ВИСОКАТА
(спомен за някогашните варненски моряшки кръчми)
Не че нямаше други кръчми. Крайбрежният град бе изпъстрен с кръчми. И “Боеолу” и “Цукато”, и “Анемояни”, и аперативът “Кирчев”, и “Авгенерото”, и “Тунела”, и какви ли още не! При “Кирчев” ще намериш най-фините деликатеси, “гърците” предлагаха избор от десетина малки “цинийки” с какво ли не: маслинки, хайвер, цирози с копър, скариди, бял боб, сиренце, тахан халва, сардела с лимон, лакерда, пастърмицка и други апетитни и остри лакомства, които ти шушнеха: ха не пий сега!
Много, много бяха тогава кръчмите...
Но “Високата” си оставаше в и с о к а!
Няколко каменни стъпала те въвеждат в просторен салон с голи дъбови маси. Отляво е големият тезгях, зад който неизбежно стои бай Симеон. Атанас пъргаво тича между масите и изпълнява поръчките.
Лъхва те миризма на цигари, алкохол и пържена риба. От отсрещния ъгъл се носят звуците на специалната Крачунова китара. Крачуна е сух, слаб и висок бродяга, който е монтирал – негов патент – към китарата си устна хармоничка. Той е неплатеният “сътрудник” на “Високата”.
Влизаш и се чудиш на коя маса да седнеш.
Постоянното присъствие на кръчмата е тук. На най-голямата маса са делфиноловците, до тях са гемиджиите, рибарите, моряците, пристанищните работници, а на средната маса – “официалната” – седят търговци, корабособственици и чиновници от околните кантори. На тази маса е винаги директорът на Земеделската банка Втичев, корабособствениците Желябов и Карагьозов, корабостроителят Фаното Стамболиев, чиновници от параходната агенция “Пайкурич” начело с бай Сандьо Топлийката, собственикът на таляни Велев и други от “голямото добрутро” на Варна.
Мъчно е да изброиш всички посетители на “Високата”. Но така или иначе тя си оставаше моряшка кръчма. Тук често идваха и “флотските”: Новака, Янко Стаматов и към тях се пришиваха бай Тодор Брадата и доктор Жеков. Те бяха авджийска тайфа. На тяхната маса се лееха безкрайни ловджийски случки и небивалици...
Ще направя пропуск, ако не спомена Сандъка – висок, строен флотски ерген. Имаше мощен гърлен глас. Сам си прикачи прякора. Разправяше стар анекдот, донесен от царска Русия: някаква графиня имала племенник мичман. Дълго плавал той на тогавашните военни ветроходи. Неговите съвипускници напреднали в кариерата и придобили големи чинове, а мичманът си оставал мичман. Графинята отишла да се жалва при адмирала:
- Ваше Високоблагородие, моят племенник вече 12 години плава в ескадрата и не го повишавате в по-горни чинове. Да не сте го пропуснали? Защо?
- Любезна графиньо – отговорил адмиралът, - и моят моряшки сандък плава с мен вече 40 години, но си остава с чин “сандък”.
Прякорът му залепна: “Сандък!” Впрочем този наш флотски ругаеше некадърни или провинили се моряци, неизменно включвайки съчетанието “сандък със сандък такъв!”...
На масата на делфиноловците, между които неотменно бяха бай Васил Пачиката, Пияното Добри, Коломбото, Зангадора и др., се разказваха най-интересните истории. Фано Стамболиев разправяше за първите делфиноловци у нас – лазовете, малоазийски турци:
- Някъде около 1920 г. нашето правителство разрешава на тези лазове да ловуват по нашето крайбрежие. И от ранна пролет те пристигат със своите т а к и, правят бивак в устието на Ропотамо, с временни колиби и големи огнища – за топене на делфинова мас. Цялата красива местност вони, не се трае. Наемаха и наши хора. От тях и ние научихме занаята. Бяха бая мръсни, дрехите им – просмукани от делфинова мас. Инак бяха ужасно честни. Помня такъв случай: около Зехтин-борун бяхме хвърлили калкански мрежи. Прибираме ги на другия ден и гледаме, че някой е пипал преди нас. Накрая на мрежата стои завързана мушамена торбичка. Развързваме я, и що да видим – златна турска лира! Разбрахме, че това е работа на лазовете. По-късно се срещнахме с един от черибашиите на тяхната тайфа, който ни каза, че хората му останали гладни и решили да откачат четири-пет “плочи” от нашите мрежи. “Но нали си платихме?” – каза черибашията.
