9 МАЙ 1970 ГОДИНА (ОТ СЕВАСТОПОЛ ДО СОЗОПОЛ И МАЛКО ПО-НАТАТЪК)
В края на април 1970 г. агенция „партенка” донесе новината, че един от нашите кораби ще замине за няколко дни на самостоятелно плаване до Севастопол. Говореше се, че може би това ще бъде нашият кораб - двойката (бордови № 42). След няколко дни „партенката” стана истина. Командуването отпусна корабна боя над лимита и даде срок от два дни (празничните 1 и 2 май), кораба да стане като „кутийка”. Всички матроси със старание боядисваха и лъскаха всичко що е по палубата. Бордове, надстройка, материална част - всичко блестеше от боя и чистота. Командирът на кораба получи и задачата: „С нас до Севастопол трябва да плават двама офицери от отдел „Бойна подготовка” на Щаба на ВМФ, за съгласуване на съвместни задачи на двата братски черноморски флота”. Към екипажа на кораба бе придаден щабният шифровчик и комсомолският секретар на поделението.
Отплавахме за Варна, откъдето след като приехме на двамата старши офицери поехме курс към Севастопол. Времето и морето бяха пролетни, без бури и ветрове и в определения час корабчето пристигна на нос Херсонес, а от там до Севастопол, колко му е! Минавайки покрай многото бухти, където на голите брегове се виждаха накацали военните градчета, гадаехме по мачтите, които се виждаха, какви кораби са дислоцирани там. Ето, че вече се вижда и голямата Севастополска бухта, над нея сградата на Панорамата. Ясно се виждат остатъците от укрепленията на Северната страна както и Паметникът на потъналите кораби. На външния рейд се поклащаха грамадите на закотвените крейсери. Виждаше се и корпусът на първия съветски вертолетоносач. След Карибската криза и свалянето от власт на Хрушчов, в Съветския съюз започнаха отново да строят крейсери и авионосни кораби. Буксирът, държащ боновото заграждение, бавно даде ход и отвори прохода към бухтата.
На носа и на кърмата, облечени с новите си униформи, сложили спасителните ризи, въоръжени с куки и хвъргала, са строени двете швартови команди. Моите мотористи леко надигат двата люка на носовото и кърмовото машинно отделение, откъдето надничат само очите им. От вратата на надстройката, водеща за ЦПУ, на площадката, качени един върху друг, гледат командирите на отделение и моя милост грамадите на корабите, покрай които минаваме. В сравнение с тях, ние със нашите 41 метра дължина сме като катер. И в този момент става нещо, което ще впечатли и изпълни с гордост всички от екипажа. По корабните транслации се чуват команди, матросите прекъсват своята приборка, строяват се на палубите и се обръщат с фронт към нашия кораб. Чуват се свирките на корабните дудки и команда за приспускане на корабните флагове. Ние отвръщаме на поздравите. Моите матроси недоумяващо ме гледат и питат: „Нима всичко това е за нас?” Да, така е! В наше лице Черноморския флот на СССР отдаваше почит към нашата малка България. Това беше може би най-добрият урок по родолюбие, който матросите ще запомнят за винаги! За нас беше определено место на Минная пристан. Скоро застанахме на котва и кърма. Беше утрото на 7 май.
Нашите офицери бяха посрещнати както подобава и до отплаването обратно на кораба повече не ги видяхме. Скоро дойде баржа да ни зареди с газьол, а след нея и с вода. Старпомът уточни парите, които всеки от екипажа искаше да обмени. Гос.Банк разрешаваше на член от екипажа да се обменят по 20 лв. Списъкът с членовете превиши поне трикратно истинския брой на екипажа. Смятате, че сме изхитрили Съветската банка?! Грешите. Просто и за двете страни това бе най-удобната форма да се заобиколи и без това тромавата и консервативна съветска администрация и нейните разпоредби.
Командира и старпомът отидоха на ресторант на „Бригантина”. Аз с комсомолския секретар щяхме да отидем там по-късно. Трябваше да изчакам да заредим, да дам съответните документи за приетите количества вода и гориво, да се приведе машинното отделение в нормално състояние. Да се раздели командата на смени, за да могат всички да видят града и да си купят сувенири.
