ИЗ СПОМЕНИТЕ МИ ЗА СЪВМЕСТНАТА ДЕЙНОСТ С МИНИСТЪРА
НА ОТБРАНАТА ВИЦЕАДМИРАЛ ДИМИТЪР ПАВЛОВ (1)
Хроника на едно непредизвестено сътрудничество
За публикациите на тези спомени и снимки не съм питал предварително вицеадмирал Димитър Павлов. Не съм, защото от своя лична позиция и скромност може да каже „Не!”, а аз искам събитията с него и около него да не остават в забвение. Иска ми се след първата публикация неговият отзвук да е „Добро!” и да продължа. Иначе той, публичната личност - министър на отбраната, командващ Военноморския флот ще се лиши от спомен, който е абсолютно безпристрастен и добронамерен.
Преди 1993 година не се познавахме отблизо. Само като морски офицер и адмирал. Не съм служил с него на кораб, дивизион, база, ВМФ, които е командвал. Сътрудничеството ни не е предизвестено. Динамични събития ни събраха заедно.
Новопръкналите се демократи го наричаха кадър на Добри Джуров, дошел от „Позитано”. Уж мастити журналисти помежду си му казваха
„Адмирал Доброто”, но нито един от тях не знаеше истината за „доброто”. Сред част от политиците се „славеше” като племенник на партизанина адмирал Иван Добрев и близък на варненската фамилия Премянови. Всички те са го „тикали напред и нагоре”. И най-малко се споменаваше, че е бил командир на Военноморска база, а след това и командващ Военноморския флот. И, че „Мито Доброто” е прякор от там.
Докато Димитър Павлов беше заместник-министър на отбраната във взаимоотношенията ни като обръщение по-добре, а може би и по-обемно пасваше: „Господин адмирал”. Но почти половин година
НА ОТБРАНАТА ВИЦЕАДМИРАЛ ДИМИТЪР ПАВЛОВ (1)
Хроника на едно непредизвестено сътрудничество
За публикациите на тези спомени и снимки не съм питал предварително вицеадмирал Димитър Павлов. Не съм, защото от своя лична позиция и скромност може да каже „Не!”, а аз искам събитията с него и около него да не остават в забвение. Иска ми се след първата публикация неговият отзвук да е „Добро!” и да продължа. Иначе той, публичната личност - министър на отбраната, командващ Военноморския флот ще се лиши от спомен, който е абсолютно безпристрастен и добронамерен.
Преди 1993 година не се познавахме отблизо. Само като морски офицер и адмирал. Не съм служил с него на кораб, дивизион, база, ВМФ, които е командвал. Сътрудничеството ни не е предизвестено. Динамични събития ни събраха заедно.
Новопръкналите се демократи го наричаха кадър на Добри Джуров, дошел от „Позитано”. Уж мастити журналисти помежду си му казваха
„Адмирал Доброто”, но нито един от тях не знаеше истината за „доброто”. Сред част от политиците се „славеше” като племенник на партизанина адмирал Иван Добрев и близък на варненската фамилия Премянови. Всички те са го „тикали напред и нагоре”. И най-малко се споменаваше, че е бил командир на Военноморска база, а след това и командващ Военноморския флот. И, че „Мито Доброто” е прякор от там.
Докато Димитър Павлов беше заместник-министър на отбраната във взаимоотношенията ни като обръщение по-добре, а може би и по-обемно пасваше: „Господин адмирал”. Но почти половин година
Командващият ВМФ вицеадмирал Димитър Павлов поздравява екипажите от Първи дивизион патрулни кораби по случай празника на формированието, м. юли 1991 г. В този дивизион е преминала голяма част от службата му във Флота. Вицеадмирал Димитър Павлов е първият български морски офицер, достигнал до поста министър на отбраната.
Президентът Желю Желев и министърът на отбраната Димитър Павлов се отправят към официалната трибуна, за да наблюдават военноморския парад по случай Деня на българските Военноморски сили, август 1995 г.
Снимка от първия работен ден на вицеадмирал Димитър Павлов като военен министър, 26 януари 1995 г. Снимката е направена от капитан І ранг Цвятко Дончев.
Поредната „инфарктна” пресконференция, 1995 г. Снимката е от личния архив на капитан І ранг Цвятко Дончев.
