САМОЛЕЧЕНИЕТО НА МОТОРИСТА (НА БОРДА НА „СТАРА ПЛАНИНА“ ПРЕЗ 1995 Г.)
След 1991 година, когато заплащането на екипажите на БМФ, плаващи и до бившия СССР стана във валута, „въглищарите” от място за наказание, се превърнаха в една от желаните дестинации. Когато корабът е за въглища, това гарантираше на момчетата от палубата или от машината на всеки две седмици поне за една вечер да си отидат в къщи. Да се заредят за следващите две седмици с ичкии - домашна ракийка и домашно вино и мезе, защото при разпадането на Великия и могъщ съюз някои от тези стоки бяха станали кът. Ако не си се заредил, има да седиш на сухо, особено ако те хване мъгла на Керч. Пък и ако искаш да слезеш, не е трудно. Отиваш при кака Елена и й се примолваш, и няма да е трудно да ти се намери смяна. Ако е с цимент за Израел - още по-добре. В еврейските пристанища отиваш до шипшандера, а често те и сами идват да те вземат, купуваш си каквото трябва - скъпи цигари и питиета, не си правиш труда да ги носиш, те ти ги носят сами на кораба и след седмица две отново си там. Пък законът е открит още от Маркс: „Пари - стока - пари „прим“. Така можеш да си осигуриш студена биричка и фъстъци в крайбрежното кръчме, без да ощетяваш семейния бюджет. За времето на кораба, прочети написаното по-горе.
От средата на август 1995 г. с моторния кораб „Стара планина” карахме клинкер за Израел. Случи се така, че няма и месец по-късно, един от мотористите, мъж малко над 40 години, с дълъг стаж в Параходството, почна често да получава пристъпи на язвата. Да си болен не е добре. Особено пък когато си на кораб. Лекар вече няма. Замества го вторият капитан, ама той освен като те изслуша, да ти даде някое лекарство, което знае от медицинския курс, с друго няма как да ти помогне. Пък и като си знаеш болестта, защо да го занимаваш. Болките особено се усилваха, когато биваше на обща работа. Лежеше горкия на леглото в каютата си и беше мъка да го гледа човек как страда. Пуши от цигарата, стиска зъби, изпънал се на койката, и чака болката да утихне. А тя ако го отпусне за седмица, после пак го атакува. Отказваше да отиде на лекар. Знаел си болката човека и си имал и лекарство за нея. Така кризите с напредване на времето взеха да зачестяват.
Когато биваше на вахта, виждаше се, че не му е добре, но се стреми да си върши работата. И все гледа да е настрани от мен. Колко му е да смажеш един агрегат и да продухаш машината. Пък и движенията й са само 5. Сутрин допълваш лубрикаторната цистерна. После вземеш в ръка шишето от „веро”, пълно с масло, и почваш да поливаш стержените и кобилиците на главния двигател. И така два пъти на вахта. Но най-много го мъчеше горкия питателната парна помпа на котела. Качва са той на горната площадка и почва да се чува едно блъскане с лоста по щока за да „захапе”, пък ако не успее, ще пусне електрическата, и готово. Добре, че някой се е погрижил за това.
Корабът на около месец и половина, два, се отбиваше за товар до Пристанище Варна-запад. При едно от връщанията ни, бях на вахта с него. Случи се така, че по време на нашата сутрешна вахта щяхме да преминем през Дарданелите. Не се очакваха много ходове, не ми трябваше електротехник, за да вкара втория генератор в паралел, а котелът бе прост за обслужване и не се налагаше да се вика моториста на обща работа.
И така, скоро след застъпване на вахта дадоха „Внимание машина!” Пуснахме втория агрегат, вкарах го в паралел и след като двигателят премина от мазут на газьол, дадох „Готова машина!” Поради липса на дистанционен пулт за управление, стоях пред местния пулт на главния двигател. Мотористът бе на горната площадка, за да наблюдава спомагателния котел, който от утилизация трябваше да премина на свой режим.
Чуваше се като блъска с лоста парната питателна помпа на котела, която явно пак бе блокирала. По едно време шумът на горната площадка утихна. Когато дават ходове, мотористът слиза долу, за да може да пуска компресора и да подържа винаги налягането на въздуха в пусковите балони. Но той не се появи. Намалихме хода, налягането на парата в котела скоро почна да пада. Явен показател, че горе нещо не е наред. Качих се на площадката - няма никого. Машинното не е голямо и скоро се убедих, че съм сам в него. Поставих клапата на котела в положение за самостоятелна работа и го пуснах. Видях, че нивото на водата е на долно ниво. Смазах парната помпа както се полага и за моя приятна изненада тя заработи, без да се налага да я блъскам с лоста. Водата стигна необходимото си ниво. С компресора работата бе по-лесна - той е близо да пулта на машината. Дето се казва: „на една ръка разстояние”.
