В ПЛАВАЩИЯ ДОК НА КРЗ „ФЛОТСКИ АРСЕНАЛ” НА 9 МАЙ ПРЕД 1989 Г.
В плаващия док бяхме два кораба. Нашият малък десантен кораб и един морски тралчик (миночистач). Тралчикът беше от състава на Краснознаменния Черноморски Флот на Съветския съюз. По време на бойно тралене (миночистене) в Суецкия канал се подривал (взривил) на мина. Получил пробойни (пробиви) по обшивката на корпуса и повреди в машинното отделение. Екипажът успял да спре нахлуващата вода. На собствен ход пристигнал в нашия военен кораборемонтен завод. Заедно с нас го извеждаха за авариен доков ремонт. Военни кораби от страни с различна политическа принадлежност тогава трескаво разчистваха и подготвяха канала за възстановяване на корабоплаването по него, след продължителна минна блокада.
Обемистата работа при доковия ремонт беше свалянето до чист метал на старата боя, раковините и ръждата от подводната част на корабния корпус. Това беше механичен процес. Използваха се ръчни механични инструменти. Във военния кораборемонтен завод това се извършваше от корабните екипажи. Докът ни предостави пет ръчни, задвижвани от сгъстен въздух, турбинки. Те въртяха телени четки. Въртящите се телове на четките стържеха раковините, старата боя и ръждата. Заедно с водата от образувалите се кухини между боята и метала се получаваше кафяво-черна каша. Четките раздробяваха на дребни частици кашата и я разпръскваха във всички посоки на няколко метра разстояние. Два слоя от боята съдържаха токсични компоненти. Те служеха за защита на корабната подводна част от обрастване и полепване на раковини. Летящите във всички посоки кафяво-черни частици, срещнеха ли по пътя си преграда, се залепваха за нея.
Попадналите върху кожата предизвикваха зачервяване и усещане като след слънчево изгаряне. Не разполагахме със специални защитни работни облекла. По щат не се полагаха. Нямахме работни очила, шлемове, маски за дишане и каквито и да било защитни лични работни средства. Просто не се полагаха. Полагаха се по един комплект на година, униформени дочени работни дрехи и кепета,
В плаващия док бяхме два кораба. Нашият малък десантен кораб и един морски тралчик (миночистач). Тралчикът беше от състава на Краснознаменния Черноморски Флот на Съветския съюз. По време на бойно тралене (миночистене) в Суецкия канал се подривал (взривил) на мина. Получил пробойни (пробиви) по обшивката на корпуса и повреди в машинното отделение. Екипажът успял да спре нахлуващата вода. На собствен ход пристигнал в нашия военен кораборемонтен завод. Заедно с нас го извеждаха за авариен доков ремонт. Военни кораби от страни с различна политическа принадлежност тогава трескаво разчистваха и подготвяха канала за възстановяване на корабоплаването по него, след продължителна минна блокада.
Обемистата работа при доковия ремонт беше свалянето до чист метал на старата боя, раковините и ръждата от подводната част на корабния корпус. Това беше механичен процес. Използваха се ръчни механични инструменти. Във военния кораборемонтен завод това се извършваше от корабните екипажи. Докът ни предостави пет ръчни, задвижвани от сгъстен въздух, турбинки. Те въртяха телени четки. Въртящите се телове на четките стържеха раковините, старата боя и ръждата. Заедно с водата от образувалите се кухини между боята и метала се получаваше кафяво-черна каша. Четките раздробяваха на дребни частици кашата и я разпръскваха във всички посоки на няколко метра разстояние. Два слоя от боята съдържаха токсични компоненти. Те служеха за защита на корабната подводна част от обрастване и полепване на раковини. Летящите във всички посоки кафяво-черни частици, срещнеха ли по пътя си преграда, се залепваха за нея.
Попадналите върху кожата предизвикваха зачервяване и усещане като след слънчево изгаряне. Не разполагахме със специални защитни работни облекла. По щат не се полагаха. Нямахме работни очила, шлемове, маски за дишане и каквито и да било защитни лични работни средства. Просто не се полагаха. Полагаха се по един комплект на година, униформени дочени работни дрехи и кепета,
Капитан І ранг от резерва Лъчезар ЛАЗАРОВ. Снимката е направена на 23 януари 2013 г.
