На борда на „Околчица”:
СПОМЕН ОТ АНГЛИЙСКИТЕ МИТНИЧАРИ
Беше 27 декември - Стефановден, когато се качих на моторния кораб „Околчица”. Колегата, когото сменях - А.П., не беше слизал от кораба повече от 1000 (хиляда) дни. Времето беше мрачно , имаше вълна и за да се извърши смяната, кораба подходи във вътрешния рейд близо до вълнолома. Екипажът имаше да сваля десетина леки коли, купени в Италия. Цял следобед, докато се товареха колите, помагах на колегата да си свали багажа. На другия ден, след проверка и определяне на девиацията си, кораба към полунощ отплава за Надор - Мароко.
При качването бях взел със себе си само една бутилка 0,7 л. ракия. Новата година посрещнахме близо до о-в Сицилия. Вечерта на тържеството двамата боцмани сурвакаха старшия състав и бутилката ми отиде за подарък. Разбира се, всички подаръци бяха изпити от целия екипаж. За жалост от Надор, където разтоварихме, корабът отиде за приемане на товар в Казабланка. Както е известно, в Мароко, като мюсюлманска страна, няма свободна продажба на алкохол. Шипшандър не правихме, така, че останах дори и без бира. Следващото пристанище бе Масео - Североизточна Бразилия. За морското ми кръщене поисках от Капитана да ми заеме една бутилка, за да се отсрамя както се полага.
Бразилците често използуват корабите и като складова база, така че стояхме две седмици на рейда, докато ни приемат. Всички от екипажа бяха свършили запасите си от какъвто и да е алкохол. Ето защо още с излизането в града потърсихме магазините за алкохол. Когато влязох в магазина, ми направиха впечатление две неща - праха по изложените бутилки водка и уиски, и имената на толкова много руски князе и графове, както и снимки от родовите им имения, които бяха на етикетите. Всяка водка бе с името на някой княз или граф. Да се чудиш от коя да вземеш. Имаше и вино в 5 л. дамаджани.
И още нещо интересно за този, който вижда за пръв път Бразилия. Когато край нас преминаваше лека кола, от нея не се носеше неприятната миризма на изгорелия бензин или нафта, а приятна миризма на спирт. Всеки две от пет колонки на бензиностанциите зареждаше чист спирт. Представяте ли си какъв рай за братушките! Вместо да зареждаш колата, лягаш и се зареждаш самия ти. Колегите, които отидоха на другия ден, с изненада откриха, че всичките бутилки се продават на нови по високи цени. Убедих се в това и аз, когато преди да тръгнем, отидох да си купя. Обикалях много магазини и целия пазар, но в страната, където е морето на кафето, не можах да намеря кафе на зърна.
Тук открих, че нито студената бира, нито сладоледът, утоляват жаждата така, както смес от студено вино и вода. Две към едно. Ако водата е газирана, още по добре.
Товарът, който щяхме да вземем бе от Аржентина, за Англия. Там щеше да се извърши смяната на другата половина от екипажа. Слизаха от машината почти половината от нас, в това число и шефа. За това реших да запазя две бутилки - една с водка, другата с уиски. Едната за заминаващите, другата за новодошлите. Бутилката с уиски бе отворена и напита. Тази от водка бе неразпечатана, но остана и не декларирана. Имах намерение да помоля някой от слизащите да я вземе при себе си.
Ден преди да пристигнем се разбра, че ще разтоварваме в Ливърпул. Градът на Битълсите. Поръчан бе и бункер масло. За пръв път посещавах английско пристанище и си нямах представа колко експедитивни и педантични са англичаните. Застанахме по време на моята вахта и едва бяха дали „свободна машина”, когато ми съобщиха, че маслото е дошло. Нямах възможност да се видя с някого от слизащите, за да го помоля да вземе едната бутилка.