Пресконференция на министъра на отбраната Димитър Павлов и на началника на Генералния щаб на Българската армия генерал-полковник Цветан Тотомиров, 1996 г. Снимката е от личния архив на капитан І ранг Цвятко Дончев.
като втори в ерархията на ведомството вицеадмирал Павлов беше в изолация. Ние като морски, се виждахме почти всеки ден. Идваше в Пресцентъра или се обаждаше да се срещнем, коментираше някои злобни публикации насочени към по-старите генерали и офицери или за „пълните шапки” с пари. Из коридорите на ведомството двама-трима от по-близките сътрудници на служебния министър почнаха и да не го поздравяват. А той без никакви „изхвърления” ореше дълбоката си оран. Дойдоха и избори. И резултати, които и за Павлов бяха благоприятни. Върна се като „моряк на бял кон”.
В първия час след като влезе в министерския си кабинет ме извика и най-напред попита: „Ще работим ли заедно? Ще останеш ли и при мен говорител и там, организатор на Пресцентъра? Утре, или кога най-бързо правим пресконференция? Помисли, ще удържиш ли на напъна?”
„Господин министър, виждам, че няма време за размисъл и отговарям : „Да!” И тъй, седмица, две след първата пресконференция, в неделя рано сутринта почти спешно бях пред кабинета му очаквайки някаква задача или реакция. Срещата беше предизвикана от началника на Генералния щаб Цветан Тотомиров. В неделното приложение на вестник „Демокрация” една страница беше „посветена” на участието на наши войски през 1968 година в Чехословакия, но с особен, тежък и злобен акцент - генерал Тотомиров, като командир на взвод тогава е убил мирен чехски гражданин. Следващите думи са на генерал Тотомиров: „За своята чест, за честта на пагона ви казвам, че това е гнусна клевета. Хвърлям си шапката и тоя драскач ще го съдя...”
Докато обсъждахме опровержението, което за час, два трябваше да напиша и предложа официално от Пресцентъра, се обади Красимир Райдовски, шеф на Пресцентъра в Министерския съвет. След много кратък разговор, министър Павлов ми подаде слушалката: „Господин капитан първи ранг, след десетина минути ще дойда при вас, но решението е ясно: незабавна реакция. Готви се и отивай в радиото, а ако не ти дадат право на отговор, ще се намесим и ние, но почакай да щрихираме на една страница основното. Успокойте там генерала, нашата защита я има”. Няма да разказвам как ме „вмъкнаха” и ми дадоха седем минути в „Неделя 150”, а и водещият Величко Конакчиев ни подкрепи. Тогава нямаше днешните мобилни връзки, но от колата си министърът беше предал да се видим следобед в кабинента му. А причината - да изрази оценката си, че по-бърза от тази реакция и то такава, че я чуха хората, не можеше да има. Обади ми се Николай Добрев, за да каже, че според него повече няма смисъл да се шуми. „Поздравява те”. Споменах Николай Добрев и няма как да не споделя, нещо, което в ония дни и нощи на протести, противопоставяне, размирици даже и през 97-а и 98 година с министър Павлов успяхме да убедим Добрев, даже индиректно армейски хора да не участват. Става дума за един от поредните масови протестни митинги, белязани с агресивни действия от някои демонстранти. „Дончев, обади ми се колегата Николай Добрев и попита можем ли бързо да подготвим мобилната армейска озвучителна техника. Лично той искал да успокои митингуващите, но с мегафон не става.” Павлов ме извика в двора на министерството, защото бързаше за оперативна среща и искаше да има отговор за Добрев, а и готовност за действия от наша страна. „Господин министър, в района на Военната киностудия има достатъчно готова мобилна техника с високоговорители, има и оборудван автобус, но трябва да прецените дали такова действие няма да донесе негативи не само за Министерството на отбраната, за вас, за самия Николай Добрев, а и за участващите военни.” Добре, ще говоря с него и ако се наложи ще се обадя на началника на кабинета да те потърси...”
За използването на армейската озвучителна техника тъй повече и не стана дума, но и сега мисля, че най-доброто решение, което министър Павлов е защитавал - ненамеса по какъвто и да е начин на хора и техника от армията, дори и за най-благородни цели в безсмислено напрегнатите дни и нощи около парламента.