За незнаещите, ще припомня, че 9-ти май за жителите на Севастопол е двоен празник. На този ден през 1944 г. съветските войски с щурма на Сапун гора освобождават града от немска окупация, а както се знае - Сталин обявява 9-ти май 1945 г. за Ден на Победата над фашистка Германия. Градът беше пълен с ветерани от всякакъв род войски, участвували в отбраната и освобождаването на града. Облекли старите си униформи от военното време, обкичили гърдите си с ордени и медали, ветераните се разхождаха на групи из града. Всекидневно се провеждаха мероприятия и срещи на ветерани „однополчане”. Водката се лееше навсякъде, където имаше повече от един ветеран, хармониките свиреха, носеха се песни и пляски. По думите на нашите връстници, за ден „от воспоминания”, са умирали повече хора, отколкото за ден по време на обсадата. Но това не помрачаваше празника.
Вратите на „Бригантина “-та бяха затворени и байчето не пускаше повече никой. Той беше леко почерпен и не можеше да забележи различието в униформите и кокардите ни от тези на съветските. Добре, че от някъде се появи управителката на заведението и веднага изправи грешката на портиера. Разпореди се и за двама ни се намери свободна маса.
На кораба имаше за вечеря яйца на очи, но ние бяхме решили да опитаме „кавказкий шашлык” и за това не вечеряхме. Той обаче се оказа от три парчета месо, сложени на един голям лист от салата и гарниран с няколко пържени картофа. Бях готов да повторя порцията, но колегата ме разубеди - да не ни вземели за гладници. В Русия водката се сервира в гарафин и от него си наливаш в чашата. Заради порядъчно изпитото количество водка никому повече не се сервираше алкохол. Но когато някому му се пие, то той намира и вратички във всяка разпоредба. Не успели да свършим поръчаната от нас водка, сервитьорката носи нова. От кого? - и тя сочи близката маса, от която един капитан вдига чашата за наздравица. На гостите от България не може да се откаже и така поръчката му е приета. Каним го при нас. След малко, случаят се повтаря - този път водката е от млад старши лейтенант. Така свободните места на масата се запълват.
От година и нещо в България вече имаше да се продава кока кола. Но това „коварно и силно алкохолно американско питие”, бе непознато в Съветския съюз. Тук още свързваха пиянството на американските моряци с бутилките кока-кола, които те държаха в ръка и с които изобилствуваха карикатурите, с които пропагандата показваше „падналия морал” на врага. В нашето куфарче ние предвидливо бяхме сложили две малки по 0.300 л. бутилки с коняк и няколко бутилки с кока-кола. Предложихме на нашите гости да ги почерпим с коняк и кола. Те приеха с удоволствие коняка, но категорично отказаха да пият от това силно алкохолно питие, каквото бе за тях кока-колата. Никакви приказки от наша страна, че това е безалкохолно не можеха да ги разубедят. Ето ви едно чудесно доказателство за силата на пропагандата.
Гостите ни - офицери, полюбопитствуваха и за това как се празнува Деня на Победата у нас и няма ли да останем на този ден в Севастопол. Бяха крайно изненадани, като им казахме, че Великите сили, в това число и Съветския съюз не ни слагат на една маса с победителите, въпреки участието ни в заключителния етап на войната и че сме единствената бивша прогерманска страна, на която са били поверени от съветското командуване самостоятелни военни операции и сме държали самостоятелен участък от фронта. Още по изненадани останаха, като разбраха, че не се е налагало да ни освобождават от никого, защото първо никога германската армия не ни е окупирала и второ, когато те влизат в България, тук вече няма нито един немски войник. По съгласие между двете страни те са напуснали територията на България.
Така завърши тази среща. Ще спомена, че традицията след излизане от ресторанта да има бой, бе спазена. Кой с кого и защо бе започнал боя, никой и не знаеше. Не бе наша работа и ние се измъкнахме, без да вземем участие в драката.
Тръгнахме си за България в края на другия ден. Когато излизахме от Херсонес и поехме курс към нос Калиакра бе вече тъмно, а над морето бе паднала гъста мъгла. Командира поиска „пълен” ход и скоро двигателите набраха 720 об./мин, вибрациите по кораба изчезнаха, чуваше се само равномерния шум на турбините. Дежурните вахти застъпиха на смяна и след няма и два часа на кораба будни останаха само вахтените. Нямах машинен боцман. В ЦПУ-то на пода върху една коркова риза бях сложил едно старо одеяло. Там почивах. Главата ми опираше в реостата на маслената помпа за главния двигател, която бе изключена (тя е само за първоначална прокачка), за възглавница ми служеше моят противогаз, а отгоре имах метнат стария си шинел. Имах навика ако се промени шума на машините да се събуждам, за да разбера какво е станало. Така бях винаги готов за действие в случай на нужда.
