УКВ.
Минавайки край нос Колокита видяхме бай Илия Площаков, който щом ни зърна размаха буйно ръце - връщайте се обратно в базата... Но не би - командирът на челния катер не „видя” комдива. Така продължихме в строй килватер към границата до Резово, обливани безмилостно от грозните солени вълни...
2. МЕЖДУ ВЪЛНИТЕ
Торпедните катери проект „123К” наистина бяха чудесни. С двата бързооборотни дизелови двигателя „М-50” постигаха скорост до 50 възела, т. е. близо 90 км/ч - бяха мореходни и изключително маневрени морски съдове... Най-често плавахме при 1 300 оборота, което ще рече около 36 възела (65 км/ч).
... Управлението на катера беше изцяло в ръцете на командира на катера. Чрез „баранката”- щурвалът на авторулевия, се установяваше курса на движение, а с директен щамбайн се включваха или изключваха муфите на двигателите на преден или заден ход. Механикът, седнал вдясно до командира, поддържаше необходимите обороти на двигателите и водеше вахтен журнал на една алуминиева планка - друга възможност на открития мостик нямаше.
След Маслен нос увеличихме скоростта на около 20 възела, плавайки успоредно на вълните, които ставаха толкова по-големи и масивни, колкото повече отивахме на юг. Екипажът, с изключение на мотористите, се беше скупчил зад мостика. Макар лицата на всички да бяха опънати и очите им да шареха тревожно, паника нямаше. Въпреки че морето беше страшно, катерите се държаха добре. Само двигателите от време на време припукваха странно, но при високите обороти и това почти не забелязвахме. Механикът обаче не беше спокоен и при всяко припукване повтаряше: „Откъде пък вземат въздух тия двигатели, та пукат така често?”
Вълните ставаха все по-големи и по-заоблени - бяха толкова едри, че можехме да плаваме с още по-голяма скорост успоредно на движението им. С 40 възела дори глисирахме над тях, но към Синеморец те внезапно започнаха да се чупят от височината си навътре в морето. Започна прибой, който на 3-4 мили от скалистите брегове беше не само осезаем, но и поемаше катерите и ги носеше стремглаво към тях. За да не излезем на скалите се наложи да маневрираме с курс и скорост, а двигателите продължаваха да припукват... „Само някой от тях да не спре” - молеше се механикът, а боцманът и торпедистът, осигурявайки се взаимно, периодично проверяваха стопорите на торпедните апарати - закрепването на бойните торпеда в апаратите трябваше да е стабилно...
Плавахме с голяма скорост на юг и изобщо не вярвахме, че ще открием в морето рибарска лодка с платно, на всичко отгоре и някакъв генерал Анев, който трябваше да е луд, за да е в нея! Кой знае какво са видели подплашените граничари от заставата - и тях сигурно ги бяха надъхали и обработили патриотично... Пък и видимостта не беше никак добра. Видели в морето лодка!? Да, ама не я гонят те! А и от брега всичко може да ти се привиди...
Скоро стигнахме до нос Резово и границата с Турция. Намалихме скоростта и започнахме да са озъртаме за лодка.
- Малка цел, пеленг 90 градуса, дистанция два кабелта! - Докладва радиометристът.
Невероятно! Рибарска лодка да се види на два кабелта на екрана на радиолокатора? Не вярвах на ушите си! Приближих до борда на другия катер и известих командира за откритата от радиометриста цел. По данните на радиолокацията поехме към целта в строй фронт и след минути открихме... тайнствената цел - голям цилиндричен метален балон, от тия, с които вадят потъналите кораби. Беше черен и се въртеше от вълните, но от време на време над водата се показваше бялата му, изпоцапана от изпражнения на гларуси страна... Е, това беше „рибарската лодка с бялото платно”! Толкова зор за нищо! Да, ама нали граничарите наблюдавали „бялото платно” - значи има и лодка! Пълна идиотщина!
Предположихме, че металният балон е бил от тези, с които вадиха танкера „Суперга”, потопен в района на р. Камчия през Втората световна война - силното вълнение го бе откъснало от котвата, а течението - довлякло до границата... Ние пък, като не можехме да направим нищо с балона, оставихме го на волята на морето.
Нямахме повече работа в този район. Опитахме да легнем на обратен курс, но, за наш лош късмет, той не беше подходящ при посоката на вълнението, което ни смазваше. Трябваше да щурмуваме срещу вълните, за да се приберем в Созопол. И щурмувахме - дълго, страховито и почти безнадеждно...