Приех маслото и преди да стигна до каютата си, ме спря и дръпна една митничарка и поиска да види моята кабина. „Кебин”, „кебин”, бе единственото което й разбрах. Няма как, така както бях с мръсните си робошки, отидохме в кабината ми. Англичанката извади ръкавици, постави ги на ръцете си, изтегли един дълъг прът с огледало, чиято позиция се променяше от ръкохватката, електрическо фенерче и започна да проверява. Гардероби, шкафчета, чекмеджета и пр. Нямаше нужда да заляга или да се качва на стол, за да види какво има под диваните и леглата или върху шкафа. Огледалото бе като вълшебно - завърти го и то показва всичко
Разбира се, че водката бе видяна веднага и отделена. Пита ме защо не съм я декларирал. Казвам, че другата е отворена. Тя не приема обяснението ми, при това с усмивка, разбира се. Отговорът й е, че шефът й ще реши в нарушение ли съм. Наложи се да обърна леглото и диваните, за да се види какво има под тях. Останах изненадан като видях колко каси с вода имаше под диваните и на други невъобразими места, вече хванали достатъчно прах. Когато не остана место неогледано, мадамата взе двете бутилки, отново ми каза „Но проблъм”, „но проблъм” и че шефът й ще реши въпроса и си замина.
Много от членовете на екипажа искрено се безпокояха да не ми сложат голяма глоба. Недекларираната от мен бутилка не бе сложена на скрито място, така че за опит за прикритие не можеха да ме винят. Случайно из канижелите срещнах шефа на проверяващите, но той не ме извика при тях. На Капитана казал, че старшите офицери би трябвало да знаят английските закони. Не ме глобиха, но и нито една от бутилките не видях. Кажете ми как нямаше да се старае мадамата, като надницата й е 80 паунда. За сравнение до нас бе застанал фериботът за Европа - Франция и цената за превоза на една кола до континента бе под 40 паунда.
В Ливърпул разтоварихме аржентинската пшеница. После отидохме в Хъл и забележете - товарихме пшеница, и за къде мислите?! За Куба! Да, именно за Куба, въпреки че Англия поддържаше обявеното от САЩ ембарго. По същото време, в западния и нашия печат се говореше за сделка с българско оръжие, като виняха някакъв поляк, че е правил незаконен износ. Разбира се, след една година, когато нашите послушковци услужливо почнаха да разбиват търговията на България с военни материали, оправдаха поляка и всичко се оказа кьор-фишек. Но как западните демокрации можеха хем да снабдяват Куба с храни, за да не се вдигнат те на бунт от глад, и в същото време да се правят, че спазват ембаргото!? Много просто. След като натоварихме житото, корабът се отправи към Флисинген (Флушинг), където стоя на кея четири часа, през което време подмениха документите и отплавахме за Куба.
Да, приятели, голямата политика и голямата търговия се вършат именно така, както правят и нашите мафиоти - като се заобикалят правилата и законите.
Куба!? Спомням си една статия в списание „География” (година 1952 -имам все още това целогодишно издание), която бе озаглавена „Куба - островът на смъртта”. Вярвайте ми - в този момент - май 1992 г., нямаше по-бедна страна от нея в сравнение с тези, които посетихме. Едва преди две години кубинците изтеглиха войските си от Ангола, Съветският съюз току що се бе разпаднал, руските войници в Куба бяха изяли дадените им пари и очакваха корабите, които да ги върнат обратно. Българките, останали в Куба, не можеха да я напуснат заедно с децата си. Заради тях бяха останали и те. Но, да не се отклоняваме от темата.