Така положението бе овладяно. Безпокоях се само за едно - да не е излязъл на палубата и да се е надвесил и паднал през леерите. Ходовете се увеличаваха или намаляха според обстановката. Трябваше да отговарям с щамбйна, да намалявам или вдигам обороти, при нужда да пускам компресора, за да допълвам налягането на въздуха в балона. Не смеех да напусна машинното. Успокоявах се, че след 5.00 часа сутринта кокът е станал и сигурно си пие кафето, а и камериерите също тръгват по канижелите със стирките и парцала с кофата за измиване на стените. От горната площадка на машинното отделение за да излезеш навън на юта, се минава покрай камбуза. Така че все някой от домакинците трябваше да е забелязал моя човек.
Обикновено проливът се минава за около 4 часа. Като последните час и нещо се движим в разширяващата се фуниевидно източна част. Тогава и ходовете намаляват. Надпреварата между корабите спира. Има и достатъчно ширина за разминаването им. Наближаваше 08.00 часа, време да вдигам смяната. Теснините и завоите при Чанак кале ги бяхме минали. Кабините на мотористите бяха близо до машината, така че успях да им се обадя, преди да ме потърсят по щамбайна.
След вахта се отбих в кабината на моториста и се успокоих, че е там. Явно го е отпуснало, защото вече спеше. Случва се, човещина, какво да правиш. На всеки може да се случи, да не дава Господ !
Във Варна той не пожела да слезе. Оставаха около два месеца до смяната, щял да стиска зъби, да издържи. Корабът застана на Варна-запад, за да натовари поредната пратка с клинкер. Всички моряци, които са били на тази линия, знаят, че половината Израел е построен с наша помощ и наш цимент, а после вдигнаха и стената, с която се оградиха от арабите. Евреите не се мъчат да замърсяват околната си среда с най-мръсната и енергоемка част от производството на цимента, а именно огромните пещи, където се пече и произвежда основната му съставка - клинкерът. Те просто си го купуват готов, добавят останалите компоненти в зависимост от марката и здравината, която искат да получат. И така ние сновяхме между България, Турция и Кипър, доставяйки от там клинкера. Понякога отскачахме и до Италия - да вземем от другата добавка.
Няма и месец по-късно моя човек отново го хвана криза , но сега тя продължи няколко дни. Лежеше и пъшкаше на леглото. Този път реших, че не може да го оставя така на самолечение. Знаех случай, при който моторист са го лекували за настинка, а той развивал бронхопневмония. После, като отпаднал, го оставили в болницата на монахините в Хайфа. Та с капитана и шеф-механика ходихме да го видим. Сега с кораба пак бяхме в Хайфа. Къде лекарите ще му обърнат по-добро внимание?! Казах на шефа, че настоявам да бъде изпратен на лекар, въпреки неговия отказ. Съгласи се. Казахме на капитана , а той на агента.
Скоро дойде линейката и въпреки неговия отказ, го качихме на нея. Няма и половин час и тя го върна. Мотористът вече не се превиваше от болка, само недоволствуваше, че сме го пратили на лекар. Медицинското, което дадоха на капитана, показваше, че страда от „алкохоликум делириум”. Лекарството, с което се самолекуваше, бе обикновен питеен спирт, какъвто се продаваше в магазините на шипшандъра и бе холандски по произход. А всеки моряк знае как да го направи да се пие.
След този „преглед” нови пристъпи на болестта нямаше. „Оздравя” човекът, така да се каже. Да сме знаели, да го изпратим на лекар още след първите „болки”, ама на - човещина. Пък и защо да вкарваме Параходството в излишни разходи. Нали човекът си носел и „лекарствата”?!
Когато се върнахме във Варна, на кея го чакаше съпругата му - арменка, която побърза да обясни на капитана, че нашият човек се разстроил от съобщението за смъртта на баща си. Такава телеграма не бе постъпвала, а мобилни телефони тогава нямаше. Оставаше да му е казала, при разговор по телефона, ако това бе вярно. Наложи се да плати разходите по идването и връщането на линейката, както и за прегледа. Дано това да го е излекувало напълно от язвата.