Такива динамични всекидневия и нощи, като ония през 96, 97 и 98 специалистите във ведомството не са изживявали, но задачата беше ясна: да се помага на министъра и ръководството по никакъв начин да не бъде уязвявано. Не само планове, научни разработки, участия в учения и тренировки, писма и жалби, парламентарен контрол, интервюта за медии, международна дейност по „Партньорство за мир”, официални посещения в други страни се осъществяваха. И почти всеки ден в това многообразие се намесваше неизменното добронамерено или злонамерено питане и искане на бързи отговори от журналисти и граждански организации.
Папките на министъра все се пълнеха. За резолюция, за подпис, за корекция, за информация. В Пресцентъра правехме всичко възможно да реагираме бързо, но със знанието и помощта на най-добрите експерти от министерството и от Генералния щаб. А някои журналисти като че ли все бяха недоволни. Няма как днес да не спомена нещо с давност 20 години. Сред акредитираните при нас 93 журналисти имаше и групички с опозиционна нагласа, които все не бяха съгласни с позицията на министъра, проявяваше се некоректна битка за информация „само за мене”, имаше и злостни клевети.
Един ден преди пътуване за учение на територията на Албания, министърът ме извика, но да нося списъка на журналистите, които пътуват със самолета, за да наблюдават и отразят учението. „Как ги подбирате - за БТА разбирам, за Канал 1 на телевизията и за „Хоризонт” - да, за тези четири вестника - да, но защо и кореспондент на радио „Свободна Европа”. Кой е той?” И министърът ми подаде лист, почти анонимен, подписан от „група журналисти” срещу колегата им Максим Минчев. Жалбата беше натоварена с клевети, с удари по „кокалчетата”, с описание на междуличностни взаимоотношения. И финалната позиция, че нямал работа в Албания, а Пресцентърът ви предлага да утвърдите списъка и с този не толкова значим кореспондент. „Какво да правим. Истина ли е написаното?” Докладвах му подхода на Пресцентъра, имената и изданията, които е утвърдил. Поговорихме, разсъждавахме, предвиждахме последствията. Спокойно и уравновесено. Сигурен съм, че поне трима министри преди Павлов веднага биха разпоредили: „Махайте го от списъка!” А той попита зная ли повече за Максим Минчев. Казах му, че десетина години е бил редактор във военна редакция „Звезда” на радиото, след това няколко години шеф на военния отдел във вестник „Народна младеж”, а днес е кореспондент на „Свободна Европа”. Не е маловажно, че е офицер, който разбира от учения. Още повече - пресаташе е на Атлантическия клуб.
„Добро! Да идва! Дано повече не ни занимават с взаимоотношения, които нямат почва в министерството”.
Пресцентърът беше малка, но изключително важна брънка от големия обем многостранни, а защо не и стратегически задачи, които трябваше да се решават. Пресконферниции, брифинги, информации до медиите, бюлетини и всекидневни разпечатки от публикации насочени към темата отбрана, армия и национална сигурност. По-нататък ще построя спомените си и чрез бележки, въпроси, отговори, останали в бележниците ми. Може би суха статистика, някакъв щрих, питане по телефона, но те за мен са важни знаци и показват повече от многословието.
Редове от бележника ми за пресконференции, брифинги и задачи за Пресцентъра от министър Павлов през 1995 и 1996 година.
Началото на 1995 г. България е без бюджет. Почти до април. И парите за отбрана са неясни. Министър Павлов разпореди: „Експертите да доказват необходимостта от 50 милиарда лева, а след няколко дни и аз ще я потвърдя пред комисията по национална сигурност в парламента. И на нарочна пресконференция. Дончев, запиши за експозето. За 1991 г. предложеният бюджет за отбрана е намален с 14 %, за 1992 г. - с 32.7 %, за 1993 г. - с 64.7 %, за 1994 г. - с 65.6 %. Бюджетът се съкращава всяка година. Командващите видовете въоръжени сили също „надават вой”. Генерал-лейтенантите Захарин Илиев и Михо Михов и контраадмирал Христо Контров да дойдат на пресконференцията или да изпратят по 1-2 страници свои аргументирани искания. Ние сме на критичния праг. И пак нямало пари за армията.” Видимо притеснен, министърът тръгна със заместника си Владимир Пенчев към парламента. И по всички разчети са запознали комисията по национална сигурност с посочената от министър Павлов сума от 52 милиарда лева. Необходима за спасяването от трагичното състояние на видовете войски. Това прозвуча тревожно и на пресконференцията. Но се събудихме една сутрин в началото на април с 19, 8 милиарда за 1995 г. През годината щели да се търсят още 3-4 милиарда. „Не, военният бюджет трябва да е четири пъти по висок от мизерния миналогодишен” - отсече Павлов.
