И мината е Б-38, и снимката е за спомен от службата на десантните кораби-минни заградители през 60-те години на ХХ век.
ЕДНА ДЪЛГО ПРЕМЪЛЧАВАНА ИСТИНА ЗА БЪЛГАРСКАТА
МОРСКА МИНА Б-38
- Първа мина, на вода! - командваха от мостика.
Започна се. Минна постановка с цел проверка. Налагаха я отклоненията от зададената дълбочина, при поставянето на този образец мини. Бяхме подготвили, без средствата им за възпламеняване и взривяване, 30 (тридесет) бойни мини. Командите следваха една след друга в ритъм, осигуряващ минния интервал.
От една година в базата се провеждаха редовни тренировки по минопоставяне. В строя се беше завърнал първият, доработен в минен заградител, малък десантен кораб. С неговото пристигане започнаха и тренировките. Обикновено ги съчетаваха с тези на тралчиците (миночистачите). Тези мини, дето сега ги поставяхме, тралчиците почти никога не откриваха. Вадеха ги после, след тренировката. В повечето случаи се установяваше, че корпусът на мината е бил на по-голяма дълбочина от зададената и контактните тралове не са успявали да го захванат. Това се повтаряше почти при всяка тренировка. Имаше ли причини за това? Имаше ли и виновни? Виновни винаги има. Във войската винаги се търси и се намират виновни.
Екипажът на минният заградител твърдеше, че те изпълняват инструкциите стриктно. Ние, миньорите, от склада за съхранение, поддръжка и подготовка на минотралното въоръжение на базата - също. Работехме по същите инструкции. Стараехме се да ги изпълняваме коректно, точка по точка. Към нас обаче се насочиха съмнения, дори открито се отправяха и неконкретни обвинения. Без доказана вина, бяхме все виновни. Не можехме и да се защитим. Моите началници не участваха в минопоставянето, докато флагманският специалист на базата по бойното използване на минотралното оръжие участваше във всяка тренировка на минния заградител. Неговия опит и компетентност служеха като гаранция за правилността в действията на корабните минни партии.
След първите няколко неудачи, флагманският специалист на базата започна да идва, контролира и участва в подготовката на всяка мина определена за поставяне. Лично извършвах всички дейности по подготовката. Въпреки това резултатът не се променяше. Ситуацията ни налагаше да работим заедно. Взаимно се информирахме, обсъждахме, коментирахме, понякога и спорехме по дейности, свързани с подготовките на мините, ровехме и търсехме решение. Стриктно спазвахме инструкциите. Взаимодействието в работата се отразяваше благоприятно на отношенията помежду ни. Много хубаво, но какво от това? На практика - нищо. Проблемът си стоеше все така. Редовно плавах с минния заградител. Участвах в подготовката и поставянето на всяка учебна мина. Не че така трябваше. Не че някой ме задължаваше. Не беше и моя работа, но ми трябваше. На мен ми беше необходимо. Моите началници не ми пречеха, а корабните ме приемаха радушно. Проблемът стана известен. Повечето от началниците знаеха за него, но никой не се решаваше да предприеме по-конкретни действия за преодоляването му. И как да ги предприеме тези действия? Та тя, тази мина, е била приета на въоръжение, заедно с документацията си, преди повече от 40 години. До сега всичко е било, или поне се е приемало, че е било наред и сега изведнъж се оказваше, че не е. Е, няма как и няма кой да го приеме за вярно. Да де, но си беше факт. Изчакването, и сега, си оставаше предпочитаната позиция. Вероятно е била предпочитана и през всичките тези години. Можех ли и аз да чакам?