Тази пощенска марка е издадена у нас през 1985 г., по повод 40-та годишнина от Победата над фашистка Германия. Случката в разказа е станала още по-рано.
войнишки обувки и брезентови ръкавици. Тях, разбира се, ползвахме в ежедневието. За случаи като този, съхранявахме стари, събирани от няколко предходни години, захабени и износени дрехи и обувки. Памучната тъкан бързо се зацапваше от летящите частици, овлажняваше, импрегнираше и добиваше вид на току що боядисана. За откритите части по главата, изобретателните матроси, правеха защитни качулки. Изработваха ги от дългите ръкави на матроските фланелки. Изрязваха прорези само за очите. Качулките се зацапваха и импрегнираха още по-бързо. За няколко часа работа матросите изглеждаха като нарочно боядисани.
Работата с ръчните въздушни турбинки изискваше определени физически усилия. Ръцете омаляваха. Налагаха се чести почивки. Всичките единадесет матроси работеха на две смени. Въздухът задвижваше турбинките със силен вой и писък. Шумът от стъргането на четките в метала се усилваше от резониращата способност на корабния корпус. Нарастваше и от ехото в затвореното пространство между високите и кухи бордове на дока. Едновременно, под двата кораба работеха 15 турбинки. Те създаваха невъобразим, трудно поносим шум, вой и въздушен писък. Въздушният вой и писък се носеха на десетки метри и извън дока. Разговор по време на работа, в подкорабното пространство беше невъзможен. Високите бордове на дока пречеха и за свободното навлизане на светлината. Тя падаше отгоре. Под плоското дъно на кораба проникваше оскъдно, само като отразена от тъмно боядисани повърхности.
Тази непривлекателна, отблъскваща и мръсна работа трябваше да бъде завършена по график. Днес беше последният ден за завършване на скабленето (свалянето на подводната боя до чист метал).
Часът е почти 8 сутринта, петък, Девети май. На кърмата десетина матроси заедно с мен, механикът, строени в двуредичен строй и в изпълнение на командата „За флага,мирно!” След командата имаше пауза. Наоколо цареше тишина. Напрегната тишина. Прекъсна я гласът на сигналчика. „Времето изтече!” - докладва той от мостика. Паузата свърши. Следваше моята команда „Флагът, вдигни!” Козирувах. Корабният, военноморски флаг се за издига към топа (връх) на флагщока (къса мачта за вдигане на флаг), съпровождан от приглушения звън на три последователно изпълнени двойни удара по склянката (корабна камбана). Флагът е вдигнат. „Свободно!” Не? Спри! Спрях. Не командвах.
По външната транслация на тралчика звучеше химнът на Съветския съюз. На тралчика вдигаха флагът си и флаговете за разцветка тържествено. На военен кораб, непосредствено до нашия, звучеше държавен химн. Най-малко от уважение трябваше да изчакам. За съветските моряци днес беше празник. Денят на победата над фашизма. Голям ден. За тях - национален празник. За нас също голям, ама обикновен, работен петък. Не бях получил никакви изрични указания. Денят за нас, ако и корабите да бяха в дока заедно, си оставаше работен. От двамата офицери, на кораба бях само аз. Командирът обяви, че днес ще бъде в Щаба на Флота. Ами да, командирът затова си намери работа в Щаба. Не беше ново за мен да ме оставя сам и то все в такива моменти. Сигурно щях да се оправя някак си. Химнът свърши. Дадох свободно. Официално началото на работния ден беше обявено.Освободих матросите да се подготвят за поредния, възможно последен щурм на подводната боя. От тралчика звучаха съветски военни песни и маршове. Парадно пременени съветските моряци, оживено се движеха към завода и обратно. Пътят им минаваше покрай нас. Ние бяхме вътрешният кораб, от към брега. Те нямаха право да излизат извън района на завода неорганизирано. Е, и заводските лавки можеха да им свършат някаква полезна работа. Матросите от нашия кораб вече бяха готови. Поведох ги. Слязохме по трапа. Парадните униформи тутакси ни заобикаляха отдалеч. В сравнение с тях нашия външен вид наподобяваше на каторжници или нещо, дявол знае какво, но възможно и по-лошо. Някои от матросите се познаваха и поздравяваха, обменяха и по някоя непринудена реплика.
