ЗАДАЧАТА: ДА СЕ ФИНАЛИЗИРА ИЗВАЖДАНЕТО
НА ТАНКЕРА „СУПЕРГА”!
През лятото на 1977 г. беше планирана и трябваше да завърши една от най-трудните и рисковани операции по нашето Черноморско крайбрежие - взривяването и изваждането от дъното на морето италианският танкер „Суперга”. Ръждясалият и накъсан на места корпус стърчеше под водата в южната част на Варненския залив. Бяха минали 17 години от първото „вадене”, но на морските карти, които обозначават лоцията на залива, корабът все още беше отбелязан като навигационна опасност, а по нощите мигаща светлина предупреждаваше корабите. Още през 1962 г. Аварийно-спасителният отряд от ОХРА (така бе известен 18-и отделен дивизион кораби със спомагателно назначение на Военноморска база Варна) повече от месец прави възможното за изваждането на танкера. След като са продухани специалните подемни балони и отводняването на няколко отсека „Суперга” е отбуксиран по-близо да брега. Към есента на 1962 г. е взривена кърмовата част и е провлачена до Варненския залив, но ...
Историята. Модерният за времето си 9-хиляди тонен танкер „Суперга” е построен в Генуа, Италия през 1923 г. Още в началото на Втората световна война през 1941 г., в края на септември, руското военно разузнаване има сведения, че към Варна се приближава немски военен конвой. Петте транспортни кораба са под силна охрана от български миноносци, торпедни катери и самолети. „Суперга” е пълен с гориво, предназначено за немския флот. По-нататък действа екипажът на съветската подводница „Щ -211”. Немският конвой е атакуван откъм брега с едно торпедо. Улучва! Кърмата на танкера потъва и се удря в дъното. Но носовите танкове поддържат „Суперга” на вода. През нощта екипажът на „Щ-211” зарежда акумулаторите и на следващия ден се доближава до полупотъналия кораб. Торпедна атака. С две торпеда пробойната е много по-голяма, освен това е в областта на машинното отделение и танкерът се сгромолясва на дъното на морето, близо до устието на Камчия. Датата е 29 септември 1941 г. За екипажа му нямам сведения, но се мъча да си представя ужаса, който са изживели след тътена на торпедата и началото на потъването. През 70- години имаше слухове, че двама моряци с дъски са успели да доплуват до брега, но...
Пак ще напомня, че водолазите от Аварийно-спасителния отряд вдигат кораба на повърхността, влекачът „Г. Раковски” го буксира към Варненското езеро, където стари съдове десетилетия чакаха да бъдат нарязани и предадени за скрап. След преход от три мили обаче вода навлиза в танковете и „Суперга” пак започва да потъва. Минава една година в труд и разчети. Успяват да завържат към „Суперга” поддържащи балони. И о, съдба, във Варненския залив се случва най-лошото - точно на фарватера пред входа на пристанището, близо до фара, огромното туловище на 120-метровият кораб „ляга” на дъното върху подводна скала. Още по-зловещ и опасен. И така чак до 1977 г.
Пролетта на 1977-а водих дълъг разговор с командира на средните водолази капитан ІІІ ранг Петър Кючуков.
Малко отклонение. Дали е било предната година, не си спомням, но някъде по пътя за Варна, преди Шумен пред погледа на жена ми и децата се случи беда - тежък сблъсък между две коли пред мен. Нямаше как да бъде друга реакцията ни, освен да се втурнем. А там, на задната седалка се потеше млад мъж. Посочи ръката си и докато се суетяхме какво да правим, в бледото лице познах Петър Кючуков. Не зная какво се беше случило в другата катастрофирала кола, но доведхме Петър да нашата и „хукнахме” към Шумен. Тежко счупване над лакътя ... Дочакахме гипсирането и след четири часа бяхме до дома му във Варна.
НА ТАНКЕРА „СУПЕРГА”!