Защо пък да не можех? Никой не искаше нищо конкретно от мен. Защо да не чакам? Сигурно защото не исках да съм все виновен? Имаше го и това, но не беше всичко. Не можех да приема, че проблем с оръжие създадено толкова отдавна, не може да бъде преодолян. Проблем и то с оръжие? Какво тогава е това оръжие? И защо да не може да се преодолее? Ами, вероятно, защото никой не е искал да се занимава с него. И таз добра? Кой да го реши тогава? Така ли да остане? Е, това не е за вярване. Не можех и не исках да повярвам. Не исках и да чакам. Продължих да ровя и да търся. Открих пенсионирани миньори, служили на старите минни заградители. Разказаха, че при поставянето на тези мини, предварително измервали дълбочината. Развивали и поставяли под корпуса минреп с такава дължина, че да застане на заповяданата дълбочина. Дъномерът вече бил излишен. Така я поставяли. Правели го, за да си нямат проблеми с удълбочаването при заставането й. То и така става, но само ако е една и то учебна. Когато са десетки и постановката е бойна, тази хитрост не може да се прилага. Впрочем и тогава може, но без да се гарантира заповяданата дълбочина. Тогава е нужна и безотговорност, престъпна безотговорност. Не бих го и помислил, камо ли да го допусна.
Разказът им не ми свърши, кой знае каква работа. Само затвърди предположението ми, че в конструкцията на мината нещо не е както трябва. Конструктивен недостатък? Ама че глупост? Кой щеше да ми повярва? Никой нямаше дори да иска и да чуе за моите съмнения и предположения. Какво пък? Имах ли по-добро предложение? Разбира се, че нямах. Флагманският специалист на базата внимателно ме изслуша. Донякъде се съгласи с твърдението ми, че конструктивен недостатък може да е причината за несъответствието между инструкцията и резултата от нейното изпълнение. За начало не беше лошо. Не беше лошо, ама как да убедя останалите. Те не са малко. Всичките служили много по-дълго от мен, с много по-вече опит, на отговорни позиции. Как да повярват на старши лейтенант, занимаващ се с минно оръжие от няма и две години. Те, оръжията, не са и били мечтата на моя живот, но в армията колко са тези дето реализират мечтите си? Как да ги убедя в нещо, в което съм сигурен, но нямам никакви доказателства. Кой ще вземе тогава решение? Кой ще докладва на Командващия, че един образец от бойните мини е бил и е негоден за бойно използване така, както е написано в инструкциите.
МОРСКА МИНА Б-38
- Първа мина, на вода! - командваха от мостика.
Започна се. Минна постановка с цел проверка. Налагаха я отклоненията от зададената дълбочина, при поставянето на този образец мини. Бяхме подготвили, без средствата им за възпламеняване и взривяване, 30 (тридесет) бойни мини. Командите следваха една след друга в ритъм, осигуряващ минния интервал.
От една година в базата се провеждаха редовни тренировки по минопоставяне. В строя се беше завърнал първият, доработен в минен заградител, малък десантен кораб. С неговото пристигане започнаха и тренировките. Обикновено ги съчетаваха с тези на тралчиците (миночистачите). Тези мини, дето сега ги поставяхме, тралчиците почти никога не откриваха. Вадеха ги после, след тренировката. В повечето случаи се установяваше, че корпусът на мината е бил на по-голяма дълбочина от зададената и контактните тралове не са успявали да го захванат. Това се повтаряше почти при всяка тренировка. Имаше ли причини за това? Имаше ли и виновни? Виновни винаги има. Във войската винаги се търси и се намират виновни.
Екипажът на минният заградител твърдеше, че те изпълняват инструкциите стриктно. Ние, миньорите, от склада за съхранение, поддръжка и подготовка на минотралното въоръжение на базата - също. Работехме по същите инструкции. Стараехме се да ги изпълняваме коректно, точка по точка. Към нас обаче се насочиха съмнения, дори открито се отправяха и неконкретни обвинения. Без доказана вина, бяхме все виновни. Не можехме и да се защитим. Моите началници не участваха в минопоставянето, докато флагманският специалист на базата по бойното използване на минотралното оръжие участваше във всяка тренировка на минния заградител. Неговия опит и компетентност служеха като гаранция за правилността в действията на корабните минни партии.
