СТАРШИ МАТРОС СТАМАТ СТАМАТОВ - СПАСИТЕЛЯТ НА
СТАНИМИРА
Сигурно и сега някъде из Созопол, Варна, Бургас, а защо не и из голямото „световно село” живее Станимира. Ако се върнем в годината, когато се случи бедата с нея и стигнем до днес, то тя е вече над 40-годишна дама, може и да не знае или да е поизбледняло случилото се тогава. Тригодишното момиченце едва ли помни оня студен мартенски ден на кея срещу поделението бойните кораби, „измъкването” от ръката на майка си, и втурването нататък... Секунди, подхлъзване и вълната я грабва ...
Мисля, че всеки човек изживява, стотици, че и повече щастливи и радостни ситуации в своя път по земята. Но не е ли сто пъти по- щастлив мигът, в който си изтръгнат от смъртта? Убеден съм, че ако направим ретроспекцията на случилото се, оценката може би ще е - злокобни минути.
19 март 1978 година. Созопол. Пристанището. Отсреща - бойната бригада ракетни и торпедни катери. Тогава я командваше капитан І ранг Владимир Христакиев (Светла му памет!). Няколко лодки с отборите на поделението гребат в акваторията на пристанището. И изведнъж в една от лодките синхронът на гребците става хоатичен. Преплитат се гребла, погледите на матросите се насочват към кея. Там вълните ту показват, ту скриват под водата малко дете. Хора крещят. А време за маневриране с лодката не само няма, то може да е пагубно. Действието трябва да е в следващите секунди. И старши матрос Стамат Стаматов е във водата. Към тридесет метра плуване с облекло е изключително трудно и тромаво. В лодката са разтревожени, мъчат се да я обърнат в посоката на Стамат.
И почват да му викат: „По-бързо, ще го спасиш! Дай, дай!“ Хвърля се още един от екипажа. Двайсет метра ... десет ..., пет ... Стамат грабва детското тяло и продължава да „драпа” към кея. Два метра... един.
СТАНИМИРА
Сигурно и сега някъде из Созопол, Варна, Бургас, а защо не и из голямото „световно село” живее Станимира. Ако се върнем в годината, когато се случи бедата с нея и стигнем до днес, то тя е вече над 40-годишна дама, може и да не знае или да е поизбледняло случилото се тогава. Тригодишното момиченце едва ли помни оня студен мартенски ден на кея срещу поделението бойните кораби, „измъкването” от ръката на майка си, и втурването нататък... Секунди, подхлъзване и вълната я грабва ...
Мисля, че всеки човек изживява, стотици, че и повече щастливи и радостни ситуации в своя път по земята. Но не е ли сто пъти по- щастлив мигът, в който си изтръгнат от смъртта? Убеден съм, че ако направим ретроспекцията на случилото се, оценката може би ще е - злокобни минути.
19 март 1978 година. Созопол. Пристанището. Отсреща - бойната бригада ракетни и торпедни катери. Тогава я командваше капитан І ранг Владимир Христакиев (Светла му памет!). Няколко лодки с отборите на поделението гребат в акваторията на пристанището. И изведнъж в една от лодките синхронът на гребците става хоатичен. Преплитат се гребла, погледите на матросите се насочват към кея. Там вълните ту показват, ту скриват под водата малко дете. Хора крещят. А време за маневриране с лодката не само няма, то може да е пагубно. Действието трябва да е в следващите секунди. И старши матрос Стамат Стаматов е във водата. Към тридесет метра плуване с облекло е изключително трудно и тромаво. В лодката са разтревожени, мъчат се да я обърнат в посоката на Стамат.
И почват да му викат: „По-бързо, ще го спасиш! Дай, дай!“ Хвърля се още един от екипажа. Двайсет метра ... десет ..., пет ... Стамат грабва детското тяло и продължава да „драпа” към кея. Два метра... един.
Оригиналната снимка на старши матрос Стамат Стаматов и Станимира авторът е дарил на Военноморския музей през 1978 г. Снимката, която публикуваме сега, е от личния архив на автора.