Когато станах сутринта и излязох на палубата, на запад вече се виждаше тъмния силует на брега и светлината на фара на Калиакра, който още не беше изключил. Качих се на мостика. На вахта бе старпомът Ц. Д. Бързаше да уточни точното местонахождение на кораба. Бе дошъл преди малко и заварил всички на мостика да дремят. Курсът на кораба сочел малко северно от носа. Оставали са още 45 минути да излезем на него. Как да е, сега всичко беше нормално.
Във Варна останахме толкова време, колкото бе нужно на двамата офицери от щаба да се приготвят и да дойде колата за тях. През това време проверих наличното гориво. На пълен ход двигателите горят почти тон на час. А на нас ни оставаше още път до базата. Горивото в цистерните се разминаваше с очакваното с цял тон. Притиснах трюмния и той си призна, че не успял да зареди до „дупка” разходните цистерни, защото баржата с гориво бе дошла веднага, но не посмял да ми каже. С горивото трябваше да се внимава. До Созопол щеше да стигне, но знае ли човек, какво ще стане докато сме в морето!?
Продължихме за Созопол. Имаше шанс за обяд да сме в Базата. Вече бе 9-ти май. На този ден вечерта двете поделения организираха илюминации. От гребна лодка във вътрешния залив мичман Сотиров хвърляше във водата шашки, имитиращи артилерийски гръмове, а от дежурната стая на острова стражите изстрелваха във въздуха ракети. Морето бе тихо, времето - слънчево, и обещаваше една добра почивка със семействата като се приберем.
Наближавахме остров Иван. Още малко и сме в Базата. Тогава ме извикаха на мостика. Командирът М.А. ми каза, че е дошла заповед да вземем курс 90 градуса - на изток към открито море, да идентифицираме обекта, който е в нашите териториални води, и ако е чужд кораб, да го задържим и доведем в Бургас. Искаха максимален ход. Териториалните води се считат извън линията на най-издадените точки на заливите. В случая - почти 12 мили на изток от линията Емине - Маслен нос. Това значеше почти 20 мили от нашето място. Междувременно корабът вече правеше поворот, а сигналчиците замениха военноморския флаг с този на Гранични войски. Изказах опасение, че може да не ми стигне горивото за връщане. Отговорът бе: „Да заловим обекта, дори с риск да останем при него!” Скоростта на кораба бе близо до 27 възла. Целият нос се бе изправил и пореше морето, а водата изхвърляна от трите винта, се вдигаше над кърмата.
След половин час ход вече с просто око можеше да се види търсения обект. Беше турско таки (риболовен кораб), което обираше хвърлените предния ден в наши води мрежа за калкан. Турците имаха добър късмет и мрежите бяха пълни с едри каласпеди риба. Спряхме до тях, а после се приближихме и застанахме на борд. Гемията беше стара, очукана, ръждясала. Екипажът - 5 човека с чорбаджията. Никой от нас не говореше турски. Те пък не разбираха онова, което им се казваше на английски. Все пак разбраха, че ги задържаме. Казахме им още и „Бургас гидеорум”. Помолиха да си оберат и да не режат мрежата. Изчакахме ги да си свършат работата. Предложения от тях калкан отказахме да вземем. Докато обираха мрежата, корабчето им беше наклонено на борд и при едно раздвижване на морето, стрелата им се удари в нас и като че само това е чакала, се килна на една страна. Добре, че никой от тях не пострада.
След това се отправихме към Бургас. Ние напред, такито след нас. Нито за миг не бяхме насочвали към тях артилерийските си установки, дори артилеристите не бяха заели местата си. Някъде северно от Малаците ни посрещна нашия граничен катер. Старшият граничен офицер заговори с турския капитан на турски език и му обясни защо гемията му е задържана. След това благодари на нас, а ние оставихме турската гемия на тях и поехме курс за Базата. Обедът бе минал. Все пак около 16.00 ч. успяхме да се приберем. Горивото стигна и не се наложи да го прехвърляме от една цистерна в друга, за да осигурим ход поне за едната машина.