През лятото на 1977 г. беше планирана и трябваше да завърши една от най-трудните и рисковани операции по нашето Черноморско крайбрежие - взривяването и изваждането от дъното на морето италианският танкер „Суперга”. Ръждясалият и накъсан на места корпус стърчеше под водата в южната част на Варненския залив. Бяха минали 17 години от първото „вадене”, но на морските карти, които обозначават лоцията на залива, корабът все още беше отбелязан като навигационна опасност, а по нощите мигаща светлина предупреждаваше корабите. Още през 1962 г. Аварийно-спасителният отряд от ОХРА (така бе известен 18-и отделен дивизион кораби със спомагателно назначение на Военноморска база Варна) повече от месец прави възможното за изваждането на танкера. След като са продухани специалните подемни балони и отводняването на няколко отсека „Суперга” е отбуксиран по-близо да брега. Към есента на 1962 г. е взривена кърмовата част и е провлачена до Варненския залив, но ...
Историята. Модерният за времето си 9-хиляди тонен танкер „Суперга” е построен в Генуа, Италия през 1923 г. Още в началото на Втората световна война през 1941 г., в края на септември, руското военно разузнаване има сведения, че към Варна се приближава немски военен конвой. Петте транспортни кораба са под силна охрана от български миноносци, торпедни катери и самолети. „Суперга” е пълен с гориво, предназначено за немския флот. По-нататък действа екипажът на съветската подводница „Щ -211”. Немският конвой е атакуван откъм брега с едно торпедо. Улучва! Кърмата на танкера потъва и се удря в дъното. Но носовите танкове поддържат „Суперга” на вода. През нощта екипажът на „Щ-211” зарежда акумулаторите и на следващия ден се доближава до полупотъналия кораб. Торпедна атака. С две торпеда пробойната е много по-голяма, освен това е в областта на машинното отделение и танкерът се сгромолясва на дъното на морето, близо до устието на Камчия. Датата е 29 септември 1941 г. За екипажа му нямам сведения, но се мъча да си представя ужаса, който са изживели след тътена на торпедата и началото на потъването. През 70- години имаше слухове, че двама моряци с дъски са успели да доплуват до брега, но...
Пак ще напомня, че водолазите от Аварийно-спасителния отряд вдигат кораба на повърхността, влекачът „Г. Раковски” го буксира към Варненското езеро, където стари съдове десетилетия чакаха да бъдат нарязани и предадени за скрап. След преход от три мили обаче вода навлиза в танковете и „Суперга” пак започва да потъва. Минава една година в труд и разчети. Успяват да завържат към „Суперга” поддържащи балони. И о, съдба, във Варненския залив се случва най-лошото - точно на фарватера пред входа на пристанището, близо до фара, огромното туловище на 120-метровият кораб „ляга” на дъното върху подводна скала. Още по-зловещ и опасен. И така чак до 1977 г.
Пролетта на 1977-а водих дълъг разговор с командира на средните водолази капитан ІІІ ранг Петър Кючуков.
Малко отклонение. Дали е било предната година, не си спомням, но някъде по пътя за Варна, преди Шумен пред погледа на жена ми и децата се случи беда - тежък сблъсък между две коли пред мен. Нямаше как да бъде друга реакцията ни, освен да се втурнем. А там, на задната седалка се потеше млад мъж. Посочи ръката си и докато се суетяхме какво да правим, в бледото лице познах Петър Кючуков. Не зная какво се беше случило в другата катастрофирала кола, но доведхме Петър да нашата и „хукнахме” към Шумен. Тежко счупване над лакътя ... Дочакахме гипсирането и след четири часа бяхме до дома му във Варна.
Танкерът „Суперга” няколко дни преди потъването му във Варненския залив. Снимката е от фонда на Военноморския музей.
Част от водолазите - професионалисти. Старши лейтенант Коста Наумов и главен старшина Статев, заедно с двама напети матроси-водолази. Ако се познаят, или ако техни приятели и близки ги познаят, нека да пишат до редакцията на „Морски вестник”! Снимка Гаро МАЗЛУМЯН.
Ето го - един от многото късове вече е над водата. Този е с тегло между 12 и 13 тона. Снимка автора.
Един от стотиците взривове и туловището на потъналия танкер е разкъсано. Снимка Гаро МАЗЛУМЯН.
