ДЪРВЕНИТЕ МОРЯЦИ ОТ ЖЕЛЕЗНИТЕ КОРАБИ
Дълго се колебах дали да опиша тази история, но накрая не се стърпях. Рискувам да си навлека гнева на някои хора, но това няма значение вече за мен. След тридесет и пет години на море, смятам, че имам право на мнение.
Тогава нямах още тридесет години и нещата на корабите не бяха напълно понятни за мен, тъй като тогава в екипажа имаше щатен партиен главорез -помполит. Той (те) работеха на комунистическия принцип „Не ме гледай какво правя, а слушай какво ти говоря“. Плавах на един танкер от „руската серия“, като моторист. То къде ли другаде можех да плавам, след като не бях партиен член, а „Киселото“ (заради вечно намръщената физиономия, така наричаха фактора от когото зависеше назначението) въртеше-сучеше но такива като мен ги държеше на танкерите и дума не даваше да се издума за друго плаване. Времената бяха социалистически с много приказки за „перестройка“ и неясни коментари за самата нея. Животът на кораба, уставен и стриктен, до някъде. Затоплянето на положението се почувства само по това, че от Параходството взеха да изпращат кадри на кувейтските танкери, но и там всеки не можеше да се уреди. Трябваше или партийно членство или здрави връзки, или и двете заедно, плюс както се говореше под сурдинка и бая рушвет.
Не съм видял, не съм давал и не смея да твърдя със сто процента сигурност, но изпращането на „лауреатите“ както ги наричаха, си беше факт. Особено напористи бяха офицерите от старшия команден състав. То не бяха сръдни и завистливи приказки за уредилите се, от техните колеги останали по-назад. Особено капитаните пък го смятаха за голяма чест и признание за професионализма им. Учеха ни, че капитанът е вторият след Бога, в което дълбоко се съмнявам вече, и го смятам за богохулство. С каквото си искаш може да сравняваш капитана, да го уважаваш и величаеш, но в Божиите работи не се меси и не споменавай името Господно без повод, защото между съвременните капитани и онези „железните“ от дървените кораби разликата е огромна. Тези приказка е била за тях, а за съвременните всеки сам може да съди. В никакъв случай не поставям всички под един знаменател, а искам да разкажа за един.
Беше началото на 1986 г. В средата на януари получихме нареждане да се отправим към Александрия, за да товарим меласа. Капитанът бе малко особен човек. Затворен, надменен и контактуваше само със старши офицерите. Но това си беше негова работа и след като не се ровеше излишно за дреболии, а и аз бях мноооого надолу, не ме бъркаше въобще, докато не разбрах защо се случи онова за което искам да напиша. В последния момент един от колегите слезе и се качи едно младо момче, година по-малък от мен, със съпругата си, за да правят сватбен рейс, макар че от далече си личеше, че тя е бременна. Но какво от това. Тогава им излязъл късмета, а и ей къде е Александрия, на три четири дена път, и то почти все между островите. Контрола, вира котвата, ударихме камшика на главната машина и поехме.
Времето след Босфора се отвори, морето посиня с една приятна синкава свежест в топлото за сезона време. Можехме спокойно да се любуваме на острови и безкрайна морска шир стоейки на палубата, а не затворени в кабините. В такава приятна обстановка доплавахме до Александрия. Само дето настроението се помрачи от гибелта на американската совалка „Challenger“, взривила се седемдесет и три секунди след старта и погубила седем астронавти на двадесет и осми януари 1986 г. Затова добре си спомням датата. Но млади хора, колко ще му обърнем внимание. По-интересното бе да поизлезем в града, да позяпаме, да се поразходим и да напазаруваме това и онова и най-вече сладки и сочни портокали, които бяха много евтини. По улиците арабите - продавачи явно ни взимаха за руснаци и ни подвикваха - Михаил Горбачоов, Михаил Горбачоов, и се смееха закачливо, подканяйки ни да направим алъш-вериш в техните магазини.
Дойде време да се прибираме, а младото семейство закъсня и сина на агента, един дебел арабин, на когото джобовете на панталона стигаха до под коленете и когато идваше на кораба събираше в тях по пет бурканчета конфитюр, взе да се притеснява. Не знам защо и кой го бе кръстил Васко, но явно си харесваше името и винаги се усмихваше, когато се обръщахме с това име към него. Няколко пъти на развален български ни питаше:
-Абе, оня със жена му доде ли? - което стана повод за шеги и още повече повдигна настроението. По едно време двамата се зададоха, но вървяха бавно защото явно жената чувстваше затруднение. Бременността си казваше думата. Както и да е, качихме се на катера и благополучно се прибрахме с покупките, а аз и с един огромен кашон портокали.