След първите няколко неудачи, флагманският специалист на базата започна да идва, контролира и участва в подготовката на всяка мина определена за поставяне. Лично извършвах всички дейности по подготовката. Въпреки това резултатът не се променяше. Ситуацията ни налагаше да работим заедно. Взаимно се информирахме, обсъждахме, коментирахме, понякога и спорехме по дейности, свързани с подготовките на мините, ровехме и търсехме решение. Стриктно спазвахме инструкциите. Взаимодействието в работата се отразяваше благоприятно на отношенията помежду ни. Много хубаво, но какво от това? На практика - нищо. Проблемът си стоеше все така. Редовно плавах с минния заградител. Участвах в подготовката и поставянето на всяка учебна мина. Не че така трябваше. Не че някой ме задължаваше. Не беше и моя работа, но ми трябваше. На мен ми беше необходимо. Моите началници не ми пречеха, а корабните ме приемаха радушно. Проблемът стана известен. Повечето от началниците знаеха за него, но никой не се решаваше да предприеме по-конкретни действия за преодоляването му. И как да ги предприеме тези действия? Та тя, тази мина, е била приета на въоръжение, заедно с документацията си, преди повече от 40 години. До сега всичко е било, или поне се е приемало, че е било наред и сега изведнъж се оказваше, че не е. Е, няма как и няма кой да го приеме за вярно. Да де, но си беше факт. Изчакването, и сега, си оставаше предпочитаната позиция. Вероятно е била предпочитана и през всичките тези години. Можех ли и аз да чакам?
Защо пък да не можех? Никой не искаше нищо конкретно от мен. Защо да не чакам? Сигурно защото не исках да съм все виновен? Имаше го и това, но не беше всичко. Не можех да приема, че проблем с оръжие създадено толкова отдавна, не може да бъде преодолян. Проблем и то с оръжие? Какво тогава е това оръжие? И защо да не може да се преодолее? Ами, вероятно, защото никой не е искал да се занимава с него. И таз добра? Кой да го реши тогава? Така ли да остане? Е, това не е за вярване. Не можех и не исках да повярвам. Не исках и да чакам. Продължих да ровя и да търся. Открих пенсионирани миньори, служили на старите минни заградители. Разказаха, че при поставянето на тези мини, предварително измервали дълбочината. Развивали и поставяли под корпуса минреп с такава дължина, че да застане на заповяданата дълбочина. Дъномерът вече бил излишен. Така я поставяли. Правели го, за да си нямат проблеми с удълбочаването при заставането й. То и така става, но само ако е една и то учебна. Когато са десетки и постановката е бойна, тази хитрост не може да се прилага. Впрочем и тогава може, но без да се гарантира заповяданата дълбочина. Тогава е нужна и безотговорност, престъпна безотговорност. Не бих го и помислил, камо ли да го допусна.
Разказът им не ми свърши, кой знае каква работа. Само затвърди предположението ми, че в конструкцията на мината нещо не е както трябва. Конструктивен недостатък? Ама че глупост? Кой щеше да ми повярва? Никой нямаше дори да иска и да чуе за моите съмнения и предположения. Какво пък? Имах ли по-добро предложение? Разбира се, че нямах. Флагманският специалист на базата внимателно ме изслуша. Донякъде се съгласи с твърдението ми, че конструктивен недостатък може да е причината за несъответствието между инструкцията и резултата от нейното изпълнение. За начало не беше лошо. Не беше лошо, ама как да убедя останалите. Те не са малко. Всичките служили много по-дълго от мен, с много по-вече опит, на отговорни позиции. Как да повярват на старши лейтенант, занимаващ се с минно оръжие от няма и две години. Те, оръжията, не са и били мечтата на моя живот, но в армията колко са тези дето реализират мечтите си? Как да ги убедя в нещо, в което съм сигурен, но нямам никакви доказателства. Кой ще вземе тогава решение? Кой ще докладва на Командващия, че един образец от бойните мини е бил и е негоден за бойно използване така, както е написано в инструкциите.