От съседната маса, рибарската, едър здравеняк пристига и се намесва в разговора:
- Защо я няма вече в нашето море рибата? Помните ли преди години какъв боллук беше и на скумрия, и на паламуд. Ами милионите чирози, дето се сушаха в Созопол!... Къде остана всичко това? Вие, делфинджиите, сте виновни. Изтрепахте делфина и сега няма кой да подкарва пасажната риба към брега...
- И това е вярно! – изгърмява Пачиката.
- Айде, файроп, момчета! – провиква се бай Симеон. – Наближава дванайсет! Ще метем.
* * *
Преваля полунощ. “Високата” опустява. По улица “Сан Стефано” още дълго се чуват приказки и спорове.
След няколко дни попадам на масата на “чорбаджиите”. Между тях е корабособственикът Желябов. През време на войната той бе построил в окупирана Гърция две хубави гемии – “Вита” и “Милка”. Докара ги във Варна и сформира екипажи. Към масата подхожда бай Симеон с вестник в ръка:
- Получих от Варшава писмо и вътре – ей този вестник, имало писано за мене и за кръчмата. През лятото на оная маса седяха поляци. Трябва да е някой от тях. Кой знае полски?
Намери се преводач. Под заглавие “При бай Симеон във “Високата” имаше куп хвалебствени думи за “прекрасната” варненска кръчма, за добрия “пан” Симеон и най-вече за “лепшето” руйно вино...
Пристига бай Христо с тава плакия и се зареждат нови оканици вино.
(спомен за някогашните варненски моряшки кръчми)
Не че нямаше други кръчми. Крайбрежният град бе изпъстрен с кръчми. И “Боеолу” и “Цукато”, и “Анемояни”, и аперативът “Кирчев”, и “Авгенерото”, и “Тунела”, и какви ли още не! При “Кирчев” ще намериш най-фините деликатеси, “гърците” предлагаха избор от десетина малки “цинийки” с какво ли не: маслинки, хайвер, цирози с копър, скариди, бял боб, сиренце, тахан халва, сардела с лимон, лакерда, пастърмицка и други апетитни и остри лакомства, които ти шушнеха: ха не пий сега!
Много, много бяха тогава кръчмите...
Но “Високата” си оставаше в и с о к а!
Няколко каменни стъпала те въвеждат в просторен салон с голи дъбови маси. Отляво е големият тезгях, зад който неизбежно стои бай Симеон. Атанас пъргаво тича между масите и изпълнява поръчките.
Лъхва те миризма на цигари, алкохол и пържена риба. От отсрещния ъгъл се носят звуците на специалната Крачунова китара. Крачуна е сух, слаб и висок бродяга, който е монтирал – негов патент – към китарата си устна хармоничка. Той е неплатеният “сътрудник” на “Високата”.
Влизаш и се чудиш на коя маса да седнеш.
Постоянното присъствие на кръчмата е тук. На най-голямата маса са делфиноловците, до тях са гемиджиите, рибарите, моряците, пристанищните работници, а на средната маса – “официалната” – седят търговци, корабособственици и чиновници от околните кантори. На тази маса е винаги директорът на Земеделската банка Втичев, корабособствениците Желябов и Карагьозов, корабостроителят Фаното Стамболиев, чиновници от параходната агенция “Пайкурич” начело с бай Сандьо Топлийката, собственикът на таляни Велев и други от “голямото добрутро” на Варна.
Мъчно е да изброиш всички посетители на “Високата”. Но така или иначе тя си оставаше моряшка кръчма. Тук често идваха и “флотските”: Новака, Янко Стаматов и към тях се пришиваха бай Тодор Брадата и доктор Жеков. Те бяха авджийска тайфа. На тяхната маса се лееха безкрайни ловджийски случки и небивалици...
Ще направя пропуск, ако не спомена Сандъка – висок, строен флотски ерген. Имаше мощен гърлен глас. Сам си прикачи прякора. Разправяше стар анекдот, донесен от царска Русия: някаква графиня имала племенник мичман. Дълго плавал той на тогавашните военни ветроходи. Неговите съвипускници напреднали в кариерата и придобили големи чинове, а мичманът си оставал мичман. Графинята отишла да се жалва при адмирала:
- Ваше Високоблагородие, моят племенник вече 12 години плава в ескадрата и не го повишавате в по-горни чинове. Да не сте го пропуснали? Защо?