Главен старшина Васил Петров и матросите Ангел Ангелов, Георги Желев, Павел Петков и Милко Караджов - все юнаци от спомена ми за „Суперга” и другите подводни операции.
Снимка Гаро МАЗЛУМЯН.
Снимка Гаро МАЗЛУМЯН.
Открих в архива си и тази снимка на водолази, без които оня взрив и огромния „къс” метал нямаше как да си припомним образно. Снимка автора.
Та през годините с капитан ІІ ранг Кючуков и семейството му имахме по-специални, а даже мисля сантиментални приятелски връзки.
Та през пролетта на 1977 г. беше планирана и възложена на Аварийно-спасителния отряд нова операция „Суперга”. С Петьо разгръщахме картата с плана на операцията. През ден-два се информирахме докъде са стигнали с експериментите, от които очакват по-добър резултат, налице ли са вече взривните материали и устройствата за електро-кислородното рязане. Най-важното в тези срещи и разговори беше, готови ли са водолазите. Ръката на командира все още болеше ...
По-нататък технологично ви разказвам за действията и над вода, и под вода, на дъното край „призрака” танкер.
... Двата специални флага на кораба-буксир (водолазният, „Юпитер”) от ОХРА се виждаха отдалеч. Те показваха на влизащите в пристанището кораби, че има нещо особено, защото може да са пропуснали специалната информация до всички дивизиони в базата и до корабите на търговския флот. Двата флага задължаваха преминаващите наоколо плавателни съдове да забавят хода си и да увеличат разстоянието. Под водата заработиха хората на Кючуков. Ние нервно се движехме насам-натам по палубата. Вече трима водолази с тежките си „скафандри” са на десетки метри под нас за оглед на потъналия танкер. След час почнаха да се чуват команди по телефонната връзка от дълбочините: „Спусни взрива !”, „Дай ток!”, „Дай кислород!”, „Спри тока!”, „Обери шланга!” Едни излизаха от вече помътнялата вода, други се изгубваха надолу и само шланговете бяха връзка с хората и кораба.
Гледам спускането на главен старшина Васил Петров. Вчера „потъваше” и „излизаше” мичман Петър Савов, но снощи в матроския клуб отбелязахме 1440 часа негова работа под водата и от днес, както се казва, отива на заслужен отдих. Разпитвал съм сегашни военни водолази колко са часовете им сред водорасли, потънали кораби или спасителни работи, а отговорът им е: за десетина години не повече от 200-300 часа.
Пред мен е Васил Петров. Отдавна е извършена подготвителната работа по обличането му. От всички край него, той е с най много часове под водата. Ето го, устремява се към дъното. Вече се отдели от кораба. След двадесетина минути трябва да е свършил необходимото за първия реален взрив на „Суперга”.
Виждам, долу до „Юпитер” се приближава лодката, на която е старши лейтенант Коста Наумов. Няколко матроси се суетят около него, той внимателно завързва шнуровия заряд и взривния патрон, закрепен за него. Чувам казаното : „Водолазът е на 11 метра дълбочина. Спускаме взрива! Гледаме, постоянно гледаме за взрива! Внимавай!” Трудни минути. И може да се каже - опасни.
Васил Петров се обажда отдолу: „Взривът е пред мен!” „Внимателно, но плътно го постави до корпуса. Ако можеш го закрепи!” Коста Наумов се отблъсна от борда на кораба и след малко пак се „залепи”. Сега трябваше да спусне най-важният, но най-опасен елемент от взривяването - капсул-детонаторът. Пак напрежение. И пак заповеди, доклади, обратна информация... Капсулът е поставен!
Човекът в „скафандър” вече бълбука на повърхността. „Издърпват” го на палубата. Корабът маневрира и се отдалечаваме на безопасно разстояние, но пак напрежение - съединена е подривната машинка.