Минути след заставането на кея, стана ясно защо така спешно ни пратиха да задържим турските рибари. От два дни едно от Созополските Р.К-та (рибарски кораби) бе задържано в Турция. Близките на задържаните рибари още помнеха арестувания преди 10 години и обвинен в шпионаж наш рибарски кораб. И той беше от Созопол. Върналите се след по-вече от шест месеца арест рибари не можеха да забравят глада, мизерията и униженията в мрачните турски зандани. Предния ден кораби на „Черноморски риболов“ от базите в Несебър и Созопол, ловили риба в южния район. Вечерта пада мъгла и един от корабите заседнал в пясъка до брега. Обадили се за помощ от другите кораби. Спуснали и лодка с двама моряци. Те излезли на брега и като видели, че са в Турско, побързали да се върнат. В мъглата не уцелили кораба и излезли в открито море. В това време на помощ на заседналото Р.К идва един от несебърските кораби. Докато се опитва да го изтегли, мъглата се вдига и турските гранични катери задържат и двата кораба. Изтеглят заседналия кораб. Представят това като спасяване на бедствуващ кораб и екипажа му и искат майка си и баща си да им се плати за „спасителната операция”. До уреждане на въпроса и изплащане на „възнаграждението”, задържат в Истанбул и двата екипажа.
Когато в града се разбра, че сме задържали турски рибари в наши териториални води, близките и колегите на арестуваните се успокоиха, защото се увериха, че те не са забравени и че държавата взема мерки за тяхното освобождаване. След два дни въпроса бе дипломатично разрешен. Нашите рибари се прибраха, турските също. През тези дни те били на хотел на Слънчев бряг, рибата им - в хладилник, а стрелата им - заварена от работилницата на риболова.
Подобна случка през есента на 1960 година се бе превърнала в истински кошмар за екипажа на созополското Р.К., задържано в турски води. Увлечени в гоненето на пасаж паламуд, никой не е поглеждал картата, а те са били в близост до входа на Босфора. Така със спуснати мрежи се оказват в квадрат, означен на картите като забранен за всякакъв вид кораби. Това бил участък за военни експерименти или нещо подобно. Там ги задържат турците и ги обвиняват в шпионаж. Следва търкане на наровете в турските зандани, глад и дни само на нахутена чорба. Разпити какво са правили там, кой е комунист, кой - комсомолец. Мнозина дори забравили за политическата си принадлежност. От време на време ги спохождал българския консул, който им носел новини и пари, с които да си купуват нещо за ядене.
Пролетта или лятото на 1961 г., нашите служби задържат три турски рибарски гемии като ловят риба в наши териториални води. След редица преговори се стига до размяната на задържаните кораби. Бях на лятна практика в Созопол през същата 1961 г. и можах да видя когато турските гемии минаха между Созопол и остров Иван, съпровождани от наш торпеден катер „Люрсен” на път за устието на Резовската река, където става размяната. Между впрочем, за малко работата да се провали и турските гемии да се измъкнат преди нашето Р.К. да се е върнало. На устието е имало лека мъгла. Нашите пускат турските гемии, преди турците да са пуснали нашия кораб. А той е бил съпровождан от катери с насочени картечници. „Люрсен”-ът пита турците къде е нашия кораб, а те от своя страна питат къде са техните гемии. Преминавайки в турски води, гемиите се разминали с техните катери. След като капитаните им се обаждат и потвърждават, че са в турски води, то тогава разрешават нашето Р.К. да си тръгне.
Завърналия се екипаж бе обект на внимание от цялата общественост. Скоро негови членове бяха поканени от нашите офицери да ни разкажат за месеците, прекарани в турските затвори.
Така минаха дните до 9 май 1970 г. Сега това е минало, за младите - история. Мнозина може и да са забравили за случая. Но тогава никой не поставяше въпроса, защо ни са армия и военен флот. А жителите на Созопол се радваха, че в града им има военноморска база. Нашите корабчета отдавна ги нарязаха и много от жителите на морския град вече нямат и спомен за тях. Но ми стана обидно, когато разбрах, че са се намерили „умни” управници, които са свалили от постамента му и предали за вторични суровини малкия торпеден катер, който бе оставен на остров Кирик. Убеден съм, че би бил интересна атракция и за туристите и за гостите на града. Едва ли парите от продажбата му като скрап са допринесли някаква съществена полза за общинския бюджет на града. Но тези съвременни управници и млади хора, които искат да премахнат следите от миналото, нека си спомнят за своите съграждани, за дните прекарани от тях в турски затвор, и помнят с чие съдействие се върнаха у дома. И можеше ли тогава неизправен кораб да напусне без документи наше пристанище и да не бъде застигнат и върнат обратно?!