В парадния поток се зададе техният командир, капитан ІІІ ранг. Реверите на белия му кител едвам побираха ордените и медалите. Господи, каква ли бойна служба е служил за да получи всичко това? Само тази мисъл ми стигаше за да застана мирно. Командвах му „Мирно!” Нямах право. Не беше мой командир. Не беше български офицер. Какво от туй? В този миг го приемах. Свалях му шапка. Приемах го по достойнство и достойно изразявах отношението си към него. Моите матроси изпълниха командата. Вероятно и те го приемаха по-подобен начин... Той спря за миг, обърна се към нас даде свободно и продължи. Какво по-вече? Всичко беше казано. Другото щяха да са само приказки. Нямаше за какво по-вече да се въртим около трапа и да гледаме. Те празнуваха. Нас ни чакаше работа. Непривлекателна, в този момент и напълно нежелана. Разделихме смените. Дадох някакви ненужни указания. Влязохме под кораба. Бързо се организираха. Подготвяха теловете, четките, въздушните турбинки. Не се намесвах. Нямаше нужда. Те добре си вършеха сами работата. Едната смяна се подготви и започна. Другата се оттегли на мястото за почивка. То не беше същото. Бяха го сменили. Днес беше от вътрешната страна, по-далеч от пътеката за движение. Останах при матросите. Не разговаряхме. Не можехме и да искаме. Писъкът и воят на турбинките не позволяваха. Усещах, знаех, че трябва да съм тук, с тях. Не можех да ги убедя, че те, днеска трябва да показват, и да демонстрират неуважение към празника на своите колеги, а може би и братя по съдба. Къде оставаше онази, така наречената моряшка солидарност? Какво ги карах аз да вършат? Къде оставаше тогава принципната моя справедливост? Останах с тях, не че толкова им беше нужно, то повече трябваше на мен. Малко след като се завъртя и втората смяна, пристигна дежурния по кораб за да ме извика. На кораба дошли работници за да монтират крановете на баластната система. Тръгнах. Тази работа беше моя. Трябваше да си я свърша. До трапа спрях, да се пооправя малко от писъка в ушите.
Без да усетя кога, до мен беше застанал прапоршчика (подофицерски чин в съветския флот), със скулестото лице и дръпнатите очи. Онзи, с който винаги се поздравявахме и закачливо се шегувахме. Не виждах очите му, но личеше, че беше сериозен и няма намерение да се шегува. Поздравихме се. Поздравих го с националният им празник. Прие поздравлението и ме попита дали може да ми каже нещо, което да не приемам лично. Съгласих се. Направи пауза, като че ли все още размишлява дали да каже това което е намислил или не. После бавно и приглушено каза: „Другарю лейтенант, за този ден загинаха милиони.” Обърна се и се отдалечи. Не бях готов за това. Не можех да реагирам. Не можех да отговоря. Не знаех какво да отговоря. Не исках нищо да отговарям. Стоях като хипнотизиран. Не мислех. Само стоях. Мълчах и гледах след отдалечаващият се прапорщчик.Усетих самота. Трябваше ми някой. Искаше ми се да съм с някого Имах нужда да говоря с някого. В този миг не исках да съм сам. Нямаше го командирът. Нямаше с кого. Оставаше да разговарям сам със себе си. Да но за да разговаряш сам, с надеждата да чуеш себе си, е нужен миг, поне един изпълнен с мълчание.
Тогава в тишината вярваш и очакваш да чуеш своя глас, отвътре в себе си. Трябва ти тогава когато губиш смисъла. Надяваш се да ти помогне в оценката, в оценката за смисъла. Смисъла от нещото. В случая от жертвата. Жертвата за другите. Тя никога не е за себе си. Не е за благодарност. Не е и за признателност. Тя се ражда от неизбежното, за да е необходимата. Във врявата и воя на забързаният ден почти е невъзможен този миг изпълнен с нужното мълчание. А той е важен. Ценното е тишината му. В нейния безкрай усещаш как оставаш сам със себе си. Чуваш своя глас. Питаш го. Разговаряш с него, без да чуваш другите. Това е само твоят глас. Това е само твоят разговор. Това е твоят строго личен разговор. Мигът необходим за този разговор настъпва за всеки по своему. Различно е. Понякога настъпва неочаквано, дори сред грохота на бягащият ден. Може да настъпи след воя на сирените за почит и възпоменание или по време на заря-проверката сред множеството имена на жертвите. Различно е за всекиго. Но никога не идва сам, не идва без да го повикаш. Повиках го когато чух прапорщчика. Настъпи когато спрях турбинките.