Все пак в новата и старата столица, където разтоварвахме, имаше и моряшки клубове, кубински ром и пури. Кубинците бяха приветливи, а домът на моряците предлагаше и екскурзии на изключително ниски цени. Така мнозина заедно с Капитана можахме да се качим на Сиера Маестра и от там да видим Гуантанамо, плажа Сибоне, Каза Бланка и синеещия се в далечината остров Джамайка. Много от моряците си купиха препарирани алигаторчета, които се предлагаха като сувенири, придружени надлежно със заверени документи. Един от екипажа дори си купи папагал. Красив зелен папагал, който моряците упорито се опитваха да го научат да псува на български, но той не искаше да говори цинизми. И затова мълчеше.
На връщане влязохме в реката Мисисипи и някъде над Нови Орлеан (за сведение на завършилите английските езикови гимназии, градът е основан от французите, както и столицата на щата - Батън (копче) руж (червено) и местните, част от които и до сега говорят френски, го наричат Нувел Орлеан), взехме следващия товар.
Този път разтоварвахме на Азорските острови и в Ирландия. И отново трябваше да вземе товар от жито, но за Мароко. За товар влязохме в Саутхемптън. Знаейки английската педантичност, нямах нищо недекларирано. Така че бях спокоен. Почти във всяко английско пристанище на кораба се качва и бригада от митницата, която през цялото време на престоя най-щателно отваря и проверява всички складове, магазии, като развива и после поставя обратно на местата им, всички гърловини, пъха се де що има дупка или тръба. Идват с чисто бели гащеризони и си тръгват едва когото те почернеят.
По едно време по кораба настъпи оживление. Моряците, които си бяха купили крокодилчета, трябваше да ги занесат в салона. Там отиде и папагалът. Не помогнаха нито надлежно подпечатаните документи - сертификати, нито декларациите. За англичаните те били стока, с която ние сме щели да търгуваме в България. И така, всички сувенирни крокодили бяха конфискувани заедно с папагала. Остана да седи само крокодила в канцеларията на шефа (Бог да го прости!), защото беше от картон.
В Англия има много и интересни неща за виждане, но помнете, че не само движението при тях е обратно на нашето. Но и много от английските закони.
О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
СПОМЕН ОТ АНГЛИЙСКИТЕ МИТНИЧАРИ
Беше 27 декември - Стефановден, когато се качих на моторния кораб „Околчица”. Колегата, когото сменях - А.П., не беше слизал от кораба повече от 1000 (хиляда) дни. Времето беше мрачно , имаше вълна и за да се извърши смяната, кораба подходи във вътрешния рейд близо до вълнолома. Екипажът имаше да сваля десетина леки коли, купени в Италия. Цял следобед, докато се товареха колите, помагах на колегата да си свали багажа. На другия ден, след проверка и определяне на девиацията си, кораба към полунощ отплава за Надор - Мароко.
При качването бях взел със себе си само една бутилка 0,7 л. ракия. Новата година посрещнахме близо до о-в Сицилия. Вечерта на тържеството двамата боцмани сурвакаха старшия състав и бутилката ми отиде за подарък. Разбира се, всички подаръци бяха изпити от целия екипаж. За жалост от Надор, където разтоварихме, корабът отиде за приемане на товар в Казабланка. Както е известно, в Мароко, като мюсюлманска страна, няма свободна продажба на алкохол. Шипшандър не правихме, така, че останах дори и без бира. Следващото пристанище бе Масео - Североизточна Бразилия. За морското ми кръщене поисках от Капитана да ми заеме една бутилка, за да се отсрамя както се полага.
Бразилците често използуват корабите и като складова база, така че стояхме две седмици на рейда, докато ни приемат. Всички от екипажа бяха свършили запасите си от какъвто и да е алкохол. Ето защо още с излизането в града потърсихме магазините за алкохол. Когато влязох в магазина, ми направиха впечатление две неща - праха по изложените бутилки водка и уиски, и имената на толкова много руски князе и графове, както и снимки от родовите им имения, които бяха на етикетите. Всяка водка бе с името на някой княз или граф. Да се чудиш от коя да вземеш. Имаше и вино в 5 л. дамаджани.