- Любезна графиньо – отговорил адмиралът, - и моят моряшки сандък плава с мен вече 40 години, но си остава с чин “сандък”.
Прякорът му залепна: “Сандък!” Впрочем този наш флотски ругаеше некадърни или провинили се моряци, неизменно включвайки съчетанието “сандък със сандък такъв!”...
На масата на делфиноловците, между които неотменно бяха бай Васил Пачиката, Пияното Добри, Коломбото, Зангадора и др., се разказваха най-интересните истории. Фано Стамболиев разправяше за първите делфиноловци у нас – лазовете, малоазийски турци:
- Някъде около 1920 г. нашето правителство разрешава на тези лазове да ловуват по нашето крайбрежие. И от ранна пролет те пристигат със своите т а к и, правят бивак в устието на Ропотамо, с временни колиби и големи огнища – за топене на делфинова мас. Цялата красива местност вони, не се трае. Наемаха и наши хора. От тях и ние научихме занаята. Бяха бая мръсни, дрехите им – просмукани от делфинова мас. Инак бяха ужасно честни. Помня такъв случай: около Зехтин-борун бяхме хвърлили калкански мрежи. Прибираме ги на другия ден и гледаме, че някой е пипал преди нас. Накрая на мрежата стои завързана мушамена торбичка. Развързваме я, и що да видим – златна турска лира! Разбрахме, че това е работа на лазовете. По-късно се срещнахме с един от черибашиите на тяхната тайфа, който ни каза, че хората му останали гладни и решили да откачат четири-пет “плочи” от нашите мрежи. “Но нали си платихме?” – каза черибашията.
От съседната маса, рибарската, едър здравеняк пристига и се намесва в разговора:
- Защо я няма вече в нашето море рибата? Помните ли преди години какъв боллук беше и на скумрия, и на паламуд. Ами милионите чирози, дето се сушаха в Созопол!... Къде остана всичко това? Вие, делфинджиите, сте виновни. Изтрепахте делфина и сега няма кой да подкарва пасажната риба към брега...
- И това е вярно! – изгърмява Пачиката.
- Айде, файроп, момчета! – провиква се бай Симеон. – Наближава дванайсет! Ще метем.
* * *
Преваля полунощ. “Високата” опустява. По улица “Сан Стефано” още дълго се чуват приказки и спорове.
След няколко дни попадам на масата на “чорбаджиите”. Между тях е корабособственикът Желябов. През време на войната той бе построил в окупирана Гърция две хубави гемии – “Вита” и “Милка”. Докара ги във Варна и сформира екипажи. Към масата подхожда бай Симеон с вестник в ръка:
- Получих от Варшава писмо и вътре – ей този вестник, имало писано за мене и за кръчмата. През лятото на оная маса седяха поляци. Трябва да е някой от тях. Кой знае полски?
Намери се преводач. Под заглавие “При бай Симеон във “Високата” имаше куп хвалебствени думи за “прекрасната” варненска кръчма, за добрия “пан” Симеон и най-вече за “лепшето” руйно вино...
Пристига бай Христо с тава плакия и се зареждат нови оканици вино.
Капитан далечно плаване Любомир ДАВИДОВ. Снимката е направена през 1967 г. на борда на парахода „Алгенеб” и е от фонда на Военноморския музей.
Кораби и гемии на котва в Пристанище Варна в края на 30-те години на ХХ век. Снимката е от фонда на Военноморския музей.
Поглед към Пристанище Варна в средата на 30-те години на ХХ век. Снимката е от фонда на Военноморския музей.
Снимка за спомен пред парахода „Цар Фердинанд” в Пристанище Варна, 1934 г. Снимката е от фонда на Държавен архив – Варна.
Гемия се завръща от плаване. Снимката е направена във Варненския залив през 40-години на ХХ век и е от фонда на Държавен архив – Варна.
Рибарска гемия се завръща след улов, а на брега я очаква каруца, с която ще бъде откарана рибата на пазара. Снимката е от фонда на Военноморския музей.
Гемията „Милка”, за която става въпрос в спомена. Снимката е направена в началото на 40-те години на ХХ век в Констанца, Румъния, и е от архива на „Морски вестник”.