Авторът на този разказ о.з. капитан І ранг Лъчезар ЛАЗАРОВ
Десантният кораб - минен заградител № 703 се завръща в Пункта за базиране Атия на Военноморска база Бургас.
Десантният кораб - минен заградител № 705 излиза от базата за изпълнение на задача на море.
Корабният минен разчет извършва проверка и подготовка на мина Б-38 за минна постановка на море.
Корабният минен разчет извършва проверка и подготовка на мина Б-38 за минна постановка на море.
Българската морска мина Б-38 може да служи не само като средство за паркова украса във флотските райони.
Естествено, че никой. Ами сега? Какво сега? Ами, нищо. Да бе, нищо. Не исках да е нищо, но и не знаех точно какво да бъде. С един от оперативните офицери на служба ВКР (военно контраразузнаване) базата, бяхме близки, бяхме приятели. Споделяхме служебни и лични проблеми. Споделяхме много неща. Бях го запознал с проблема в детайли. Знаех, че по служебна линия има възможност да съдейства, но само, за да се ускори търсенето на решение. Самото решение не беше негова работа. Тогава обаче нещата можеше и да се пообъркат. Можеше да се получат и нежелани последствия за мен. Имах ли друг избор? Вече една година се въртяхме в омагьосания кръг на инструкциите. Колко ли години още щеше да продължи така? Нямах представа. Нямах друг избор. Каквото имаше да става, щеше да стане. Какво пък? Казват, че господ бил на страната на смелите.
Сега плавахме, за да се установи официално един факт. Много по-добре би било, ако сега търсехме причините за неговото съществуване. В плаването участваха много хора и няколко кораба. На флагманския кораб беше цялата комисия, там трябваше да бъде и Командващият на ВМС (Военноморските сили). На минния заградител бяха офицери от отдел „Въоръжение” (ОВ) на ВМС с началника си, флагманският специалист на базата и аз. Плаваха и водолазните кораби на дветe бази, и базовият буксир. Внушителна армада.
Стоях на кърмата, до самия борд. Исках да наблюдавам придвижването, падането, приводняването и потъването на всяка мина. Бях убеден, че има нещо, което можеше да забележа, което можеше да ми подскаже и ме насочи към решението. Да де, ама то това нещо, макар и упорито да си го търсил, може да го забележиш само ако си готов да го видиш. Дори и да не бях готов, не спирах да вярвам и се надявах да го забележа.
Шумът при придвижването на мината по релсовия път завършваше с метален трясък при преобръщането й на ската и откачването на корпусът от котвата. Понякога откачването ставаше при удара и във водата. Котвата с резки колебателни движения бързо се пълнеше с вода и потъваше. Корпусът създаваше усещането, че няма намерение да потъва. Миг след това изчезваше внезапно и неочаквано. Скриваше се под водата теглен от котвата след сработване на стопорния механизъм. Стой! Спри! Това е! Да. Проблемът можеше да бъде в този механизъм. Ами да. Може би той се задействаше рано. Много, много рано. Много преди дъномерът да се е ударил в дъното. Застопоряваше барабана и не позволяваше на минрепа да се развива. Да се задейства? Но как? Коя е причината да се задейства? Нямах още отговор, но знаех правилния въпрос. Открих посоката. До тук добре. Нататък? Е, нататък засега не беше ясно.
Минната постановка завърши. Чакахме резултатите от огледа на водолазите. Те потвърдиха очакванията ми. От поставените 30 мини, 29 бяха „удавени”, по-точно потънали, отделени от котвите си, само на по 2 - 2,5 м. Никой не коментираше случилото се. На никой не му се говореше. Срещах само мрачни погледи. Мълчанието казваше всичко. Плаването завърши. Разотидоха си. Моята работа сега започваше. Всичките тези „железа” мен чакаха. Трябваше да ги прибера и започна обработката им. Пожелах си приятна работа.