Взрив! Оглушителен гръм! Изригва огромен стълб водна маса - белезникава, пенеща се. Вярваме, че долу част от корпуса на потъналия танкер е разкъсан. След половин час лично Коста Наумов ще направи оглед и ще докладва. Следващото взривяване ще бъде пак негово. И подводното рязане. И още, и още... Тогава командирът на дивизиона капитан І ранг Енчо Енев ми каза: „Пиши: - „Победа!” - първата секция от носовата част на „Суперга” е над водата. След малко ще „легне” върху плаващия кран. Като мълчалив свидетел, този беформен двутонен къс е документ за днешната победа на охраджиите.
В годините, когато служех във Варна, имаше управление „Поддържане на морските канали и акваторията на пристанищата”. Не зная днес има ли професионална служба с такива функции, но тогава с водолазите и екипажа на кораб „Водолаз-1” бяхме в приятелски отношения. И действахме заедно. Като че ли от вчера е това, което ще щрихирам в следващите редове. Военните и цивилните водолази сапанираха откъснатите секции след взривяването и рязането и със „скърцане” и шум ги „настаняваха” на 100-тонния плаващ кран. Свидетел съм на изваждането на пет огромни „къса” от „Суперга” и вече се надявахме, че в следващите карти на лоцията изваденият танкер ще бъде заличен. Една година труд. И студено беше, и морският бриз хаплив, вълната клатеше 100-тонния кран „Атлас”, а за водолазния кораб да не говорим. Как да измерим професионализма на водолази и екипажи? Считам, че може и така: над 1000 тона взривен, нарязан и „измъкнат” метал от корпуса на кораба, двойното дъно и кърмовата част. До ноември 1977 г. танкерът беше разчленен и секция по секция от 12 до 35 тона „парчета” безформен метал плаващият кран ги качи на палубата си. Използвани са 850 метра шнуров заряд, 285 подривни патрона, 310 електродетонатора, 110 комулативни заряда и 175 подводни бомби. Спомням си, че имах още данни и за екипажите, за моторесурсите, за аварийните ситуации, за неотложни ремонти, за допълнителния боезапас. Колега от отдел 8 (викахме му „Тайната”) в Щаба на Флота, два дни прави необходими справки, чете няколко пъти материала и отначало ме посъветва, а след това съкрати повече от страница от вече написаното. А то беше с цифри, разчети и факти за мъжкия, моряшки труд на водолазите, които обучаваха и командваха тогава Петър Кючуков, Лилян Янев, Коста Наумов, Иван Г. Иванов, Венцислав Киров, мичманите Васко Петров и Варимезов и още най-малко 40-50 матроси. Бяха спестени над 9 милиона лева от бюджета на България. Помогна и това, че не се сбъдна мнението на някои външни специалисти, че за по-малко от две години операцията не може да завърши.
Тогава, през 1978 г. капитан трети ранг Петър Кючоков имаше право и той го изрази: „Фарватерът е чист! Най-важното е, че през нощта вече няма да светят сигналните огньове, за да предупреждават за опасност преминаващите кораби”.
Година след това, преди да тръгна към София, Кючуков ме покани на плаване, както се казва: „За довиждане!” След завръщането си пожелахме и срещи, и здраве с неговия, водолазен медицинал. Подводничарите и водолазите знаят повече за медицинала. Все през тези години се срещах с още командири на водолазите - все приятели. С Иван Мързаков през ден - два бяхме заедно, с Коста Наумов живеехме в един блок. В това плаване нямах задача да пиша, но нещо ме накара в бележника си да оставя тези редове и с това ще завърша.
... Сутринта морето беше лошо. Плаваме към полигона ... Там сме. Под водолазния кораб - десетки метри студена вода, в която човек без специални „доспехи” не би издържал и няколко минути. А на палубата са моряци, които ще бъдат долу часове. Всеки метър към дъното е опасен. Зад борда водата ври. Морето не прощава примитивизъм. От глъбините се чува глас. Телефонът за средните водолази е увереност. Е, има минути, когато момчетата долу могат да подхванат някой рапан и след това да го изпратят на девойка някъде с „автограф” - „от 24 метра дълбочина”. Има и неприятно съприкосновение, особено за леководолазите, със „стада” медузи. Приказват си и за черноморската акула, дето в разказите е двойно по-голяма. Виж, за делфините е по-приятно да се спомня.