На 16 март 1995 г. седмичната пресконференция бе на командващия ВВС генерал- лейтенант Михо Михов. „Разберете, поне 17 милиарда лева от отбранителния бюджет са необходими за спасяване на военната ни авиация. Почти половината от бойните ни самолети и вертолети са неизправни. Летците ни правят около 20 часа във въздуха през годината, а нормативът е минимум 80 часа. А англичаните и гърците не падат под 200 часа. Трагичен е недостигът на резервни части. Няма керосин и гориво-смазочни материали...” Сподели, че най-добрите самолети на въоръжение във ВВС - МиГ-29 и СУ-22 не може да се ремонтират в България.” И съм записал още: съществува реална опасност въоръжените ни сили да загубят своята най-дълга ръка - авиацията и затова трябват 17-те милиарда. „Благодарен съм, че министър Павлов прие с приоритет спешно да закупим нови чешки лекомоторни учебни самолети L-39, за да могат част от летците за поддържат формата си. Правителствата на Любен Беров и Ренета Инджова не дадоха обещаните 2 милиарда спешни пари за военните ни полети.” Тежка 1995 година.
В кабинета на министъра - зам. министър Димитър Митков и аз. „Вие мислите ли, че на вестници или електронни медии, на „Българска армия”, а и във войските се налага „брутална цензура”, че има „тревожни симптоми”? Това са оценки на президента Желев и на бива да ги отминаваме с мълчание. Най-малкото, защото се свързват с нашето парламентарно мнозинство.”- леко ядосан започна Павлов. „Какво ще кажете от Пресцентъра?” Докладвах, че с подкрепата на зам. министър Митков вече организирахме среща с 27 журналисти, които отразяват темата „национална сигурност и отбрана”. Единствено представителите на в. „Демокрация” и агенция „Балкан” споделиха, че наблюдават някаква заплаха за свободата на словото в България, но то не се отнасяло за армейската тема и за взаимоотношенията с Пресцентъра на министерството. „Ние, господин министър, сме категорични, че нито контролираме, нито сме правили опити директно да се намесваме в дейността на масмедиите. За узурпиране и дума да не става. След няколко дни с ваша заповед ще бъдат наградени журналисти, които през годината са работили най-активно по темата. Но както се помъчи да изрази друга позиция редактор от агенция „Фокус”, че в министерството сме си „отглеждали” смирени журналисти, то е защото няма техен журналист сред отличените, а не заради „цензура”. Зам.-министър Митков предложи лично министър Павлов да връчи наградите.
На 25 декември 1995 г. се състоя брифинг в залата на министерството. Тема: „20-годишна национална военна корабостроителна програма” от 1996 до 2016 г. Приета е от Висшия военен съвет. „В корабостроителниците във Варна и Русе ще строим корвети, ракетни корвети, минно-трални кораби и един спомагателен кораб. Съдовете ще бъдат с тонаж между 800 и 1100 тона и с оборудване на принципа на модулното въоръжаване. От 25 до 40 % по-евтино ще ни излизат нашите кораби в сравнение със световните пазарни цени. Тази дългосрочна програма ще осигури минимум 1500 работни места в нашите корабостроителници” - са думи на министър Павлов. Записал съм още нескритото одобрение от специалистите, които разработваха програмата, но и ревнивото отношение, че бившият командващ флота вицеадмирал Димитър Павлов ще прокара „с връзки” на заседанието на Министерския съвет строителството на военни кораби. За съжаление през 1996 г. програмата не успя да влезе в „дневен ред”.
Стоян Узунов от „Труд”, декември 1995 г.: „Господин министър, вярно ли е, че ви натискат доцент Стоян Тонев да стане шеф на Военномедицинска академия? Зная, че е протеже на Димитър Луджев”. Отговорът: „До сега не са ме „натискали”, както казвате, но има интрига. Тонев е писал срещу сегашния началник полковник професор Милан Петров, че закупувал „ненужна апаратура” - става дума за ядрено-магнитния резонанс, който работи днес, а сигурно и още десетилетия ще помага...” Тогава направих справка за този апарат. Вече бяха прегледани безплатно над 300 души. В Гърция един преглед с това „ненужно чудо”, както го определя Ст. Тонев, струва около 1000 долара.