На другия ден, натоварени с шест хиляди тона меласа и три хиляди тона баласт, което прави малко повече от половината капацитет, поехме обратно. Меласата е тежък товар и оставяше много свободни пространства в товарните танкове, а при вълнение товарът се движи и се стоварва с огромна сила върху преградите на товарните танкове, което може да доведе до скъсване на преграда. А скъса ли се преграда и товарът се премести на единия борд, се нарушава устойчивостта на кораба и от там до фаталния край никак не е далече. Беше последният ден на януари когато поехме обратно към Варна. До Дарданелите, нищо особено не се случи. Бърборехме си, показвайки, кой какво си е купил, и всеки ден давах по някой портокал я на колегата, я на съпругата му, защото в залисията не бяха купили, а тя бременна и все и миришеше на вкусни портокали, тъй като каютите ни бяха съседни. А как да не дадеш на бременна жена? Грехота е да откажеш, а със съпруга й сме колеги.
Точно по него време се падна да въртим вахтите. Аз трябваше да изляза за 15 дена от вахта и колегата да ме смени, започвайки от нулата. Не знам по какви причини главният механик не позволи да оставим колегата на обща работа до Варна, и той застъпи, като компромиса бе да е от 4-8 и 16-20, за да е при съпругата си през нощта. Някъде преди обяд плъзна слуха, че в Черно море времето се разваля, а малко по-късно съобщиха по транслацията официално всичко да се закрепи, защото в Черно море времето е много лошо.
Дълго се колебах дали да опиша тази история, но накрая не се стърпях. Рискувам да си навлека гнева на някои хора, но това няма значение вече за мен. След тридесет и пет години на море, смятам, че имам право на мнение.
Тогава нямах още тридесет години и нещата на корабите не бяха напълно понятни за мен, тъй като тогава в екипажа имаше щатен партиен главорез -помполит. Той (те) работеха на комунистическия принцип „Не ме гледай какво правя, а слушай какво ти говоря“. Плавах на един танкер от „руската серия“, като моторист. То къде ли другаде можех да плавам, след като не бях партиен член, а „Киселото“ (заради вечно намръщената физиономия, така наричаха фактора от когото зависеше назначението) въртеше-сучеше но такива като мен ги държеше на танкерите и дума не даваше да се издума за друго плаване. Времената бяха социалистически с много приказки за „перестройка“ и неясни коментари за самата нея. Животът на кораба, уставен и стриктен, до някъде. Затоплянето на положението се почувства само по това, че от Параходството взеха да изпращат кадри на кувейтските танкери, но и там всеки не можеше да се уреди. Трябваше или партийно членство или здрави връзки, или и двете заедно, плюс както се говореше под сурдинка и бая рушвет.
Не съм видял, не съм давал и не смея да твърдя със сто процента сигурност, но изпращането на „лауреатите“ както ги наричаха, си беше факт. Особено напористи бяха офицерите от старшия команден състав. То не бяха сръдни и завистливи приказки за уредилите се, от техните колеги останали по-назад. Особено капитаните пък го смятаха за голяма чест и признание за професионализма им. Учеха ни, че капитанът е вторият след Бога, в което дълбоко се съмнявам вече, и го смятам за богохулство. С каквото си искаш може да сравняваш капитана, да го уважаваш и величаеш, но в Божиите работи не се меси и не споменавай името Господно без повод, защото между съвременните капитани и онези „железните“ от дървените кораби разликата е огромна. Тези приказка е била за тях, а за съвременните всеки сам може да съди. В никакъв случай не поставям всички под един знаменател, а искам да разкажа за един.
Беше началото на 1986 г. В средата на януари получихме нареждане да се отправим към Александрия, за да товарим меласа. Капитанът бе малко особен човек. Затворен, надменен и контактуваше само със старши офицерите. Но това си беше негова работа и след като не се ровеше излишно за дреболии, а и аз бях мноооого надолу, не ме бъркаше въобще, докато не разбрах защо се случи онова за което искам да напиша. В последния момент един от колегите слезе и се качи едно младо момче, година по-малък от мен, със съпругата си, за да правят сватбен рейс, макар че от далече си личеше, че тя е бременна. Но какво от това. Тогава им излязъл късмета, а и ей къде е Александрия, на три четири дена път, и то почти все между островите. Контрола, вира котвата, ударихме камшика на главната машина и поехме.