Внимание! Наоколо е забранено преминаването на кораби. На дъното работят водолази! Те подготвят своите следващи големи морски операции ...
За мен уважението към тяхната специалност води началото си от преди 45 години. Не само от съвместната ни служба. Бил съм близо до техните радости и несгоди. В бележниците ми има натрупани над 30 наблюдавани лично мъжки водолазни дейности. За „Суперга” вече ви разказах. Другите ще щрихирам. Много непредвидени сигуации се случват и в морето, а и в реките. Повреден е корпусът на кораб в подводната част. Водолазът е необходим като лекар за болен. Извикаха нашите леководолази от ръководството на АЕЦ „Козлодуй”. Цяла седмица се ровиха из мътилката на Дунава след рязко покачване на нивото и видима авария. От централата я оценили за 57 хиляди лева. Спомням си как през 1979 г. се наложиха бързи разчети и планиране на бързото изваждане на моторен кораб „Спика”, потънал на дъното пред изхода на доковата камера в източната част на Корабостроителния завод. Ще препиша от бележника си кратката характеристика на потъналия кораб. „Спика” лежи на дъното на равен кил. Около него са разхвърлени остри късове ламарини, арматурни профили и железа. Видимостта около него е 15-20 см. Носът и десният борд са на 1-2 метра от стената на доковата камера. Моторният къраб е дълъг 32 метра, широк 8 метра, височината на борда е 6 метра, а водоизместването - 260 тона. Още съм отбелязал, че изваждането на кораба чрез възстановяване на положителната плавучест не е целесъобразно. Затова водолазите от ОХРА разбиват надстройката, демонтират главния двигател и спомагателните механизми. Това става чрез подводно рязане и взривяване. Разделят корпуса на две секции и го вадят със 100-тонния кран. Седмица след това доковата камера отново влиза в експлоатация ...
Вместо финал. Днес, 14 март 2016 г., гледах карта на потъналите кораби по българското крайбрежие на Черно море. Има ги. Сигурно и до тях някога ще стигнат изследователи, водолази и морски специалисти. Видях, че и „Суперга” е отбелязан. Дали е само като потънал кораб или и днес все още има негови остатъци, които „търчат” на подводната скала на входа на Порт Варна. И са опасни?
Капитан І ранг о.з. Цвятко ДОНЧЕВ
Снимките са от личния архив на автора
Та през пролетта на 1977 г. беше планирана и възложена на Аварийно-спасителния отряд нова операция „Суперга”. С Петьо разгръщахме картата с плана на операцията. През ден-два се информирахме докъде са стигнали с експериментите, от които очакват по-добър резултат, налице ли са вече взривните материали и устройствата за електро-кислородното рязане. Най-важното в тези срещи и разговори беше, готови ли са водолазите. Ръката на командира все още болеше ...
По-нататък технологично ви разказвам за действията и над вода, и под вода, на дъното край „призрака” танкер.
... Двата специални флага на кораба-буксир (водолазният, „Юпитер”) от ОХРА се виждаха отдалеч. Те показваха на влизащите в пристанището кораби, че има нещо особено, защото може да са пропуснали специалната информация до всички дивизиони в базата и до корабите на търговския флот. Двата флага задължаваха преминаващите наоколо плавателни съдове да забавят хода си и да увеличат разстоянието. Под водата заработиха хората на Кючуков. Ние нервно се движехме насам-натам по палубата. Вече трима водолази с тежките си „скафандри” са на десетки метри под нас за оглед на потъналия танкер. След час почнаха да се чуват команди по телефонната връзка от дълбочините: „Спусни взрива !”, „Дай ток!”, „Дай кислород!”, „Спри тока!”, „Обери шланга!” Едни излизаха от вече помътнялата вода, други се изгубваха надолу и само шланговете бяха връзка с хората и кораба.
Гледам спускането на главен старшина Васил Петров. Вчера „потъваше” и „излизаше” мичман Петър Савов, но снощи в матроския клуб отбелязахме 1440 часа негова работа под водата и от днес, както се казва, отива на заслужен отдих. Разпитвал съм сегашни военни водолази колко са часовете им сред водорасли, потънали кораби или спасителни работи, а отговорът им е: за десетина години не повече от 200-300 часа.