Когато воят им замря, в настъпилата тишина, макар и още с ехото в ушите си, чух своя глас в себе си. Поведох разговор за смисъла, за смисъла от жертвата. Жертвата на милионите за да останат и да бъдат другите. Чух категоричният му отговор. Той не допускаше никакво съмнение. Жертвата е била истина. Не можех да се усъмня в оценката. Не можех да му изкрещя, че днеска вече има други истини. Не можех да го заглуша, не можех вече да го спра, не можех и да го изгоня, той беше моят глас и идваше отвътре в мен. И беше превъзходно убедителен. Приех я тази истина. Тя беше вече моя истина. Не можех да я премълча. Не можех да я скрия. Не можех да я отменя. Не можех да я отменя дори със заповед. Тя просто съществуваше. Бяхме с него на едно и също мнение. Пълно разбирателство. Какво блаженство на духа? Каква хармония? Да бъдеш в пълно разбирателство със себе си. Приемах вече всякакви предизвикателства. Готов за всичко бях. Матросите ме гледаха учудени. Не питаха. Всичко бързо разбираха. Изпълняваха.
Приведохме в изходно положение. Без химна вдигнаха разцветките. Зазвучаха маршове по нашата транслация. Парадни се облякоха и бързо се омесиха. Руска реч се носеше по кораба. Споделяхме и ние празника. Бях готов за наказание. Очаквах го, но бях и горд, и радостен от себе. Бях взел самостоятелно това решение. Чаках. Отначало спокойно, а после малко притеснен очаквах. Никой не се появи до вечерта. Никой не коментира моите действия и на следващия и на по-следващия ден. Командирът научи за случилото се от мен и от матросите. До ден днешен никой, никога не ми е споменавал за това по какъвто и да е повод. Понякога имам усещането, че то никога не се е случвало, че на мен просто така ми се е сторило. Но не е така. То беше. Било е.
Капитан І ранг от резерва
Лъчезар ЛАЗАРОВ
Работата с ръчните въздушни турбинки изискваше определени физически усилия. Ръцете омаляваха. Налагаха се чести почивки. Всичките единадесет матроси работеха на две смени. Въздухът задвижваше турбинките със силен вой и писък. Шумът от стъргането на четките в метала се усилваше от резониращата способност на корабния корпус. Нарастваше и от ехото в затвореното пространство между високите и кухи бордове на дока. Едновременно, под двата кораба работеха 15 турбинки. Те създаваха невъобразим, трудно поносим шум, вой и въздушен писък. Въздушният вой и писък се носеха на десетки метри и извън дока. Разговор по време на работа, в подкорабното пространство беше невъзможен. Високите бордове на дока пречеха и за свободното навлизане на светлината. Тя падаше отгоре. Под плоското дъно на кораба проникваше оскъдно, само като отразена от тъмно боядисани повърхности.
Тази непривлекателна, отблъскваща и мръсна работа трябваше да бъде завършена по график. Днес беше последният ден за завършване на скабленето (свалянето на подводната боя до чист метал).
Часът е почти 8 сутринта, петък, Девети май. На кърмата десетина матроси заедно с мен, механикът, строени в двуредичен строй и в изпълнение на командата „За флага,мирно!” След командата имаше пауза. Наоколо цареше тишина. Напрегната тишина. Прекъсна я гласът на сигналчика. „Времето изтече!” - докладва той от мостика. Паузата свърши. Следваше моята команда „Флагът, вдигни!” Козирувах. Корабният, военноморски флаг се за издига към топа (връх) на флагщока (къса мачта за вдигане на флаг), съпровождан от приглушения звън на три последователно изпълнени двойни удара по склянката (корабна камбана). Флагът е вдигнат. „Свободно!” Не? Спри! Спрях. Не командвах.