Времето след Босфора се отвори, морето посиня с една приятна синкава свежест в топлото за сезона време. Можехме спокойно да се любуваме на острови и безкрайна морска шир стоейки на палубата, а не затворени в кабините. В такава приятна обстановка доплавахме до Александрия. Само дето настроението се помрачи от гибелта на американската совалка „Challenger“, взривила се седемдесет и три секунди след старта и погубила седем астронавти на двадесет и осми януари 1986 г. Затова добре си спомням датата. Но млади хора, колко ще му обърнем внимание. По-интересното бе да поизлезем в града, да позяпаме, да се поразходим и да напазаруваме това и онова и най-вече сладки и сочни портокали, които бяха много евтини. По улиците арабите - продавачи явно ни взимаха за руснаци и ни подвикваха - Михаил Горбачоов, Михаил Горбачоов, и се смееха закачливо, подканяйки ни да направим алъш-вериш в техните магазини.
Дойде време да се прибираме, а младото семейство закъсня и сина на агента, един дебел арабин, на когото джобовете на панталона стигаха до под коленете и когато идваше на кораба събираше в тях по пет бурканчета конфитюр, взе да се притеснява. Не знам защо и кой го бе кръстил Васко, но явно си харесваше името и винаги се усмихваше, когато се обръщахме с това име към него. Няколко пъти на развален български ни питаше:
-Абе, оня със жена му доде ли? - което стана повод за шеги и още повече повдигна настроението. По едно време двамата се зададоха, но вървяха бавно защото явно жената чувстваше затруднение. Бременността си казваше думата. Както и да е, качихме се на катера и благополучно се прибрахме с покупките, а аз и с един огромен кашон портокали.
На другия ден, натоварени с шест хиляди тона меласа и три хиляди тона баласт, което прави малко повече от половината капацитет, поехме обратно. Меласата е тежък товар и оставяше много свободни пространства в товарните танкове, а при вълнение товарът се движи и се стоварва с огромна сила върху преградите на товарните танкове, което може да доведе до скъсване на преграда. А скъса ли се преграда и товарът се премести на единия борд, се нарушава устойчивостта на кораба и от там до фаталния край никак не е далече. Беше последният ден на януари когато поехме обратно към Варна. До Дарданелите, нищо особено не се случи. Бърборехме си, показвайки, кой какво си е купил, и всеки ден давах по някой портокал я на колегата, я на съпругата му, защото в залисията не бяха купили, а тя бременна и все и миришеше на вкусни портокали, тъй като каютите ни бяха съседни. А как да не дадеш на бременна жена? Грехота е да откажеш, а със съпруга й сме колеги.
Точно по него време се падна да въртим вахтите. Аз трябваше да изляза за 15 дена от вахта и колегата да ме смени, започвайки от нулата. Не знам по какви причини главният механик не позволи да оставим колегата на обща работа до Варна, и той застъпи, като компромиса бе да е от 4-8 и 16-20, за да е при съпругата си през нощта. Някъде преди обяд плъзна слуха, че в Черно море времето се разваля, а малко по-късно съобщиха по транслацията официално всичко да се закрепи, защото в Черно море времето е много лошо.
Котва тип „Matrosov”
Котва тип „Gruson Haena”
Котва тип „Trotman”
Котва тип „Klip”
Котва тип „Mushroom” („Гъбовидна” котва)
Явно радистът се е изтървал някъде и се разбра, че от Параходството са наредили да останем на котва пред Босфора в Мраморно море, тъй като пет пъти по-големия от нас моторен танкер „ОСЪМ“ имал сериозни проблеми, навлизайки в Черно море, и вместо към Бургас обърнал на изток и се намирал пред Синоп, бягайки от лошото време. Ние продължихме напред, а от после се разбра, че капитанът и главният механик бързали, защото имало опасност да изтърват заминаване на кувейтски кораб. Зер да не изтърват келепира с „гущерите.“
Спомням си, че него ден за обяд имаше телешки език, приготвен много вкусно от Точния. Така му викаха на готвача, който готвеше много чисто и вкусно, но допълнително никога нямаше. Изчисляваше дори топчетата в супата и сметнал ли е 5, значи 5 на човек и толкова. Ако искаш жалвай се, но при него сметките са точни и край. Та обядът бе в Босфора и подминахме моста, когато привършвах. Набързо излязох навън, за да видя камъка, едно малко каменно блокче, малко преди да се навлезе в Черно море. От старите моряци знаех, че камъкът залива ли се с вода, може грам вятър да няма в Босфора, в Черно море времето ще е лошо. Него ден камъкът като че ли бе в река и едва се виждаше.