Пред мен е Васил Петров. Отдавна е извършена подготвителната работа по обличането му. От всички край него, той е с най много часове под водата. Ето го, устремява се към дъното. Вече се отдели от кораба. След двадесетина минути трябва да е свършил необходимото за първия реален взрив на „Суперга”.
Виждам, долу до „Юпитер” се приближава лодката, на която е старши лейтенант Коста Наумов. Няколко матроси се суетят около него, той внимателно завързва шнуровия заряд и взривния патрон, закрепен за него. Чувам казаното : „Водолазът е на 11 метра дълбочина. Спускаме взрива! Гледаме, постоянно гледаме за взрива! Внимавай!” Трудни минути. И може да се каже - опасни.
Васил Петров се обажда отдолу: „Взривът е пред мен!” „Внимателно, но плътно го постави до корпуса. Ако можеш го закрепи!” Коста Наумов се отблъсна от борда на кораба и след малко пак се „залепи”. Сега трябваше да спусне най-важният, но най-опасен елемент от взривяването - капсул-детонаторът. Пак напрежение. И пак заповеди, доклади, обратна информация... Капсулът е поставен!
Човекът в „скафандър” вече бълбука на повърхността. „Издърпват” го на палубата. Корабът маневрира и се отдалечаваме на безопасно разстояние, но пак напрежение - съединена е подривната машинка.
Взрив! Оглушителен гръм! Изригва огромен стълб водна маса - белезникава, пенеща се. Вярваме, че долу част от корпуса на потъналия танкер е разкъсан. След половин час лично Коста Наумов ще направи оглед и ще докладва. Следващото взривяване ще бъде пак негово. И подводното рязане. И още, и още... Тогава командирът на дивизиона капитан І ранг Енчо Енев ми каза: „Пиши: - „Победа!” - първата секция от носовата част на „Суперга” е над водата. След малко ще „легне” върху плаващия кран. Като мълчалив свидетел, този беформен двутонен къс е документ за днешната победа на охраджиите.
В годините, когато служех във Варна, имаше управление „Поддържане на морските канали и акваторията на пристанищата”. Не зная днес има ли професионална служба с такива функции, но тогава с водолазите и екипажа на кораб „Водолаз-1” бяхме в приятелски отношения. И действахме заедно. Като че ли от вчера е това, което ще щрихирам в следващите редове. Военните и цивилните водолази сапанираха откъснатите секции след взривяването и рязането и със „скърцане” и шум ги „настаняваха” на 100-тонния плаващ кран. Свидетел съм на изваждането на пет огромни „къса” от „Суперга” и вече се надявахме, че в следващите карти на лоцията изваденият танкер ще бъде заличен. Една година труд. И студено беше, и морският бриз хаплив, вълната клатеше 100-тонния кран „Атлас”, а за водолазния кораб да не говорим. Как да измерим професионализма на водолази и екипажи? Считам, че може и така: над 1000 тона взривен, нарязан и „измъкнат” метал от корпуса на кораба, двойното дъно и кърмовата част. До ноември 1977 г. танкерът беше разчленен и секция по секция от 12 до 35 тона „парчета” безформен метал плаващият кран ги качи на палубата си. Използвани са 850 метра шнуров заряд, 285 подривни патрона, 310 електродетонатора, 110 комулативни заряда и 175 подводни бомби. Спомням си, че имах още данни и за екипажите, за моторесурсите, за аварийните ситуации, за неотложни ремонти, за допълнителния боезапас. Колега от отдел 8 (викахме му „Тайната”) в Щаба на Флота, два дни прави необходими справки, чете няколко пъти материала и отначало ме посъветва, а след това съкрати повече от страница от вече написаното. А то беше с цифри, разчети и факти за мъжкия, моряшки труд на водолазите, които обучаваха и командваха тогава Петър Кючуков, Лилян Янев, Коста Наумов, Иван Г. Иванов, Венцислав Киров, мичманите Васко Петров и Варимезов и още най-малко 40-50 матроси. Бяха спестени над 9 милиона лева от бюджета на България. Помогна и това, че не се сбъдна мнението на някои външни специалисти, че за по-малко от две години операцията не може да завърши.