По външната транслация на тралчика звучеше химнът на Съветския съюз. На тралчика вдигаха флагът си и флаговете за разцветка тържествено. На военен кораб, непосредствено до нашия, звучеше държавен химн. Най-малко от уважение трябваше да изчакам. За съветските моряци днес беше празник. Денят на победата над фашизма. Голям ден. За тях - национален празник. За нас също голям, ама обикновен, работен петък. Не бях получил никакви изрични указания. Денят за нас, ако и корабите да бяха в дока заедно, си оставаше работен. От двамата офицери, на кораба бях само аз. Командирът обяви, че днес ще бъде в Щаба на Флота. Ами да, командирът затова си намери работа в Щаба. Не беше ново за мен да ме оставя сам и то все в такива моменти. Сигурно щях да се оправя някак си. Химнът свърши. Дадох свободно. Официално началото на работния ден беше обявено.Освободих матросите да се подготвят за поредния, възможно последен щурм на подводната боя. От тралчика звучаха съветски военни песни и маршове. Парадно пременени съветските моряци, оживено се движеха към завода и обратно. Пътят им минаваше покрай нас. Ние бяхме вътрешният кораб, от към брега. Те нямаха право да излизат извън района на завода неорганизирано. Е, и заводските лавки можеха да им свършат някаква полезна работа. Матросите от нашия кораб вече бяха готови. Поведох ги. Слязохме по трапа. Парадните униформи тутакси ни заобикаляха отдалеч. В сравнение с тях нашия външен вид наподобяваше на каторжници или нещо, дявол знае какво, но възможно и по-лошо. Някои от матросите се познаваха и поздравяваха, обменяха и по някоя непринудена реплика.
В парадния поток се зададе техният командир, капитан ІІІ ранг. Реверите на белия му кител едвам побираха ордените и медалите. Господи, каква ли бойна служба е служил за да получи всичко това? Само тази мисъл ми стигаше за да застана мирно. Командвах му „Мирно!” Нямах право. Не беше мой командир. Не беше български офицер. Какво от туй? В този миг го приемах. Свалях му шапка. Приемах го по достойнство и достойно изразявах отношението си към него. Моите матроси изпълниха командата. Вероятно и те го приемаха по-подобен начин... Той спря за миг, обърна се към нас даде свободно и продължи. Какво по-вече? Всичко беше казано. Другото щяха да са само приказки. Нямаше за какво по-вече да се въртим около трапа и да гледаме. Те празнуваха. Нас ни чакаше работа. Непривлекателна, в този момент и напълно нежелана. Разделихме смените. Дадох някакви ненужни указания. Влязохме под кораба. Бързо се организираха. Подготвяха теловете, четките, въздушните турбинки. Не се намесвах. Нямаше нужда. Те добре си вършеха сами работата. Едната смяна се подготви и започна. Другата се оттегли на мястото за почивка. То не беше същото. Бяха го сменили. Днес беше от вътрешната страна, по-далеч от пътеката за движение. Останах при матросите. Не разговаряхме. Не можехме и да искаме. Писъкът и воят на турбинките не позволяваха. Усещах, знаех, че трябва да съм тук, с тях. Не можех да ги убедя, че те, днеска трябва да показват, и да демонстрират неуважение към празника на своите колеги, а може би и братя по съдба. Къде оставаше онази, така наречената моряшка солидарност? Какво ги карах аз да вършат? Къде оставаше тогава принципната моя справедливост? Останах с тях, не че толкова им беше нужно, то повече трябваше на мен. Малко след като се завъртя и втората смяна, пристигна дежурния по кораб за да ме извика. На кораба дошли работници за да монтират крановете на баластната система. Тръгнах. Тази работа беше моя. Трябваше да си я свърша. До трапа спрях, да се пооправя малко от писъка в ушите.