О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
В края на април 1970 г. агенция „партенка” донесе новината, че един от нашите кораби ще замине за няколко дни на самостоятелно плаване до Севастопол. Говореше се, че може би това ще бъде нашият кораб - двойката (бордови № 42). След няколко дни „партенката” стана истина. Командуването отпусна корабна боя над лимита и даде срок от два дни (празничните 1 и 2 май), кораба да стане като „кутийка”. Всички матроси със старание боядисваха и лъскаха всичко що е по палубата. Бордове, надстройка, материална част - всичко блестеше от боя и чистота. Командирът на кораба получи и задачата: „С нас до Севастопол трябва да плават двама офицери от отдел „Бойна подготовка” на Щаба на ВМФ, за съгласуване на съвместни задачи на двата братски черноморски флота”. Към екипажа на кораба бе придаден щабният шифровчик и комсомолският секретар на поделението.
Отплавахме за Варна, откъдето след като приехме на двамата старши офицери поехме курс към Севастопол. Времето и морето бяха пролетни, без бури и ветрове и в определения час корабчето пристигна на нос Херсонес, а от там до Севастопол, колко му е! Минавайки покрай многото бухти, където на голите брегове се виждаха накацали военните градчета, гадаехме по мачтите, които се виждаха, какви кораби са дислоцирани там. Ето, че вече се вижда и голямата Севастополска бухта, над нея сградата на Панорамата. Ясно се виждат остатъците от укрепленията на Северната страна както и Паметникът на потъналите кораби. На външния рейд се поклащаха грамадите на закотвените крейсери. Виждаше се и корпусът на първия съветски вертолетоносач. След Карибската криза и свалянето от власт на Хрушчов, в Съветския съюз започнаха отново да строят крейсери и авионосни кораби. Буксирът, държащ боновото заграждение, бавно даде ход и отвори прохода към бухтата.
На носа и на кърмата, облечени с новите си униформи, сложили спасителните ризи, въоръжени с куки и хвъргала, са строени двете швартови команди. Моите мотористи леко надигат двата люка на носовото и кърмовото машинно отделение, откъдето надничат само очите им. От вратата на надстройката, водеща за ЦПУ, на площадката, качени един върху друг, гледат командирите на отделение и моя милост грамадите на корабите, покрай които минаваме. В сравнение с тях, ние със нашите 41 метра дължина сме като катер. И в този момент става нещо, което ще впечатли и изпълни с гордост всички от екипажа. По корабните транслации се чуват команди, матросите прекъсват своята приборка, строяват се на палубите и се обръщат с фронт към нашия кораб. Чуват се свирките на корабните дудки и команда за приспускане на корабните флагове. Ние отвръщаме на поздравите. Моите матроси недоумяващо ме гледат и питат: „Нима всичко това е за нас?” Да, така е! В наше лице Черноморския флот на СССР отдаваше почит към нашата малка България. Това беше може би най-добрият урок по родолюбие, който матросите ще запомнят за винаги! За нас беше определено место на Минная пристан. Скоро застанахме на котва и кърма. Беше утрото на 7 май.
Нашите офицери бяха посрещнати както подобава и до отплаването обратно на кораба повече не ги видяхме. Скоро дойде баржа да ни зареди с газьол, а след нея и с вода. Старпомът уточни парите, които всеки от екипажа искаше да обмени. Гос.Банк разрешаваше на член от екипажа да се обменят по 20 лв. Списъкът с членовете превиши поне трикратно истинския брой на екипажа. Смятате, че сме изхитрили Съветската банка?! Грешите. Просто и за двете страни това бе най-удобната форма да се заобиколи и без това тромавата и консервативна съветска администрация и нейните разпоредби.
Командира и старпомът отидоха на ресторант на „Бригантина”. Аз с комсомолския секретар щяхме да отидем там по-късно. Трябваше да изчакам да заредим, да дам съответните документи за приетите количества вода и гориво, да се приведе машинното отделение в нормално състояние. Да се раздели командата на смени, за да могат всички да видят града и да си купят сувенири.
За незнаещите, ще припомня, че 9-ти май за жителите на Севастопол е двоен празник. На този ден през 1944 г. съветските войски с щурма на Сапун гора освобождават града от немска окупация, а както се знае - Сталин обявява 9-ти май 1945 г. за Ден на Победата над фашистка Германия. Градът беше пълен с ветерани от всякакъв род войски, участвували в отбраната и освобождаването на града. Облекли старите си униформи от военното време, обкичили гърдите си с ордени и медали, ветераните се разхождаха на групи из града. Всекидневно се провеждаха мероприятия и срещи на ветерани „однополчане”. Водката се лееше навсякъде, където имаше повече от един ветеран, хармониките свиреха, носеха се песни и пляски. По думите на нашите връстници, за ден „от воспоминания”, са умирали повече хора, отколкото за ден по време на обсадата. Но това не помрачаваше празника.