Още с излизането от пролива ни „метна“ много яко. Дето се казва, изправи ни на винта. Рязко паднаха оборотите на иначе простия и изключително надежден „Бурмайстер“, а корпусът взе да изпитва сериозни удари и вибрации, тъй като вълната бе насрещна. За вълните и люлеенето ще пиша по нататък. Това е мястото, където намери гибелта си кораба „ХЕРА“, а осемнадесет души - смъртта си, точно по това годишно време. Пропълзях до офицерската каюткомпания, която бе като мостик, по средата на надстройката и от където най-добре се виждаше. Морето вреше, а вятъра бе ураганен. Спуснах се в каютата и се тръшнах на койката, но от неравномерното клатене и подскачане стомаха ми се взриви и се надигна стремително към гърлото. Скочих и с последни усилия хвърлих „серкмето“ почти в идеалната десетка на мивката. После пуснах водата и започнах песента „Момчето което говори с морето на някакъв странен език“ тоест повръщах здраво и все ми се гадеше от телешкия език. И до сега не кусвам, макар че се опитах веднъж, но пак се надигна онова чувство и повече не съм опитвал. Когато свърших се почувствах по-добре и тръшнах морно тяло в матроската койка. Часовете се нижеха и наближи време за вечеря, но аз и не помислях за ядене. На кораба имахме и двама фитери: Шопа и Христо. По едно време врата се отвори и Шопа извика;
- Ставай, авария в машината! - и затвори вратата.
Скочих и направо се втурнах в съблекалнята, където бързо се преоблякох и заподскачах надолу към дизел генераторите, защото си помислих, че аварията е там. Когато се убедих, че всичко е наред, тръгнах към поста за управление. Там гледам третия механик и младоженеца проснати в двата края на ЦПУ-то и в това време телефона, който бе високо на стената иззвъня. Тъй като стоях прав, се пресегнах и вдигнах слушалката. Насреща вторият механик се учуди, че съм слязъл толкова бързо, и ми нареди да сменя колегата, та да е при жена си в този ужас. Побутнах го и му посочих изхода и с жестове му обясних да се маха, а аз бързах, че пак се надигаше бунта в стомаха, макар отдавна да бях изхвърлил всичко. Отидох зад ЦПУ-то и пак се напънах и изхвърлих злъчта и стомашните сокове в мивката. Постоях минута на вентилатора и отидох пак в пулта за управление. Третият бе много пребледнял - посивял и кахърен. Подканих го да последва примера ми, че да му поолекне и той бавно се заклатушка към мивката. Аз преместих стола по близо до ръчките за управление и се загледах в плитовете, т.е. пода. Не минаха и 10 секунди и се почувства страхотен удар, а кораба се накрени силно на ляво и като че ли спря. От удара плитовете се разместиха и отидоха назад, но на мен ми се стори, че двигателя се скъса от фундамента, отиде напред и от накреняването на ляво помислих, че се стоварва върху мен. Направо се простих с живота си. И до сега, повече от 25 години, това е един от най-опасните мигове от живота ми. Навярно много вода се е стоварила на бака, защото за капак на всичко последва и оглушителен трясък от оголването на гребния винт и последвалия „помпаж“ на една от надувните турбини, захранващи главния двигател с въздух. Нещо в корема ми се сви и ме стегна за гърлото.