3. НА ОБРАТЕН КУРС
Вълните бяха неописуеми грамади - такива видях след много години в Атлантическия океан, но в Черно море подобна стихия втори път не срещнах. Разстоянието между тях беше около 25-30 метра, а стръмният склон, срещу който плавахме, се извисяваше на близо три метра и беше почти отвесен. Катерът с дължината си от 20 метра се вместваше между две вълни и носът му се забиваше във вълната дори при движение само с една машина, при най-малките допустими обороти. Влизахме под вълната до самия мостик, след което изплувахме на върха й. От там, от високото, се спускахме по полегатия склон и отново се гмуркахме в стръмния насрещен склон на следващата грамада - при това движение над нас се срутваха тонове вода. Морето покриваше целия катер, слоевете боя от палубата се лющеха под мощния му напор, а дървеният авариен материал, закрепен за торпедните апарати, изчезна зад борда. Изчезнаха и две от четирите димни шашки, откъснати от стелажите. Останаха само хората, скупчени зад мостика в мокрите си походни облекла.
И така, цял час на една машина срещу вълните - като подводни катери! Двигателите все по-често припукваха, особено на ниски обороти, но опасност морската вода да нахлуе в моторното или друго помещение нямаше - люковете бяха здраво затворени. Машините поемаха въздух през специални отвори с жалузи, вградени в предната стена на мостика. За успокоение на началниците поддържахме радиовръзка на КВ, предавайки само кратки съобщения, защото да се кодират радиограмите беше невъзможно и докато в шлемофона чувах разговорите на УКВ между постовете за наблюдение и свръзка в Мичурин и на Маслен нос, нас нямаше кой да ни чуе.
Заехме нужната позиция на подходящ пеленг към Созопол. Легнахме на курс, успореден на вълните. Увеличихме скоростта до 36 възела. Не беше невероятно - конструкцията на катерите позволяваше да се носят по редан над водата, успоредно на вълните на брега. Ефектът на глисиране се проявяваше при скорост над 25-30 възела и тогава управлението на катера беше по-леко.
Бързо се приближавахме към крайната цел. След траверса на Ропотамо вълнението промени посоката си и отново се наложи да намалим скоростта. В слушалките се чуваше повикването от ПЛК (противолодъчния кораб), изпратен да ни оказва помощ. Още една щуротия на оперативния дежурен на ВМС! Как можеше да ни се помогне при такова море?! Та той, спасителният кораб, беше в по-голяма опасност и от нас... След десетина минути видяхме и кораба да се бори с яростните вълни източно от остров Иван. Известихме командира му Христо Петров, че нямаме проблеми и вече се прибираме - почти пред нос Колокита сме... Не можа да ни види в разпененото от вълните море, но направи трудно обратен поворот и потегли към базата...
Между островите минахме внимателно, смесените големи северни и отразени от брега вълни влязоха в канадките ни, та чак до ботушите, но след страховитото преживяване струйките вода по гърба ми бяха дори приятни...
На кея ни чакаше командирът на дивизиона капитан І ранг Площаков. Навъсен, с цигара в ръка, той изчака да оправим вързалата на катерите, а моряците, изтощени и мокри, бавно слязоха на брега. Някои се кръстеха скришом, а двама целунаха камъните на кея. Строени на брега, всички изглеждахме ужасно - повечето изнурени лица бяха бледи и нерадостни, а погледите - доста уплашени. Комдивът ни огледа внимателно и поздрави. Отговорихме задружно и бодро, но не и гласовито... По-следва похвала за изпълнението на задачата и указания за привеждането на материалната част в нормално състояние след плаването. Всички бяха освободени, с изключение на командирите - първо трябваше да доложим за резултатите от плаването, а след това - и за поведението на катерите и на екипажите.
Бай Илия първо ни нахока здравата затова, че сме излезли на море, после ни похвали, че сме плавали без произшествия и сме почти герои. Последва индивидуална беседа - обяснение с командира на звеното - гласът на Комдива беше строг, досещах се защо... Следващият бях аз. Трябваше и аз да понеса справедливия упрек за щурото плаване.
- Все пак, не трябваше да излизате на море. Не видяхте ли знаците ми? Имали сте формалното право да не изпълните разпорежданията, макар че щеше да стане голям скандал... Имали сте късмет, че всичко се размина, но сте рискували страхотно със стари катери при силно вълнение... Освобождавам ви от дежурството, утре почивайте и вторник - на работа. Дайте почивка и на екипажите.
4. ВОДА В ГОРИВОТО
Фортуна е богинята на щастието и късмета.
От нея зависят не само хората, но и боговете.
Сладко си лежах, когато някой упорито започна да звъни на входната врата към десет сутринта в понеделник. „Имам почивка”- си помислих и не станах от леглото. Но упорито и непрекъснато се звънеше... Накрая отворих и видях въоръжен матрос от дивизиона:
- Другарю лейтенант, трябва да Ви заведа в базата!
- Защо си с автомат? Защо трябва да ме заведеш?