И още нещо интересно за този, който вижда за пръв път Бразилия. Когато край нас преминаваше лека кола, от нея не се носеше неприятната миризма на изгорелия бензин или нафта, а приятна миризма на спирт. Всеки две от пет колонки на бензиностанциите зареждаше чист спирт. Представяте ли си какъв рай за братушките! Вместо да зареждаш колата, лягаш и се зареждаш самия ти. Колегите, които отидоха на другия ден, с изненада откриха, че всичките бутилки се продават на нови по високи цени. Убедих се в това и аз, когато преди да тръгнем, отидох да си купя. Обикалях много магазини и целия пазар, но в страната, където е морето на кафето, не можах да намеря кафе на зърна.
Тук открих, че нито студената бира, нито сладоледът, утоляват жаждата така, както смес от студено вино и вода. Две към едно. Ако водата е газирана, още по добре.
Товарът, който щяхме да вземем бе от Аржентина, за Англия. Там щеше да се извърши смяната на другата половина от екипажа. Слизаха от машината почти половината от нас, в това число и шефа. За това реших да запазя две бутилки - една с водка, другата с уиски. Едната за заминаващите, другата за новодошлите. Бутилката с уиски бе отворена и напита. Тази от водка бе неразпечатана, но остана и не декларирана. Имах намерение да помоля някой от слизащите да я вземе при себе си.
Ден преди да пристигнем се разбра, че ще разтоварваме в Ливърпул. Градът на Битълсите. Поръчан бе и бункер масло. За пръв път посещавах английско пристанище и си нямах представа колко експедитивни и педантични са англичаните. Застанахме по време на моята вахта и едва бяха дали „свободна машина”, когато ми съобщиха, че маслото е дошло. Нямах възможност да се видя с някого от слизащите, за да го помоля да вземе едната бутилка.
Приех маслото и преди да стигна до каютата си, ме спря и дръпна една митничарка и поиска да види моята кабина. „Кебин”, „кебин”, бе единственото което й разбрах. Няма как, така както бях с мръсните си робошки, отидохме в кабината ми. Англичанката извади ръкавици, постави ги на ръцете си, изтегли един дълъг прът с огледало, чиято позиция се променяше от ръкохватката, електрическо фенерче и започна да проверява. Гардероби, шкафчета, чекмеджета и пр. Нямаше нужда да заляга или да се качва на стол, за да види какво има под диваните и леглата или върху шкафа. Огледалото бе като вълшебно - завърти го и то показва всичко
Разбира се, че водката бе видяна веднага и отделена. Пита ме защо не съм я декларирал. Казвам, че другата е отворена. Тя не приема обяснението ми, при това с усмивка, разбира се. Отговорът й е, че шефът й ще реши в нарушение ли съм. Наложи се да обърна леглото и диваните, за да се види какво има под тях. Останах изненадан като видях колко каси с вода имаше под диваните и на други невъобразими места, вече хванали достатъчно прах. Когато не остана место неогледано, мадамата взе двете бутилки, отново ми каза „Но проблъм”, „но проблъм” и че шефът й ще реши въпроса и си замина.
Много от членовете на екипажа искрено се безпокояха да не ми сложат голяма глоба. Недекларираната от мен бутилка не бе сложена на скрито място, така че за опит за прикритие не можеха да ме винят. Случайно из канижелите срещнах шефа на проверяващите, но той не ме извика при тях. На Капитана казал, че старшите офицери би трябвало да знаят английските закони. Не ме глобиха, но и нито една от бутилките не видях. Кажете ми как нямаше да се старае мадамата, като надницата й е 80 паунда. За сравнение до нас бе застанал фериботът за Европа - Франция и цената за превоза на една кола до континента бе под 40 паунда.