Вратите на „Бригантина “-та бяха затворени и байчето не пускаше повече никой. Той беше леко почерпен и не можеше да забележи различието в униформите и кокардите ни от тези на съветските. Добре, че от някъде се появи управителката на заведението и веднага изправи грешката на портиера. Разпореди се и за двама ни се намери свободна маса.
На кораба имаше за вечеря яйца на очи, но ние бяхме решили да опитаме „кавказкий шашлык” и за това не вечеряхме. Той обаче се оказа от три парчета месо, сложени на един голям лист от салата и гарниран с няколко пържени картофа. Бях готов да повторя порцията, но колегата ме разубеди - да не ни вземели за гладници. В Русия водката се сервира в гарафин и от него си наливаш в чашата. Заради порядъчно изпитото количество водка никому повече не се сервираше алкохол. Но когато някому му се пие, то той намира и вратички във всяка разпоредба. Не успели да свършим поръчаната от нас водка, сервитьорката носи нова. От кого? - и тя сочи близката маса, от която един капитан вдига чашата за наздравица. На гостите от България не може да се откаже и така поръчката му е приета. Каним го при нас. След малко, случаят се повтаря - този път водката е от млад старши лейтенант. Така свободните места на масата се запълват.
От година и нещо в България вече имаше да се продава кока кола. Но това „коварно и силно алкохолно американско питие”, бе непознато в Съветския съюз. Тук още свързваха пиянството на американските моряци с бутилките кока-кола, които те държаха в ръка и с които изобилствуваха карикатурите, с които пропагандата показваше „падналия морал” на врага. В нашето куфарче ние предвидливо бяхме сложили две малки по 0.300 л. бутилки с коняк и няколко бутилки с кока-кола. Предложихме на нашите гости да ги почерпим с коняк и кола. Те приеха с удоволствие коняка, но категорично отказаха да пият от това силно алкохолно питие, каквото бе за тях кока-колата. Никакви приказки от наша страна, че това е безалкохолно не можеха да ги разубедят. Ето ви едно чудесно доказателство за силата на пропагандата.
Гостите ни - офицери, полюбопитствуваха и за това как се празнува Деня на Победата у нас и няма ли да останем на този ден в Севастопол. Бяха крайно изненадани, като им казахме, че Великите сили, в това число и Съветския съюз не ни слагат на една маса с победителите, въпреки участието ни в заключителния етап на войната и че сме единствената бивша прогерманска страна, на която са били поверени от съветското командуване самостоятелни военни операции и сме държали самостоятелен участък от фронта. Още по изненадани останаха, като разбраха, че не се е налагало да ни освобождават от никого, защото първо никога германската армия не ни е окупирала и второ, когато те влизат в България, тук вече няма нито един немски войник. По съгласие между двете страни те са напуснали територията на България.
Така завърши тази среща. Ще спомена, че традицията след излизане от ресторанта да има бой, бе спазена. Кой с кого и защо бе започнал боя, никой и не знаеше. Не бе наша работа и ние се измъкнахме, без да вземем участие в драката.
Тръгнахме си за България в края на другия ден. Когато излизахме от Херсонес и поехме курс към нос Калиакра бе вече тъмно, а над морето бе паднала гъста мъгла. Командира поиска „пълен” ход и скоро двигателите набраха 720 об./мин, вибрациите по кораба изчезнаха, чуваше се само равномерния шум на турбините. Дежурните вахти застъпиха на смяна и след няма и два часа на кораба будни останаха само вахтените. Нямах машинен боцман. В ЦПУ-то на пода върху една коркова риза бях сложил едно старо одеяло. Там почивах. Главата ми опираше в реостата на маслената помпа за главния двигател, която бе изключена (тя е само за първоначална прокачка), за възглавница ми служеше моят противогаз, а отгоре имах метнат стария си шинел. Имах навика ако се промени шума на машините да се събуждам, за да разбера какво е станало. Така бях винаги готов за действие в случай на нужда.
Когато станах сутринта и излязох на палубата, на запад вече се виждаше тъмния силует на брега и светлината на фара на Калиакра, който още не беше изключил. Качих се на мостика. На вахта бе старпомът Ц. Д. Бързаше да уточни точното местонахождение на кораба. Бе дошъл преди малко и заварил всички на мостика да дремят. Курсът на кораба сочел малко северно от носа. Оставали са още 45 минути да излезем на него. Как да е, сега всичко беше нормално.