Още една „клюка” от началото на 1995 г. Беше организирано тържество, на което министър Павлов награди с бинокли десетте най- добри състезатели на ЦСКА за 1994 година. С усмивка към Христо Стоичков, министърът предложи на футболната звезда да го вземе запас и да го повиши във военно звание - „капитан”. „Не, не, господин Павлов, колкото и нескромно да звучи, но по-добре ще ми е в униформа с генералски лампази. Имам приятел в министерството, който ми каза, че може...” През следващия период не се случи нито „капитанското”, нито “генералското” звание, но “Камата” няколко пъти идва на събития във войските...
Мога да „редя“, още десетки случки, събития, щрихи, теми от пресконференции и брифинги, но този абзац ще завърша със затворен бележник. И днес помня, как в края на 1995 година началникът на Генералния щаб подготви заповед, която провокира напрежение във войската. От 1 януари щабовете на трите вида въоръжени сили и трите армии трябваше да се понижат с една степен. Реформа си е това и то продиктувана от Концепцията за национална сигурност. Министър Павлов спря тази заповед, защото сметна, че по-справедливо и социално отговорно заповедта да влезе в сила от 1 януари 1997 г.
Не беше някаква новина, че военният министър и шефът на Генералния щаб се разминават. Помня 3-4 години преди този случай скандалите между Димитър Луджев, Александър Сталийски и Валентин Александров, от една страна, и генерал Любен Петров, от друга. И така усложняваха нелекото дередже на войската. Ако преди началникът на Генералния щаб беше червен, а тримата министри, които изброих - сини, сега е обратното. Докато министър Павлов осъществяваше военната политика на кабинета „Виденов”, генерал Тотомиров укрепваше позициите на президента Желев. И не прецени, че прибързаната заповед вместо да подобри професионалния и социален статус на офицерството, го връща назад. „Митьо Доброто и Тото Железния трябва да седнат и да се разберат, защото е демоде да се карат министър и Генщаб” - сподели в неформален разговор военен журналист. Време е и двамата да проумеят, че армията е надпартийна и защитата на отечеството няма цветове. За Димитър Павлов бях убеден, че позицията му е национално отговорна ...
О.з. капитан І ранг Цвятко ДОНЧЕВ
В първия час след като влезе в министерския си кабинет ме извика и най-напред попита: „Ще работим ли заедно? Ще останеш ли и при мен говорител и там, организатор на Пресцентъра? Утре, или кога най-бързо правим пресконференция? Помисли, ще удържиш ли на напъна?”
„Господин министър, виждам, че няма време за размисъл и отговарям : „Да!” И тъй, седмица, две след първата пресконференция, в неделя рано сутринта почти спешно бях пред кабинета му очаквайки някаква задача или реакция. Срещата беше предизвикана от началника на Генералния щаб Цветан Тотомиров. В неделното приложение на вестник „Демокрация” една страница беше „посветена” на участието на наши войски през 1968 година в Чехословакия, но с особен, тежък и злобен акцент - генерал Тотомиров, като командир на взвод тогава е убил мирен чехски гражданин. Следващите думи са на генерал Тотомиров: „За своята чест, за честта на пагона ви казвам, че това е гнусна клевета. Хвърлям си шапката и тоя драскач ще го съдя...”