- Съвсем не знам! Заповядаха ми да Ви заведа на всяка цена!
- Значи да ме арестуваш, така ли?
- Да Ви заведа на всяка цена и то веднага!
- Добре, само да се облека...
Приготвих се набързо и извадих велосипеда, за да изпълня нареждането. Наистина на моряка му се наложи да потича малко зад колелото, но нали бързахме - без да зная защо... Ако знаех, изобщо нямаше да се старая... Явих се в района на плаващата база и веднага бях посрещнат от двама офицери от т. нар. „Специална служба”:
- Казвай откъде има вода в горивото на твоя катер - скочи срещу мен единият за когото знаех, че е шеф на спецовете.
- Каква вода? На моя катер ли? - Недоумявах.
- Влизай в каютата и пиши! Пиши всичко! Откъде е водата на катера при носене на бойно дежурство!
Заведоха ме в каютата ми. Бързо и безцеремонно.
- Стоиш тука и пишеш! Пишеш за всичко, което знаеш! Кой и кога наля вода в горивото? Кой ти помага? Считай, че си арестуван и си под следствие!
Заключиха ме. Бях потресен! Каква вода? Къде са я открили и как са разбрали? Нямах отговор, докато на прозореца на каютата не се показа щатният ми механик и не ме въведе набързо в тревожната и пълна с опасности обстановка...
Както се полага по разписание, след вдигане на военноморския флаг следва „преглед и превъртане на механизмите и материалната част”. Под ръководството на механика тази дейност започнала и на катера, който командвах при злополучното плаване предния ден. Мотористите се опитали да пуснат спомагателния двигател, осигуряващ електрически ток за цялата техника. След няколко неуспешни опита за пускане на двигателя, започнали да търсят причината за неуспеха и открили, че по тръбите вместо дизелово гориво идва вода... И тъй стигнали до основните цистерни, на които в контролните стъклени тръбички открили вода. Веднага доложили на механика - той, след като проверил и шокиран от находката, доложил на дивизионния механик, дивизионният механик - на началник-щаба, а последният - на командира на дивизиона.
Оценили обстановката като извънредно произшествие - нали катерът е в бойно дежурство, а не може да изпълнява никакви задачи... Само половин час след подадения сигнал за вода в горивото, трима-четирима „спеца” цъфнали в дивизиона и започнали разследване, част от което бях вече и аз.
Отговор на въпроса за произхода на водата нямах. На два три пъти разследващите ме навестяваха, за да проверят какво съм написал. „Пиши, пиши. Няма да ти се размине!” - не пропускаха да ме заплашват страховито.
Разтревожих се, въпреки спокойния ми характер, който някои дори считаха за несериозен. Наложих си да се успокоя и започнах да премислям последователно събитията от изминалия ден и тежкото плаване. Ясно е, че вода по време на плаването не може да постъпи в цистерните. Не може да бъде налята и на кея - катерите се охраняват и подобно действие няма как да остане незабелязано. Все пак трябваше да разбера колко и каква е водата! Точно навреме, уплашеният ми механик се появи отново на прозореца.
- Младене, каква е водата? - Попитах. - Морска или сладка? И колко е горе-долу?
- Морска вода и е два пръста от дъното на цистерните. Трябва да е около 100 литра на цистерна, значи около 300-400 литра. Как мислиш, командир, откъде е водата? Дежурният механик, с който сте приемали горивото, каза, че сте приемали по тъмно от танкера.
- От танкера!? От танкера!? - Мислех трескаво. - Да, вярно е! Разбрах за водата! Кажи на бай Илия, че искам да говоря с него!
След минутка отключиха каютата и Комдивът изпълни с едрата си фигура вратата. На него имах доверие - никога не би ме подвел. За нас, подчинените, той се грижеше като роден баща.
- Кажи, какво откри?
Разследващите надничаха да чуят признанието ми. „Да го напише, да пише какво признава” - озъби се най-старшият проклетник.
- Искам да разкажа моята версия, но само на Вас - Настоявах упорито.
- Добре! Стига сте плашили офицера с това „пиши, пиши” - обърна се бай Илия назад. - Щом трябва, ще го напише. Нека първо да го чуя. Оставете ни на мира, трябва да ми разкаже спокойно каквото знае.
- Гориво приемахме от танкера. - Започнах аз. - Към края на приемането, на командира на танкера доложиха на няколко пъти, че помпата е засмукала въздух, а той нареждаше да пускат другата помпа.
- Е, и какво от това?
- Помислих си, че пускат друга горивна помпа. Но на танкера е имало само една, „другата” е била водната помпа! С нея са пълнели горивната, тя е засмукала въздух, а те са продължавали да помпят дизелово гориво към нас!