Тогава, през 1978 г. капитан трети ранг Петър Кючоков имаше право и той го изрази: „Фарватерът е чист! Най-важното е, че през нощта вече няма да светят сигналните огньове, за да предупреждават за опасност преминаващите кораби”.
Година след това, преди да тръгна към София, Кючуков ме покани на плаване, както се казва: „За довиждане!” След завръщането си пожелахме и срещи, и здраве с неговия, водолазен медицинал. Подводничарите и водолазите знаят повече за медицинала. Все през тези години се срещах с още командири на водолазите - все приятели. С Иван Мързаков през ден - два бяхме заедно, с Коста Наумов живеехме в един блок. В това плаване нямах задача да пиша, но нещо ме накара в бележника си да оставя тези редове и с това ще завърша.
... Сутринта морето беше лошо. Плаваме към полигона ... Там сме. Под водолазния кораб - десетки метри студена вода, в която човек без специални „доспехи” не би издържал и няколко минути. А на палубата са моряци, които ще бъдат долу часове. Всеки метър към дъното е опасен. Зад борда водата ври. Морето не прощава примитивизъм. От глъбините се чува глас. Телефонът за средните водолази е увереност. Е, има минути, когато момчетата долу могат да подхванат някой рапан и след това да го изпратят на девойка някъде с „автограф” - „от 24 метра дълбочина”. Има и неприятно съприкосновение, особено за леководолазите, със „стада” медузи. Приказват си и за черноморската акула, дето в разказите е двойно по-голяма. Виж, за делфините е по-приятно да се спомня.
Внимание! Наоколо е забранено преминаването на кораби. На дъното работят водолази! Те подготвят своите следващи големи морски операции ...
За мен уважението към тяхната специалност води началото си от преди 45 години. Не само от съвместната ни служба. Бил съм близо до техните радости и несгоди. В бележниците ми има натрупани над 30 наблюдавани лично мъжки водолазни дейности. За „Суперга” вече ви разказах. Другите ще щрихирам. Много непредвидени сигуации се случват и в морето, а и в реките. Повреден е корпусът на кораб в подводната част. Водолазът е необходим като лекар за болен. Извикаха нашите леководолази от ръководството на АЕЦ „Козлодуй”. Цяла седмица се ровиха из мътилката на Дунава след рязко покачване на нивото и видима авария. От централата я оценили за 57 хиляди лева. Спомням си как през 1979 г. се наложиха бързи разчети и планиране на бързото изваждане на моторен кораб „Спика”, потънал на дъното пред изхода на доковата камера в източната част на Корабостроителния завод. Ще препиша от бележника си кратката характеристика на потъналия кораб. „Спика” лежи на дъното на равен кил. Около него са разхвърлени остри късове ламарини, арматурни профили и железа. Видимостта около него е 15-20 см. Носът и десният борд са на 1-2 метра от стената на доковата камера. Моторният къраб е дълъг 32 метра, широк 8 метра, височината на борда е 6 метра, а водоизместването - 260 тона. Още съм отбелязал, че изваждането на кораба чрез възстановяване на положителната плавучест не е целесъобразно. Затова водолазите от ОХРА разбиват надстройката, демонтират главния двигател и спомагателните механизми. Това става чрез подводно рязане и взривяване. Разделят корпуса на две секции и го вадят със 100-тонния кран. Седмица след това доковата камера отново влиза в експлоатация ...
Вместо финал. Днес, 14 март 2016 г., гледах карта на потъналите кораби по българското крайбрежие на Черно море. Има ги. Сигурно и до тях някога ще стигнат изследователи, водолази и морски специалисти. Видях, че и „Суперга” е отбелязан. Дали е само като потънал кораб или и днес все още има негови остатъци, които „търчат” на подводната скала на входа на Порт Варна. И са опасни?
Капитан І ранг о.з. Цвятко ДОНЧЕВ
Снимките са от личния архив на автора