Без да усетя кога, до мен беше застанал прапоршчика (подофицерски чин в съветския флот), със скулестото лице и дръпнатите очи. Онзи, с който винаги се поздравявахме и закачливо се шегувахме. Не виждах очите му, но личеше, че беше сериозен и няма намерение да се шегува. Поздравихме се. Поздравих го с националният им празник. Прие поздравлението и ме попита дали може да ми каже нещо, което да не приемам лично. Съгласих се. Направи пауза, като че ли все още размишлява дали да каже това което е намислил или не. После бавно и приглушено каза: „Другарю лейтенант, за този ден загинаха милиони.” Обърна се и се отдалечи. Не бях готов за това. Не можех да реагирам. Не можех да отговоря. Не знаех какво да отговоря. Не исках нищо да отговарям. Стоях като хипнотизиран. Не мислех. Само стоях. Мълчах и гледах след отдалечаващият се прапорщчик.Усетих самота. Трябваше ми някой. Искаше ми се да съм с някого Имах нужда да говоря с някого. В този миг не исках да съм сам. Нямаше го командирът. Нямаше с кого. Оставаше да разговарям сам със себе си. Да но за да разговаряш сам, с надеждата да чуеш себе си, е нужен миг, поне един изпълнен с мълчание.
Тогава в тишината вярваш и очакваш да чуеш своя глас, отвътре в себе си. Трябва ти тогава когато губиш смисъла. Надяваш се да ти помогне в оценката, в оценката за смисъла. Смисъла от нещото. В случая от жертвата. Жертвата за другите. Тя никога не е за себе си. Не е за благодарност. Не е и за признателност. Тя се ражда от неизбежното, за да е необходимата. Във врявата и воя на забързаният ден почти е невъзможен този миг изпълнен с нужното мълчание. А той е важен. Ценното е тишината му. В нейния безкрай усещаш как оставаш сам със себе си. Чуваш своя глас. Питаш го. Разговаряш с него, без да чуваш другите. Това е само твоят глас. Това е само твоят разговор. Това е твоят строго личен разговор. Мигът необходим за този разговор настъпва за всеки по своему. Различно е. Понякога настъпва неочаквано, дори сред грохота на бягащият ден. Може да настъпи след воя на сирените за почит и възпоменание или по време на заря-проверката сред множеството имена на жертвите. Различно е за всекиго. Но никога не идва сам, не идва без да го повикаш. Повиках го когато чух прапорщчика. Настъпи когато спрях турбинките.
Когато воят им замря, в настъпилата тишина, макар и още с ехото в ушите си, чух своя глас в себе си. Поведох разговор за смисъла, за смисъла от жертвата. Жертвата на милионите за да останат и да бъдат другите. Чух категоричният му отговор. Той не допускаше никакво съмнение. Жертвата е била истина. Не можех да се усъмня в оценката. Не можех да му изкрещя, че днеска вече има други истини. Не можех да го заглуша, не можех вече да го спра, не можех и да го изгоня, той беше моят глас и идваше отвътре в мен. И беше превъзходно убедителен. Приех я тази истина. Тя беше вече моя истина. Не можех да я премълча. Не можех да я скрия. Не можех да я отменя. Не можех да я отменя дори със заповед. Тя просто съществуваше. Бяхме с него на едно и също мнение. Пълно разбирателство. Какво блаженство на духа? Каква хармония? Да бъдеш в пълно разбирателство със себе си. Приемах вече всякакви предизвикателства. Готов за всичко бях. Матросите ме гледаха учудени. Не питаха. Всичко бързо разбираха. Изпълняваха.
Приведохме в изходно положение. Без химна вдигнаха разцветките. Зазвучаха маршове по нашата транслация. Парадни се облякоха и бързо се омесиха. Руска реч се носеше по кораба. Споделяхме и ние празника. Бях готов за наказание. Очаквах го, но бях и горд, и радостен от себе. Бях взел самостоятелно това решение. Чаках. Отначало спокойно, а после малко притеснен очаквах. Никой не се появи до вечерта. Никой не коментира моите действия и на следващия и на по-следващия ден. Командирът научи за случилото се от мен и от матросите. До ден днешен никой, никога не ми е споменавал за това по какъвто и да е повод. Понякога имам усещането, че то никога не се е случвало, че на мен просто така ми се е сторило. Но не е така. То беше. Било е.
Капитан І ранг от резерва
Лъчезар ЛАЗАРОВ