Евгени ЦЕНОВ
След 1991 година, когато заплащането на екипажите на БМФ, плаващи и до бившия СССР стана във валута, „въглищарите” от място за наказание, се превърнаха в една от желаните дестинации. Когато корабът е за въглища, това гарантираше на момчетата от палубата или от машината на всеки две седмици поне за една вечер да си отидат в къщи. Да се заредят за следващите две седмици с ичкии - домашна ракийка и домашно вино и мезе, защото при разпадането на Великия и могъщ съюз някои от тези стоки бяха станали кът. Ако не си се заредил, има да седиш на сухо, особено ако те хване мъгла на Керч. Пък и ако искаш да слезеш, не е трудно. Отиваш при кака Елена и й се примолваш, и няма да е трудно да ти се намери смяна. Ако е с цимент за Израел - още по-добре. В еврейските пристанища отиваш до шипшандера, а често те и сами идват да те вземат, купуваш си каквото трябва - скъпи цигари и питиета, не си правиш труда да ги носиш, те ти ги носят сами на кораба и след седмица две отново си там. Пък законът е открит още от Маркс: „Пари - стока - пари „прим“. Така можеш да си осигуриш студена биричка и фъстъци в крайбрежното кръчме, без да ощетяваш семейния бюджет. За времето на кораба, прочети написаното по-горе.
От средата на август 1995 г. с моторния кораб „Стара планина” карахме клинкер за Израел. Случи се така, че няма и месец по-късно, един от мотористите, мъж малко над 40 години, с дълъг стаж в Параходството, почна често да получава пристъпи на язвата. Да си болен не е добре. Особено пък когато си на кораб. Лекар вече няма. Замества го вторият капитан, ама той освен като те изслуша, да ти даде някое лекарство, което знае от медицинския курс, с друго няма как да ти помогне. Пък и като си знаеш болестта, защо да го занимаваш. Болките особено се усилваха, когато биваше на обща работа. Лежеше горкия на леглото в каютата си и беше мъка да го гледа човек как страда. Пуши от цигарата, стиска зъби, изпънал се на койката, и чака болката да утихне. А тя ако го отпусне за седмица, после пак го атакува. Отказваше да отиде на лекар. Знаел си болката човека и си имал и лекарство за нея. Така кризите с напредване на времето взеха да зачестяват.
Когато биваше на вахта, виждаше се, че не му е добре, но се стреми да си върши работата. И все гледа да е настрани от мен. Колко му е да смажеш един агрегат и да продухаш машината. Пък и движенията й са само 5. Сутрин допълваш лубрикаторната цистерна. После вземеш в ръка шишето от „веро”, пълно с масло, и почваш да поливаш стержените и кобилиците на главния двигател. И така два пъти на вахта. Но най-много го мъчеше горкия питателната парна помпа на котела. Качва са той на горната площадка и почва да се чува едно блъскане с лоста по щока за да „захапе”, пък ако не успее, ще пусне електрическата, и готово. Добре, че някой се е погрижил за това.
Корабът на около месец и половина, два, се отбиваше за товар до Пристанище Варна-запад. При едно от връщанията ни, бях на вахта с него. Случи се така, че по време на нашата сутрешна вахта щяхме да преминем през Дарданелите. Не се очакваха много ходове, не ми трябваше електротехник, за да вкара втория генератор в паралел, а котелът бе прост за обслужване и не се налагаше да се вика моториста на обща работа.
И така, скоро след застъпване на вахта дадоха „Внимание машина!” Пуснахме втория агрегат, вкарах го в паралел и след като двигателят премина от мазут на газьол, дадох „Готова машина!” Поради липса на дистанционен пулт за управление, стоях пред местния пулт на главния двигател. Мотористът бе на горната площадка, за да наблюдава спомагателния котел, който от утилизация трябваше да премина на свой режим.
Чуваше се като блъска с лоста парната питателна помпа на котела, която явно пак бе блокирала. По едно време шумът на горната площадка утихна. Когато дават ходове, мотористът слиза долу, за да може да пуска компресора и да подържа винаги налягането на въздуха в пусковите балони. Но той не се появи. Намалихме хода, налягането на парата в котела скоро почна да пада. Явен показател, че горе нещо не е наред. Качих се на площадката - няма никого. Машинното не е голямо и скоро се убедих, че съм сам в него. Поставих клапата на котела в положение за самостоятелна работа и го пуснах. Видях, че нивото на водата е на долно ниво. Смазах парната помпа както се полага и за моя приятна изненада тя заработи, без да се налага да я блъскам с лоста. Водата стигна необходимото си ниво. С компресора работата бе по-лесна - той е близо да пулта на машината. Дето се казва: „на една ръка разстояние”.