- Наздраве, господа!
Запъхтян и ухилен до уши, влиза познатият на всички Мамут. Той бе швартовчикът на пристанището. Самотен бродяга, глухоням татарин - едва му се разбираше какво иска да каже. Бе талисман на всички чужди кораби. Там го хранеха, там го пояха, там спеше. Един път, пиян, дори го забравиха на някакъв италиански кораб от “Лойд Триестини”. Направи Мамута цял средиземноморски рейс и се върна. Чакаше с часове на вълнолома и щом видеше, че от Галата се задава чужд кораб, познаваше ги, тичаше в съответната агенция и съобщаваше новината. Чорбаджиите му подхвърляха някой бакшиш.
Та влиза Мамута и направо - при Сандьо Топлийката. Вдигнал двата си показалеца нагоре, казва:
- Ам пампор гелиор! - и се радва като дете.
Това на негов език означава, че пристига холандски параход - единствените кораби с двойни мачти тогава. Мамута получава своята половница, изгълтва я и бяга от пристанището.
По някое време във “Високата” нахълтва мичман Да. Преди години той беше адютант на командира на флота капитан Асен Тошев. Завеждащ прехраната бе мичман Ненков, един сприхав и нервен офицер. Говореше като картечница, неразбрано, изяждаше половината дума. Позвънил веднъж на мичман Давидов:
- Тук мичман Не... - нервно казал той.
- Тук мичман Да!... - отговорил адютантът.
Оттогава двамата мичмани си останаха Да и Не.
* * *
Редовни посетители на “Високата” бяха руски капитани емигранти. По-старите моряци помнят имената на Гребченко, Черказки, Писмени, Лукич, Шейко, Бондер, Горбатенко, капитан Василий Прочай и др. Добри моряци и добри хора бяха те. Техни бяха тогавашните гемии “Марица”, “Тунджа”, “Св. Иван” и “Орлик”. Пиеха си виното тези хора, спореха по своите морски проблеми и въздишаха по Матушка Русия.
Друга голяма група бяха липованците. Не зная кога тези брадати “друговерци” са се преселили у нас. В северозападния край на езерото си бяха създали свое селище. Известно е то като Руското село, Казашката махала или Липованското село. Тяхната вяра им налагаше да носят бради. Всички бяха риболовци. От тъмни зори вдигаха ветрилата на своите “сеферки” и със западния вятър, през канала, поемаха към заложените калкански мрежи и парагади. Страшни рибари бяха! Ако случеше мрежите и парагадите да бъдат празни, с въдици минаваха на кая. Знаеха местата и пълнеха лодките с грамадни лихнуси и стронгили. По обед духнеше ли вятърът Леванти, поемаха обратно. Продаваха рибата в града, засядаха за два-три часа във “Високата” и се прибираха в селото си поразвеселени.
Между посетителите липованци бе и кметът им Амос, славеше се като най-добър калканджия. Край него винаги се мотаеше някой от съветниците му - Федот, Мозай, Мойсей или Кондрад. Кондрад имаше златни ръце - строеше най-добрите рибарски лодки. Между рибарите винаги ще чуеш:
- Като искаш сеферка, ще я поръчаш в Казашката махала на Кондрад!
* * *
Веднъж един рибар от таляна на Калиакра разправи:
- Един тюлен се научи да влиза в мрежите на готова риба. Опустошава сума нещо, а къса и мрежите. Един ден го хванахме. Какво да го правим? Ловът и убиването на тюлени е строго забранено. А пък ни е жал - като човек те гледа с ей такива очи. Капитанът на таляна даде идея: да го набием! Взехме от мауната басамаците, че като го започнахме - удри, удри! - скъсахме го от бой и го пуснахме да си върви. Оттогава не се мернал около таляна.
Бъзгъча и Кемера стават и си отиват. То е български адет - като излезе някой, почваме да говорим за него:
- Никакъв рибар не е Бъзгъча. Бомбаджия, бракониер. Инак чучурини и за котките не може да улови!
За Кемера лошо не се каза:
- Знае местата на каята кучето ... и - направо там все самичък. Наближи ли лодка към него, вдига камъка и сменя мястото си. В тайна пази “кладенците”!