- Ясно! Добре си се досетил! Но как ще го докажеш?
- Той е продължил да помпи гориво на брега и след като аз съм приел. Ако съм прав, трябва да има вода в бреговата тръба на ГСМ .
- Да, трябва, но дали ще има!? Залагам авторитета си заедно с твоята съдба. Иначе лошо, много лошо ни се пише! Да вървим!
Тайфата, начело с бай Илия, тръгна. Следваха ни механикът и мотористът - с кофа в ръце, озадачените спецове, командирите на катери и механиците, и... любопитни офицери от щаба на дивизиона. В този ред минахме по целия кей до вързания на края му танкер на моя съвипускник Зарко. Мотористът слезе до горивния кран, сложи кофата под него и го отвори. Затаихме дъх. Вътрешно се прекръстих. От крана в кофата потече някаква мътилка. Когато течността се успокои, на повърхността й се видяха няколко мазни петна. Механикът не се стърпя, скочи пъргаво долу до крана, пъхна ръка в кофата и близна пръстите си:
- Вода! - Ухили се щастливо той. - Морска вода!
Следващите три-четири кофи бяха само морска вода. Следващият, който щеше да приема гориво от брега, добре щеше да се нареди...
Бай Илия беше безкрайно щастлив. Открито се присмя на спецовете за обвиненията, но те продължаваха да ме гледат мрачно и подозрително.
Тежките обвинения за провокация и наливане на вода в дизеловото гориво отпаднаха. Отпаднаха, но дойде страхът от прозрението за угрозата, съпътствала опасното ни плаване, без дори да подозираме...
В горивото, с което сме плавали, е имало вода! Спомних си как припукваха двигателите! Кой е подозирал, че плаваме със смесено дизелово гориво? И в каква голяма беда сме били при жестокото вълнение с бойни торпеда на борда?! Плавали сме на някаква дизелово-водна емулсия, поне с 2 % вода, която от вълнението не бе успяла дори да се утаи... Е, сега вече здравата се уплаших. Ами ако се бяха „запекли” дюзите, а двигателите - угаснали?! Огромните вълни щяха да изхвърлят катерите ни на голите скали. И, най-важното, защо? Бяхме изпратени да плаваме в открито, бурно море при над четири бала, пренебрегвайки ограничението за вълнение до два бала, при метеорологични условия, недопускащи дори и мисъл, че е възможно рибарска лодка да е на море и да плава под платно... Бяхме изпратени за лодка с хора, за които вече е било известно, че са задържани пет дни преди сигнала, захвърлил ни в стихията на морето...
И днес сърцето ми се свива и прескача тревожно, спомня ли си за това безумно и безотговорно плаване! Слава богу не спряха двигателите, а само препукваха от време на време. Имали сме късмет!
О.з. капитан І ранг
Божидар НЕДЯЛКОВ
Застанахме с катерите на кея. Доложих на оперативния, че катерите са готови за бойно дежурство и заредени с гориво и бойни торпеда. В отговор дежурният ми заповяда незабавно да се снемем от вързала и по-най бързия възможен начин да обследваме района на Резово за рибарската лодка. Естествено, възразих, че поради старостта на катерите имаме ограничение да плаваме до два бала,а в момента вълнението на морето е около четири, дори повече - при такива условия нямаме право и не можем да излезем на море! Пък и никаква лодка не може да има до Резово...
- Тогава ще ви се разпореди оперативният дежурен (ОД) на флота, аз не разбирам от море - приключи граничарят.
След минута звънна и съответният ОД на флота:
- Бойна тревога за дежурното звено. Снемете се от вързала и обследвайте района на Резово за рибарска лодка с платно. Бъдете внимателни - в лодката може да е генерал Анев - въоръжен!
Отново възразих - ние не сме в негово оперативно подчинение и той не може да се разпорежда и да поставя задачи при вълнение над четири бала в района южно от Созопол. Отговорът беше мигновен и впечатляващ:
- Вие разбирате ли значението на тази задача?! Тя е от огромно политическо значение. Снемете се незабавно от вързала! Генерал Анев вероятно бяга към Турция!
Името на този генерал не ми беше известно. Пък и какво ще прави в рибарска лодка, и то с платно, в това бурно море? Нещо не беше наред... Продължих да упорствам:
- Другарю 440 (позивната на ОД - бел. ред.), моля, поради превишаване на ограничението от два бала да изпратите писмено разпореждане за излизане на море при такова вълнение!
- Глупости, кога да ви пращам куриер?!
- Изпратете радиограма, по телеграфа, искам да бъде документирано. Не мога да нарушавам на своя глава заповяданите ограничения.
- Аз Ви заповядвам!...
- Нямате право, не съм в оперативно подчинение ...