Така положението бе овладяно. Безпокоях се само за едно - да не е излязъл на палубата и да се е надвесил и паднал през леерите. Ходовете се увеличаваха или намаляха според обстановката. Трябваше да отговарям с щамбйна, да намалявам или вдигам обороти, при нужда да пускам компресора, за да допълвам налягането на въздуха в балона. Не смеех да напусна машинното. Успокоявах се, че след 5.00 часа сутринта кокът е станал и сигурно си пие кафето, а и камериерите също тръгват по канижелите със стирките и парцала с кофата за измиване на стените. От горната площадка на машинното отделение за да излезеш навън на юта, се минава покрай камбуза. Така че все някой от домакинците трябваше да е забелязал моя човек.
Обикновено проливът се минава за около 4 часа. Като последните час и нещо се движим в разширяващата се фуниевидно източна част. Тогава и ходовете намаляват. Надпреварата между корабите спира. Има и достатъчно ширина за разминаването им. Наближаваше 08.00 часа, време да вдигам смяната. Теснините и завоите при Чанак кале ги бяхме минали. Кабините на мотористите бяха близо до машината, така че успях да им се обадя, преди да ме потърсят по щамбайна.
След вахта се отбих в кабината на моториста и се успокоих, че е там. Явно го е отпуснало, защото вече спеше. Случва се, човещина, какво да правиш. На всеки може да се случи, да не дава Господ !
Във Варна той не пожела да слезе. Оставаха около два месеца до смяната, щял да стиска зъби, да издържи. Корабът застана на Варна-запад, за да натовари поредната пратка с клинкер. Всички моряци, които са били на тази линия, знаят, че половината Израел е построен с наша помощ и наш цимент, а после вдигнаха и стената, с която се оградиха от арабите. Евреите не се мъчат да замърсяват околната си среда с най-мръсната и енергоемка част от производството на цимента, а именно огромните пещи, където се пече и произвежда основната му съставка - клинкерът. Те просто си го купуват готов, добавят останалите компоненти в зависимост от марката и здравината, която искат да получат. И така ние сновяхме между България, Турция и Кипър, доставяйки от там клинкера. Понякога отскачахме и до Италия - да вземем от другата добавка.
Няма и месец по-късно моя човек отново го хвана криза , но сега тя продължи няколко дни. Лежеше и пъшкаше на леглото. Този път реших, че не може да го оставя така на самолечение. Знаех случай, при който моторист са го лекували за настинка, а той развивал бронхопневмония. После, като отпаднал, го оставили в болницата на монахините в Хайфа. Та с капитана и шеф-механика ходихме да го видим. Сега с кораба пак бяхме в Хайфа. Къде лекарите ще му обърнат по-добро внимание?! Казах на шефа, че настоявам да бъде изпратен на лекар, въпреки неговия отказ. Съгласи се. Казахме на капитана , а той на агента.
Скоро дойде линейката и въпреки неговия отказ, го качихме на нея. Няма и половин час и тя го върна. Мотористът вече не се превиваше от болка, само недоволствуваше, че сме го пратили на лекар. Медицинското, което дадоха на капитана, показваше, че страда от „алкохоликум делириум”. Лекарството, с което се самолекуваше, бе обикновен питеен спирт, какъвто се продаваше в магазините на шипшандъра и бе холандски по произход. А всеки моряк знае как да го направи да се пие.
След този „преглед” нови пристъпи на болестта нямаше. „Оздравя” човекът, така да се каже. Да сме знаели, да го изпратим на лекар още след първите „болки”, ама на - човещина. Пък и защо да вкарваме Параходството в излишни разходи. Нали човекът си носел и „лекарствата”?!
Когато се върнахме във Варна, на кея го чакаше съпругата му - арменка, която побърза да обясни на капитана, че нашият човек се разстроил от съобщението за смъртта на баща си. Такава телеграма не бе постъпвала, а мобилни телефони тогава нямаше. Оставаше да му е казала, при разговор по телефона, ако това бе вярно. Наложи се да плати разходите по идването и връщането на линейката, както и за прегледа. Дано това да го е излекувало напълно от язвата.
Евгени ЦЕНОВ
Моторният кораб „Стара планина”, на борда на който се развиват събитията, описани в този документален разказ.
Моторният кораб „Стара планина” в Пристанище Варна-запад. Снимката е направена през 1985 г.