Докато обсъждахме опровержението, което за час, два трябваше да напиша и предложа официално от Пресцентъра, се обади Красимир Райдовски, шеф на Пресцентъра в Министерския съвет. След много кратък разговор, министър Павлов ми подаде слушалката: „Господин капитан първи ранг, след десетина минути ще дойда при вас, но решението е ясно: незабавна реакция. Готви се и отивай в радиото, а ако не ти дадат право на отговор, ще се намесим и ние, но почакай да щрихираме на една страница основното. Успокойте там генерала, нашата защита я има”. Няма да разказвам как ме „вмъкнаха” и ми дадоха седем минути в „Неделя 150”, а и водещият Величко Конакчиев ни подкрепи. Тогава нямаше днешните мобилни връзки, но от колата си министърът беше предал да се видим следобед в кабинента му. А причината - да изрази оценката си, че по-бърза от тази реакция и то такава, че я чуха хората, не можеше да има. Обади ми се Николай Добрев, за да каже, че според него повече няма смисъл да се шуми. „Поздравява те”. Споменах Николай Добрев и няма как да не споделя, нещо, което в ония дни и нощи на протести, противопоставяне, размирици даже и през 97-а и 98 година с министър Павлов успяхме да убедим Добрев, даже индиректно армейски хора да не участват. Става дума за един от поредните масови протестни митинги, белязани с агресивни действия от някои демонстранти. „Дончев, обади ми се колегата Николай Добрев и попита можем ли бързо да подготвим мобилната армейска озвучителна техника. Лично той искал да успокои митингуващите, но с мегафон не става.” Павлов ме извика в двора на министерството, защото бързаше за оперативна среща и искаше да има отговор за Добрев, а и готовност за действия от наша страна. „Господин министър, в района на Военната киностудия има достатъчно готова мобилна техника с високоговорители, има и оборудван автобус, но трябва да прецените дали такова действие няма да донесе негативи не само за Министерството на отбраната, за вас, за самия Николай Добрев, а и за участващите военни.” Добре, ще говоря с него и ако се наложи ще се обадя на началника на кабинета да те потърси...”
За използването на армейската озвучителна техника тъй повече и не стана дума, но и сега мисля, че най-доброто решение, което министър Павлов е защитавал - ненамеса по какъвто и да е начин на хора и техника от армията, дори и за най-благородни цели в безсмислено напрегнатите дни и нощи около парламента.
Такива динамични всекидневия и нощи, като ония през 96, 97 и 98 специалистите във ведомството не са изживявали, но задачата беше ясна: да се помага на министъра и ръководството по никакъв начин да не бъде уязвявано. Не само планове, научни разработки, участия в учения и тренировки, писма и жалби, парламентарен контрол, интервюта за медии, международна дейност по „Партньорство за мир”, официални посещения в други страни се осъществяваха. И почти всеки ден в това многообразие се намесваше неизменното добронамерено или злонамерено питане и искане на бързи отговори от журналисти и граждански организации.
Папките на министъра все се пълнеха. За резолюция, за подпис, за корекция, за информация. В Пресцентъра правехме всичко възможно да реагираме бързо, но със знанието и помощта на най-добрите експерти от министерството и от Генералния щаб. А някои журналисти като че ли все бяха недоволни. Няма как днес да не спомена нещо с давност 20 години. Сред акредитираните при нас 93 журналисти имаше и групички с опозиционна нагласа, които все не бяха съгласни с позицията на министъра, проявяваше се некоректна битка за информация „само за мене”, имаше и злостни клевети.
Един ден преди пътуване за учение на територията на Албания, министърът ме извика, но да нося списъка на журналистите, които пътуват със самолета, за да наблюдават и отразят учението. „Как ги подбирате - за БТА разбирам, за Канал 1 на телевизията и за „Хоризонт” - да, за тези четири вестника - да, но защо и кореспондент на радио „Свободна Европа”. Кой е той?” И министърът ми подаде лист, почти анонимен, подписан от „група журналисти” срещу колегата им Максим Минчев. Жалбата беше натоварена с клевети, с удари по „кокалчетата”, с описание на междуличностни взаимоотношения. И финалната позиция, че нямал работа в Албания, а Пресцентърът ви предлага да утвърдите списъка и с този не толкова значим кореспондент. „Какво да правим. Истина ли е написаното?” Докладвах му подхода на Пресцентъра, имената и изданията, които е утвърдил. Поговорихме, разсъждавахме, предвиждахме последствията. Спокойно и уравновесено. Сигурен съм, че поне трима министри преди Павлов веднага биха разпоредили: „Махайте го от списъка!” А той попита зная ли повече за Максим Минчев. Казах му, че десетина години е бил редактор във военна редакция „Звезда” на радиото, след това няколко години шеф на военния отдел във вестник „Народна младеж”, а днес е кореспондент на „Свободна Европа”. Не е маловажно, че е офицер, който разбира от учения. Още повече - пресаташе е на Атлантическия клуб.