В този решителен момент в дежурната стая влезе командирът на дежурното звено. Беше чул част от разговора. Грабна слушалката от ръцете ми, представи се като командир на звеното. Оперативният дежурен повтори задачата за търсене на лодка в района на Резово и командирът на звеното я прие присърце.
- Бойна тревога за дежурното звено! - обърна се той към мен със сериозен служебен тон.
- Каква тревога - попитах - Морето е над четири бала, къде ще ходим - имаме ограничение до два бала! ОД на флота не може да ни заповядва да нарушаваме ограниченията за плаване. Ние сме подчинени на граничарите! - Убеждавах го, но уви, напразно.
- Вие чухте ли заповедта на ОД? Поставена е важна държавна задача! Излизаме на море!
Решението беше безумно! Но можех ли да не го изпълня и да наруша клетвата, която съм положил? Отговорих: „Слушам, бойна тревога!”
„Страшна глупост - така си мислех аз - Ах, защо го няма бай Илия Площаков да вземе отговорно решение!” Той не би позволил два катера с екипажите да плават рисковано в изключително бурното море. Нямаше как да бъде известен. Рано сутринта преди да се обади оперативния дежурен на граничния отряд, командирът на дивизиона заведе група матроси на нос Колокита да засаждат дръвчета.
Зарязах дежурството и грабнах папката със секретните документи за плаване и металния футляр с морските карти. Втурнахме се към катерите по тревога и започнахме трескава подготовка за плаване в щормови условия. Матросите закрепиха предметите „по походно” и се снехме бързо от вързала. Изнизахме се от пристанището с най-малката възможна скорост - около 10 възела, пред смаяните погледи на рибарите, които отчаяно ни правеха знаци да се връщаме обратно...
Още на курса между остров Иван и вълнолома, вълните така ни заливаха, че сухо място не ни остана. Коженият шлемофон се намокри и от ларингофона започна да бие ток, откачих го и останах само на прослушване, без възможност за двустранна връзка на УКВ.
Минавайки край нос Колокита видяхме бай Илия Площаков, който щом ни зърна размаха буйно ръце - връщайте се обратно в базата... Но не би - командирът на челния катер не „видя” комдива. Така продължихме в строй килватер към границата до Резово, обливани безмилостно от грозните солени вълни...
2. МЕЖДУ ВЪЛНИТЕ
Торпедните катери проект „123К” наистина бяха чудесни. С двата бързооборотни дизелови двигателя „М-50” постигаха скорост до 50 възела, т. е. близо 90 км/ч - бяха мореходни и изключително маневрени морски съдове... Най-често плавахме при 1 300 оборота, което ще рече около 36 възела (65 км/ч).
... Управлението на катера беше изцяло в ръцете на командира на катера. Чрез „баранката”- щурвалът на авторулевия, се установяваше курса на движение, а с директен щамбайн се включваха или изключваха муфите на двигателите на преден или заден ход. Механикът, седнал вдясно до командира, поддържаше необходимите обороти на двигателите и водеше вахтен журнал на една алуминиева планка - друга възможност на открития мостик нямаше.
След Маслен нос увеличихме скоростта на около 20 възела, плавайки успоредно на вълните, които ставаха толкова по-големи и масивни, колкото повече отивахме на юг. Екипажът, с изключение на мотористите, се беше скупчил зад мостика. Макар лицата на всички да бяха опънати и очите им да шареха тревожно, паника нямаше. Въпреки че морето беше страшно, катерите се държаха добре. Само двигателите от време на време припукваха странно, но при високите обороти и това почти не забелязвахме. Механикът обаче не беше спокоен и при всяко припукване повтаряше: „Откъде пък вземат въздух тия двигатели, та пукат така често?”
Вълните ставаха все по-големи и по-заоблени - бяха толкова едри, че можехме да плаваме с още по-голяма скорост успоредно на движението им. С 40 възела дори глисирахме над тях, но към Синеморец те внезапно започнаха да се чупят от височината си навътре в морето. Започна прибой, който на 3-4 мили от скалистите брегове беше не само осезаем, но и поемаше катерите и ги носеше стремглаво към тях. За да не излезем на скалите се наложи да маневрираме с курс и скорост, а двигателите продължаваха да припукват... „Само някой от тях да не спре” - молеше се механикът, а боцманът и торпедистът, осигурявайки се взаимно, периодично проверяваха стопорите на торпедните апарати - закрепването на бойните торпеда в апаратите трябваше да е стабилно...
Плавахме с голяма скорост на юг и изобщо не вярвахме, че ще открием в морето рибарска лодка с платно, на всичко отгоре и някакъв генерал Анев, който трябваше да е луд, за да е в нея! Кой знае какво са видели подплашените граничари от заставата - и тях сигурно ги бяха надъхали и обработили патриотично... Пък и видимостта не беше никак добра. Видели в морето лодка!? Да, ама не я гонят те! А и от брега всичко може да ти се привиди...