Повдига детето, вълната го блъска назад, но има и помощ с гребло, грабнато от близката рибарска лодка. Родителите на Станимира не само се суетят, те не са в състояние нещо да правят дори. Той, Стамат, вдига тялото отвесно с главата надолу, за да изтече погълнатата вода, прави му изкуствено дишане, масажира ръце и крака през мокрите дрешки. „За миг си помислих, че съм закъснял и чуствах как сълзите ми напират. А в студената вода като че ли ми ставаше горещо...” ще ми каже Стамат след седмица. „Бавно, но почувствах, че в момиченцето има признаци на живот. След пет-десет минути ме гледаше уплашено...”
Срещата ми със Стамат и Станимира беше през май. Вече знаех, че ден през ден майка и дъщеря „причакват” баткото, който е куриер на поделението и всеки ден към обед ходи до пощата. И тъй, той вече е „Моят батко!” Бях разбрал за писмото на родителите на Станимира до родителите на Стамат. Бяха му го препратили. Изписано с ръкописно старание. Оценявам го и сега като изповед и искрено признание за смелия моряк. Преписал съм в бележника си част от тази изповед: „Благодарим ви за върнатата радост! Благодарим ви за детския смях в живота и детството на Станимира. Думите ни не стигат да ви кажем колко топлина влезе в дома ни. Неповторимо е усещането, че детето ни е отново сред нас. Признателност, благодарност и обич ще съхраним към вас затова, че сте отгледали и възпитали Стамат като истински мъж. Гордейте се! Синовна обич и от нас, за нашия спасител! ...”
Писмото е подписано от майката и бащата на Станимира, Йорданка и Иван Палдъмови и от още две семейства - Толумови и Щерионови.
Върнах се във Варна със снимката, която виждате, знаех че в Щаба на ВМФ бяха изпратили предложение чрез министъра на отбраната до Държавния съвет старши матрос Стамат Стоянов Стаматов, щурмански електрик, да бъде награден. Така и стана. С Указ 911 от м. май 1978 г. се знаеше, че е отличен с орден „За гражданска доблест и заслуга - първа степен”.
Спасителят на Станимира! Сигурно и тя, и семейството й е съхранило образа на Стамат. Години след това разбрах, че той е завършил Националната спортна академия, че по празниците получава поздравления от близките на детето, но повече информация нямам.
Нека помним! А ако някой от близките на двамата прочете написаното в „Морски вестник”, може да продължи ...
Капитан І ранг о.з. Цвятко ДОНЧЕВ
Срещата ми със Стамат и Станимира беше през май. Вече знаех, че ден през ден майка и дъщеря „причакват” баткото, който е куриер на поделението и всеки ден към обед ходи до пощата. И тъй, той вече е „Моят батко!” Бях разбрал за писмото на родителите на Станимира до родителите на Стамат. Бяха му го препратили. Изписано с ръкописно старание. Оценявам го и сега като изповед и искрено признание за смелия моряк. Преписал съм в бележника си част от тази изповед: „Благодарим ви за върнатата радост! Благодарим ви за детския смях в живота и детството на Станимира. Думите ни не стигат да ви кажем колко топлина влезе в дома ни. Неповторимо е усещането, че детето ни е отново сред нас. Признателност, благодарност и обич ще съхраним към вас затова, че сте отгледали и възпитали Стамат като истински мъж. Гордейте се! Синовна обич и от нас, за нашия спасител! ...”
Писмото е подписано от майката и бащата на Станимира, Йорданка и Иван Палдъмови и от още две семейства - Толумови и Щерионови.
Върнах се във Варна със снимката, която виждате, знаех че в Щаба на ВМФ бяха изпратили предложение чрез министъра на отбраната до Държавния съвет старши матрос Стамат Стоянов Стаматов, щурмански електрик, да бъде награден. Така и стана. С Указ 911 от м. май 1978 г. се знаеше, че е отличен с орден „За гражданска доблест и заслуга - първа степен”.
Спасителят на Станимира! Сигурно и тя, и семейството й е съхранило образа на Стамат. Години след това разбрах, че той е завършил Националната спортна академия, че по празниците получава поздравления от близките на детето, но повече информация нямам.
Нека помним! А ако някой от близките на двамата прочете написаното в „Морски вестник”, може да продължи ...
Капитан І ранг о.з. Цвятко ДОНЧЕВ