Докато матросите си вършеха работата, смятах времето необходимо за запълване на котвата с вода през всичките нейни отвори, при различните и положения, които заемаше на водната повърхност. Получавахa се близки стойности, между 2 и 4 секунди. Нямаше нужда от прецизно пресмятане. Практически и това стигаше. В този порядък от време някой трябваше да осигури, да гарантира невъзможността стопорният механизъм да се задейства. Някой трябваше да му пречи, но за кратко, за не по-вече от това време, до напълването на котвения сандък достатъчно, за да спрат резките колебателни движения и котвата започне да потъва. Ето, това е. Този път като че ли наистина открих причината. При тази мина нямаше кой да гарантира несработването на стопорния механизъм. Нямаше такова устройство. Просто не беше предвидено и го нямаше. Това е. Тогава, кой можеше да свърши тази работа? В случaя - никой. Ами тогава? Господи, колко било лесно! Всички мини от този тип, без тази, имаха такова устройство, един обикновен механизъм, наречен механичен винтов задръжник. Той блокираше стопора и гарантираше свободното удълбочаване на котвата до около 1,5 м. Надолу нормалната работа на дъномера беше сигурна. Може би конструкторът е пренебрегнел влиянието на инерцията при движението на телата, както е при резките колебания на котвата докато се пълни през онези, ориентировъчно пресметнати, 2 до 4 сек. Не беше моя работа да разсъждавам за това, какво си е мислил конструкторът. Не ми беше вече и нужно.
Сутринта, на следващия ден, стоях на пейката пред щаба и чаках. Трябваше да стоя и да чакам. С флагманския специалист на базата не успяхме да разговаряме. Бързаше за служебното събиране с участието на Командващия. Там бяха всички офицери, заемащи отговорни позиции и имащи отношение към вчерашното събитие. Вероятно Командваищият чакаше от тях предложения за решение. Не участвах в този пряко касаещ ме служебен форум. Не бях поканен. За това сега местех крак върху крак, въртях се на мястото си и чаках. След повече от час заизлизаха в почивка. Флагманският специалист на базата дойде при мен и попита :
- Е, инж. Лазаров, имаш ли някакво предложение за решение?
Така се обръщаше към мен от няколко месеца насам. Това не ме притесняваше, дори ми харесваше. Досега никой не беше изразявал отношението си към мен по такъв начин.
- Да, др. капитан I ранг, имам и обяснение и предложение.
Разказах му всичко онова, за което бях мислил. Не каза нищо. Обърна се и влезе в щаба. След двайсетина минути се върна усмихнат и каза:
- Командващият прие предложението и заповяда да се подготвят 5 учебни мини по предлaгания начин и започнат изпитания с тях веднага. Разбра ли?
- Тъй вярно, др. капитан I ранг - беше моят отговор.
Работа ме чакаше. Имаше и усложнения и проблеми, но заповедта си беше заповед. Съдействаха ми кой с каквото може. Преоборудвахме и започнахме изпитанията. Всяка една мина трябваше да бъде подготвена, поставена, проверена, как е застанала и извадена 300 пъти. Защо точно толкова и до сега нямам обяснение. Работехме на минния заградител. За целта той стоеше винаги трети, най-външен в групата кораби на пирса. Поставяхме ги от двата борда. Вадехме ги с портовия кран и водолаз. Работехме всеки ден, седмица след седмица, цялото лято, та и част от есента. Не успяхме да изпълним количествената част на изпитанието, но и това което постигнахме, се оказа, че е достатъчно. Имаше и откази, но единични и бяха по други, предимно субективни причини. Водихме си дневник. Правихме и протоколи. Обобщихме резултатите в доклад. Докладвахме ги по команден ред. Последва нова заповед. Да се преоборудват всички мини на ВМС от този образец по предлагания начин. Това да стане по време на плановите средни ремонти, но в рамките на две години.
Пак работа. Скиците на новия, нашия винтов механичен задръжник, трябваше да се преработят в чертежи. Трябваха и нови инструкции. Пак нямах избор. Направих ги.
Казват че всичко е добре, щом завършело добре. Може и да е така.