Скоро стигнахме до нос Резово и границата с Турция. Намалихме скоростта и започнахме да са озъртаме за лодка.
- Малка цел, пеленг 90 градуса, дистанция два кабелта! - Докладва радиометристът.
Невероятно! Рибарска лодка да се види на два кабелта на екрана на радиолокатора? Не вярвах на ушите си! Приближих до борда на другия катер и известих командира за откритата от радиометриста цел. По данните на радиолокацията поехме към целта в строй фронт и след минути открихме... тайнствената цел - голям цилиндричен метален балон, от тия, с които вадят потъналите кораби. Беше черен и се въртеше от вълните, но от време на време над водата се показваше бялата му, изпоцапана от изпражнения на гларуси страна... Е, това беше „рибарската лодка с бялото платно”! Толкова зор за нищо! Да, ама нали граничарите наблюдавали „бялото платно” - значи има и лодка! Пълна идиотщина!
Предположихме, че металният балон е бил от тези, с които вадиха танкера „Суперга”, потопен в района на р. Камчия през Втората световна война - силното вълнение го бе откъснало от котвата, а течението - довлякло до границата... Ние пък, като не можехме да направим нищо с балона, оставихме го на волята на морето.
Нямахме повече работа в този район. Опитахме да легнем на обратен курс, но, за наш лош късмет, той не беше подходящ при посоката на вълнението, което ни смазваше. Трябваше да щурмуваме срещу вълните, за да се приберем в Созопол. И щурмувахме - дълго, страховито и почти безнадеждно...
3. НА ОБРАТЕН КУРС
Вълните бяха неописуеми грамади - такива видях след много години в Атлантическия океан, но в Черно море подобна стихия втори път не срещнах. Разстоянието между тях беше около 25-30 метра, а стръмният склон, срещу който плавахме, се извисяваше на близо три метра и беше почти отвесен. Катерът с дължината си от 20 метра се вместваше между две вълни и носът му се забиваше във вълната дори при движение само с една машина, при най-малките допустими обороти. Влизахме под вълната до самия мостик, след което изплувахме на върха й. От там, от високото, се спускахме по полегатия склон и отново се гмуркахме в стръмния насрещен склон на следващата грамада - при това движение над нас се срутваха тонове вода. Морето покриваше целия катер, слоевете боя от палубата се лющеха под мощния му напор, а дървеният авариен материал, закрепен за торпедните апарати, изчезна зад борда. Изчезнаха и две от четирите димни шашки, откъснати от стелажите. Останаха само хората, скупчени зад мостика в мокрите си походни облекла.
И така, цял час на една машина срещу вълните - като подводни катери! Двигателите все по-често припукваха, особено на ниски обороти, но опасност морската вода да нахлуе в моторното или друго помещение нямаше - люковете бяха здраво затворени. Машините поемаха въздух през специални отвори с жалузи, вградени в предната стена на мостика. За успокоение на началниците поддържахме радиовръзка на КВ, предавайки само кратки съобщения, защото да се кодират радиограмите беше невъзможно и докато в шлемофона чувах разговорите на УКВ между постовете за наблюдение и свръзка в Мичурин и на Маслен нос, нас нямаше кой да ни чуе.
Заехме нужната позиция на подходящ пеленг към Созопол. Легнахме на курс, успореден на вълните. Увеличихме скоростта до 36 възела. Не беше невероятно - конструкцията на катерите позволяваше да се носят по редан над водата, успоредно на вълните на брега. Ефектът на глисиране се проявяваше при скорост над 25-30 възела и тогава управлението на катера беше по-леко.
Бързо се приближавахме към крайната цел. След траверса на Ропотамо вълнението промени посоката си и отново се наложи да намалим скоростта. В слушалките се чуваше повикването от ПЛК (противолодъчния кораб), изпратен да ни оказва помощ. Още една щуротия на оперативния дежурен на ВМС! Как можеше да ни се помогне при такова море?! Та той, спасителният кораб, беше в по-голяма опасност и от нас... След десетина минути видяхме и кораба да се бори с яростните вълни източно от остров Иван. Известихме командира му Христо Петров, че нямаме проблеми и вече се прибираме - почти пред нос Колокита сме... Не можа да ни види в разпененото от вълните море, но направи трудно обратен поворот и потегли към базата...
Между островите минахме внимателно, смесените големи северни и отразени от брега вълни влязоха в канадките ни, та чак до ботушите, но след страховитото преживяване струйките вода по гърба ми бяха дори приятни...