Във Варна останахме толкова време, колкото бе нужно на двамата офицери от щаба да се приготвят и да дойде колата за тях. През това време проверих наличното гориво. На пълен ход двигателите горят почти тон на час. А на нас ни оставаше още път до базата. Горивото в цистерните се разминаваше с очакваното с цял тон. Притиснах трюмния и той си призна, че не успял да зареди до „дупка” разходните цистерни, защото баржата с гориво бе дошла веднага, но не посмял да ми каже. С горивото трябваше да се внимава. До Созопол щеше да стигне, но знае ли човек, какво ще стане докато сме в морето!?
Продължихме за Созопол. Имаше шанс за обяд да сме в Базата. Вече бе 9-ти май. На този ден вечерта двете поделения организираха илюминации. От гребна лодка във вътрешния залив мичман Сотиров хвърляше във водата шашки, имитиращи артилерийски гръмове, а от дежурната стая на острова стражите изстрелваха във въздуха ракети. Морето бе тихо, времето - слънчево, и обещаваше една добра почивка със семействата като се приберем.
Наближавахме остров Иван. Още малко и сме в Базата. Тогава ме извикаха на мостика. Командирът М.А. ми каза, че е дошла заповед да вземем курс 90 градуса - на изток към открито море, да идентифицираме обекта, който е в нашите териториални води, и ако е чужд кораб, да го задържим и доведем в Бургас. Искаха максимален ход. Териториалните води се считат извън линията на най-издадените точки на заливите. В случая - почти 12 мили на изток от линията Емине - Маслен нос. Това значеше почти 20 мили от нашето място. Междувременно корабът вече правеше поворот, а сигналчиците замениха военноморския флаг с този на Гранични войски. Изказах опасение, че може да не ми стигне горивото за връщане. Отговорът бе: „Да заловим обекта, дори с риск да останем при него!” Скоростта на кораба бе близо до 27 възла. Целият нос се бе изправил и пореше морето, а водата изхвърляна от трите винта, се вдигаше над кърмата.
След половин час ход вече с просто око можеше да се види търсения обект. Беше турско таки (риболовен кораб), което обираше хвърлените предния ден в наши води мрежа за калкан. Турците имаха добър късмет и мрежите бяха пълни с едри каласпеди риба. Спряхме до тях, а после се приближихме и застанахме на борд. Гемията беше стара, очукана, ръждясала. Екипажът - 5 човека с чорбаджията. Никой от нас не говореше турски. Те пък не разбираха онова, което им се казваше на английски. Все пак разбраха, че ги задържаме. Казахме им още и „Бургас гидеорум”. Помолиха да си оберат и да не режат мрежата. Изчакахме ги да си свършат работата. Предложения от тях калкан отказахме да вземем. Докато обираха мрежата, корабчето им беше наклонено на борд и при едно раздвижване на морето, стрелата им се удари в нас и като че само това е чакала, се килна на една страна. Добре, че никой от тях не пострада.
След това се отправихме към Бургас. Ние напред, такито след нас. Нито за миг не бяхме насочвали към тях артилерийските си установки, дори артилеристите не бяха заели местата си. Някъде северно от Малаците ни посрещна нашия граничен катер. Старшият граничен офицер заговори с турския капитан на турски език и му обясни защо гемията му е задържана. След това благодари на нас, а ние оставихме турската гемия на тях и поехме курс за Базата. Обедът бе минал. Все пак около 16.00 ч. успяхме да се приберем. Горивото стигна и не се наложи да го прехвърляме от една цистерна в друга, за да осигурим ход поне за едната машина.
Минути след заставането на кея, стана ясно защо така спешно ни пратиха да задържим турските рибари. От два дни едно от Созополските Р.К-та (рибарски кораби) бе задържано в Турция. Близките на задържаните рибари още помнеха арестувания преди 10 години и обвинен в шпионаж наш рибарски кораб. И той беше от Созопол. Върналите се след по-вече от шест месеца арест рибари не можеха да забравят глада, мизерията и униженията в мрачните турски зандани. Предния ден кораби на „Черноморски риболов“ от базите в Несебър и Созопол, ловили риба в южния район. Вечерта пада мъгла и един от корабите заседнал в пясъка до брега. Обадили се за помощ от другите кораби. Спуснали и лодка с двама моряци. Те излезли на брега и като видели, че са в Турско, побързали да се върнат. В мъглата не уцелили кораба и излезли в открито море. В това време на помощ на заседналото Р.К идва един от несебърските кораби. Докато се опитва да го изтегли, мъглата се вдига и турските гранични катери задържат и двата кораба. Изтеглят заседналия кораб. Представят това като спасяване на бедствуващ кораб и екипажа му и искат майка си и баща си да им се плати за „спасителната операция”. До уреждане на въпроса и изплащане на „възнаграждението”, задържат в Истанбул и двата екипажа.