Инстинктивно посегнах към ръчката за оборотите и освободих стопора. Единственото, което ми дойде на ум, бе да не угася двигателя. Изтеглих я малко назад и краката ми се подкосиха и се намерих седнал на пода. Кораба се поотърси и двигателя нормализира оборотите, а когато след секунди ми просветна, видях третия механик здраво стиснал лоста за регулиране. Всичко бе за не повече от пет секунди, но удара бе страхотен. До полунощ имаше още няколко подобни удара. Но клатенето бе ужасно от обърканата и неориентирана къса вълна. Мислех си само дано преградите в товарните танкове да издържат, че скъса ли се някоя, не се знае знай ли се. Нормално пътя от Босфора до Варна е 14 часа. Ние го направихме за двойно повече и след обяд застанахме на котва пред Галата. За часове времето се промени и вече не си личеше, че е имало буря, но си бе мразовито и ясно. Набързо забравихме за случката и се заприготвяхме, кой за слизане, кой за вахта. Колегата слезе със жена си, но явно си личеше, че е преживяла щорма много тежко. Беше уморена и не поглеждаше никого. И за какво бе всичкия този риск? Казах го, и няма да се отметна. Заради егоизма и лакомията на един, а покрай него намаза и другия. Какво да се прави, Родина, няма къде да бягаш. Нищо, че после чакахме седмица на рейда, посоката на Партията бе спазена. Той е капитан, той решава. Нищо, че петнадесет години по-късно, друг негов колега се намърда с едни от първите в спасителната лодка, забравяйки, че капитана последен напуска кораба. Нищо, че друг техен колега, насади „Коста Конкордия“ на скалите и изтрепа повече от сто и тридесет човека, нали е капитан. Същия този наш капитан в Адриатическо море, лятото бе сигнализиран от вахтения, че в дясно от курса се вижда носа на потънала яхта. Всички наизскачахме на десния борд. Нашият я огледа и смърморил (от палубата не се чува какво си говорят на мостика, но там си има други уши): „Хъм, ако се спра да я вдигна или съобщя на властите в Италия, кой знае колко ще трябва да пиша и обяснявам после“ и отмина без да спре. Морал и възпитание.
Така се случи, че колегата продължи с нас и полека се сприятелихме, а и след време дойде да живее на квартира близо до нас. Съпругата му караше тежко бременността и колкото и пъти да се съберяхме, все си спомняше за онази нощ в бурята. След няколко месеца им се роди момченце, но с много увреждания. Микроцефалия и церебрална парализа. С две думи казано, шансове никакви. Жив труп. Две години и половина какво ли не правиха и къде ли не ходеха, но нищо не помогна и детето почина. Някой ще каже, такъв им бил късмета, но не е съвсем така, защото имаха едно напълно здраво дете, а година и половина след като почина второто, се роди трето, пак момче и сега е здрав и едър мъжага. Никой не може да ме убеди, че това не е от преживяното онази нощ на 4 срещу 5 февруари 1986 г., и не е следствие от алчността и безцеремонността на капитана. Не съм го виждал повече, а и не ме интересува, но никога няма да ги забравя двамата с главния механик, който също като капитана, не разговаряше с „ехалето“. Сигурно и до днес не знаят какво са причинили със егоизма и алчността си, но това поне ми показа, че мога спокойно да презирам такива хора и да разделя онези Капитани от тези „капитани“. Един ден в Средиземно море слушах разговор между двама такива наши капитани. Разминаваха се, и единият кораб отиваше там където другия бе товарил. От разговора който слушах останах, с впечатление, че тези два кораба имат само по един капитан, и никакъв екипаж. Досущ като в оня банален виц: „Аз натоварих, аз направих маневрата, ние заседнахме”. Вярно е, че не всички са такива, но преди мислех, че капитанът е преди всичко институция, която трябва да се уважава щом си стъпил на борда, но с времето се убедих, че първо трябва да се уважава човека, а после длъжността му. Такива индивиди, получили капитански права, но изгубили много от нормалните човешки ценности, докараха положението до там хората да казват „Той си мисли, че го уважавам и почитам. А аз уважавам и почитам долара“ и зад гърба му го напсуват до девето коляно. Разказвали са ми за един капитан на контейнеровоз, който преди време във Феликстоу прибирал паспортите и пускал само тези, които били от неговата тайфа, за да могат първи да отидат до моргата за техника втора употреба, а после да делят заработеното от боклуците и естествено се разбира за кого е бил лъвския пай. На какви ли други подобни случки съм се нагледал за толкова години, някои от които са отвратителни. Затова всеки сам да си прави изводи за уважение. Аз моя отдавна съм го направил.