На кея ни чакаше командирът на дивизиона капитан І ранг Площаков. Навъсен, с цигара в ръка, той изчака да оправим вързалата на катерите, а моряците, изтощени и мокри, бавно слязоха на брега. Някои се кръстеха скришом, а двама целунаха камъните на кея. Строени на брега, всички изглеждахме ужасно - повечето изнурени лица бяха бледи и нерадостни, а погледите - доста уплашени. Комдивът ни огледа внимателно и поздрави. Отговорихме задружно и бодро, но не и гласовито... По-следва похвала за изпълнението на задачата и указания за привеждането на материалната част в нормално състояние след плаването. Всички бяха освободени, с изключение на командирите - първо трябваше да доложим за резултатите от плаването, а след това - и за поведението на катерите и на екипажите.
Бай Илия първо ни нахока здравата затова, че сме излезли на море, после ни похвали, че сме плавали без произшествия и сме почти герои. Последва индивидуална беседа - обяснение с командира на звеното - гласът на Комдива беше строг, досещах се защо... Следващият бях аз. Трябваше и аз да понеса справедливия упрек за щурото плаване.
- Все пак, не трябваше да излизате на море. Не видяхте ли знаците ми? Имали сте формалното право да не изпълните разпорежданията, макар че щеше да стане голям скандал... Имали сте късмет, че всичко се размина, но сте рискували страхотно със стари катери при силно вълнение... Освобождавам ви от дежурството, утре почивайте и вторник - на работа. Дайте почивка и на екипажите.
4. ВОДА В ГОРИВОТО
Фортуна е богинята на щастието и късмета.
От нея зависят не само хората, но и боговете.
Сладко си лежах, когато някой упорито започна да звъни на входната врата към десет сутринта в понеделник. „Имам почивка”- си помислих и не станах от леглото. Но упорито и непрекъснато се звънеше... Накрая отворих и видях въоръжен матрос от дивизиона:
- Другарю лейтенант, трябва да Ви заведа в базата!
- Защо си с автомат? Защо трябва да ме заведеш?
- Съвсем не знам! Заповядаха ми да Ви заведа на всяка цена!
- Значи да ме арестуваш, така ли?
- Да Ви заведа на всяка цена и то веднага!
- Добре, само да се облека...
Приготвих се набързо и извадих велосипеда, за да изпълня нареждането. Наистина на моряка му се наложи да потича малко зад колелото, но нали бързахме - без да зная защо... Ако знаех, изобщо нямаше да се старая... Явих се в района на плаващата база и веднага бях посрещнат от двама офицери от т. нар. „Специална служба”:
- Казвай откъде има вода в горивото на твоя катер - скочи срещу мен единият за когото знаех, че е шеф на спецовете.
- Каква вода? На моя катер ли? - Недоумявах.
- Влизай в каютата и пиши! Пиши всичко! Откъде е водата на катера при носене на бойно дежурство!
Заведоха ме в каютата ми. Бързо и безцеремонно.
- Стоиш тука и пишеш! Пишеш за всичко, което знаеш! Кой и кога наля вода в горивото? Кой ти помага? Считай, че си арестуван и си под следствие!
Заключиха ме. Бях потресен! Каква вода? Къде са я открили и как са разбрали? Нямах отговор, докато на прозореца на каютата не се показа щатният ми механик и не ме въведе набързо в тревожната и пълна с опасности обстановка...
Както се полага по разписание, след вдигане на военноморския флаг следва „преглед и превъртане на механизмите и материалната част”. Под ръководството на механика тази дейност започнала и на катера, който командвах при злополучното плаване предния ден. Мотористите се опитали да пуснат спомагателния двигател, осигуряващ електрически ток за цялата техника. След няколко неуспешни опита за пускане на двигателя, започнали да търсят причината за неуспеха и открили, че по тръбите вместо дизелово гориво идва вода... И тъй стигнали до основните цистерни, на които в контролните стъклени тръбички открили вода. Веднага доложили на механика - той, след като проверил и шокиран от находката, доложил на дивизионния механик, дивизионният механик - на началник-щаба, а последният - на командира на дивизиона.
Оценили обстановката като извънредно произшествие - нали катерът е в бойно дежурство, а не може да изпълнява никакви задачи... Само половин час след подадения сигнал за вода в горивото, трима-четирима „спеца” цъфнали в дивизиона и започнали разследване, част от което бях вече и аз.
Отговор на въпроса за произхода на водата нямах. На два три пъти разследващите ме навестяваха, за да проверят какво съм написал. „Пиши, пиши. Няма да ти се размине!” - не пропускаха да ме заплашват страховито.