- Чували ли сте нещо за рибата пилот? - подхваща Галантона. - С гемията “Милка” се връщахме от Хайфа. Още от траверса на фара Пафос на остров Кипър един от тайфата забеляза, че пред носа на коритото плава неотлъчно някаква риба. Отиваме всички на бака. Рибата прилича на паламуд, само че е с напречни шарки, като зебра, играе пред носа. Отклони се метър-два вляво или вдясно и хоп - пак отпред. Красива, часове я наблюдавахме. Настъпи нощта, мина - на заранта - онази пак там. Шест ли бяха, осем денонощия ли - нашият пилот - все пред нас. Навлязохме в Дарданелите. Фундахме якора пред Чанак-кале за контрола. Рибата почна да кръжи около гемията. Продължаваме към Цариград. В Сикирдвжи кибичим пет дена. Нашата приятелка ни охранява като часовой. Жалко, че не можахме да я вкараме в нашето Черно море!
- Я ти, Галантоне, остави тези рибар скименти, ами кажи нещо за Хамбург - закачи го Стоян Чечето. - За онази графиня, дето едвам не си се оженил, че да станеш граф. Я дай онази снимка, дето си във фрак...
Галантона се ухилва до ушите и започва да разтяга дълги-предълги локуми...
* * *
Такива морски истории се разправяха във “Високата”. Виното се лееше - приказките нямаха край. Връщам се назад с цял век. Във въображението ми изникват кръчмата на Сарандовица и Антимовския хан. Там е и Калмука! Гайдарят вече е захванал своята...
Във “Високата” Сарандовица е заменена от бай Симеон, гайдарят - от китариста Крачовски. Селяните - от тези орачи на морето...
Това е част от историята на “Високата”, която помня отпреди повече от шейсет години.
Напразно бихте я потърсили сега. Няма я! Съборена е. На нейно място се издига голям жилищен блок.
Настъпиха нови времена. Няма ги старите кръчми, няма я “Високата”! Сегашните ресторанти, барове, дискотеки и не знам какво още ... със своите бели покривки, кристални чаши и прибори алпака - е, да, респектират! Но да си отпусне душата, не може човек...
Из спомените на капитан далечно плаване
Любомир ДАВИДОВ
Споменът е публикуван за първи път в сп. „Морски свят” през 1988 г.
Запъхтян и ухилен до уши, влиза познатият на всички Мамут. Той бе швартовчикът на пристанището. Самотен бродяга, глухоням татарин - едва му се разбираше какво иска да каже. Бе талисман на всички чужди кораби. Там го хранеха, там го пояха, там спеше. Един път, пиян, дори го забравиха на някакъв италиански кораб от “Лойд Триестини”. Направи Мамута цял средиземноморски рейс и се върна. Чакаше с часове на вълнолома и щом видеше, че от Галата се задава чужд кораб, познаваше ги, тичаше в съответната агенция и съобщаваше новината. Чорбаджиите му подхвърляха някой бакшиш.
Та влиза Мамута и направо - при Сандьо Топлийката. Вдигнал двата си показалеца нагоре, казва:
- Ам пампор гелиор! - и се радва като дете.
Това на негов език означава, че пристига холандски параход - единствените кораби с двойни мачти тогава. Мамута получава своята половница, изгълтва я и бяга от пристанището.
По някое време във “Високата” нахълтва мичман Да. Преди години той беше адютант на командира на флота капитан Асен Тошев. Завеждащ прехраната бе мичман Ненков, един сприхав и нервен офицер. Говореше като картечница, неразбрано, изяждаше половината дума. Позвънил веднъж на мичман Давидов:
- Тук мичман Не... - нервно казал той.
- Тук мичман Да!... - отговорил адютантът.
Оттогава двамата мичмани си останаха Да и Не.
* * *
Редовни посетители на “Високата” бяха руски капитани емигранти. По-старите моряци помнят имената на Гребченко, Черказки, Писмени, Лукич, Шейко, Бондер, Горбатенко, капитан Василий Прочай и др. Добри моряци и добри хора бяха те. Техни бяха тогавашните гемии “Марица”, “Тунджа”, “Св. Иван” и “Орлик”. Пиеха си виното тези хора, спореха по своите морски проблеми и въздишаха по Матушка Русия.