Михаил АВРАМОВ
Сувенирните метални котви са изработени от автора по време на различните му плавания по света. Още по тази тема: Котвите - сувенири на Михаил Аврамов (https://morskivestnik.com)
Спомням си, че него ден за обяд имаше телешки език, приготвен много вкусно от Точния. Така му викаха на готвача, който готвеше много чисто и вкусно, но допълнително никога нямаше. Изчисляваше дори топчетата в супата и сметнал ли е 5, значи 5 на човек и толкова. Ако искаш жалвай се, но при него сметките са точни и край. Та обядът бе в Босфора и подминахме моста, когато привършвах. Набързо излязох навън, за да видя камъка, едно малко каменно блокче, малко преди да се навлезе в Черно море. От старите моряци знаех, че камъкът залива ли се с вода, може грам вятър да няма в Босфора, в Черно море времето ще е лошо. Него ден камъкът като че ли бе в река и едва се виждаше.
Още с излизането от пролива ни „метна“ много яко. Дето се казва, изправи ни на винта. Рязко паднаха оборотите на иначе простия и изключително надежден „Бурмайстер“, а корпусът взе да изпитва сериозни удари и вибрации, тъй като вълната бе насрещна. За вълните и люлеенето ще пиша по нататък. Това е мястото, където намери гибелта си кораба „ХЕРА“, а осемнадесет души - смъртта си, точно по това годишно време. Пропълзях до офицерската каюткомпания, която бе като мостик, по средата на надстройката и от където най-добре се виждаше. Морето вреше, а вятъра бе ураганен. Спуснах се в каютата и се тръшнах на койката, но от неравномерното клатене и подскачане стомаха ми се взриви и се надигна стремително към гърлото. Скочих и с последни усилия хвърлих „серкмето“ почти в идеалната десетка на мивката. После пуснах водата и започнах песента „Момчето което говори с морето на някакъв странен език“ тоест повръщах здраво и все ми се гадеше от телешкия език. И до сега не кусвам, макар че се опитах веднъж, но пак се надигна онова чувство и повече не съм опитвал. Когато свърших се почувствах по-добре и тръшнах морно тяло в матроската койка. Часовете се нижеха и наближи време за вечеря, но аз и не помислях за ядене. На кораба имахме и двама фитери: Шопа и Христо. По едно време врата се отвори и Шопа извика;
- Ставай, авария в машината! - и затвори вратата.
Скочих и направо се втурнах в съблекалнята, където бързо се преоблякох и заподскачах надолу към дизел генераторите, защото си помислих, че аварията е там. Когато се убедих, че всичко е наред, тръгнах към поста за управление. Там гледам третия механик и младоженеца проснати в двата края на ЦПУ-то и в това време телефона, който бе високо на стената иззвъня. Тъй като стоях прав, се пресегнах и вдигнах слушалката. Насреща вторият механик се учуди, че съм слязъл толкова бързо, и ми нареди да сменя колегата, та да е при жена си в този ужас. Побутнах го и му посочих изхода и с жестове му обясних да се маха, а аз бързах, че пак се надигаше бунта в стомаха, макар отдавна да бях изхвърлил всичко. Отидох зад ЦПУ-то и пак се напънах и изхвърлих злъчта и стомашните сокове в мивката. Постоях минута на вентилатора и отидох пак в пулта за управление. Третият бе много пребледнял - посивял и кахърен. Подканих го да последва примера ми, че да му поолекне и той бавно се заклатушка към мивката. Аз преместих стола по близо до ръчките за управление и се загледах в плитовете, т.е. пода. Не минаха и 10 секунди и се почувства страхотен удар, а кораба се накрени силно на ляво и като че ли спря. От удара плитовете се разместиха и отидоха назад, но на мен ми се стори, че двигателя се скъса от фундамента, отиде напред и от накреняването на ляво помислих, че се стоварва върху мен. Направо се простих с живота си. И до сега, повече от 25 години, това е един от най-опасните мигове от живота ми. Навярно много вода се е стоварила на бака, защото за капак на всичко последва и оглушителен трясък от оголването на гребния винт и последвалия „помпаж“ на една от надувните турбини, захранващи главния двигател с въздух. Нещо в корема ми се сви и ме стегна за гърлото.