Когато в града се разбра, че сме задържали турски рибари в наши териториални води, близките и колегите на арестуваните се успокоиха, защото се увериха, че те не са забравени и че държавата взема мерки за тяхното освобождаване. След два дни въпроса бе дипломатично разрешен. Нашите рибари се прибраха, турските също. През тези дни те били на хотел на Слънчев бряг, рибата им - в хладилник, а стрелата им - заварена от работилницата на риболова.
Подобна случка през есента на 1960 година се бе превърнала в истински кошмар за екипажа на созополското Р.К., задържано в турски води. Увлечени в гоненето на пасаж паламуд, никой не е поглеждал картата, а те са били в близост до входа на Босфора. Така със спуснати мрежи се оказват в квадрат, означен на картите като забранен за всякакъв вид кораби. Това бил участък за военни експерименти или нещо подобно. Там ги задържат турците и ги обвиняват в шпионаж. Следва търкане на наровете в турските зандани, глад и дни само на нахутена чорба. Разпити какво са правили там, кой е комунист, кой - комсомолец. Мнозина дори забравили за политическата си принадлежност. От време на време ги спохождал българския консул, който им носел новини и пари, с които да си купуват нещо за ядене.
Пролетта или лятото на 1961 г., нашите служби задържат три турски рибарски гемии като ловят риба в наши териториални води. След редица преговори се стига до размяната на задържаните кораби. Бях на лятна практика в Созопол през същата 1961 г. и можах да видя когато турските гемии минаха между Созопол и остров Иван, съпровождани от наш торпеден катер „Люрсен” на път за устието на Резовската река, където става размяната. Между впрочем, за малко работата да се провали и турските гемии да се измъкнат преди нашето Р.К. да се е върнало. На устието е имало лека мъгла. Нашите пускат турските гемии, преди турците да са пуснали нашия кораб. А той е бил съпровождан от катери с насочени картечници. „Люрсен”-ът пита турците къде е нашия кораб, а те от своя страна питат къде са техните гемии. Преминавайки в турски води, гемиите се разминали с техните катери. След като капитаните им се обаждат и потвърждават, че са в турски води, то тогава разрешават нашето Р.К. да си тръгне.
Завърналия се екипаж бе обект на внимание от цялата общественост. Скоро негови членове бяха поканени от нашите офицери да ни разкажат за месеците, прекарани в турските затвори.
Така минаха дните до 9 май 1970 г. Сега това е минало, за младите - история. Мнозина може и да са забравили за случая. Но тогава никой не поставяше въпроса, защо ни са армия и военен флот. А жителите на Созопол се радваха, че в града им има военноморска база. Нашите корабчета отдавна ги нарязаха и много от жителите на морския град вече нямат и спомен за тях. Но ми стана обидно, когато разбрах, че са се намерили „умни” управници, които са свалили от постамента му и предали за вторични суровини малкия торпеден катер, който бе оставен на остров Кирик. Убеден съм, че би бил интересна атракция и за туристите и за гостите на града. Едва ли парите от продажбата му като скрап са допринесли някаква съществена полза за общинския бюджет на града. Но тези съвременни управници и млади хора, които искат да премахнат следите от миналото, нека си спомнят за своите съграждани, за дните прекарани от тях в турски затвор, и помнят с чие съдействие се върнаха у дома. И можеше ли тогава неизправен кораб да напусне без документи наше пристанище и да не бъде застигнат и върнат обратно?!
О.з. капитан І ранг Евгени ЦЕНОВ
Действията, описани в този разказ, се развиват на борда на един от тези малки противолодъчни кораби проект 201М (в състава на 4-ти отделен дивизион противолодъчни кораби сме имали общо шест такива). Снимката е направена по времето, когато бордовите им номера са започвали с „3”, а не както е посочено в разказа - с „4”.
Лейтенант Евгени Ценов заедно с подчинените си от електро-механичната бойна част на МПК 42. Снимката е от личния архив на автора.