„Добро! Да идва! Дано повече не ни занимават с взаимоотношения, които нямат почва в министерството”.
Пресцентърът беше малка, но изключително важна брънка от големия обем многостранни, а защо не и стратегически задачи, които трябваше да се решават. Пресконферниции, брифинги, информации до медиите, бюлетини и всекидневни разпечатки от публикации насочени към темата отбрана, армия и национална сигурност. По-нататък ще построя спомените си и чрез бележки, въпроси, отговори, останали в бележниците ми. Може би суха статистика, някакъв щрих, питане по телефона, но те за мен са важни знаци и показват повече от многословието.
Редове от бележника ми за пресконференции, брифинги и задачи за Пресцентъра от министър Павлов през 1995 и 1996 година.
Началото на 1995 г. България е без бюджет. Почти до април. И парите за отбрана са неясни. Министър Павлов разпореди: „Експертите да доказват необходимостта от 50 милиарда лева, а след няколко дни и аз ще я потвърдя пред комисията по национална сигурност в парламента. И на нарочна пресконференция. Дончев, запиши за експозето. За 1991 г. предложеният бюджет за отбрана е намален с 14 %, за 1992 г. - с 32.7 %, за 1993 г. - с 64.7 %, за 1994 г. - с 65.6 %. Бюджетът се съкращава всяка година. Командващите видовете въоръжени сили също „надават вой”. Генерал-лейтенантите Захарин Илиев и Михо Михов и контраадмирал Христо Контров да дойдат на пресконференцията или да изпратят по 1-2 страници свои аргументирани искания. Ние сме на критичния праг. И пак нямало пари за армията.” Видимо притеснен, министърът тръгна със заместника си Владимир Пенчев към парламента. И по всички разчети са запознали комисията по национална сигурност с посочената от министър Павлов сума от 52 милиарда лева. Необходима за спасяването от трагичното състояние на видовете войски. Това прозвуча тревожно и на пресконференцията. Но се събудихме една сутрин в началото на април с 19, 8 милиарда за 1995 г. През годината щели да се търсят още 3-4 милиарда. „Не, военният бюджет трябва да е четири пъти по висок от мизерния миналогодишен” - отсече Павлов.
На 16 март 1995 г. седмичната пресконференция бе на командващия ВВС генерал- лейтенант Михо Михов. „Разберете, поне 17 милиарда лева от отбранителния бюджет са необходими за спасяване на военната ни авиация. Почти половината от бойните ни самолети и вертолети са неизправни. Летците ни правят около 20 часа във въздуха през годината, а нормативът е минимум 80 часа. А англичаните и гърците не падат под 200 часа. Трагичен е недостигът на резервни части. Няма керосин и гориво-смазочни материали...” Сподели, че най-добрите самолети на въоръжение във ВВС - МиГ-29 и СУ-22 не може да се ремонтират в България.” И съм записал още: съществува реална опасност въоръжените ни сили да загубят своята най-дълга ръка - авиацията и затова трябват 17-те милиарда. „Благодарен съм, че министър Павлов прие с приоритет спешно да закупим нови чешки лекомоторни учебни самолети L-39, за да могат част от летците за поддържат формата си. Правителствата на Любен Беров и Ренета Инджова не дадоха обещаните 2 милиарда спешни пари за военните ни полети.” Тежка 1995 година.
В кабинета на министъра - зам. министър Димитър Митков и аз. „Вие мислите ли, че на вестници или електронни медии, на „Българска армия”, а и във войските се налага „брутална цензура”, че има „тревожни симптоми”? Това са оценки на президента Желев и на бива да ги отминаваме с мълчание. Най-малкото, защото се свързват с нашето парламентарно мнозинство.”- леко ядосан започна Павлов. „Какво ще кажете от Пресцентъра?” Докладвах, че с подкрепата на зам. министър Митков вече организирахме среща с 27 журналисти, които отразяват темата „национална сигурност и отбрана”. Единствено представителите на в. „Демокрация” и агенция „Балкан” споделиха, че наблюдават някаква заплаха за свободата на словото в България, но то не се отнасяло за армейската тема и за взаимоотношенията с Пресцентъра на министерството. „Ние, господин министър, сме категорични, че нито контролираме, нито сме правили опити директно да се намесваме в дейността на масмедиите. За узурпиране и дума да не става. След няколко дни с ваша заповед ще бъдат наградени журналисти, които през годината са работили най-активно по темата. Но както се помъчи да изрази друга позиция редактор от агенция „Фокус”, че в министерството сме си „отглеждали” смирени журналисти, то е защото няма техен журналист сред отличените, а не заради „цензура”. Зам.-министър Митков предложи лично министър Павлов да връчи наградите.