Друга голяма група бяха липованците. Не зная кога тези брадати “друговерци” са се преселили у нас. В северозападния край на езерото си бяха създали свое селище. Известно е то като Руското село, Казашката махала или Липованското село. Тяхната вяра им налагаше да носят бради. Всички бяха риболовци. От тъмни зори вдигаха ветрилата на своите “сеферки” и със западния вятър, през канала, поемаха към заложените калкански мрежи и парагади. Страшни рибари бяха! Ако случеше мрежите и парагадите да бъдат празни, с въдици минаваха на кая. Знаеха местата и пълнеха лодките с грамадни лихнуси и стронгили. По обед духнеше ли вятърът Леванти, поемаха обратно. Продаваха рибата в града, засядаха за два-три часа във “Високата” и се прибираха в селото си поразвеселени.
Между посетителите липованци бе и кметът им Амос, славеше се като най-добър калканджия. Край него винаги се мотаеше някой от съветниците му - Федот, Мозай, Мойсей или Кондрад. Кондрад имаше златни ръце - строеше най-добрите рибарски лодки. Между рибарите винаги ще чуеш:
- Като искаш сеферка, ще я поръчаш в Казашката махала на Кондрад!
* * *
Веднъж един рибар от таляна на Калиакра разправи:
- Един тюлен се научи да влиза в мрежите на готова риба. Опустошава сума нещо, а къса и мрежите. Един ден го хванахме. Какво да го правим? Ловът и убиването на тюлени е строго забранено. А пък ни е жал - като човек те гледа с ей такива очи. Капитанът на таляна даде идея: да го набием! Взехме от мауната басамаците, че като го започнахме - удри, удри! - скъсахме го от бой и го пуснахме да си върви. Оттогава не се мернал около таляна.
Бъзгъча и Кемера стават и си отиват. То е български адет - като излезе някой, почваме да говорим за него:
- Никакъв рибар не е Бъзгъча. Бомбаджия, бракониер. Инак чучурини и за котките не може да улови!
За Кемера лошо не се каза:
- Знае местата на каята кучето ... и - направо там все самичък. Наближи ли лодка към него, вдига камъка и сменя мястото си. В тайна пази “кладенците”!
- Чували ли сте нещо за рибата пилот? - подхваща Галантона. - С гемията “Милка” се връщахме от Хайфа. Още от траверса на фара Пафос на остров Кипър един от тайфата забеляза, че пред носа на коритото плава неотлъчно някаква риба. Отиваме всички на бака. Рибата прилича на паламуд, само че е с напречни шарки, като зебра, играе пред носа. Отклони се метър-два вляво или вдясно и хоп - пак отпред. Красива, часове я наблюдавахме. Настъпи нощта, мина - на заранта - онази пак там. Шест ли бяха, осем денонощия ли - нашият пилот - все пред нас. Навлязохме в Дарданелите. Фундахме якора пред Чанак-кале за контрола. Рибата почна да кръжи около гемията. Продължаваме към Цариград. В Сикирдвжи кибичим пет дена. Нашата приятелка ни охранява като часовой. Жалко, че не можахме да я вкараме в нашето Черно море!
- Я ти, Галантоне, остави тези рибар скименти, ами кажи нещо за Хамбург - закачи го Стоян Чечето. - За онази графиня, дето едвам не си се оженил, че да станеш граф. Я дай онази снимка, дето си във фрак...
Галантона се ухилва до ушите и започва да разтяга дълги-предълги локуми...
* * *
Такива морски истории се разправяха във “Високата”. Виното се лееше - приказките нямаха край. Връщам се назад с цял век. Във въображението ми изникват кръчмата на Сарандовица и Антимовския хан. Там е и Калмука! Гайдарят вече е захванал своята...
Във “Високата” Сарандовица е заменена от бай Симеон, гайдарят - от китариста Крачовски. Селяните - от тези орачи на морето...
Това е част от историята на “Високата”, която помня отпреди повече от шейсет години.
Напразно бихте я потърсили сега. Няма я! Съборена е. На нейно място се издига голям жилищен блок.
Настъпиха нови времена. Няма ги старите кръчми, няма я “Високата”! Сегашните ресторанти, барове, дискотеки и не знам какво още ... със своите бели покривки, кристални чаши и прибори алпака - е, да, респектират! Но да си отпусне душата, не може човек...
Из спомените на капитан далечно плаване
Любомир ДАВИДОВ
Споменът е публикуван за първи път в сп. „Морски свят” през 1988 г.