В Ливърпул разтоварихме аржентинската пшеница. После отидохме в Хъл и забележете - товарихме пшеница, и за къде мислите?! За Куба! Да, именно за Куба, въпреки че Англия поддържаше обявеното от САЩ ембарго. По същото време, в западния и нашия печат се говореше за сделка с българско оръжие, като виняха някакъв поляк, че е правил незаконен износ. Разбира се, след една година, когато нашите послушковци услужливо почнаха да разбиват търговията на България с военни материали, оправдаха поляка и всичко се оказа кьор-фишек. Но как западните демокрации можеха хем да снабдяват Куба с храни, за да не се вдигнат те на бунт от глад, и в същото време да се правят, че спазват ембаргото!? Много просто. След като натоварихме житото, корабът се отправи към Флисинген (Флушинг), където стоя на кея четири часа, през което време подмениха документите и отплавахме за Куба.
Да, приятели, голямата политика и голямата търговия се вършат именно така, както правят и нашите мафиоти - като се заобикалят правилата и законите.
Куба!? Спомням си една статия в списание „География” (година 1952 -имам все още това целогодишно издание), която бе озаглавена „Куба - островът на смъртта”. Вярвайте ми - в този момент - май 1992 г., нямаше по-бедна страна от нея в сравнение с тези, които посетихме. Едва преди две години кубинците изтеглиха войските си от Ангола, Съветският съюз току що се бе разпаднал, руските войници в Куба бяха изяли дадените им пари и очакваха корабите, които да ги върнат обратно. Българките, останали в Куба, не можеха да я напуснат заедно с децата си. Заради тях бяха останали и те. Но, да не се отклоняваме от темата.
Все пак в новата и старата столица, където разтоварвахме, имаше и моряшки клубове, кубински ром и пури. Кубинците бяха приветливи, а домът на моряците предлагаше и екскурзии на изключително ниски цени. Така мнозина заедно с Капитана можахме да се качим на Сиера Маестра и от там да видим Гуантанамо, плажа Сибоне, Каза Бланка и синеещия се в далечината остров Джамайка. Много от моряците си купиха препарирани алигаторчета, които се предлагаха като сувенири, придружени надлежно със заверени документи. Един от екипажа дори си купи папагал. Красив зелен папагал, който моряците упорито се опитваха да го научат да псува на български, но той не искаше да говори цинизми. И затова мълчеше.
На връщане влязохме в реката Мисисипи и някъде над Нови Орлеан (за сведение на завършилите английските езикови гимназии, градът е основан от французите, както и столицата на щата - Батън (копче) руж (червено) и местните, част от които и до сега говорят френски, го наричат Нувел Орлеан), взехме следващия товар.
Този път разтоварвахме на Азорските острови и в Ирландия. И отново трябваше да вземе товар от жито, но за Мароко. За товар влязохме в Саутхемптън. Знаейки английската педантичност, нямах нищо недекларирано. Така че бях спокоен. Почти във всяко английско пристанище на кораба се качва и бригада от митницата, която през цялото време на престоя най-щателно отваря и проверява всички складове, магазии, като развива и после поставя обратно на местата им, всички гърловини, пъха се де що има дупка или тръба. Идват с чисто бели гащеризони и си тръгват едва когото те почернеят.
По едно време по кораба настъпи оживление. Моряците, които си бяха купили крокодилчета, трябваше да ги занесат в салона. Там отиде и папагалът. Не помогнаха нито надлежно подпечатаните документи - сертификати, нито декларациите. За англичаните те били стока, с която ние сме щели да търгуваме в България. И така, всички сувенирни крокодили бяха конфискувани заедно с папагала. Остана да седи само крокодила в канцеларията на шефа (Бог да го прости!), защото беше от картон.
В Англия има много и интересни неща за виждане, но помнете, че не само движението при тях е обратно на нашето. Но и много от английските закони.
О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
„Околчица” поема курс към поредното пристанище. Снимката е от дигиталния архив на „Морски вестник”.
„Околчица”, някъде из Великобритания. Източник: https://www.shipspotting.com/