Капитан І ранг о.р. Лъчезар ЛАЗАРОВ
Бележка на главния редактор: Благодарим на моряка Светослав Илиев Стойков - приятел на „Морски вестник”, който ни предостави снимки от личния архив на своя баща Илия Стоянов Стойков, служил в дивизиона десантни кораби и минни заградители по времето, когато плаваха старите немски баржи БДБ. Според нашия консултант о.з. капитан І ранг Христо Бориславов Димитров (Чони) снимките са правени за спомен, с „режисура”, а не по време на реално подготовка на мина Б-38 за минно заграждение. Фактът, че на финалната фаза матросите са без спасителни ризи, и не са обезопасени както трябва, показва наистина, че снимките са правени за спомен, но това не ги прави по-малко интересни и ценни.
Сега плавахме, за да се установи официално един факт. Много по-добре би било, ако сега търсехме причините за неговото съществуване. В плаването участваха много хора и няколко кораба. На флагманския кораб беше цялата комисия, там трябваше да бъде и Командващият на ВМС (Военноморските сили). На минния заградител бяха офицери от отдел „Въоръжение” (ОВ) на ВМС с началника си, флагманският специалист на базата и аз. Плаваха и водолазните кораби на дветe бази, и базовият буксир. Внушителна армада.
Стоях на кърмата, до самия борд. Исках да наблюдавам придвижването, падането, приводняването и потъването на всяка мина. Бях убеден, че има нещо, което можеше да забележа, което можеше да ми подскаже и ме насочи към решението. Да де, ама то това нещо, макар и упорито да си го търсил, може да го забележиш само ако си готов да го видиш. Дори и да не бях готов, не спирах да вярвам и се надявах да го забележа.
Шумът при придвижването на мината по релсовия път завършваше с метален трясък при преобръщането й на ската и откачването на корпусът от котвата. Понякога откачването ставаше при удара и във водата. Котвата с резки колебателни движения бързо се пълнеше с вода и потъваше. Корпусът създаваше усещането, че няма намерение да потъва. Миг след това изчезваше внезапно и неочаквано. Скриваше се под водата теглен от котвата след сработване на стопорния механизъм. Стой! Спри! Това е! Да. Проблемът можеше да бъде в този механизъм. Ами да. Може би той се задействаше рано. Много, много рано. Много преди дъномерът да се е ударил в дъното. Застопоряваше барабана и не позволяваше на минрепа да се развива. Да се задейства? Но как? Коя е причината да се задейства? Нямах още отговор, но знаех правилния въпрос. Открих посоката. До тук добре. Нататък? Е, нататък засега не беше ясно.
Минната постановка завърши. Чакахме резултатите от огледа на водолазите. Те потвърдиха очакванията ми. От поставените 30 мини, 29 бяха „удавени”, по-точно потънали, отделени от котвите си, само на по 2 - 2,5 м. Никой не коментираше случилото се. На никой не му се говореше. Срещах само мрачни погледи. Мълчанието казваше всичко. Плаването завърши. Разотидоха си. Моята работа сега започваше. Всичките тези „железа” мен чакаха. Трябваше да ги прибера и започна обработката им. Пожелах си приятна работа.
Докато матросите си вършеха работата, смятах времето необходимо за запълване на котвата с вода през всичките нейни отвори, при различните и положения, които заемаше на водната повърхност. Получавахa се близки стойности, между 2 и 4 секунди. Нямаше нужда от прецизно пресмятане. Практически и това стигаше. В този порядък от време някой трябваше да осигури, да гарантира невъзможността стопорният механизъм да се задейства. Някой трябваше да му пречи, но за кратко, за не по-вече от това време, до напълването на котвения сандък достатъчно, за да спрат резките колебателни движения и котвата започне да потъва. Ето, това е. Този път като че ли наистина открих причината. При тази мина нямаше кой да гарантира несработването на стопорния механизъм. Нямаше такова устройство. Просто не беше предвидено и го нямаше. Това е. Тогава, кой можеше да свърши тази работа? В случaя - никой. Ами тогава? Господи, колко било лесно! Всички мини от този тип, без тази, имаха такова устройство, един обикновен механизъм, наречен механичен винтов задръжник. Той блокираше стопора и гарантираше свободното удълбочаване на котвата до около 1,5 м. Надолу нормалната работа на дъномера беше сигурна. Може би конструкторът е пренебрегнел влиянието на инерцията при движението на телата, както е при резките колебания на котвата докато се пълни през онези, ориентировъчно пресметнати, 2 до 4 сек. Не беше моя работа да разсъждавам за това, какво си е мислил конструкторът. Не ми беше вече и нужно.