На 25 декември 1995 г. се състоя брифинг в залата на министерството. Тема: „20-годишна национална военна корабостроителна програма” от 1996 до 2016 г. Приета е от Висшия военен съвет. „В корабостроителниците във Варна и Русе ще строим корвети, ракетни корвети, минно-трални кораби и един спомагателен кораб. Съдовете ще бъдат с тонаж между 800 и 1100 тона и с оборудване на принципа на модулното въоръжаване. От 25 до 40 % по-евтино ще ни излизат нашите кораби в сравнение със световните пазарни цени. Тази дългосрочна програма ще осигури минимум 1500 работни места в нашите корабостроителници” - са думи на министър Павлов. Записал съм още нескритото одобрение от специалистите, които разработваха програмата, но и ревнивото отношение, че бившият командващ флота вицеадмирал Димитър Павлов ще прокара „с връзки” на заседанието на Министерския съвет строителството на военни кораби. За съжаление през 1996 г. програмата не успя да влезе в „дневен ред”.
Стоян Узунов от „Труд”, декември 1995 г.: „Господин министър, вярно ли е, че ви натискат доцент Стоян Тонев да стане шеф на Военномедицинска академия? Зная, че е протеже на Димитър Луджев”. Отговорът: „До сега не са ме „натискали”, както казвате, но има интрига. Тонев е писал срещу сегашния началник полковник професор Милан Петров, че закупувал „ненужна апаратура” - става дума за ядрено-магнитния резонанс, който работи днес, а сигурно и още десетилетия ще помага...” Тогава направих справка за този апарат. Вече бяха прегледани безплатно над 300 души. В Гърция един преглед с това „ненужно чудо”, както го определя Ст. Тонев, струва около 1000 долара.
Още една „клюка” от началото на 1995 г. Беше организирано тържество, на което министър Павлов награди с бинокли десетте най- добри състезатели на ЦСКА за 1994 година. С усмивка към Христо Стоичков, министърът предложи на футболната звезда да го вземе запас и да го повиши във военно звание - „капитан”. „Не, не, господин Павлов, колкото и нескромно да звучи, но по-добре ще ми е в униформа с генералски лампази. Имам приятел в министерството, който ми каза, че може...” През следващия период не се случи нито „капитанското”, нито “генералското” звание, но “Камата” няколко пъти идва на събития във войските...
Мога да „редя“, още десетки случки, събития, щрихи, теми от пресконференции и брифинги, но този абзац ще завърша със затворен бележник. И днес помня, как в края на 1995 година началникът на Генералния щаб подготви заповед, която провокира напрежение във войската. От 1 януари щабовете на трите вида въоръжени сили и трите армии трябваше да се понижат с една степен. Реформа си е това и то продиктувана от Концепцията за национална сигурност. Министър Павлов спря тази заповед, защото сметна, че по-справедливо и социално отговорно заповедта да влезе в сила от 1 януари 1997 г.
Не беше някаква новина, че военният министър и шефът на Генералния щаб се разминават. Помня 3-4 години преди този случай скандалите между Димитър Луджев, Александър Сталийски и Валентин Александров, от една страна, и генерал Любен Петров, от друга. И така усложняваха нелекото дередже на войската. Ако преди началникът на Генералния щаб беше червен, а тримата министри, които изброих - сини, сега е обратното. Докато министър Павлов осъществяваше военната политика на кабинета „Виденов”, генерал Тотомиров укрепваше позициите на президента Желев. И не прецени, че прибързаната заповед вместо да подобри професионалния и социален статус на офицерството, го връща назад. „Митьо Доброто и Тото Железния трябва да седнат и да се разберат, защото е демоде да се карат министър и Генщаб” - сподели в неформален разговор военен журналист. Време е и двамата да проумеят, че армията е надпартийна и защитата на отечеството няма цветове. За Димитър Павлов бях убеден, че позицията му е национално отговорна ...
О.з. капитан І ранг Цвятко ДОНЧЕВ