Разтревожих се, въпреки спокойния ми характер, който някои дори считаха за несериозен. Наложих си да се успокоя и започнах да премислям последователно събитията от изминалия ден и тежкото плаване. Ясно е, че вода по време на плаването не може да постъпи в цистерните. Не може да бъде налята и на кея - катерите се охраняват и подобно действие няма как да остане незабелязано. Все пак трябваше да разбера колко и каква е водата! Точно навреме, уплашеният ми механик се появи отново на прозореца.
- Младене, каква е водата? - Попитах. - Морска или сладка? И колко е горе-долу?
- Морска вода и е два пръста от дъното на цистерните. Трябва да е около 100 литра на цистерна, значи около 300-400 литра. Как мислиш, командир, откъде е водата? Дежурният механик, с който сте приемали горивото, каза, че сте приемали по тъмно от танкера.
- От танкера!? От танкера!? - Мислех трескаво. - Да, вярно е! Разбрах за водата! Кажи на бай Илия, че искам да говоря с него!
След минутка отключиха каютата и Комдивът изпълни с едрата си фигура вратата. На него имах доверие - никога не би ме подвел. За нас, подчинените, той се грижеше като роден баща.
- Кажи, какво откри?
Разследващите надничаха да чуят признанието ми. „Да го напише, да пише какво признава” - озъби се най-старшият проклетник.
- Искам да разкажа моята версия, но само на Вас - Настоявах упорито.
- Добре! Стига сте плашили офицера с това „пиши, пиши” - обърна се бай Илия назад. - Щом трябва, ще го напише. Нека първо да го чуя. Оставете ни на мира, трябва да ми разкаже спокойно каквото знае.
- Гориво приемахме от танкера. - Започнах аз. - Към края на приемането, на командира на танкера доложиха на няколко пъти, че помпата е засмукала въздух, а той нареждаше да пускат другата помпа.
- Е, и какво от това?
- Помислих си, че пускат друга горивна помпа. Но на танкера е имало само една, „другата” е била водната помпа! С нея са пълнели горивната, тя е засмукала въздух, а те са продължавали да помпят дизелово гориво към нас!
- Ясно! Добре си се досетил! Но как ще го докажеш?
- Той е продължил да помпи гориво на брега и след като аз съм приел. Ако съм прав, трябва да има вода в бреговата тръба на ГСМ .
- Да, трябва, но дали ще има!? Залагам авторитета си заедно с твоята съдба. Иначе лошо, много лошо ни се пише! Да вървим!
Тайфата, начело с бай Илия, тръгна. Следваха ни механикът и мотористът - с кофа в ръце, озадачените спецове, командирите на катери и механиците, и... любопитни офицери от щаба на дивизиона. В този ред минахме по целия кей до вързания на края му танкер на моя съвипускник Зарко. Мотористът слезе до горивния кран, сложи кофата под него и го отвори. Затаихме дъх. Вътрешно се прекръстих. От крана в кофата потече някаква мътилка. Когато течността се успокои, на повърхността й се видяха няколко мазни петна. Механикът не се стърпя, скочи пъргаво долу до крана, пъхна ръка в кофата и близна пръстите си:
- Вода! - Ухили се щастливо той. - Морска вода!
Следващите три-четири кофи бяха само морска вода. Следващият, който щеше да приема гориво от брега, добре щеше да се нареди...
Бай Илия беше безкрайно щастлив. Открито се присмя на спецовете за обвиненията, но те продължаваха да ме гледат мрачно и подозрително.
Тежките обвинения за провокация и наливане на вода в дизеловото гориво отпаднаха. Отпаднаха, но дойде страхът от прозрението за угрозата, съпътствала опасното ни плаване, без дори да подозираме...
В горивото, с което сме плавали, е имало вода! Спомних си как припукваха двигателите! Кой е подозирал, че плаваме със смесено дизелово гориво? И в каква голяма беда сме били при жестокото вълнение с бойни торпеда на борда?! Плавали сме на някаква дизелово-водна емулсия, поне с 2 % вода, която от вълнението не бе успяла дори да се утаи... Е, сега вече здравата се уплаших. Ами ако се бяха „запекли” дюзите, а двигателите - угаснали?! Огромните вълни щяха да изхвърлят катерите ни на голите скали. И, най-важното, защо? Бяхме изпратени да плаваме в открито, бурно море при над четири бала, пренебрегвайки ограничението за вълнение до два бала, при метеорологични условия, недопускащи дори и мисъл, че е възможно рибарска лодка да е на море и да плава под платно... Бяхме изпратени за лодка с хора, за които вече е било известно, че са задържани пет дни преди сигнала, захвърлил ни в стихията на морето...
И днес сърцето ми се свива и прескача тревожно, спомня ли си за това безумно и безотговорно плаване! Слава богу не спряха двигателите, а само препукваха от време на време. Имали сме късмет!
О.з. капитан І ранг
Божидар НЕДЯЛКОВ