Сутринта, на следващия ден, стоях на пейката пред щаба и чаках. Трябваше да стоя и да чакам. С флагманския специалист на базата не успяхме да разговаряме. Бързаше за служебното събиране с участието на Командващия. Там бяха всички офицери, заемащи отговорни позиции и имащи отношение към вчерашното събитие. Вероятно Командваищият чакаше от тях предложения за решение. Не участвах в този пряко касаещ ме служебен форум. Не бях поканен. За това сега местех крак върху крак, въртях се на мястото си и чаках. След повече от час заизлизаха в почивка. Флагманският специалист на базата дойде при мен и попита :
- Е, инж. Лазаров, имаш ли някакво предложение за решение?
Така се обръщаше към мен от няколко месеца насам. Това не ме притесняваше, дори ми харесваше. Досега никой не беше изразявал отношението си към мен по такъв начин.
- Да, др. капитан I ранг, имам и обяснение и предложение.
Разказах му всичко онова, за което бях мислил. Не каза нищо. Обърна се и влезе в щаба. След двайсетина минути се върна усмихнат и каза:
- Командващият прие предложението и заповяда да се подготвят 5 учебни мини по предлaгания начин и започнат изпитания с тях веднага. Разбра ли?
- Тъй вярно, др. капитан I ранг - беше моят отговор.
Работа ме чакаше. Имаше и усложнения и проблеми, но заповедта си беше заповед. Съдействаха ми кой с каквото може. Преоборудвахме и започнахме изпитанията. Всяка една мина трябваше да бъде подготвена, поставена, проверена, как е застанала и извадена 300 пъти. Защо точно толкова и до сега нямам обяснение. Работехме на минния заградител. За целта той стоеше винаги трети, най-външен в групата кораби на пирса. Поставяхме ги от двата борда. Вадехме ги с портовия кран и водолаз. Работехме всеки ден, седмица след седмица, цялото лято, та и част от есента. Не успяхме да изпълним количествената част на изпитанието, но и това което постигнахме, се оказа, че е достатъчно. Имаше и откази, но единични и бяха по други, предимно субективни причини. Водихме си дневник. Правихме и протоколи. Обобщихме резултатите в доклад. Докладвахме ги по команден ред. Последва нова заповед. Да се преоборудват всички мини на ВМС от този образец по предлагания начин. Това да стане по време на плановите средни ремонти, но в рамките на две години.
Пак работа. Скиците на новия, нашия винтов механичен задръжник, трябваше да се преработят в чертежи. Трябваха и нови инструкции. Пак нямах избор. Направих ги.
Казват че всичко е добре, щом завършело добре. Може и да е така.
Капитан І ранг о.р. Лъчезар ЛАЗАРОВ
Бележка на главния редактор: Благодарим на моряка Светослав Илиев Стойков - приятел на „Морски вестник”, който ни предостави снимки от личния архив на своя баща Илия Стоянов Стойков, служил в дивизиона десантни кораби и минни заградители по времето, когато плаваха старите немски баржи БДБ. Според нашия консултант о.з. капитан І ранг Христо Бориславов Димитров (Чони) снимките са правени за спомен, с „режисура”, а не по време на реално подготовка на мина Б-38 за минно заграждение. Фактът, че на финалната фаза матросите са без спасителни ризи, и не са обезопасени както трябва, показва наистина, че снимките са правени за спомен, но това не ги прави по-малко интересни и ценни.