Инстинктивно посегнах към ръчката за оборотите и освободих стопора. Единственото, което ми дойде на ум, бе да не угася двигателя. Изтеглих я малко назад и краката ми се подкосиха и се намерих седнал на пода. Кораба се поотърси и двигателя нормализира оборотите, а когато след секунди ми просветна, видях третия механик здраво стиснал лоста за регулиране. Всичко бе за не повече от пет секунди, но удара бе страхотен. До полунощ имаше още няколко подобни удара. Но клатенето бе ужасно от обърканата и неориентирана къса вълна. Мислех си само дано преградите в товарните танкове да издържат, че скъса ли се някоя, не се знае знай ли се. Нормално пътя от Босфора до Варна е 14 часа. Ние го направихме за двойно повече и след обяд застанахме на котва пред Галата. За часове времето се промени и вече не си личеше, че е имало буря, но си бе мразовито и ясно. Набързо забравихме за случката и се заприготвяхме, кой за слизане, кой за вахта. Колегата слезе със жена си, но явно си личеше, че е преживяла щорма много тежко. Беше уморена и не поглеждаше никого. И за какво бе всичкия този риск? Казах го, и няма да се отметна. Заради егоизма и лакомията на един, а покрай него намаза и другия. Какво да се прави, Родина, няма къде да бягаш. Нищо, че после чакахме седмица на рейда, посоката на Партията бе спазена. Той е капитан, той решава. Нищо, че петнадесет години по-късно, друг негов колега се намърда с едни от първите в спасителната лодка, забравяйки, че капитана последен напуска кораба. Нищо, че друг техен колега, насади „Коста Конкордия“ на скалите и изтрепа повече от сто и тридесет човека, нали е капитан. Същия този наш капитан в Адриатическо море, лятото бе сигнализиран от вахтения, че в дясно от курса се вижда носа на потънала яхта. Всички наизскачахме на десния борд. Нашият я огледа и смърморил (от палубата не се чува какво си говорят на мостика, но там си има други уши): „Хъм, ако се спра да я вдигна или съобщя на властите в Италия, кой знае колко ще трябва да пиша и обяснявам после“ и отмина без да спре. Морал и възпитание.
Така се случи, че колегата продължи с нас и полека се сприятелихме, а и след време дойде да живее на квартира близо до нас. Съпругата му караше тежко бременността и колкото и пъти да се съберяхме, все си спомняше за онази нощ в бурята. След няколко месеца им се роди момченце, но с много увреждания. Микроцефалия и церебрална парализа. С две думи казано, шансове никакви. Жив труп. Две години и половина какво ли не правиха и къде ли не ходеха, но нищо не помогна и детето почина. Някой ще каже, такъв им бил късмета, но не е съвсем така, защото имаха едно напълно здраво дете, а година и половина след като почина второто, се роди трето, пак момче и сега е здрав и едър мъжага. Никой не може да ме убеди, че това не е от преживяното онази нощ на 4 срещу 5 февруари 1986 г., и не е следствие от алчността и безцеремонността на капитана. Не съм го виждал повече, а и не ме интересува, но никога няма да ги забравя двамата с главния механик, който също като капитана, не разговаряше с „ехалето“. Сигурно и до днес не знаят какво са причинили със егоизма и алчността си, но това поне ми показа, че мога спокойно да презирам такива хора и да разделя онези Капитани от тези „капитани“. Един ден в Средиземно море слушах разговор между двама такива наши капитани. Разминаваха се, и единият кораб отиваше там където другия бе товарил. От разговора който слушах останах, с впечатление, че тези два кораба имат само по един капитан, и никакъв екипаж. Досущ като в оня банален виц: „Аз натоварих, аз направих маневрата, ние заседнахме”. Вярно е, че не всички са такива, но преди мислех, че капитанът е преди всичко институция, която трябва да се уважава щом си стъпил на борда, но с времето се убедих, че първо трябва да се уважава човека, а после длъжността му. Такива индивиди, получили капитански права, но изгубили много от нормалните човешки ценности, докараха положението до там хората да казват „Той си мисли, че го уважавам и почитам. А аз уважавам и почитам долара“ и зад гърба му го напсуват до девето коляно. Разказвали са ми за един капитан на контейнеровоз, който преди време във Феликстоу прибирал паспортите и пускал само тези, които били от неговата тайфа, за да могат първи да отидат до моргата за техника втора употреба, а после да делят заработеното от боклуците и естествено се разбира за кого е бил лъвския пай. На какви ли други подобни случки съм се нагледал за толкова години, някои от които са отвратителни. Затова всеки сам да си прави изводи за уважение. Аз моя отдавна съм го направил.
Михаил АВРАМОВ
Сувенирните метални котви са изработени от автора по време на различните му плавания по света. Още по тази тема: Котвите - сувенири на Михаил Аврамов (https://morskivestnik.com)